Изнасилване, изнасилване!

Как мислите, уместно ли е човек да се шегува с изнасилването? Нека опитаме и проверим и видим какво ще излезе.
Аз отлично разбирам, че темата с изнасилването трудно се вмества в представата на хората за хумор, или поне по нормалните от тях, също, както и шегите с расовата принадлежност, умствената неравностойност, холокоста, или, да кажем трансизма. Теми с които не е прието да се захваща човек трезвен. Ако все пак решиш да го правиш ти сякаш нормализираш темата в лошия смисъл на думата, или поне я обезценяваш.
Дайте тогава да опитаме в добрия смисъл. Мисля, че може да се получи. Ако ли не то контрата остава в мене:
Ние никога не се присмиваме на изнасилването, защото безспорно то е най ужасната постъпка срещу личността, след убийството. Обаче с убийствата ние се шегуваме постоянно. Например в ресторанта: „Ей, пич, ако още веднъж ми донесеш топла пикня вместо бира, направо ще те убия!“. В тази заплаха не можеш с лека ръка да замениш думата „убия“ с „изнасиля“, нали така? „Ей пич, ако още веднъж ми сервираш топла бира ще стана да те изнасиля“. Не звучи никак добре. Или: „Ако закъснея майка ми ще ме убие!“ Дори не искам да си  помисля как би изглеждало това. Тоест мога да си представя как майка ми ме убива, но не и как ме изнасилва. Не-неее-не! Това не може да се случи, предпочитам смъртта.
Друго: в сюжета или заглавието на почти всеки филм присъстват думите смърт или убийство. Но никога няма да видите трейлър с подобно съдържание: „Те изнасилиха леля му и сега той се завръща за да ги изнасили тях подред. Клинт е бивш наемен изнасилвач, оттеглил се да води спокоен живот в провинцията, но за да спаси леля си от похитители е принуден да се завърне към стария занаят изнасилвайки брутално колегите си“.
Някога любимия ми филм на Тарантино беше „Убий Бил“ Някой от вас би ли гледал „Да изнасилим Бил“? Едва ли. Другия беше „Убийци по рождение“ „Natural born killer”.
„Джеймс Бонд – Упълномощен да изнасилва“ от 1989-та с участието на Тимъти Далтън. Или да кажем един роман, който наскоро четох: „Убийство с дъх на смокини“ от авторката  Олга Раева: „Главната героиня е опитна криминална журналистка от софийски вестник на почивка в края на лятото. Тя забелязва тяло на изнасилен в морето и веднага започва да разследва какво се е случило. Помага ѝ един възрастен пенсиониран полицай. Другият главен герой, като изключим жертвата, е едно младо момче. Тримата заедно успяват да разкрият кой е извършителят“.
Разбирате ли, дори в порнофилмите големите компании за забавления не слагат директни заглавия като „Изнасилването на палавата нимфоманка“ или „Двойно изнасилване в Ориент експрес“. Индустрията за възрастни смята това за неморално и недоброволния секс минава в някаква категория „Kink”или подобни на нея. За убийствата никога не е важало подобно ограничение. Просто обществото е постигнало консенсус, че неприемливо в заглавието на филм или книга да присъства думата „изнасилване“, дори в тях да става дума за такова.
Когато обсъждах темата с бившата си приятелка, актрисата, тя каза, че не е удачно да се шегувам с това, защото според нея изнасилването е нещо по лошо дори от убийството. Попитах я кое от двете предпочита. И така от дума на дума, е, тя вече ми е само бивше гадже. С пияната си глава се опитах да и обясня, че има много случаи на жени и даже мъже, които макар и трудно са се възстановили след такова безспорно неприятно преживяване. Но не знам за нито един който да е оцелял и продължил напред в живота след убийство… Е, добре де, има един дето е успял – преди 2000 и няколко години. Исус. И хората за това до днес го обожествяват. Те го разпънали, той умрял и след три дни възкръснал: „Уфф, добре, че тия само ме убиха! Виж ако Пилат и тия римляни ме бяха изнасилили групово това щеше да сложи край на религията ми преди още да е основана“.
Така че, с изнасилването майтап не бива.
Но все пак би трябвало да има изключения. По отношение на изнасилването бих направил компромис само за Путин. Него бих го изнасилил. Защото, това така ще му снижи самооценката и ще го депресира, че вече и няма да помисли да се перчи като световен лидер и да се дърви на всички. „Вова, айде да нападнеме Украйна! Сега е момента. – Ъъ, такова, абе нещо ме боли, това… главата, мисля да си легна и да си почета. Айде да забравим за тая идея.“
Ето дългите среднощни размисли на такива теми ми пречат да напредна в живота и вече пета година обикалям от врата на врата да отчитам водомери, но не губя надежда.

Меден месец в залива Вромос – тийзър

Нови приключения на л-нт. Ранков в залива Вромос

1. Меден Месец в холокоста

Когато Ранков се появи на работа след сватбения отпуск, завари Ваклин покачен на стълба да опреснява със синя блажна боя дъската с надпис „Народна милиция“ окачена над вратата на канцеларията.
– Оо, шефе! – пусна четката и скочи от стълбата щом го видя сержанта. – А добре дошъл! – приветства го с широка усмивка Недев и го потупа братски по гърба. – Разправяй, разправяй как мина медения месец.
Лек тик пробягна по лицето на лейтенанта.
Щом двамата влязоха в канцеларията Ранков безсилно се отпусна на диванчето и изпусна въздух като спукана гума. Ваклин веднага забеляза тъмните кръгове около очите и изтощения му вид.
– Бе нещо не ми приличаш на щастлив младоженец – отбеляза несигурно сержанта. – Май тая софианка те е изцедила като лимон? Явно секса е бил на ниво.
Лицето на лейтенанта пак потръпна конвулсивно и дори заекна като проговори:
– З-з-ззнаеш ли за холокоста?
– Кво? За евреите ли? Какво за него?
– И тях не са ги мъчили колкото мен. Тая свиня  направо ми изпи душата.
– Стига бе…
– Тая е сукуб, казвам ти, това брака с нея е направо като инквизиция. И от ден на ден по лошо става.
– Е защо бе, нали уж всичко беше точно?
– Беше то. Още като се запознахме, вика ми, една нощ в леглото с мен е като билет за екскурзия из рая. Ама аз не се усетих. Грабни вика шанса. И оттогава мира нямам с нейните креватни изпълнения. Има една книга „Кама сутра“ и ме кара да я практикуваме глава по глава.
– Брей…
– И знаеш ли как ми казва тая тарантула – Посейдончо! „Посейдончо, ще направиш ли на твойто котенце едно масажче. ПОСЕЙДОНЕ! Идвай тука!“ Кара ме да и масажирам туловището, представяш ли си!
– Е, ти си я избра такава пищна.
 – Избрах имотите и и Волгата, дето ми я обеща, не нея. Да не мислиш, че съм си загубил ума от любов… А готвенето и! Леле! Смята че варената риба е много полезна и трябва да се яде през ден. Не издържам вече, страх ме е че ще хвана язва от тия нейни манджи. По цял ден реди пасианси и нещо врачува. Двойка спатия, това, Вале пика онова…
– Ебаси! Значи си се набил, яко, а!
– Офф, не ща да се ядосвам. Утре ще ти доразкажа, че сега ме боли главата, искам малко да се посъвзема. Докладвай първо обстановката в района. Случило ли се е нещо извънредно докато ме няма?
Недев отвори две бири, подаде му едната и отпи преди да заговори:
– Ами, обичайните неща: катъра на Цеко ряпата ритнал жена му в гърба и я парализирал, майката на Цанка аптекарката се отрови с антифриз, ама я спасиха, Кольо кайсията го удари ток, докато се опитва да краде от жиците пред тях и сега бере душа с 60 процента изгаряне в болницата. Няколко пиянски домашни скандала с побой, и, това е. Друго, друго: една сватба имаше, ама младоженеца се напи и падна във варницатата и я разтуриха. На Киркор му се измъти пиле с две глави и сега ще го показва на туристите по плажа.
– Значи всичко по старому – заключи лейтенанта.
– Да, няма извънредни обстоятелства. Ау, да бе, най важното забравих – плесна с длан по челото сержанта: –  И Пеньо пощальона се събра с жена си. Освободиха го.
– Каквоооо!? Пеньо! Мамка му! Как така? – затресе се в нов нервен пристъп Ранков.
– Ами съда го пусна от ареста тоя мръсник. Нямало достатъчно годни доказателства за да образуват дело. Изтекъл бил някакъв срок. Сега ще си кара Ладата от тотото и ще ни се присмива.
– Офф, не ми е сега до него, ама по натам непременно ще му изтрия мазната усмивка! Няма да му се размине – закани се със свит юмрук лейтенанта.
– Не знам как стана тая работа? – затюхка се Ваклин.
– Коя работа?
– Дето жена му спечели вместо нас от тотото.
– И аз нямам обяснение – махна с длани пред лицето си Ранков сякаш искаше да отблъсне назад невидима зла сила. – Уж направихме церемонията със заклинанието както трябва, а шестицата отиде в нея. Открадна ни късмета тая.
– Може да е вещица? – боязливо промълви Ваклин.
– Те всичките са вещици – удари с юмрук по дивана Ранков и около него се вдигна кълбо прах. – А моята не е ли?
– Що бе, на Пърдев жена му ми изглежда свясна. Никакви ядове няма с нея.
– Е тя пък е зомби – сви рамене Ранков. – Зомби или вещица, избирай. Няма оправия с тия.
– Ми както разправяш, май така излиза.
– Вчера мойта ме замери с една тенджера и после сготви вечеря в нея. Представяш ли си как съм ял? И пак варена риба.
– Брр – демонстративно потръпна от ужас Ваклин, – не ща да съм на твое място.
– Казвам ти наистина ще ме съсипе. Знаеш ли какво ми вика: искала да и направя бебе! БЕБЕ!  – врата на Ранков конвулсивно потръпна и остана изкривен надясно. – Кара ме да правим секс по три пъти на ден. Вика ми да свършвам в нея и после лежи с крака качени на таблата на кревата и плюска.
– Стига бе. И ти кво?
– По цял ден нищо не прави, само яде, пие ликьор, пее опери и иска да правим „Любов“. Люби ме, вика, Посейдончо, искам да ми направиш бебе. И аз какво, трябва да имитирам оргазъм, преструвам се че съм свършил.
– Преструваш се че си свършил?
– Аха, махам с ръце, пъшкам им правя гримаси, сякаш получавам припадък.
– Тц, тц, тц – съчувствено заклати глава и запримигва сержанта. – И какво ще правиш?
– Не знам. Сякаш мозъка ми е парализиран.
– Не се предавай, ще измислим нещо – опита се да го ободри Ваклин.
– Искала да ме запише на курс по мандолина да съм и акомпанирал, представяш ли си? Аз, на курс по мандолина!
– Научи я да пуши цигари, може да и съкрати живота.
– Че тя не ми дава на мен да пуша, нея ще я карам. Било вредно за гласните струни. Голяма пача е, и да пия ми забранява. Крия си ракията в мазето.
– Леле, това твоето не е живот – даде заключението си сержанта.
– Живот е, ама в ада! – натърти Ранков – И не знам кога ще свърши?
– Ще свърши, – изгледа го втренчено Ваклин – като свърши тя.
Ранков изведнъж се сепна и се ококори.
– Вярно, бе!
– Какво?
– Ами, нищо, нищо – промълви под носа си лейтенанта.
– И ти ли си мислиш за… „това“ – изгледа го изпитателно Ваклин
– За кое?
– За… „онова“ – недвусмислено прокара палец пред гърлото си Недев.
– Да – кимна Ранков.
– И как?
Ранков сбърчи чело и се хвана за ушите.
– Трябва да помисля.
– Да се посъветваме с Пърдев – предложи сержанта. – Той може да измисли нещо. Някакво средство или…
– Да – вдигна очи с надежда младоженеца. – Още утре. Непременно. Айде, сега ще бягам, че имам вечерен час. Ще говорим с него утре.

2 Кама Сутра

Когато Ранков се прибра съпругата му, мадам Дора, го чакаше по пеньоар в антрето.
– Закъсня!
– Само 15 минути. Той Ваклин понеже…
– А-ха, Ваклин. Слагай униформата – повиши тон тя.
Ранков послушно взе да изпълнява.
– Не тази, парадната, с медалите, и ме чакай в спалнята, аз отивам да акам и веднага идвам!

Мадам Дора беше застанала подпряна с рамо в рамката на вратата и го гледаше с размътен поглед и сладострастна полуусмивка. Розовите и шорти бяха толкова къси и впити, там където тъканта дълбаеше в местата и червени резки, че едвам се подаваха под жарсената и камизолка с цвят на пчелен мед, а изпод тях прозираха свободно избуелите къдрици на венерения и хълм.
Лицето и говореше вместо нея – тя преживяваше очакването на нови плътски наслади в неговите обятия. Страсният и поглед го пронизваше като харпун в слабините. Езика и пърхаше по навлажнената и горна устна.
– Посейдончо, какво ще кажеш за едно масажче? – измърка тя с премрежен поглед.
Ранков отчаяно се опита да се прави на заспал.
– ПОСЕЙДОНЕ! – изгрухтя тя и корема и се затресе – Твоята Валери иска да и излижеш гевречето и да я обладаеш по касапски. Да и се метнеш изотзад и да я изтърбушиш като стар кашон от телевизор.
– Ъ? Какво, скъпа? – отвори очи лейтенанта и ги заразтърква с юмруци.
Мадам Дора се насочи към кревата с полюшваща се съблазнителна походка, стиснала любимата „Кама сутра“ под необръснатата си подмишница.
Ранков разбра, че предстои неизбежното.

3. Дора-Мария Гюлемезова – мадам Дора

Първоначално лейтенант Ранков си помисли, че е ударил шестица от тотото, когато пищната софиянка Дора-Мария Гюлемезова, мадам Дора, се появи с широкополата си шапка в Черноморец и го обгради с внимание. Но скоро след сватбата разбра че е сбъркал. Гражданката Гюлемезова донесе щастие и просперитет в живота му колкото нацистките отряди на евреите.
Запознаха се по повод нейно заявление по фалшив, както се оказа повод, че някой краде сутиените и от простора. Ранков веднага се усъмни в разказа и за тъмната фигура с кукерска маска, промъкваща се посреднощ в двора на вилата и. В Черноморец нямаше цигани, а и никой от местните нямаше афинитет към подобен вид престъпна дейност. Единственият жител с нестандартни перверзни наклонности, Пеньо пощальона, от месеци лъскаше наровете в ареста в очакване присъда за оскверняване и некрофилия. Да я изнасилят рибари на пияна глава, или да и отмъкнат туршията или прасето, ако имаше такова, да и оберат градината, това да, но да и посегнат на бельото – крайно съмнителна хипотеза. Но все пак се съгласи да даде няколко нощни дежурства в дома и дебнейки вероятния злосторник. Като примамка мадам Дора лично свали пред Ранков сутиена си и го окачи на един клон на асмата в двора. Разбира се никой не се появи и на третата нощ акцията завърши в кревата на вдовицата, където тя демонстрира отдаденост и завидни умения в любовните игри, придобити из гримьорните в чужбина, където преди години се беше подвизавала като оперна солистка.
И от момента в който каза „Да“ и сложи подпис под брачното свидетелство, а тя стовари токчето си върху палеца на крака му и го пукна мъките му почнаха. Докато четиримата свидетели викаха „Горчиво“ и хвърляха конфети на него вече му се плачеше.
Медения месец по нейно настояване прекараха на юг в Синеморец, за където Ранков трябваше да уреди открит лист за пребиваване в гранична зона. Там тя по цял ден или пееше арии, или седеше на брега, зареяла поглед на юг към Турция и въздишаше тежко. Нощем го експлоатираше в леглото.
Мадам Дора-Мария Гюлемезова беше попрехвърлила средната възраст софиянка, вдовица на дипломат, живяла доскоро в чужбина. Бивша оперна певица – сопрано с, по нейни думи, по мощен вокален диапазон от този на Мария Калас и многобройни изяви в Миланската Скала. Сега притежаваше най хубавата лятна вила в Черноморец, банкова сметка, къща в Бургас и два апартамента в центъра на София. След смъртта на мъжа и и се беше наложило да се прибере в България и да заживее като простосмъртна. Нещо което дълбоко противоречеше идеологически на убежденията и тя категорично не беше съгласна.
Скоро Ранков разкри тайната и цел – да избяга в чужбина. Беше планирала маршрут през Турция към Апенините и за това се бе нанесла в Черноморец. Ето за какво и беше нужен той. А него го поблазниха имотите и, софийското жителство, Волгата на мъжа и и гаража дето беше обещала да му купи. Един вид зестра, като сватбен подарък.
Но сметките му излязоха криви – цената се оказа твърде висока. За броени дни мадам Дора го превърна в мъж под чехъл.
Започна се с проблема с храната. Тя настояваше той да се храни основно с варена риба. Била екологично полезна храна. „Минаваш – вика – на средиземноморска диета. В Италия мъжете само това ядат – морски дарове, за това всички са толкова стройни и темпераментни. И маслиново олио, ама тука няма откъде да купиш“. Само понякога, когато той се измореше в леглото мадам Дора му вареше мъде от коч. „Сутрин, обяд и вечер ще дъвчеш по едно мъдо!“ нареждаше, тя сякаш му предписваше рецепта.
И Ранков дъвчеше, чакайки от София да му докарат Волгата. Тя си плюскаше както си иска, защото разнообразната храна била най важна за диафрагмата и оттам силата на гласа, който притежаваше такава мощност, че нарушаваше работата на вестибуларния му апарат и тъпанчетата му постоянно пищяха.
Другият му неистов кошмар – секса, или както тя му викаше „изпълняване на съпружеските му задължения“. Тия „задължения“ обаче бяха денонощни, 7 дни в седмицата, с прекъсване единствено за храна и тоалетна и често включваха дори обедната му почивка. Въпреки че имаше известен опит в порноиндустрията Ранков никога не бе предполагал, че може да има толкова ненаситна жена. Беше по разгонена от престъпничка току що напуснала Сливенския затвор.
Скоро лейтенант Ранков се превърна от напет младши офицер в бродещ призрак с дълбоки сенки под очите и залитаща походка. В един момент се стигна до там, че от стрес дори миглите му опадаха и по време на дежурства заспиваше и сънуваше кошмари.
На въпроса Защо се е омъжила за него, отговора и беше: свикнала била да не спи сама. Опитала като умрял мъжа и, но не можела да издържа. Много харесвала мъже с униформи, за това не могла да му устои и го удостоила с честта да опита пружините на леглото и.
Но това което най много го тормозеше беше пеенето и. Мадам Дора не бе загубила надеждата, че някой ден отново ще пее в чужбина. В мечите си се виждаше в главната рола на сцената на Миланската Скала посрещана с бурни аплодисменти. А когато  в един момент реши да го кара да пее с нея, бил природно надарен контратенор, положението стана нетърпимо.
И така той се изправи срещу суровата реалност и осъзна че е мъж под чехъл или по скоро плъх притиснат в ъгъла. Сиренето в капана се бе оказало отровно. Планът му да се ожени по сметка бе претърпял катастрофално фиаско.

4. Операция ликвидация

Когато на следващият ден Ранков тътрейки крака се появи на работа Ваклин седеше в градинката до канцеларията с пачка петолевки в лявата ръка и с голяма ловкост ги броеше между палеца и показалеца на дясната. Ранков застана край него и го загледа.
– А, шефе – нахили се сержанта като го видя, – появи се значи. Пак приличаш на изгоряла кибритена клечка. Как си?
– Кво правиш, бе Недев? За кво броиш тия кинти? – пренебрегна въпросa му лейтенанта.
– Аз ли? Тренирам санже. Глей сега… – и запремята светкавично през пръстите си банкнотите.
– Кво тренираш?
– Санжейка, бе, шефе. Ченч, не си ли светнат?
– Не.
– Сега, значи, имам да ти давам 50 лева, нали така? – заобяснява сержанта и бързо изброй банкнотите – Един тарикат, Таргата от Варна ме научи на тая врътка. Я ги преброй – и му ги подаде.
Ранков взе пачката и бавно преброи банкнотите една по една.
– Тук са 40, не 50.
– А, така ли! – направи се на изненадан Ваклин. – Не може да бъде. Я дай да видим. – и взе обратно парите от ръцете на Ранков. – Така… – преброи ги отново той с огромна скорост. – Верно бе. Сбъркал съм, извинявай. – Извади от джоба на ризата си още две петарки и ги добави към пачката. После пак ги тикна в ръцете на лейтенанта, защипвайки ги към дланта с пръсти – Сега са точно.
Без да ги брои Ранков ги издърпа и ги пъхна в джоба си.
– Еми, мерси.
– Е виж колко са, де.
– Няма нужда – тупна го по рамото лейтенанта, – имам ти доверие.
– Ама не бе, аз не на истина – засуети се се сержанта, – само ти показвам как се прави.
– Е нали каза, че имаш да ми даваш.
– Ми нямам, само за демонстрация. Можем лятото да нареждаме туристите с тоя номер.
Ранков извади банкнотите от джоба си.
– Колко са, 30?
– 25.
– Добре де, ще ти ги върна, не се шашкай – успокой го.  – На заплата. Продължавай да тренираш.
Ваклин сви примирено рамене и го последва в канцеларията.
– Е, как е семейният живот? – попита той след като двамата се настаниха на бюрото. – Така като те гледам…
– Лошо и става все по лошо – изпуфтя облягайки се назад лейтенанта. – Нещата са много зле.
– И?
– И какво „И“?
– Какво ще предприемеш по въпроса?
– За сега обмислям. Колкото и да ми се иска няма да избързвам.
– Някакви идеи?
– Идеи? Идеи се намират, но трябва да се пипа умно. Проблема е, че можеш да запалиш два пъти една и съща клечка.
– Какво значи това? –  недоумяващо го изгледа сержанта.
– Значи, че трябва да стане от раз. И да е 100 %. Без шанс за издънки.
– Тогава защо не я бутнеш под влака – подхвърли му Ваклин. – Ще остане само мармалад от нея.
– Добре звучи – обмисли със замечтан поглед идеята Ранков, – ама технически е неосъществимо. Няма как да я закарам до линията и да седне там да чака влака, и въобще…
– Не и ако е приспана – не се отказа от предложението си Ваклин.
Ранков пак помисли и отново поклати хоризонтално глава:
– Тц, рисковано е. Залога е твърде голям. Имам право само на един опит.
– Тогава можеш да я напиеш. Тя пие ли?
– Пие, ама носи повече от мене. Има си нейна бъчва с вино.
– Ами бутни я в нея.
– През канелката ли?
– Не, имах предвид да я закараме мъртвопияна до линията и да я метнем на релсите.
– Как да я закараме като е цяло прасе?
– С Уазката на доктора – след кратък размисъл намери решение Недев.
– Остави – махна с ръка лейтенанта. – Я се получи, я не. А и не звучи много достоверно. Изведнъж мъртвопияна тръгнала да скита по релсите. И дете няма да повярва.
– Що бе, самоубийството не е лоша перспектива – настоя сержанта. – Ако се организира както трябва. Можеш да инсценираш, все едно е оставила предсмъртно писмо и сама е сложила край на живота си.
– Как го е сложила?
– Скочила е под влака. Или с въже. Обесила се е.
– И какво да пише в него? Освен, че няма как да я издържи полилея.
– Ми – замисли се сержанта: – „Не мога повече така, отивам да пея на едно по добро място. Любими прости ми, че те изоставям. Дарявам ти всичко. Твоя до гроб –  Дора“. Нещо такова.
Докато говореше Недев се изправи и зажестикулира все едно участваше в пиеса.
– Хм, абсурд това да мине – изкриви лице сякаш е сдъвкал лимон Ранков.
– Защо?
– Не си и виждал почерка. Пише все едно държи химикалката в гъза си. Никога няма да мога да го имитирам.
– Пърдев ще може, той има неразбираем почерк, нали е лекар.
– Ще го питам, ама не искам да имам разправи с адвокати. Малко да се усъмнят и край с наследството. Ще почнат едни експертизи и ще стане мазало.
– Така или иначе трябва да се консултираш с него, може и да измисли нещо, той е вишист.
– Вишист е, ама от тая негова работа е малко чалнат.
– Добре, а защо не я предизвикаш тя да направи първия ход? – ентусиазира се Ваклин.
– Как?
– Ами тя да те нападне с нож и да я ликвидираш при самозащита. Ще пледираш домашно насилие, а аз ще те подкрепя като свидетел.
– Май с много филми си се нагледал, колега. Това да не ти е Западна Европа. Къде се е видяло жена да нападне милиционер – няма кой да повярва.
– Само се опитвам да помогна – засегна се Ваклин. – Не може да ти угоди човек.
– Мисля, че най добре да я отровя. Сигурна работа и чиста.
– Мога да ти услужа с арсеник – предложи му Ваклин.
– Имаш ли?
– Купих навремето един препарат срещу гризачи. Много ефикасен. Плъховете умират и изсъхват без да се умиришат.
– Идеално.
– Ама не е зле първо да питаме Пърдев. Той по разбира от отрови.
– Да, непременно. Слушай, кажи сега останаха ли ти от ония порносценарии дето ги писа за филма? – смени темата Ранков.
– Ми трябва да видя да не съм ги изхвърлил. Що са ти?
– Бе тая ме кара да играем всякакви игрички и могат да ми влязат в работа, че се изчерпах. Трябват ми свежи идеи.
– Добре, да ти ги донеса ли ако ги намеря?
– Непременно. Знаеш ли какво е „строга господарка“?
– Не, какво?
– Не ти и трябва да разбираш.
– „Строга“, „господарка“ – повтори Ваклин. – Това да не е нещо от средновековието?
Ранков само махна с ръка и се пребърка за цигара.
– Знаеш ли, че тая свиня се има за неотразима. Надува ми главата какви ухажори имала в чужбина, като била пяла в Миланската Скала. Как я разхождали с лимузини и карети и едва не се стигало до дуел заради нея.
– Каква е тая скала?
– Ми не знам точно, ама не е скала, а някаква сграда дето пеят в нея. Името и е такова.
– Аа. Пък аз помислих, че се качва на някаква голяма канара да пее.
– Не бе, не е канара, театър някакъв е. Все разпрая как идвали всякакви графове да я чакат след представление и и подарявали кошници цветя и брошки с диаманти. Какви комплименти и правели и как и искали ръката.
– Къде са тия брошки, виждал ли си ги?
– Не, крие ги някъде.
– Не е зле да ги потърсиш.
– Ако са из къщата все ще ги намеря. Ама ако са в банка…
– Бе ти веднъж да я приключиш после ще изтарашим цялата къща отгоре до долу.
Ранков кимна замечтано и се прехвърли на канапето.
– Слушай, имам задача за теб.
– Казвай.
– Искам известно време да наблюдаваш месаря Симо. Следи го, но гледай да не те забележи. Къде ходи, с кого пие в кръчмата, с кой се вижда и така нататък. Вечер ще ми докладваш.
– За какво това? – погледна го с любопитство Ваклин.
– Просто проверка, ако излезе нещо ще ти кажа. И купи едно кило кайма от него.
– Каква да бъде?
– Смес… Не, чакай, помоли някой друг да ти я купи, не ти лично.
– Разбрано. От кога започвам?
– Веднага.
Ваклин се надигна от стола, но Ранков го спря.
– Чакай, има и още нещо. Искам да наблюдаваш къщата на Дора докато ме няма: какво прави, посещава ли я някой, дали излиза, въобще, какво се случва. И всичко си записвай, часове и дати.
– Нея да я следя ли?
– Не, само наблюдавай какво става в къщи.
– Ясно. Да се заемам ли?
– Тръгвай.
– Тъй верно – изкозирува Недев и енергично се изправи изпънат като струна. – А ти сега какво ще правиш?
– Ще си почина малко.
– Ъ, такова, ще ми върнеш ли ония пари? Щото, ъм, да напазарувам каймата.
– Дръж – бръкна в джоба си и му подаде банкнотите лайтенанта.
Щом Ваклин се преоблече в цивилни дрехи и напусна канцеларията
Ранков се сви на канапето и веднага заспа.
Сънува погребението на мадам Дора. Дълга процесия от пеещи хора, облечени в бяло, съпровождаше ковчега и яркото слънце хвърляше весели отблясъци по металните му части. Някакво потайно задоволство бликаше от сърцето му и изпълваше душата му с лекота и безметежна радост. В далечината отекваха камбани. После постепенно задуха вятър и изведнъж черни маси от вихрени облаци засенчиха небето и мрачно предчувствие го стисна с желязна хватка за гърлото. Блесна светкавица и се чу разтърсващ гръм. Ковчега се разцепи и от него изскочи юмрук с окървавени нокти стиснал зацапана четка за тоалетна. После оттам се въздигна мадам Дора и се надвеси над всички протегнала ръка  в небето като статуята на свободата. Следващата светкавица го улучи.
Когато се събуди бе късен следобед, а под вратата на канцеларията имаше мушнато писмо.

5. Куриозна смърт

Когато двамата милиционери посетиха работното място на Пърдев го завариха да тъпче със стъклена вата гръдния кош на някаква покойница, говорейки си сам на глас:
– През цялата си дългогодишна практика не съм виждал труп, който преживе да не е бил убеден, че е нещо повече от куп биологични нужди. Безполезна работа на недоразвит ум. Сблъсък на желанията с невежеството. Хора, хора… виждал съм края на стотици животи: млади, стари, здрави, болни, всякакви. Всички бяха толкова сигурни в целта на съществуването си; че житейсикят им опит ги направи уникални личности. С призвание и важен смисъл. Единствени и неповторими като снежинки. Толкова сигурни, че не са просто някакви неврологически марионетки. Но истината не може да се скрие и всеки осъзнава, че е просто ЕГН-е, когато дойде краят. Булото пада… Я, младежо ела хвани тука, да и тегля ципа – обърна се той към Ваклин.
Сержанта махна с ръце и моментално заотстъпва назад към вратата.
– Ей, много чувствителен тоя твоя помощник, бе, Ранков. Все едно не е виждал труп.
– Пърдев, кой е това? Новата ти невеста? – прекъсна разсъжденията му Ранков. – сочейки с брадичка тялото на масата.
– Тази ли – една покойница от Созопол. Имат авария в енергото, не им работи хладилника и ми я докараха на мене да я аутопсирам.
– Какво е станало с нея?
– Голям куриоз – плесна с ръце доктора, сякаш е конферансие което обявява следващия номер в програмата. – Докато се смеела на някакъв виц на масата се наклонила назад със стола и като паднала си треснала главата и си прехапала езика. Парчето заседнало в трахеята, задушила се и, ето я при мене. – извади от легенчето езика и му го показа Пърдев.
– Това ли ще впишеш в смъртния акт?
– Мм, ще пиша, че има  съмнения за причинена смърт и трябва да се доразследват обстоятелствата.
– И имаш ли?
– Не, ебавам се само с глупаците. Нека ги потормозят. Съдебно-медицински хумор.
– Ама вернокуриозна смърт.
– Има и къде къде по странни. Миналата година в Попово една жена получила инфаркт по време на собственото си погребение.
– Е как така получила инфаркт, бе, нали вече е била умряла?
– Само на пръв поглед. Те я погребвали, ама тя не била мъртва, само в кома. И по едно време докато я спускали в гроба се надига от ковчега и се вижда затрупана с венци, около нея оплаквачите, и така се стряска, че от страх получава инфаркт. Успели да я закарат в болницата, ама там живяла само около 15 минути и окончателно умряла.
– Ебаси и случая!
Ваклин подаде глава през вратата и плахо огледа помещението преди отново да се присъедини към тях.
– Ами една дето шала и се закачил за огледалото на колата и мъжа и докато карал за работа я влачил 10 километра – продължи с историите си доктора. – После никой не му вярвал, мислели я за обесена. За това работата на патоанатома е толкова важна. Ние установяваме истината.
– И тая с инфаркта в същия ковчег ли я погребали?
– Е нов ли да купуват? Обаче най откачения смъртен случай – разпали се Пърдев – е с оня дето се удавил в клозетната яма на женската баня в Русе. Това още преподавателя в университета ми го е разправял. Значи някакъв маниак за да гледа жените се напъхал в чисто новата септична яма и от там се промъкнал в свързващия с кабинката канал и легнал по гръб, точно под отвора на клекалото. Обаче като тръгнал наобратно се заклещил и те нали ходят по нужда отгоре му, лайната запълнили пространството и го удавили.
Тримата млъкнаха за малко представяйки си на ум картината на трагичния инцидент.
– Е той не е ли викал? – поинтересува се Ваклин.
– Може да е викал – почеса се по тила Пърдев, – ама то ако му е била пълна устата да не са го чули?
– Моята хипотеза е – отсъди Ранков, – че отначало го е било срам да не го разкрият, а после е загубил съзнание от миризмата и до другата сутрин вече е бил мъртъв. Никой не може да прекара цяла нощ заклещен в дупка на кенеф и да оцелее. И после лека полека отходните маси са го затрупали.
– Да, така ще да е било станало – съгласи се Ваклин.
– Това и на най големия си враг не го пожелавам – обобщи чувствата си Ранков. – С изключение на Пеньо пощальона.
– Добре, а как са го намерили като е бил затрупан?– продължи да умува над загадката Ваклин.
– Като дошли да изгребват видели едната му обувка да плува отгоре – проясни развръзката на трагедията патоанатома и бръкна в хладилната камера.
– Ще пийнете ли нещо? – предложи им преполовена банка медицински спирт.
Двамата колебливо приеха от учтивост и отпиха малка глътка.
– 70 градуса чист етил. Капнал съм му глицерин да минава по леко.
– Уф, ама и напитка! – изпръхтя Ваклин.
– Патоанатомията и медицинския спирт винаги са били тясно сързани. Преди години даже и коняк правехме от него. – гордо обяви доктора и отсръбна. – Казвайте за какво сте дошли?
– Слушай Симо – пристъпи накланяйки се към него Ранков, – в голяма беда съм, само ти можеш да ми помогнеш.Ти баща, ти майка.
– Казвай.
– Дай някаква сигурна отрова.
– В какъв смисъл сигурна? – изгледа го подозрително Пърдев.
– Да не ме хванат като… сещащ се.
– Ъъ, не съвсем.
– Решил съм да ставам вдовец – хвърли картите на маста лейтенанта.
– Кво!? Не, без мен! – доктора подскочи сякаш го убодоха с пирон и закрачи нервно из помещението – Този път не участвам!
– Пърдев, ти не разбираш, положението е безнадеждно – умоляващо протегна към него ръце лейтенанта. – Или аз нея, или тя мен.
Патоанатома понечи да каже нещо и за момент се замисли, но после стисна решително устни и устата му се затвори. Моментът беше отминал.
И как си я представяш тая работа? – попита саркастично той.
– Е стига, де! – ядоса се Ранков. – Толкова ли не можеш ли да ми намериш някоя отрова дето не се хваща лесно?
Пърдев енергично затресе глава:
– Мога, имам колкото искаш, ама ако се усъмнят и ни разкрият?
– Е как, нали ще правиш ти аутопсията.
– Рисковано е.
– Така е – съгласи се привидно Ранков. – Но без риск няма печалба.
– Ти май не мислиш с главата си – опъна му се доктора.
Ранков вдигна очи и ги завъртя сякаш не вярваше на ставащото.
– Пък аз те мислех за приятел.
– Не чак такъв, че да лежа заради теб в затвора – отвърна доктора.
Ранков въздъхна и направи пореден опит да въздейтва върху убежденията му:
– Виж, разбирам те, всяко престъпление има своята логика, която може да бъде проследена и така то да бъде разкрито. Знам го много добре като криминалист. Но, уверявам те, Пърдев, няма на света по свято чувство от това да изпипаш работата, така че да не те хванат, а още по добре и да натопиш някой невинен.
– Остави тая работа, другарю лейтенант – категорично отхвърли идеята доктора, – Тая твойта е Софиянка и не се знае, може да я закарат там да я отварят и да ни разкрият. Ще изгорим заради тебе всички. Не участвам.
– За да ме разкрият трябва да докажат три неща: първо – мотив, второ – физическа възможност, и трето – пряка връзка с жертвата и престъплението – оспори аргументите му Ранков.
– Нищо по лесно – вдигна длан с разперени пръсти Пърдев и почна да брой, свивайки ги един по един надолу: – Мотив – писнало ти е от нея, ревност или имотен интерес, избирай. Възможност – кой ако не някой, който съжителства с нея. И накрая пряката връзка – вие сте мъж и жена. Винаги първият заподозрян е съпруга и в повечето случаи е той, аз ли да ти обяснявам това инспекторе – натърти на последната дума доктора и остави вдигнат само средния си пръст стърчащ нагоре.
Ранков дълго мълча и накрая избухна:
– Мама и да еба и пачата! – изду бузи и изпусна въздух. – Не може да няма начин да се отърва от нея.
– Има – докосна го успокоително по рамото доктора. – Ама трябва да се пипа внимателно, с акъл. Съветвам те да обмислиш всичко най детайлно и да си направиш списък с начините и възможните варианти. После ела пак да поговорим. Сто пъти мери, веднъж режи.
– Така е – съгласи се с макар и с неохота лейтенанта, – три глави са повече от една. Впрочем какво ще кажеш за Арсеника? Ваклин имал някакъв препарат за мишки. Приложим ли е?
– Първото за което ще проверят е това – махна с ръка Пърдев. – Много лесно се разкрива. Ежедневно поглъщане над поносимата доза води до хронична интоксикация, която причинява Алцхаймер, диабет или в крайна сметка смърт. При него характерен е “балсамиращият“ ефект, запазващ в идеално състояние трупа в продължение на години. Острите отравяниявъзникват при приемане наведнъж на голяма доза и се проявяват със симптоматиката на остър гастроентероколит, ще рече, възпаление на лигавицата на стомашно-чревния тракт, токсична кардиомиопатия – нарушение на функцията на сърдечния мускул, хепаторенален синдром – бъбречна недостатъчност, съпътстваща чернодробна дисфункция, и за финал, епилептиформени гърчове и кома. Много лесно се хваща и без разширен токсикологичен тест.
– Значи арсеника отпада – оклюма се Ранков.
– Не те съветвам да го ползваш. Виж, ако имаше малко Рицин щеше да е съвсем друга работата.
– Рицин? Какво е това?
– Не си ли чувал за шпиона Георги Марков?
– Чувал съм за рициновото масло. Като малък ми го даваха за диария.
– Нашите го ликвидираха с чадър в Лондон с помощта на КГБ. Тая отрова се прави от семената на едно разстение и се разпада без да остави следа в организама до 24 часа. Освен това е 500 пъти по силна от циалнкалия. Само 5 бобчета стигат да убият възрастен човек, но проблема е че при температурна обработка токсина се разпада. Няма от къде да се достави, само руснаците я имат.
– Жалко че ликвидирахме Капустин. Иначе можехме да го помолим да изпрати малко. Той беше от СМЕРШ. – обърна се лейтенанта към Ваклин.
– Ами ако просто изчезне? – пак взе инициативата Ваклин. – Какво толкова? Няма ли труп – няма престъпление.
– Да бе, Пърдев кво стана с крематория? – лъч надежда отново блесна в погледа на лейтенанта.
– … Взриви се – с неохота отговори доктора след кратка пауза.
Ранков го изгледа като индианец който вижда кон за първи път и се хвана с две ръце за темето.
– Е как се така взриви?
– Ми не знам, така, дефектна газова бутилка. Гръмна – изсумтя под носа си доктора и му обърна гръб.
– Е ти уби всичко детско в мене – отпусна ръце лейтенента и доби съвсем трагично изражение. – Дай поне някакво хапче да спре да врещи тая по цял ден, че ще откача от тия опери.
– Това бива. На първо време ще ти дам Диазепам. Приспивателно е. Слагай и го в храната или квото там пие. Трябва да я държи в кревата 6 до 8 часа. По натам ще видим. Ако не върши работа ще го сменим с  Флунитразепам, тоест Рохипнол. Това е много силен наркотик за изнасилване, ще я държи замаяна цял ден и после нищо няма да помни. Причинява амнезия. Може да се дава и алкохол, ама внимавай да не я приспиш завинаги, защото засилва ефекта. Не повече от половин хапче.
– Ама аз не искам да я изнасилвам. Точно обратното, искам да си почина от нея.
– Е, в твоя случай само ще загуби съзнание без после да я изнасилваш.
– Ъ, такова, може ли малко и на мен – протегна ръка в шепа Ваклин.
Патоанатома го изгледа косо и после изтръска няколко сиви хапчета в ръката му:
– Дръж, забавлявай се – и се обърна пак към Ранков: – Направи списък както ти казах и после те чакам при мен. Ще го обсъдим и ще намерим някакво решение.
Двамата милиционери умърлушени _­­­тръгнаха към изхода. Щом стигнаха при вратата на моргата лейтенанта изчака Ваклин да излезе, спря и се обърна:
– Пърдев, отдавна искам да те питам…
Доктора го изгледа въпросително.
– Какво?
– Тия вътрешности, нали ги изхвърляш? – посочи към тялото той.
Патоанатома потвърди с кимване.
– Къде?
– В екарисажа на фермата, или в морето.
– И никога не си ги опитвал?
– В смисъл? Как да ги опитвам?
– На вкус.
– И какво очакваш да ти отговоря? – втренчи се в него Пърдев.
– Истината – отвърна на погледа му Ранков.
– Още не съм.
– Защото чувам, че доста си се сближил с месаря Симо. Каймата му била станала много хубава.
– Че тя винаги си е била хубава.
– ПРЕКАЛЕНО хубава – наблегна на думата Ранков.
– За какво намекваш? – вцепени се Пърдев и твърдостта погледа му рязко угасна.
– Аз нищо. Но получих анонимно съобщение в което нещо се намеква. Така че, като на приятел ще те посъветвам да внимаваш.
– Д-ддай да го видя – опита се да се съвземе доктора.
– По натам може и да ти го покажа – усмихна се зловещо Ранков и  напусна помещението без да затвори вратата зад гърба си.

6. Картите говорят

Мадам Дора-Мария Гюлемезова наля две чашки малинов ликьор, разтегна връзките на розовия си халат и се настани на стола с цигара в ръка в безуспешен опит да кръстоса бедра.
Приятелката и местната Касандра Монка Долапчиева разбърка тестето и подреди картите по дължина на масата в три спретнати колони с лицето нагоре.
– Така – вгледа се изучавайки ги тя. – За миналото… е, ти си го знаеш: бляскав живот, обожатели, чужбина… Настоящето – не толкова приятно, но не и безнадеждно…
– А мъжа ми? – прекъсна я мадам Дора, сочейки с лакиран в сигнално жълто показалец едно Вале купа.
Гледачката подпъхна отдолу няколко карти, издърпа две нови от тестето и ги сложи отгоре му.
– Замисля нещо. Да. Виждам нещо като запушалка и как ти се хили… Ето, към тебе гледа и след него върви четворка пика.
– Сакън, четворка пика, това лошо ли е? – настръхна мадам Дора и нервно заоблизва устни.
– Зависи. Ако успееш да я махнеш е хубаво. Ако не успееш – лошо.
– Запушалка значи, и какво – се хили? Ква ли ще е тая работа? А чужбина виждаш ли?
– Чужбина? – взря се късогледо гледачката и забарабани с пръсти по масата. – Виждам. Голям път те чака. Обаче ще летиш с въртолет до нея.
– Е как така с въртолет? – размърда се на стола мадам Дора и той заскърца под нея.
– Ми така, право нагоре. Вертолета излита нагоре. Е така и ти.
– Да не е Италия?
– Италия? Не е Италия, много по далече. Много дълго се пътува. Девятката спатия е дълъг път. И там всички пеят. Гласовете им направо ангелски. И диригента един хубав, хубав. На Христос прилича.
Мадам Дора оживено се прекръсти.
– А, е това е място за мене – въздъхна тя. – Ама кое ще е? Да не е Аржентина?
– Не мога още да ти кажа. Не им разбирам езика.
– А тоя простак Красимир виждаш ли го с мене?
– Красимир?… Много ще ти помогне да стане тая работа.
– Тц, тц, тц, да му се невиди и говедото! Ще помогне значи. Казвам ти едвам го трая, ако не ми трябваше за оная работа… А изневерява ли ми тоя?
– Да ти изневерява? Че с кой да ти изневерява? Няма толкова акъл.
– Това е верно, тъп е като гъска.
– Ми кво искаш от милиционер. А ти се пази от жълт хипопотам! – със сериозно изражение добави гледачката и побутна едно Асо купа.
– Кво? Хипопотам? Че откъде да го намеря в Черноморец? Аз само по телевизора съм виждала.
– Не знам, ама така излиза. Може и носорог да е? Ама за всеки случай не ходи в зоологическа градина. С фуражка някакъв го язди, и ако те блъсне може да те смачка.
– Е не можеш ли да го видиш по ясно? Така нищо не разбирам.
– Това показват картите. Толкова ми е дадено да зная. Виждам някаква буква – „Бъ“ или „Въ“, и цифра – 15… и още нещо има, ама мътно, да не те излъжа. Като дата или телефонен номер нещо.
– Къде?
– Отзад пише на хипопотама – разстла още няколко карти Монка: – 1, 5, 7 и 9.
– Жълт хипопотам, и с номер? Еми ако видя хипопотам ще се скрия… И запушалка? Нищо не ми стана ясно. Ама поне ще отида в чужбина да пея. Нали така?
– 100 процента. Следващият път ще видим повече. Вземи нещо от бельото му.
– Е тука имам пълно гащи.
– Не, не прани, трябва да са носени.
– Добре, ще ги задигна, той не може да ми устои в секса. Само като му свирна и скача в леглото.
Двете се засмяха и отпиха с наслада от ликьора.
– А някой ухажор имам ли? – поинтересува се уж небрежно Дора. – Излиза ли ти нещо?
Монка прокара пръст над едната колона и го закова върху последната карта.
– Мисли те някой, ама не смее да ти се покаже.
– Къв е тоя? – развълнува се вдовицата и стола пак заскърца под нея.
Монка и подаде останалите карти от тестето:
– Цепи.
Мадам Дора пое въздух, примижа и раздели картите. Отдолу се показа Вале пика.
– Ей го. Някой с униформа… Добър мъж, много хубав.
– Кво друго?
– И учен – носи чанта.
– Ох! – хвана се за пазвата певицата и примижа поемайки си въздух. – С униформа значи? Да не е военен?
Монка поклати отрицателно глава.
– Не е. Не е милиционер или военен, няма пистолет.
– Ми какъв ще е тогава?
– До седмица ще разбереме.
Мадам Дора отброй 20 лева и ги приплъзна към гледачката през масата. Тя ги прибра заедно с картите и ги натъпка в портмонето.

7. Любовница на Сатаната

Когато на следващата сутрин, отиде на работа Ранков завари пред канцеларията да го чака някаква жена. Изглеждаше около четиресе и няколко годишна, но изострените и черти издаваха, че вече успешно е навлязла в критическата. Беше облечена в бежова пола и есенна блуза с поло яка в цвят бита сметана. Ранков си помисли че би избрал точно такава цветова гама за фаянса в банята. Познаваше я бегло, по физиономия, но не и по име. Имаше смътен спомен че някога бе живяла в Черноморец, после се бе преместила в Атия и за дълго бе изчезнала от хоризонта и наскоро се бе върнала пак.
– Добро утро – поздрави я той. – Какво ви води толкова рано при органите на реда, другарко?
Жената нервно закърши ръце и заподсмърча.
– Искам да подавам жалба.
– Да. Влезте, заповядайте – въведе я в канцеларията той и я настани на стола за посетители край бюрото. „Кво ми се мъкнат от толкова рано. Сигурно с някой съсед делят нещо или са и изчезнали саксиите“ помисли си докато сваляше сакото на униформата и го наместваше на облегалката на стола.
Вратата зад гърба им шумно се отвори при което жената едва не подскочи и в помещението със забързана стъпка се вмъкна Ваклин, дъвчейки геврек.
– А добро утро! – поздрави той с пълна уста и се взря учудено в нея.
– Добрутро, колега – приветства го Ранков. – Я, такова, вземи запиши показанията на другарката…
– Младенова. Тереза Георгиева Младенова – легитимира се посетителката и бръкна в чантата си за паспорта. Покрай носа и се стече сълза и тя затърси с какво да я избърше.
– Какво е станало, какъв е проблема? – подаде и салфетка лейтенанта.
– Искам да подам жалба.
– Срещу кой?
– Сатаната.
– Какво е това, прякор? – изгледа я мижейки Ранков, прехвърляйки наум контингента и завъртя глава за консултация с Ваклин: – Ти сещаш ли се?
Ваклин сви рамене.
– Не знам, викат му и Дявола – допълни сведенията си жената.
Ранков се почеса – не познаваше в околността такъв човек „Не е местен, значи не е моя работа“ реши доволен той.
– И какво ви е направил той?
– Изкуши ме и ме облада.
– Моля?
– Той ме изнасили.
– Със или без ваше съгласие?
– Сега като се замисля без – с неуверен тон заяви жената.
Ранков хвърли един поглед към сержанта, който зяпаше в потърпевшата като хипнотизиран.
– Честно казано, не мога да се сетя за кой говорите – вдигна очи към тавана лейтенанта. – Дайте ми някаква уточняваща информация за него: местоживеене, описание, особени белези, лични данни и така нататък.
– Амии, той е зловещ.
Ранков ядосано се завъртя на стола, губейки търпение.
– Как изглежда? Опишете го.
– Огромен – вдигна ръце нагоре тя. – С козя брадичка. Ходи облечен в кожени дрехи и ботуши с токове като копита. Мирише много лошо, на развалени яйца и катран.
Лейтенанта  я изгледа с подозрение, тая или го разиграваше или беше откачена.
– Не изглежда да е местен – заключи той. –  Знаете ли къде живее?
– Не знам къде живее. Но има опашка и обилно окосмление. Каза, че ме е избрал за своя любовница.
– Чакайте малко – включи изведнъж Ранков и се надигна, опирайки се с длани на бюрото, – Вие за кой Сатана говорите? От Библията?
Жената го погледна с искрено учудване.
– Е за кой друг? Същият.
– И ви облада? Вас? Лично?
– Да – настоя тя и предпазливо се прекръсти.
– Къде ви изнасили?
– В кревата.
– Не, питам за… както и да е. Сигурна ли сте, че беше той?
– Да, познах го.
– Да не сте го объркала с Пеньо пощальона? Описанието ви за окосмяването напомня за него.
– Беше Сатаната!
– Значи Сатаната. И откога имате полови контакти с него?
– Аз нямам, той има с мен.
Ранков се изправи и нервно закрачи около бюрото.
– И какво очаквате да направя, другарко?
– Ами не знам, вие народната власт не се ли борите с религията?
– Борим се, но как си представяте, да арестувам Сатаната?
– Защо не?
– Не можем, Сатаната е много силен, и Бог не може да се оправи с него. Не разполагаме със средства.
– Ама, какво тогава да направя? Страх ме е, че мога да… забременея – изхленчи тя и запреглъща сълзите си спазматично.
Двамата се ококориха срещу нея и дълго мълчаха.
– Вижте – окопити се Ранков и скришом намигна към Ваклин, – вашият случай не е от нашта компетентност. Обърнете се към ЦК на комсомола в Бургас. Ние тук се занимаваме с битова престъпност, ако ви откраднат нещо или ви насилят местни лица, тогава можем да ви окажем съдействие, ама да задържаме свръхестествени същества от Стария завет, това не влиза в пълномощията ни.
– Значи ме съветвате да отида в ЦК на комсомола в Бургас, така ли?
– Да, другарко Младенова, непременно. Там ще ви помогнат. Напишете заявление, опишете им подробно случая. Те са по идеологическата част и борбата с религиозните предразсъдъци.
– Добре, така ще направя – закима утвърдително тя. – Благодаря ви за съвета.
– Извинете, последен въпрос – поколеба се Ранков, – извън пророкола. Той, обрязан ли е?
Жертвата на Сатната сведе очи и поклати утвърдително глава.
– И за всеки случай си носете глава чесън – добави сериозно лейтенанта.
Жената стана, Ваклин и отвори вратата и тя озъртайки се напусна канцеларията.
– Какво мислиш за тая? – изгледа помощника си Ранков.
– Ненормална. Ама, знам ли, може и някой да си е направил майтап и наистина да я опънал – скъса листа със заявлението и го изхвърли в коша за боклук – Все тая.
–  Жени, всичките са малоумни. Любовница на Сатаната. Ако се запознае с мойта нищо чудно и да станат приятелки.
– Слушай – сепна се внезапно Недев, – да не би пък наистина? Нали го призовахме, и, знам ли…
–  Глупости да избере баш па нея. Не я ли видя, на нищо не прилича – допря показалец до слепоочието си Ранков и завъртя пръсти все едно развива кранче. –  Побърка се народа напоследък. Давай да ходим при Пърдев, че ни чака.
Камбаната на часовника на кметството удари 9 часа и двамата припряно напуснаха помещението.

8. Златната решетка

Когато бутна вратата на канцеларията Ранков завари Ваклин облегнат на стола с наклонена назад глава да балансира цигара върху пространството между носа и горната си устна. Сержанта се стресна и цигарата падна.
– Кво става бе колега, да не почваш в цирка?
– Не още. Сядай, кафето е готово – посрещна го Ваклин.
– Какво е?
– Чиста Инка.
– Инка – изкриви лице в презрителна гримаса лейтенанта. – Значи Виетнамско от ГДР-то… Еми като няма друго.
– Е това не ти е корекома. В „Билкооп“ такова пускат. Пак, че не е печена леблебия.
– Да го еба и в развития социалиЪм! – изнедоволства лейтенанта. – Едно свясно кафе не може да си купи човек. На Запад хората си пият „Нес“ и „Мока“, а ние тук – негърска пот.
– Е, „Нескафе“ и тука има, в корекома. И шоколадови яйца, и „Тоблероне“.
– Ама с валута.
– Е, да.
Ваклин запали цигарата, сръбна глътка от фалшивото социалистическо кафе и се обърна нахилен към Ранков:
– Знаеш ли го тоя за бай Тошо? От серията „Златната решетка“. Умрял Брежнев и Свети Петър го пита:
– Ти къде искаш – в Рая или в Ада?
– В Рая, разбира се! – наежил се Брежнев, аз съм комунист.
– Абе да, ама си много грешен, мястото ти е в Ада, за да идеш в Рая, имаш само една възможност – да се ожениш за най-грозната жена и да изкупиш греховете си.
– Коя е тя?
– Людмила Живкова. Решавай.
И оня: – Ъъм, взимам я.
Пуснали го в рая и взел да се разхожда под ръка с Людмила Живкова. Тя с тюрбан. И по някое време срещат Тодор Живков под ръка с Брижит Бардо! Целуват се с език.
Брежнев веднага тича обратно да се разправя с Петър: – Абе как на мене най грозната, а тъпия Тошо с Бриджит Бардо? Кво става тука?
– Не бе, Брежнев – захилил се Петър – Той не е с нея, тя е с него. За наказание и казахме да избира, или в Ада или да се омъжи за най-големия идиот, и тя съгласи да каже „Да“ на Тодор Живков!
– Хахахахахахаааа! – Запревива се от смях Ранков и чак се задави с кафето – Бай Тошо и Бриджит Бардоо! Представям си как и вика: „Скъпа другарко Бърдо, да ви е честит 8-ми март!“ и я пощипва по задника. Пет годинки не ти мърдат за тоя виц – тупна той по рамото сержанта.
– Абе верно, че е голям гъз, ама поне дава вид на родолюбец.
– Родолюбец – плю към коша за боклук Ранков, – за малко да станем 16-та съветска република заради него. Щеше да видиш тогава кон боб яде ли. И Инка нямаше да пиеш.
– Е, сега като пипнеш наследството ще се отпием на истинско кафе и ще се напушим на „Марлборо“.
– Ух, вече нямам търпение! Слушай – поколеба се Ранков. – … Ще ти кажа нещо, но първо закълни се, че пред никой няма да го споменаваш. Каквото и да става.
– Обещавам, гроб съм.
Раменете и целия гръб на Ранков потръпнаха и той се изгърби като костенурка, а главата му хлътна навътре.
– Тая богомолка през ден си прави някакви клизми и ме кара да и помагам с едно такова, иригатор, отзад.
– Клизма? – облещи се Ваклин. – Дето си пъхат маркуч в гъза ли?
– Да. Пълни се това, тя кляка на четири крака, маже с ва-вазелин оная дупка, сещаш се, и аз и го изстисквам вътре.
– И после?
– После го изпомпва.
– И за какво го прави?
– Прочистване. Било полезно за дебелото черво.
– Шефе, това не трябваще да го чувам. Довечера не знам как ще спя.
– А мене питаш ли ме кво ми е.
– Напълно те разбирам.
Лейтенанта въздъхна няколко пъти тежко, пое шумно въздух и постоя малко с отворена уста.
– Реших – изплю накрая камъчето. – Цяла нощ мислих и реших. Не мога повече да чакам, ще инсценирам битова злополука и ще я приключа. Ще я блъсна надолу по стълбите от втория етаж.
– Сигурен ли си, имаш ли план? – замръзна Недев и почувства как врата му се наелектризира.
– Имам – несигурно отвърна Ранков: – Тя нощем ходи да яде. Когато съм на  дежурство ще се върна тайно в къщи през балкона, ще се скрия в коридора и като тръгне към кухнята ще я блъсна в гърба надолу по стълбата. Лошото е само, че ако не си счупи от раз врата ще трябва да я довършвам. Ама тя е свиня и стъпалата са стръмни, така че има голям шанс да стане. Ще сложа една бананова кора на горното стъпало все едно е стъпила на нея и после сутринта като се прибера ще я открия. Да докажат че не се е пребила сама, ако могат. Ти си ми свидетел, че сме били заедно дежурни.
Ваклин обмисля известно време на ум сценария и накрая кимна:
– Звучи добре. Кога ще действаш?
– Утре. В чест на 9 септември.
– Да дойда ли с теб? – неуверено предложи сержанта.
– Не, ти стой в канцелариията да не вземе да звънне някой от областната дирекция.
– Прав си – съгласи се веднага Ваклин. – Значи поддържаме обществения ред за празника и се редуваме да правим обходи, нали, това е плана.
– Да.
Ранков се изправи и възбудено взе да пристъпя напред назад из помещението:
– Знаеш ли какво, колега, имам чувството, че тоя скапан празник ще ми донесе късмет!
– Еми да, освобождението от фашистко иго.
– Вдруги ден ще бъда богат и ще пием шампанско.
– Да живее 9-ти семптември! – изправи се и отдаде чест Ваклин.

9. Ромео и Жулиета

През лейтенант Ранков деня подготви почвата за успешното провеждане на акцията. Каза и, че цяла нощ е на дежурство заради утрешния празник и ще следи за сигурността и реда, така че да не го чака преди 7. Докато се правеше, че преоборудва стария нужник в двора в склад за инструменти премести стълбата, така че да е удобно подпряна под чардака и блокира езика на бравата на балконската врата. За всеки случай остави и един от прозорците на втория етаж притворен.
В канцеларията изчака да се стъмни, преоблече се в тъмен анцунг и се отправи в сенките на оградите към къщата на мадам Дора.
Камбаната на часовника на кметството отброи 11. Ранков скрит в двора наблюдавше двата светещи прозореца на втория етаж между листата на лозите. Малко преди 12 мадам Дора се появи на двойния прозорец, отвори го и сложи на перваза ваза с три жълти минзухара. Над главата му се чу тихо сигнално подсвирване, последвано от трикратно проточено излайване на кукумявка завършващо с едно дълго „хуууу“. Някъде в храстите оттатък оградата му отговори приглушено петелско кукуригане.
Секунди по късно  се чу тътрещ звук от стъпки и Ранков усети чуждо присъствие в двора, придружено с характерна миризма на мъжки парфюм със силна нотка на тютюн и свинска кожа. Мадам Дора опря пазва в перваза и се надвеси през прозореца:
– Ромео, ти ли си?
От сянката на царския рожков долетя басов шепот:
– Идвам, Жулиета – последван още едно приглушено кукуригане.
Приведен мъжки силует прекоси на четири крака двора и с маймунска ловкост се заизкачва нагоре по стълбата. Прекрачи с подскок чардака, хлътна през вратата и след миг се мярна зад пердето на прозореца на спалнята.
Ранков изчака половин минута и тръгна на пръсти след него. Къщата беше двуетажна във възрожденски стил със седемдесет сантиметрова камменна зидария отдолу, в която бяха вградени дървени кошаци и много малки прозорчета-бойници и ниши. Втория етаж беше гредоред, облицован отвън с ръчно дялани чамови греди. Изкачи се тихо като котка по стълбата и се прехвърли на чардака, който обикаляше почти цялата предна страна на етажа, промушвайки се между окачените черги. Светеха само двата прозореца на спалнята и за да стигне до тях той се прехвърли на покрития с тикли покрив на навеса на бившата конюшна-гараж която сега служеше за склад за въглища и дървен материал.
Пердетата бяха частично спуснати, видимоста в стаята не беше добра, но той успя да различи на светлината на оджака мъжката фигура сграбчила  в прегръдките си жена му. Двамата се целуваха дълго и страстно. Ранков долепи ухо до стъклото за да чуе какво си говорят и да разбере по гласа кой е посетителят. Изведнъж мадам Дора отблъсна с длани от себе си мъжа и каза:
– Уф, миришеш на прасе и целия си се полял с парфюм!
– Ми нямаше как да изляза и се измъкнах през кочината.
Гласът на мъжа макар и заглушен му беше много познат, но все още нямаше представа кой е. „Има прасе, това стеснява кръга на заподозрените“ зарадва се лейтенанта, но после се сети, че почти всички в Черноморец гледаха прасета и това не му помага много. Мадам Дора с оперетна стъпка заобиколи тапбалата на кревата, отвори капака на буковата ракла в която държаха любовните играчки и извади от нея кожена нагайка за обездка на коне и космата кукерска маска. Ранков изпсува под нос, когато видя как я слага на главата на мъжа, тъй като нямаше шанс да го познае с нея, и още веднъж, че не се сети да вземе от Пърдев фотоапарата. Прелюбодейката изкомандва нещо към фигурата и мъжът падна на четири крака, след което взе да я преследва като куче из стаята, а тя стиснала в ръка нагайката да се отбранява, нанасяйки му пришпорващи удари. Той я настигна и я блъсна с маската в корема, а тя кикотейки се се пльосна по гръб на дюшамето вирейки крака нагоре.
Ранков реши да използва момента и да бутне малко прозорчето за да надзърне вътре и точно в този момент тя изу гащи и със замах, без да гледа, ги метна към него. Те се удариха в стъклото пред лицето му и той инстинктивно отстъпи назад; една тикла се размести под тежеста му и кракът му се хлъзна заедно с нея. В следващия миг вече летеше по задник надолу, пързаляйки се по наклонения чардак и с трясък се стовари върху стъкления амбалаж, който собственоръчно бе събрал и подредил за връщане. Гърлото на една бутилка олио се оказа точно между бузите на задника му и той нададе неистов крясък от пронизващата болка. Горе се чу трополене, настана суматоха и мадам Дора извиси глас в нощта: „Крадец! Помощ, крадец!“
Ранков, преодолявайки мъчителния спазъм се надигна и на колене и лакти и извика: „Стой, милиция, ще стрелям!“, но гласа му прозвуча толкова измъчено и тънко, че все едно беше на заека от „Ну пагади“.
По чардака пробягаха трополящи стъпки, после една фигура се метна от него на клона на близкия на орех, спусна се и изчезна през живия плет в нощта, преди Ранков да успее да отклещи бутилката, която за щастие не се счупи, и да застане олюлявайки се на краката си.
Тайнствената фирура се беше стопила в неизвестността.
Жена му слезе с трополене по стълбите и задъхана, с разтворен пенюар се спусна към него.
Разсъжденията на Ранков следваха простата логика: „По добре да не мисли, че я подозирам, защото ще стане предпазлива и това ще затрудни ликвидацията“ за това реши да се прави на ударен
– Какво стана? – изпъшка през стиснати от болка зъби той.
– Не знам. Беше крадец! –  хвана се за сърцето мадам Дора. – Нали ти казах, че някой ми краде сутиените. Сигурно се е качил на балкона за да грабне още някой. Мръсник!
– Видя ли го?
– Не. Бях заспала и изведнъж някакъв шум ме събуди и после чух бягащи стъпки. Грабнах нагайката за да се защитавам – показа му бича в ръката си мадам Дора и дори престорено изхлипа – Ти, какво правиш тук?
Ранков стенейки се опита да приседне на коритото на чешмата и веднага се оттласна.
– Оуу! Аз… Правех обход и ми се стори, че видях някой съмнителен да се промъква край оградите. Реших, че е злосторник и исках да го изненадам.
– Огледа ли го? – развълнува се мадам Дора и дори пазвата и се разтресе.
Ранков поклати глава:
– Не можах.
– Ох, скъпи – въздъхна облекчено жена му, – добре че беше ти. Иначе не знам дали щях да съм жива. Това село е пълно с всякакви изроди. Да нападат нощем бедната сама жена. Аз, щях да му духна черен пипер в очите, ама беше с маска.
– Не се притеснявай, като се пооправя ще го спипам. Оох! – попипа се по задните части той.
– Подозираш ли някой? – изгледа го подозрително тя.
– Още не. Но, кълна се в честа на пагона, няма да оставя тая работа така. Ако трябва няма да мигна, но ти обещавам ще си в безопасност. Който и да е той краят му е близо. Никой, НИКОЙ, не може да се ебава с лейтенат Ранков.
– Точно така скъпи – хвана го под мишница мадам Дора и подкрепяйки го го поведе нагоре по стълбите.
Ранков вече имаше солидна версия кой може да е тайнствения посетител и беше на 99 % сигурен, но искаше да ги направи 100. Защото тогава погребенията щяха да са две в едно.

* * *

– Щом обича да яде варена риба сготви и Фугу – предложи патоанатомът. – Тя е много ефикасна за такива работи. Тетрадотоксинът не се разгражда при готвене и предизвиква фатална парализа на дихателните мускули в рамките на минути.
– Риба Фугу? Че откъде да я намеря?
– Мога да разпитам. В аквариума във Варна имаше, но чух че някакви търсачи на силни усещания я откраднали.
– Умряли ли са?
– Не знам. Сигурно.
Ваклин вдигна ръка за да привлече вниманието:
– В краен случай можем да опитаме да поръчаме от Япония.
– Колко ще отнеме? – изгледа го със съмнение Ранков.
Ваклин сви рамене.
– Около половин година предполагам – заяви доктора.
– Нямам толкова време, аз да не съм мазохист. Трябва да стане бързо, ако може още тази седмица.
Пърдев поклати съчувствено глава:
– Тогава най добре да я отровиш с гъби.
– Хм, да. И аз така мисля. Добра идея – обнадежди се лейтенанта.
– Ще мине за нещастен случай. Сума ти народ се трови с гъби.
– Ама сигурен ли си, че ще свършат работа? Щото казвам ти на тая корема и е като бетонобъркачка. Веднъж и дадох да яде свинско с трихинелоза да ми почине главата от нейното пеене, и нищо, само се продриска.
– Откъде намери заразено свинско?
– От Манчо бракониера, беше ударил един глиган и ми даде малко. Ама даже стана по зле, че като взимаше високите тонове и се напъваше почна да пърди. И стана мазало.
– Ясно, тогава ще и дадеш двойна доза. Най добре бели мухоморки, те малко приличат на печурки.
– Даже не малко а доста – обади се Ваклин. – Лелинчо ми от тях почина.
– Така е – кимна Пърдев, – най сигурно е отравянето с фалоидни гъби – мухоморките, сега тамън им е сезона. Тука по гората има доста бяла и зелена. Значи хапне ли 5 грама токсини и няма начин да не ритне камбаната.
– Е как да ги позная, никога не съм брал гъби? – замисли се Ранков.
– Ще ти дам атлас със снимки. Няма как да сбъркаш: зелената е по силна, ама изглежда малко гадно, за това бери само бяла – Amanita verna. Върши същата работа. Значи тя обича свинско?
– Много. Лакома е като бременно прасе.
– Идеално. Сготви и свинско с гъби и сметана в гюведже на фурна. Хем вкусно, хем смъртоносно. Пръстите ще си оближе и ще иска още.
– Ухаа! – зарадва се Ранков. – А дано се гътне.
– А тя няма ли да пита що не ядеш с нея?
– Ъ? – зачуди се лейтенанта и веднага намери решение – На мен ще си сготвя отделно само че с картофи.
– Внимавай да не объркаш манджите, че нямам противоотрова. И се пази от диарията, ще осере всичко, докато пририта.
– Бе тя само да се тръшне един път, дриснята е най малкия проблем.
– Ще се тръшне. 100%.
– Разкажи ми за симптомите.
–  Хубавото при това отравяне е че първоначалните признаци на интоксикация се появяват средно между 8 и 24 часа след консумация и лесно могат да бъдат сбъркани с вирусна инфекция – проявяват се с гадене, повръщане, коремни болки и диария. Само две-три хапки убиват човек с тегло 100 кг. Точно сега е пикът на отравянията – септември.
– Късмет, а.
– Иначе за зелената мухоморка: тя има по-дълъг латентен период, който се движи между 48 и 72 часа след приемането. Първите симптоми са същите – повръщане и диария – обаче се появяват по-бавно. Когато бъдат усетени, вече е късно, човек вече страда от чернодробна недостатъчност – аматоксинът е поразил клетките на черния дроб. Смъртността достига над 80% тъй като отравянето причинява тежка мастна дистрофия на черния дроб, по-слабо изразена в бъбреците и миокарда. Характерно е наличието на светъл период след първоначалните симптоми през който отровения смята че е преживял отравянето. Ама – кур, не е.
– Значи ще се мъчи много и няма да умре бързо, така ли?
– Зависи от приетото количество и организма и дали ще постъпи в болница. Обаче щом вътрешните органи вече са поразени смъртта е сигурна.Патоанатомията  е много характерна: установява се тежка мастна дистрофия на черния дроб, също така изразена в бъбреците и миокарда. Има участъци с хеморагия, кръвозиливи и увеличена секреция по лигавиците на храносмилателния тракт. За това ти разправям, че ще стане мазало.
– Нищо. Доброто убийство иска жертви. Къде викаш се въдят наоколо?
– Горе в гората над медния рид има колкото искаш – упъти го Ваклин. – Той лелинчо ми там ходеше да събира.
– Идеално. Още утре тръгвам.

* * *

Есенната утрин беше топла и мъглива, наситена с влажни изпарения. Атмосферната влага се чувстваше във въздуха след падналия нощен дъжд и затрудняваше дробовете при стръмната денивелация на изкачването по хълмовете, тук таме обрасли с хвойна и дяволска нощенка. Ерозирала пътека го отведе до малка седловидна поляна с останки от старо крепостно съоръжение на нея и след като остро подсече край него отново навлезе в гората.
Ранков излезе от горската пътека промушваща се между няколко грамади скупчени каменни блокове и закрачи обгърнат от облак дребни мушици през поляните край овцекомплекса югозапано над селото, Стиснал червеното си швейцарско ножче в длан и старата плетена кошница окачена на лакътя погледа му претърсваше като с радар земята. Високите треви се виеха около краката му, заплитаха се и мокреха гетите на панталона му.
През деня склона над откритата поляна разкриваше чудесна гледка чак до созополските острови зад гърба му, но сега в мъглата не се виждаше нищо. Иначе при благоприятни условия от тук имаше видимост като на длан чак до двата крайни носове на залива.
Като наближи средата на овчето пасище попадна на първите гъби – едри и свежи с току що разтворени калпачета. Извади атласа, прегледа внимателно снимките и като се увери, че отговарят на описанието клекна и внимателно преряза пънчетата им съвсем близо до земната повърхност.
Мъгливият сумрак ограничаваше видимостта, около него, но все пак се се оформяше зарево с диаметър 5-6 метра и той се придвижваше бавно, наведен над земята и старателно пълнеше кошницата с пресни едри мухоморки. След още стотина метра намери по голямо находище – цяло семейство. Гуглите на младите екземпляри в характерното състояние – полукълбести и звънчевидни, а на по зрелите – широко-дъговидни. Огледа пънчетата за характерните пръстенчета и задебеляването към основата. Ламелите от вътрешната страна също бяха наред. Откъсна и подуши една – мирисът и напомняше леко на ряпа.
Светлината се усили и стана по мека, а чистият горски въздух приятно галеше челото и врата му. С голямо удовлетворение той претегли кошницата върху отворената си длан и злорадо се захили: „Е, се‘а ти се еба майката, скъпа!“
Плю и потегли обратно.

* * *

Щом се прибра Ранков веднага отвори готварската книга и откъсна страницата с рецептата:

Романтика в кухнята

СВИНСКО СЪС СМЕТАНА И ГЪБИ В ГЮВЕДЖЕ

Необходими продукти
свинско месо – 800 г без кост
кисели краставички – 4 – 5 броя
топено сирене/стърган кашкавал – 3 – 4 триъгълничета
сметана – от 250 грама готварска
гъби – към 300/400 грама
чубрица – 1 ч.л.
олио
сол
черен пипер

Начин на приготвяне

Нарежете свинското на късчета и го овкусете със сол, черен пипер и по желание малко червен пипер. Сложете го с малко мазнина в гюведже или йенска тенджера с капак и го пъхнете във фурната да се задушава и пече до готовност.
Разбийте сметаната с миксер и я разбъркайте с нарязаните кисели краставички и отцедени гъбки. Добавете към соса подправките и полейте вече изпеченото месо.
Разпределете нарязаното топено сирене отгоре. Отново сложете капака и върнете във фурната за 15 минути. След това махнете капака и запечете до лек загар.

Свинско задушено с картофи

Свинското се нарязва на едри късове.
Всички останали продукти се разбъркват до хомогенна смес, която се обърква с късовете месо.
Месото се оставя с маринатата в хладилник за няколко часа, след това се добавят гъбите и нарязаните картофи и се пече в тенджера от йенско стъкло под капак със марината и водата.
Месото се пече 50-60 минути на 200 градуса, като се поставя в студена фурна, капакът се маха 5-6 минути, преди да извадим тенджерата, за да получим препечена коричка.
Сервираме задушеното свинско с резенче лимон.

След готвенето Ранков задряма в стола. Сънува. Присъни му се че извършва арест на опасен престъпник. След усилено преследване го сгащва в края на някакъв полутъмен коридор без изход. Вади значката си, както е виждал да правят по американските филми и казва: „Вие сте арестуван. Имате право да запазите мълчание, всичко което кажете може да бъде използвано срещу вас в съда.“ Престъпника само го гледа и се хили. Сочи към значката му. Тогава Ранков поглежда и вижда че в калъфчето на полицейската му карта е ламинираню недопечено кюфте. Престъпникът със смях се пресяга, грабва от ръката му кюфтето и го налапва заедно със служебната карта. Изведнъж Ранков изпада в паника. Разбира че от служител на закона се е превърнал в плячка. Той не е преследвач, а жертва. Опитва се да изкрещи, но някаква невидима ръка се свива около гърлото му и не може да издаде звук. Престъпникът отваря гигантска уста пълна с триъгълни зъби на акула и тръгва към него. Тогава осъзнава, че това е неговата съпруга Дора. Облечена е в китайски костюм от операта „ Прицеса Турандот“. Гигантската и паст се надвесва над него и налапва главата му. Зловонието го зашеметява. Усеща зъбите и да се забиват със скърцащ звук в черепа му.
Сепва го висок крясък: „Красимиркоо! Готова ли е вечерята? Твойто котенце е гладноо!“
Стъпките и се насочиха към него и паркета заскърца под тежестта им.
– Какво си ми сготвил, Красимирко? – подпря ръце на кръста мадам Дора и запълни касата на вратата като буквата „Ф“ – Каква е изненадата?
Ранков широко се усмихна:
– Ще ти кажа чак като си изядеш всичко, пиленце.
– Кажи де. Да не са пак от ония уши?
– Добре де – свинско със сметана и гъби по специална италианска рецепта – предаде се Красимир.
Мадам Дора го изгледа със съмнение:
– Че откъде я знаеш?
– Лично готвача на почивната станция на металурга ми написа рецептата. Печелил е с нея конкурс за най добър помощник готвач по черноморието. Ядене – един път. Пръстите ще си оближеш и ще искаш още.
– Кое черноморие, цялото ли?
– Южното. Ама то не е малко – от Обзор чак до Ахтопол.
– Аз много искам да опитам кухнята в Резово, чувала съм, че е много хубава. Ориенталска.
– Опитай сега това. Резово е гранична зона няма как.
– Добре де, ти като си лейтенант от милицията не можеш ли да уредиш открит лист? – заумилква се около него Дора и разлюля съблазнително пълната си пазва от което Ранков го побиха тръпки и усети познатото предхождащо любовната игра присвиване в стомаха.
– Амии, може и да мога, ако дам рушвет… Хайде да вечеряме, че аз съм зверски гладен. Cедни на масата, а аз ще ти сервирам.
– Какво има за десерт?
– Крем брюле и после секс – усмихна се прелъстително Ранков и изпрати въздушна целувка през стаята към нея.
– Какъв?
– От хубавия. Взех от рибарите въжета и научих няколко специални възли. Цяла нощ ще съм на твоя разположение.
– Ох, Красимире, давай да ядеме! – засия от вълнение вдовицата и чак паласките и се затресоха – Ама брюлето не го искам, направо секса.
– Е няма ли да си починеш малко след храната, не е хубаво веднага на пълен корем.
– Веднъж се живее. Ще си почиваме в гробищата.
– Тука си много права – съгласи се Ранков.
– Бе ти много благоразположен ми се виждаш, да не си пил? – изгледа го с подозрение Дора – Я ми дъхни.
Ранков покорно приближи лице към нея, отвори уста и издиша.
– Пак си пушил, вониш на цигари.
– Ми той Ваклин цял ден в канцеларията дими като комин и… съм се умирисал.
– Измий си зъбите, така няма да ти дам да ме целуваш.
Ледени тръпки препуснаха по гърба на лейтенанта и се заразхождаха нагоре надолу, а прасеца му се сви в болезнен спазъм.

– Хайде, идвай в кревата – изкомандва го тя.
– Ама не трябва ли първо да си взема един душ…
– После.
Ранков послушно тръгна към спалнята накуцвайки и опитвайки се да изобрази ентусиазъм пъхна главата си в дървената стяга пред кревата.
Стаята оборудвана с уреди за перверзен секс – магарета, халки, въжета, стяги, куки от тавана, камшици и Х-образно разпятие беше осветена само с канделабри по ъглите.
Мадам Дора застана гордо изпъчена в центъра на любовното гнездо. Тя шумно пое въздух, взе преминаващо от гръден регистър във фалцетен горно Фа и с вдигнат в ръка кожен бич го форсира, докато висулките на полилея и стъклата в стаята не задрънчаха в резонанс с гласа и.
Кучетата в селото моментално завиха, а кокошките на съседите рязко спряха да снасят.
Ноктите на лейтенанта се впиха и оставиха следи в напречната дъска при изплющяването на първия удар.

СЛЕДВА>>>>

Имена, джендър идентичност и социални роли

Когато бях на 13, любимата ми книга беше „Островът на съкровищата“ и мечтаех да стана пират. Бях абсолютно сигурен, че така искам да прекарам живота си. И сега съм благодарен, че тогава нямаше никакви организации, които да защитават пред родителите ми правото ми на самоопределение на анатомично ниво, като си ампутирам единия крак и си извадя хирургически окото. Дори нещо повече – не ми разрешаваха да пуша пури и да се наливам с ром. Представяте ли си какви нетолерантни родители съм имал! Но все пак ми позволиха да гледам папагал.
Другото което не разбирам във връзка с правото на самоопределение – имената. Точно така, мисля, че не е добра идея да даваме име на новороденото. Откъде на къде решаваме вместо него. Хората дават такива имена на децата си, че когато поотраснат направо им се иска да ги съдят. Като Инфлация, Гарсониера или Сапун. Нека тръгнат на училище и тогава сами си изберат. А дотогава – Родител 1, родител 2, Дете – 1, 2, 3, Дете 1 А, Б (ако са близнаци) и тн. Може би някакъв сериен номер или ЕГН за да не става объркване в детската градина.
Ако зависеше от мен на 13 аз определено щях да се кръстя Джон Силвър или Слепия Пю

Прозрачната пирамида

откъс от романа „Виелица“ на Владимир Сорокин

Прозрачната пирамида се изпари с тихо свистене. Горелката угасна.
В същата секунда над масата, отделяйки четиримата от останалото пространство и света, се сви и се затвори прозрачна полусфера от най-тънка, самоизграждаща се пластмаса, толкова тънка, че само звукът на затварянето и, който напомняше пукване на огромен сапунен мехур или сънено разтваряне на влажни устни, издаде появата и.
– Мадагаскар – с отслабващи устни Заден произнесе традиционното приветствие на витаминдерите, ползващи продукта.
Докторът понечи да отвърне „Раксагадам“, но потъна в друго пространство.

Сиво навъсено небе. Редки снежни парцали се сипят от сивите облаци. Сипят се, сипят се. Мирише на мокър сняг. Да не би да се запролетява? Или е ранна зима? Слабият ветрец донасяше мирис на дим. Не. Така мирише баня, напалена по традиционния начин. Приятен мирис. На горяща брезова кора. Размърда глава. Чува глух плясък. Около тила. Свежда очи. До лицето му се разклаща течност. Не е вода. По гъста е и мирише познато. Толкова позната миризма. Доста плътна. Олио! До гушата е в олио. Намира се в някакъв съд, пълен с олио. Черен котел с дебел ръб. Около котела се е ширнал голям площад. Изпълнен с народ. Толкова са много! Стотици. Притиснати един до друг. Какъв голям, огромен площад. Около него се виждат къщи. Европейски къщи. И огромна катедрала. Виждал я е някъде. Изглежда, в Прага. Най-вероятно. Да, сигурно е в Прага. А може и да не е Прага. Варшава? Или Букурещ. Или Краков. Най-вероятно е Варшава. На главния площад. И на този площад са събрани стотици, стотици хора. Стоят и гледат към него. Иска да се размърда. Но не може. Вързан е. С дебело въже. Вързан е, сякаш е бебе в майчина утроба. Коленете му са сгънати, притиснати към гърдите и вързани с въже. Ръцете му са завързани за глезените. Движи пръстите си. Те са свободни. С пръсти докосва стъпалата си. Китките му са вързани здраво за глезените. Стъпил е върху дъното на котела. Усеща го. Като плувка на въдица е. Така някога се учеше да плува. Когато беше момче, имитираше плувка. Беше толкова отдавна на широката река. Беше слънчево и топло. Баща му стоеше на брега с широкопола сламена шапка и се смееше. Очилата му проблясваха на слънцето. А той се правеше на плувка и гледаше към баща си. На брега две кончета пиеха от реката. Голо момче яздеше единия кон и го гледаше презрително. А той имитираше плувка. Беше толкова отдавна. Много отдавна. А сега е вързан. В този котел. Котелът е вдигнат на нещо високо. Нещо като подиум. Подпрян е с дебели трупи. Вижда ги. Дебелият му ръб в горния край затулва почти целия подиум. Две дебели вериги са опънати от ушите на котела до два прясно одялани стълба. Веригите са омотани около стълбовете. Точно четири кръга. И са прикрепени с големи, ковани гвоздеи. Стълбовете също стоят на подиума. А оттам нататък се блъска тълпата. Гледа към него. Мнозина се усмихват. Нейде далеч, край катедралата, четат нещо тържествено и напевно. Дали е на латински? Не. На полски? Не, не е полски. Някакъв друг език. Сръбски? Или български? Румънски! най вероятно румънски. Четат тържествено. И леко припяват. припяват и четат в негова чест. Всички слушат. И го гледат. Онова, което четат, се отнася единствено за него. Четат нещо дълго. Дълго.
Опитва се да се придвижи към стената на котела, за да се опре с брада и да се повдигне. Но изведнъж забелязва, че въжето, което затяга глезените и китките му, е завързано за дъното и задържа тялото му в средата на котела. Стегнато е за една скоба, която се намира на дъното точно под него. Докосва скобата с пръсти. Гладка и полукръгла. През нея е промушено и омотано дебело въже. Разбира, че няма как да се измъкне от котела. Дори с вързани ръце и крака. Скобата няма да го пусне. Крещи от ужас. Тълпата се хили и дюдюка. Хората му се плезят и го сочат с пръст. Жени държат малки деца. Дърпа се с всички сили. От ужас губи съзнание за секунда. Веднага идва на себе си и започва да се дави в отвратителното миризливо олио. Олиото влиза в устата и носа му, той се задавя и мъчително кашля. Гадно олио! Как вони. И колко е много. Можеш да се задавиш с него. Мазно се полюшва навсякъде наоколо. С такова олио баба му пестеливо поливаше киселото зеле. А сега е толкова много. От миризмата не може да си поеме дъх. Само лекият ветрец го спасява от задушаване. От миризмата му се вие свят. Редки едри снежинки падат в олиото и мигновено изчезват. Падат и изчезват. Падат и изчезват. Колко им е хубаво. Не са вързани. Никому нищо не дължат. Ето че четецът тържествено и високо произнася последната дума. Тълпата реве. Реве и вдига ръце нагоре. Реве така, че ревът и отеква в котела и край чугунените му краища се образуват малки вълни.
Някой се качва на подиума. Момче с факла. С велурено жакетче с медни копчета, с червени панталони и червени обувчици с извити нагоре носове. Лицето му е прекрасно. Ангелско. Дългите кестеняви коси плавно се спускат по раменете. На главата му – червена барета с перо от сокол. Момчето вдига факлата. Тълпата реве още по-силно. Сваля факлата надолу под котела и се навежда. Вижда се само баретата му. Соколовото перце потрепва. Чува се слаб пукот. Усилва се. Сигурно лумват насмолени съчки. Пукотът става все по-силен. Черен дим облизва котела. Момчето слиза от подиума. Баретата с перото се мярка сред тълпата. Тълпата реве и дюдюка. Той прави още един отчаян опит да се освободи и толкова се напряга, че изпуска газове. Те изплуват като бавни мехури около него. Но въжето не помръдва. Той се дърпа, гълта олио, кашля и се дави. Олиото се плиска наоколо. Гадно, гъсто олио. Котелът е неподвижен. Невъзможно е дори да бъде разклатен. Той крещи така, че ехото, отразено от катедралата, три пъти се връща при него. Тълпата слуша писъците му. Реве и се киска. Той започва да плаче и да нарежда, че не е виновен. Разказва на тълпата за себе си. Казва името си. Името на майка си. На баща си. Казва им, че е станала чудовищна грешка. Че никому не е сторил зло. Разправя им за благородната лекарска професия. Изрежда имената на болни, които е спасил. Призовава Бога за свидетел. Тълпата слуша и се кикоти. Говори им за Христос, за любовта и за десетте Божи заповеди. Изведнъж усеща с петите си, че дъното на котела се нагорещява. Пищи от ужас. Отново губи съзнание за секунди. Отново олиото, гадното олио му връща паметта. Идва в съзнание, след като гълта олио. Задавя се с олио. Повръща олио в олиото. Тълпата се киска. Опитва се да им каже, че е невинен, но не може. Дъхът му секва. Кашля. Мъчително, почти с писък.
Дъното на котела се нагрява. Само централната скоба на дъното все още е по-хладна. Тя е от по-дебел метал и се издига над дъното. Пръстите му се вкопчват в скобата. Кашля. Събира мислите си. Успокоява се. Обръща се с реч към тълпата. Говори за вярата. Че не се страхува да умре. Защото е вярващ. Разказва им живота си. Не се срамува от живота си. Опитвал се е да живее достойно. Да прави добро и да бъде полезен на хората. Разбира се, допускал е и грешки. Спомня си момичето, което превърна в жена и което по късно абортира. Бе разбрал, че после не е могло да има деца. Сеща се как веднъж на студентска забава в общежитието се напил и хвърлил бутилка през прозореца, която ударила минувач по главата. Разказва, че веднъж не отишъл при болен, и той умрял. Много пъти в живота си е лъгал. Злословил е срещу приятели и колеги. Разправял е гадни неща за жената, с която живеел. Понякога са му се досвидявали пари за родителите му. Не е искал да има деца. Предпочитал да бъде по свободен и да се радва на живота. Главно по тази причина се разделил с жена си. Разкайва се за стореното. Говорил е лошо за властта. пожелавал на Русия да се провали в дън земя. Неведнъж се е присмивал на руските хора. присмивал се на императора. Но никога не е бил престъпник. Винаги е спазвал законите. Винаги изрядно е плащал данъците си.
Дъното на котела се нажежава. Напряга се и стъпва върху скобата. Тя е само топла. С ръце поддържа нозете си върху скобата. Казва, че най страшното нещо на света е да бъде екзекутиран невинен човек. Такава екзекуция е по страшна от убийство. Защото убийството се извършва от престъпник.Но даже престъпникът убиец оставя шанс на жертвата си да се спаси. Тя може да избяга, да изтръгне ножа от ръцете на убиеца, да вика за помощ. Убиецът може да сгреши и да не успее.Или само да рани жертвата. Но когато екзекутират човек, не му дават никакъв шанс за спасение.В това са ужасът и безпощадността на смъртното наказание. Той винаги е бил и продължава да бъде противник на смъртното наказание. Но това, което днес е случва на главния площад на този град, е далеч по страшно от екзекуция.Защото е екзекуция на невинен. Щом всички са се събрали тук, за да екзекутират него, невинния, значи вършат смъртен грях. Грях, който ще легне като вечен позор върху града им, върху децата и внуците им.
Усеща, че олиото на дъното се нагрява и се издига на повърхността на топли вълни, които изместват студеното. А студеното олио потъва надолу. За да се нагрее на дъното и да стане топло. И да изплува нагоре. Говори за децата, които са тук и седят върху раменете на бащите си. Децата виждат екзекуцията му. Ще пораснат и ще разберат, че е бил невинен. И ще се срамуват заради родителите си. Ще се срамуват заради града си. Този прекрасен, красив град. Създаден не за екзекуции, а за радост и благоденствие.
Петите му се хлъзгат от скобата и докосват дъното. Дъното е горещо. Веднага отскача, вкопчва се със стъпалата си за скобата с въжето и се държи за въжето. Говори за вярата. Вярата трябва да прави хората по добри. Хората трябва да се обичат. Изминали са две хилядолетия от смъртта на Христос, а хората така и не са се научили да обичат ближния.Не са почувствали, че са сродни души. Не са престанали да се мразят, да се лъжат и ограбват. Не са престанали да се избиват. Възможно ли е хората да не убиват други хора? Щом това е възможно в семейството, в селото, в градчето, защо да не е възможно поне в една страна?
Скобата се нагрява. Става горещо на стъпалата му. Дръпва се, но след миг те докосват дъното. Дъното в много горещо. Стъпалата му се оттласкват нагоре. Но не могат да висят в олиото. Трябва да стъпят на нещо. Сяда на дъното и опарва седалището си. Пъха пръсти под петите си. Опира пръсти върху горящото дъно.после върху скобата. Димът от огъня се извива край котела и щипе очите му. Затваря очи и изкрещява, че те всички са престъпници. Че градът им ще бъде съден от международен трибунал. Че извършват престъпление против човечността. Че международният трибунал ще ги осъди да лежат в затвора. Че върху града им ще хвърлят атомна бомба. Тълпата се смее и дюдюка.
Олиото се сгорещява. Горещи вълни се издигат нагоре. Облизват гърба му като огнени езичета. Хапят го по гърдите. Няма как да се скрие от тях. Те стават все по горещи. Скобата също е гореща. Поема си въздух. Крещи с всички сили. Проклина този град. Проклина хората на площада. Проклина родителите и децата им. Проклина страната им. Проклина внуците им. Ридае. изрича всички ругатни, които знае. Изригва ругатните си през ридания и храчки. Олиото се плиска около главата му. Вече не може да се опира на скобата. Пари. Силно. А дъното на котела е ужасно горещо. Не може дори да го докосне. Оттласква се от скобата и увисва в олиото. Оттласква се и увисва. Оттласква се и увисва. Оттласква се и увисва. Танцува в олиото. Танц в олио! Започва да вие. Танц в олио! Вие и се обръща не към тълпата, а към покривите на къщите около площада. Танц в олио! Стари керемидени покриви. Танц! Под тях живеят хора. Танц! Семейства. Танцувай! Жените правят закуски. Танцувай! Кърпят бельо. Танцувай! Децата плачат и играят. Танцувай! Прегръщат майките си. Танцувай! Спят в креватчетата си. Танцувай! Дечицата, спят, спят, спят. В креватчетата си. Възглавнички, бродирани възглавнички.Майките бродират цветя върху възглавничките.На възглавничките спят деца. Спят, спят, спят. В креватчетата си. Непробудно. Спят по цели дни. Може да спиш по цели дни. Непробудно. За спане никой няма да те екзекутира. Ако не се събудиш. Ако спиш. Крещи и се моли да го събудят. Вярва на децата. Вярва на гълъбите по керемидените покриви. Обича гълъбите. Гълъбите могат да му простят. Гълъбите прощават на всички хора. Гълъбите не убиват хора. Ще умра ли? Гълъбите ще го спасят. Ще умра ли? Той ще се превърне в гълъб. Ще умра ли? Той ще отлети. Ще умра! Тълпата започва да пее и да се люлее. Мра! Какво е това? Мра! Народна песен? Мра! Песен на този народ. Мра! Този прекрасен народ. Мра! Този проклет народ. Мра! Този зъл народ. Мра! народът пее. Мра! Народът пее и се поклаща. Мра! Те желаят прекрасната му смърт. Ра! Но той ще се превърне в гълъб и ще отлети. Ра! Не, това е хорът от „Набуко“. Ра! Пеят. Ра! „Va pensiero, sull ali dorate!“ Ра! И се поклащат. Ра! Пеят. Ра! Поклащат се. Ра! Пеят. Ра! поклащат се. Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! А! А! А! А! А! А! А! А! А! А!А! А!

Докторът отвори очи. Мяташе се в ръцете на две прислужнички. Тялото му се гърчеше в конвулсии като при епилепсия. Наблизо се гърчеха и тримата витаминдери. Девойките грижливо придържаха телата им. Конвулсиите утихваха. Постепенно четиримата започваха да се съвземат.
Девойките казашки бършеха лицата им, галеха ги и шепнеха утешителни слова на своя език.
– Суперпродукт – промълви Заден, след като пийна вода и се успокои.
– Девет бала… – промърмори Скажем, избърса мокрото си лице и подсмръкна. – Даже девет и половина.
Баю Бай не каза нищо. Само поклащаше кръглата си като диня глава и бършеше тесните цепки на очите си.
След като дойде на себе си, докторът остана вцепенен няколко дълги минути. Пенснето се мяташе на гърдите му, носът му изглеждаше още по голям и надвисваше внушително над устните. Изведнъж рязко се изправи, прекръсти се с размах и каза високо:
– Слава тебе, Господи!
Зарида като дете, падна на колене и зарови в шепи лицето си. Две девойки дойдоха и го прегърнаха. Но Заден им направи предупредителен жест. Девойките се отдръпнаха.
След като си поплака, докторът извади носна кърпа, избърса очите си, сложи си пенснето и стана.
– Какво щастие, че сме живи! – произнесе той.
Изведнъж се разсмя, замаха ръце и разтресе глава. Смехът му премина в кикотене. Кикотеше се и се кискаше истерично. Носът му почервеня като на пияница, треперещите му бузи се изпълниха с кръв.
Заден даде знак на една девойка и тя напръска с вода зачервеното лице на доктора.
Той полека-лека се успокои, но все още лежеше по гръб и хълцаше. Пое си дъх и седна. Момичето му наля вода. Изпи я и въздъхна дълбоко. Отново извади носната си кърпа, изсекна се и избърса лицето си, Сложи си пенснето. Вече сериозен, изгледа останалите и каза:
– Това е нещо велико!

С цялото си същество докторът осъзна мощта на новия продукт – пирамидата. Кълбото и Кубът даряваха с радостта на невъзможното., непостижимото, на нещо, което го няма и никога няма да го има на земята, за което човек мечтае в най-потайните, най-страшните си сънища: за хриле и криле, за огнен фалос и телесна мощ, за пренасяне в удивителни пространства, за любов с неземно същество или за съвкупление с крилати чаровници. Това е насладата от съкровени желания. Но след Кълбото и Кубът земният живот изглеждаше жалък, делничен и сив, сякаш бе изгубил още една степен на свобода. След Кълбото и Кубът завръщането в човешкия свят бе мъчително…
Пирамидата откриваше отново земния живот. След нея ти се иска не просто да живееш, а да живееш като за първи и за последен път, да пееш радостни химни за живота. Това представляваше истинското величие на този удивителен продукт.

Смърт за Facebook

Присъствам във Фейсбук с тайната надежда да видя един ден смъртта му. Колкото и да се мъча не oткривам почти нищо смислено в него. Тази доста видима фашизоидна диктатура се стреми само към една функция: да уеднаквява мисленето на хората според нечии зададени стандарти. А мисленето на големи групи хора винаги е калпава работа. Кои според вас са повече в света, мъдреците или идиотите? Но тук най-много виреят цензурата и досносниците, а напоследък така наречените факт чекъри на които им се плаща да мислят според стандартите на Зукърбърг. Разбираш го веднага, ако твоите идеи се различават от техните или тълпата. Може би е полезен за някой, но за сега не съм открил защо и как. Американците като по-прагматични по-добре го усещат и по малко го ползват. Останалото са заблудени индивиди и отровени души. Fock off!
А и със секс не можеш да се уредиш, защото все пак той се прави на живо. Фейсбук е просто друг вид прахосване на емоционална енергия и време съпоставимо с илюзорността на порнографията.
Така че, мисля, че е време да се разкарам от там. Не съм го направил все още, защото съм тъп. Туйтър го напуснах отдавна, а Инстаграм изобщо не съм ползвал. Веднъж влязох в него и видях, че там е нещо като безплатен ад. Инстаграм ти казва: „Ей, тъпак, ела тук да завиждаш. Тук има жени, коли, храна и места от света, които никога няма да видиш на живо, нито ще чукаш. Но нас не ни ебе за теб. Ние искаме само да ти напълним главата с бълвоч и да те сломим морално. Ние просто манипулираме твоите емоции и следим реакциите ти за да продаваме реклами на фирми, които искат да ти набутат своите говна. Ти си нищо, пич. Когато поискаме можем да те заглушим и да те накараме да мислиш, че си пълно нищожество и никой не се интересува от теб. И ако не постъпваш и мислиш както ние желаем ще те блокираме и отстраним от социалния живот. И ти си безсилен срещу това. Защото ние владеем всичко!“

Чупакабра в залива Вромос

Забранено под 18! Не е за впечатлителни и слабонервни.

“Трепет и страх.Слънчогледите паднаха в прах.

Септември! Септември! О месец на кръв! “ – Гео Милев „Септември“

Всички персонажи в тази история са измислени с художествена цел и нямат реални прототипи в действителността.

съдържание:

1. Бракониерски улов
2. Кой Как? Защо?
3. Само хипотеза
4. Живка е курОбийка
5. Пръстен с брилянт
6. Към Акра
7. Jamon serrano
8. Особени белези
9. Дъжд от куршуми
10. C9H9NO3 (Adrenochrome)

1. Бракониерски улов

Живачният стълб в термометъра окачен на стената в канцеларията на РУ Черноморец надхвърляше 37 градуса и то на сянка. Беше най-горещият ден от години за началото на септември и инспектор Ранков не помнеше такъв, а след месец щеше да навърши 37. Поне от три седмици не беше падала и капка дъжд и въздуха пърлеше кожата като в хлебарска пещ, а едва прехвърляше 10 сутринта. Въпреки горещината плоското му издължено лице беше сурово и бледо, с израз на мрачна решителност в очите, което му придаваше донякъде зловещ вид.
Ранков обра леко газта на педалетката за да не приплъзне по пясъка довян от ветровете на завоя и щом го отмина пред погледа му се ширна обраслата с пясъчна тръстика брегова ивица, простираща се покрай рехавия горист пояс по протежение на път 99, успоредно на залива Вромос.
Спря под чадърестата корона на единствения морски бор в околността, угаси двигателя и подпря Самсончето на ствола му до колелото на Ваклин. То се катурна, но Ранков го прекрачи без да го вдигне и примижа към групата мъже на пясъка, заслонявайки очи с длан. От палещата жега въздухът пред погледа му танцуваше и размазваше гледката като пустинен мираж.
Групичката мълчаливо пушещи мъже, суетящи се около проснатото, омотано с водорасли тяло на брега се състоеше от шестима души. Освен сержант Недев и патоанатома Пърдев там присъстваха и четирима рибари: Ганди Огризката, Тошо Кашкавала, Гошо Изгорелия и Янкo Попчето, всичките добре известни на закона в раздела касаещ незаконния бракониерски улов и нарушаването на обществения ред, най често в състояние на алкохолно опиянения. Ранков и преди неведнъж си бе имал работа с тях.
Щом го видя помощникът му, сержант Ваклин Недев веднага се отдели от групата да го посрещне. С усилие закрачи, риейки с развързаните си кубинки в пясъка и козирува.
– Докладвай – делово подходи Ранков.
– Намерили са трупа на Стаматис.
– Аха, Стаматис.
– Казват че бил тук на плажа, – въведе го в обстановката Ваклин, – но мен не ми се вярва. Мисля, че са го извадили вътре и после са го изкарали на брега.
– Защо смяташ така?
– Крият че са тралели. Закачили са го някъде по дъното и са го изтеглили с рапаните.
– Напълно възможно – съгласи се с кимане Ранков. – Мръсни бракониери!
– Тук дъното е песъчливо, няма камъни – продължи сержанта, – Докарали са го с лодката, свалили са го и са изпратили човек да ни уведоми, че уж са го намерили на плажа.
– Кога е получен сигнала?
– Към осем и нещо тази сутрин. Уведомиха ме от кметството.
– Явно са излизали нощес щом казват, че са го открили рано сутринта.
– И аз така смятам. Траулели са колкото си щат. Сигурно калкан или рапани. Проверих – лодката е празна.
Ранков хвърли яден поглед към групичката бракониери.
– Какво ще правим с тях? – поинтересува се за инструкции Недев.
– Ще ги притиснем. Но не тук, че е страшен пек. Ще им набием канчетата в управлението.
Ранков отстъпи малко към сянката на бора и преди да започне огледа на местопроизшествието махна с ръка на Пърдев да се приближи към него. Очите на патоанатома бяха подпухнали от пиене. Явно беше тежък махмурлия, личеше си, че едва се държи на краката си.
– Какво имаш да ми казваш докторе?
– Какво. Престоял е във водата максимум три дена. Дори бих казал и по-малко. Още е пресен и не се е размирисал… Уф, ама и жега!
Напоследък докторът се беше сдобил с тик при който главата му отскачаше със завъртане встрани преди да каже нещо.
– „А е изчезнал преди повече от 10“ – произнесе на ум лейтенанта. – „По точно 14. Значи някъде по пътя му се губят 11 денонощия“.
– Другото ще ти го кажа след аутопсията – изпъшка доктора и си повя с ръка. – Иначе има доста повърхностни наранявания, ама скорошни. Най-вероятно от дънна мрежа. Пак, че не е станал на пихтия.
– Да го огледаме тогава.
Ранков закрачи към проснатото тяло и нареди на наобиколилите трупа мъже, посочвайки им няколко скупчени в редица храста:
– Отидете там и чакайте на сянка.
Те веднага се отдръпнаха и насядаха по турски в пясъка.
Ранков извади от чантата бележника и приготви фотоапарата.
Трупът на починалия рибар лежеше по гръб с отметнати нагоре ръце, сякаш се пазеше от слънцето или нещо над главата си. Беше чисто гол, ако изключим чорапите и обувките на краката му. Точно до лицето му, наподобяващо по цвят на буца свинска мас имаше настъпена медуза. Лейтенанта я подхвана с върха на кубинката си и я запрати настрани. Надвеси се над голото тяло на жертвата по което изобилстваха следи от влачене и разрези от миди. Към китките и глезените му с тел бяха омотани парчетата от верига на булдозер и завързана с въже решетка от улична шахта около кръста. Гарвановочерната коса на Стамо, с която се гордееше до преди дни, сега бе напълно побеляла. Кожата му бе добила цвят на застояло сирене с изключение на кръвонасяданията в долната част на трупа, които лилавееха. На фона и моряшките му татуировки с голи гърдести жени, разкривени надписи и котви изпъкваха отчетливо. Върху остатъкът от носа му лежеше рачешка черупка, а в едното му око зееше празна дупка.
 „Какво ли е станало? Сякаш преди да умре е преживял някакъв страшен ужас“ помисли си лейтенанта и тръсна рамене за да прогони пробягващите по гърба му тръпки.
– Окото му не ми харесва – сподели поверително патоанатома.
– И на мен. Гадна работа. Сигурно са го изяли раци.
– Не това, другото. Капилярите му са силно зачервени, което предполага, че може да е задушен, а не удавен.
– Значи предполагаш, че може да е умрял или убит на друго място? – изгледа го скептично лейтенанта.
– Не е невъзможно.
– Тежка смърт ли е? Имам предвид, удавянето може ли да обясни защо е побелял внезапно? – поинтересува се Ваклин.
– Хм, не мисля – докторът отново разтърси конвулсивно глава и заговори поучително. – Като правило, когато жертвата осъзнае, че скоро ще потъне под водата изпада в паника и почва да маха с ръце и блъска по повърхността. Борейки се да диша не може да извика за помощ. Този етап продължава до минута. Когато човек в крайна сметка потъне, задържа дъха си възможно най-дълго, обикновено това трае 30 до 90 секунди. След това вдишва вода и почва да кашля и да вдишва още повече. Водата в белите дробове блокира газообмена в тъканите, има внезапно неволно свиване на мускулите на ларинкса – рефлекс, наречен ларингоспазъм. Усещане за разкъсване и парене в гърдите, когато водата преминава през дихателните пътища. Накрая настъпва чувство за спокойствие, което показва началото на загуба на съзнание поради липса на кислород, което и довежда до спиране на сърцето и мозъчна смърт. Горе долу това е чувството. Не е приятно. Но не обяснява побеляването на косата.
Двамата се отпуснаха на колене в пясъка и заразглеждаха от непосредствена близост следите по трупа на рибаря. Имаше множество порезни и разкъсно контузни рани по корема лицето и крайниците, дълбоки до няколко сантиметра, без ръбцови некрози, с ясно видима тъканна загуба.
– Тези са съвсем скорошни – даде заключението си доктора и се извърна към групичката насядала край храстите:
– Стаматис, можеше ли да плува добре?
– Епа като тапа беше – веднага отвърна Изгорелия.
– На жабешката беше първи – подвикна Янко Попчето.
– Дълдисваше като змиорка. Обаче с тия тежести не ми се вярва – изказа се и Ганди.
– Мен ме спаси като паднах зимата от моста – посочи белега на главата си от инцидента Тошо Кашкавала.
– Добър плувец беше, ама откак го удари инсулта почна да потъва като камък.
– Направо тухла.
– Артрит, бе, не инсулт.
– И подагра май имаше?
– Е да де, обърках се.
Рибарите закудкудякаха един през друг различни диагнози като квачки в курник.
– Добре, добре, разбрахме, ясно, млъквайте – укроти ги Ранков.
Мъжете тихомълком продължиха да обсъждат нещо помежду си.
– Имате ли клещи? – обърна се към групичката Ранков.
– У лодката.
– Донесете ги.
Ганди Огризката изтича към нея и се върна със съндъче инструменти.
Ранков откачи тежестите от трупа и ги струпа настрани, ограждайки ги с кръг в пясъка.
– Ваклине, после отнеси веществените доказателства в колата.
Патоанатома заразчиства с пръчка водораслите от тялото.
– Знаеш ли че японците ги ядат?
– Кое? Труповете ли?
– Водораслите.
– От глад ли?
– Не бе, за мезе.
– Еми като са идиоти…
Доктора опипа и натисна с пръст няколко места по тялото.
– Иначе няма видими следи от борба или нараняване преди смъртта. Всички са получени в-по-следствие – натъртри той.
– Тия рани може ли да са от тралово гребло? – посочи белезите Ранков.
– Със сигурност. Като са го закачили на дъното.
– Нещо друго да ти прави впечатление? Освен това с окото.
– За момента не се сещам.
– Добре, ще чакам да ми се обадиш като свърпиш. Успя ли да огледаш всичко?
– Да.
– Карай го тогава. И ми звънни веднага щом имаш готови резултати. От Бургас ми дишат със врата.
Докторът само изпръхтя и отегчено кимна. Една вълна се засили по брега, плъзна се и облиза краката им. Патоанатома се надигна и с клатушкане се насочи към Уазката.
– Докторе – последва го Ранков и го дръпна няколко крачки настрани, придържайки го за лакътя. – Абе отдавна искам да те питам нещо…
– Питай.
– Такова, вие патоанатомите имате ли лекарска тайна?
– Кво? А ти как мислиш?
– Ами не знам, щото нали не лекувате, а умрелите сигурно им е все тая…
– Да, за това точно нямаме, но пък имаме служебна.
– Е, да, разбирам… Слушай напоследък имам един сърбеж, ето тука… – дискретно посочи към задната част на чатала си той – Може ли да е нещо сериозно, а?
– Аз преглеждам умрели, не лекувам. Но ако ходиш по жени или ядеш люто, откажи ги.
– Как мислиш, дали не са хемороиди?
– Като те аутопсирам ще ти кажа.
– Да, ама съм жив още.
– Няма проблем, мога да почакам. Ако толкова бързаш помоли Ваклин да те погледне.
– Добре, добре, само попитах. Айде, ще се видим.
– Да, до следващото местопрестъпление. Или като легнеш при мен на масата.
– Надявай се.
Патоанатомът измъкна сандала си от пясъка, хвана го в ръка и се затътри по посока на Уазката.
– Ей, докторе, между нас да си остане, чу ли! – подвикна зад гърба му лейтенанта.
– Не се безпокой, няма да кажа на пациентите – успокои го патоанатома без да се обръща.
Ранков се почеса по задника, после се завъртя и закрачи в посока насядалите в пясъка рибари. Огледа ги бавно един по един: Ганди Огризката, нисък и кривокрак като жокей, със сдъвканото си от кон ухо, откъдето идваше прякора му, Тошо Кашкавала с изкривения врат и чуканчето на осакатената от лебедка ръка, Гошо Изгорелия – нисък и набит като тапа, но несъразмерно широкоплещест, и Янкo Попчето, със саморъчно плетени сандали и брада покриваща лицето му напълно, оставяйки на показ само очите и носа. Те мълчаливо отбягваха погледа му и от време на време набожно се кръстеха.
– Кой от вас го видя? – подкара ги от упор лейтенанта. Очите му ги фиксираха като дуло на двуцевка.
Ганди Огризката с надъвканото лице, извади иззад ухото си без мека долна част омачкана цигара, залепи я върху долната си устна и без да я запали отговори:
– Ами, аз другарю, милиционер. Отдалеч ми се привидя като нудистка и си викам „А, некоя отрано легнала да диша йодни пари!?“ Обаче като дигнах бинокеля да видя и не беше нудистка, мъж, бай Сталин беше. Нали така? – обърна се за потвърждение към другарите си и те веднага закимаха енергично.
– Нудистка, значи?… – повтори тихо лейтенанта и се умълча замислен.
– Ми да, щото, отдалече, нали, таковата – с големи цици…
Ранков ги изгледа с ехидна усмивка за да им покаже, че разбира, че го лъжат. Мъжете му отвърнаха косо изпод вежди, пушейки съсредоточено.
Ранков вдигна очи към слънцето и веднага примижа от болката в главата, жегата беше направо разтапяща.
– Хайде, вдигайте котва – реши той накрая. Тръгвайте към канцеларията и ме чакайте там. И добре си помислете каква история ще ми разкажете. Ще трябва да подпишете официални показания и не е зле те да съдържат истината. Иначе ви обещавам, че ще стане лошо. Много лошо!
– Еми, видяхме нещо от водата и веднага излязохме. Тогава разбрахме, че е Сталин, така де, бай Стаматис – заоправдава се тартора на групата Ганди Огризката.
– Чух го това вече. А по каква работа бяхте в морето?
– Ами за паламуд излязохме. Обаче още не бяхме пуснали мрежата и го видяхме…
– Аха, паламуд. А тия биги за какво ви бяха?
– Е какви биги, е я лодката, нали сам виждаш!
– А драгерите дето са швартовани на пирса?
– Нема такова нещо, бе старши, не сме пускали драга! Ние не прайм такива мръсни работи. Ловим си честно. Само с мрежа.
Ранков стисна челюсти и процеди през зъби:
– Да бе. Хайде, отивайте пред канцеларията и ме чакайте. Като свърша тук веднага идвам. И му мислете, казах ви.
– Ваклине! – подвикна към помощника си той. – Помогни на доктора да натовари тялото и после мини да уведомиш близките и жена му.  И ако пак ще повръщаш гледай да не е върху трупа.
Ваклин се завъртя на място и тръсна ръце с разперени длани.
– Е къде да ги търся, децата му са некъде по София, а жена му, тя сигурно вече е разбрала.
– Заминавай и после ела в канцеларията да оформим протокола. Аз ще се заема с тия – погледна мрачно към групичката бракониери в раздърпани потници и шорти.
– Е все аз да съобщавам…
– Еми ако искаш си смени работата. Можеш да станеш рибар.
Ваклин изсумтя и мърморейки под нос забута велосипеда към Уазката, натовари го и се върна с носилката за тялото..
Групичката рибари пое към Черноморец по шосето. Фургона на съдебна медицина ги подмина, опушвайки ги с кълбо дим и запърпори по нанагорнището пред тях.
Като всички излязоха от полезрението му Ранков направи бавна обиколка в широк периметър около местопроизшествието, оглеждайки внимателно пясъка, но не откри нищо интересно. Само няколко празни бирени шишета и обичайните плажни боклуци – подметки от джапанки, заплетена корда, пластмасови парчетии и дори откъсната, обрасла с миди шамандура. За всеки случай ги засне с фотоапарата. Презареди лентата и отиде да седне опрял гръб в ствола под рехавата сянка на бора на който бе подпрял моторчето. Морето беше гладко като питка и кристално чисто; тюркоазените му вълнички прошумоляваха едва доловимо, докосвайки брега. Морето и небето, двата вечни символа на безкрая се сливаха при хоризонта, а зад гърба му оставаше изсъхналият сухоземен пейзаж над който въздухът трептеше като крила на пеперуда от горещината. Жегата се беше впила във всеки сантиметър от напечената суша. Времето сякаш беше спряно на пауза, а светът толкова замрял и призрачно спокоен, сякаш в него не съществуваха неща като належащи задачи, нерви и убийства, или ако съществуваха нямаха съществено значение.

2. Кой, как, защо?

„Решението на всички проблеми е солената вода – пот, сълзи или море“ беше казал някакъв умник и Ранков беше запомнил фразата. Но как това можеше да му помогне в случая? Потта ли едва ли щеше да свърши работа, в тая жега човек се потеше така или иначе и това не водеше до нищо нубаво. Сълзите също бяха безполезни. Какво, да седне да реве като вдовица? Оставаше морето – там беше разгадката. “Морето дава тишината нужна за да чуеш отговорите“, също бе писал някой. Обаче, ако имаш въпросите. Правилните въпроси, ето кое бе важното: „Кой?“, „Защо? и „По какъв начин?“. Или иначе казано Как и защо = кой.
Ранков пребърка джобовете на куртката си и измъкна смачкана цигара. Запали я от третата клечка, засмука с наслада дима и го изпусна бавно на тласъци през тесните си ноздри. Той се разстла като завеса пред лицето му и не помръдна преди да го разпръсне с длан.
Обобщено нещата седяха така: в началото на септември в залива Вромос се случва инцидент с предполагаем неблагоприятен изход: Стаматис – бай Стамо, на който всички в Черноморец, заради характерната прическа и мустаците викаха Сталин, беше изчезнал внезапно от хоризонта преди около 2 седмици. При издирвателните мероприятия след няколко дни откриха лодката му „Яваш-яваш“, предназначена за туристически разходки, в съвсем изправно състояние, но пълна с камъни, потопена на 8 метра дълбочина край остров Свети Иван срещу Созопол.
Почти по същото време от къмпинга на плаж Червенка бяха изчезнали и четири полски туристки в тинейджърска възраст: Беата Ковалски на 19, Бронислава Качмарек – 18, Гризелда Йалгоната и Урсула Возняк – 17. Всички от град Шчечин, две от тях наземни стюардеси, другите ученички, съзтезателки по фигурно пързаляне. Водното колело на полякините с техни принадлежности – два сутиена, очила за слънце, джапанки, слънцезащитен крем, хавлия и долнище от бански бе открито заседнало между камъните на брега на полуостров Свети Николай под Акра. В последствие се изясни, че полякините са наели лодката на бай Стамо за нощна обиколка в залива и след като са напуснали пристана около 22.30 вечерта повече никой не ги е виждал. Метеоролиогичната справка показваше, че за периода не имало буря или силен вятър, който може да стане причина за евентуален инцидент. По сведения на разпитаните свидетели девойките не са били употребили алкохол и две от тях са носили въдици.
При претърсването на палатките им в тях бе намерена карта на крайбрежието с отбелязан с флумастер маршрут към Резово, както и снимка на Босфора по изгрев с отбелязани координати.
От този момент нататък от рибаря и полякините нямаше каквато и да е следа. И тук  възникваше въпросът „Какво може да е станало? Коя е причината и средството на престъплението, ако е имало такова? Блъснали ли са се в нещо и са се обърнали или са били потопени?“ Версията, че туристките са удавили бай Стамо и са избягали към Турция се налагаше от само себе си. Добре, но тогава защо са потопили лодката му и с какво са се придвижили на юг към границата?
Няколко дни по късно двойка влюбени, излязла да се усамоти на романтична разходка, случайно бе намерила на брега бутилка с бележка написана нечетливо с нещо което предполагаемо бе кръв: „ Двигателя утказа. Течението ми утнася навътре. Помущ! Стамтус“
Създадена бе специална целева група за разследване, предприето бе мащабно издирване с участие на представители на властта от Бургас и София. В претърсването на морето, брега и гористата местност по крайбрежието бяха използвани войскови части от местното поделение на базата Атия и следови граничарски кучета от заставата в Малко Търново. Издирвателните мероприятия продължаваха вече трета седмица без никакъв резултат. Претърсено бе всяко кътче по крайбрежието. Провериха дори и галериите на мина „Росен“ и стигнаха до там, че влязоха в тръбите на хвостохранилището. Всеки момент се очакваше да пристигне и експерт криминалист от София, след намеса от Полското посолство, тъй като бащата на едната от полякините се беше оказал полски космонавт.
Ранков беше притиснат от времето да разреши случая. Но той не разполагаше никакви улики и не успяваше да се хване за нищо. До днес, когато откриха тялото на Стаматис. Сега поне имаше предполагаема отправна точка.Младши лейтенант Ранков стана, издърпа с два пръста дъното на панталона си от задника си, яхна педалетката и пое обратно към районното.
От жегата мисълта му течеше мудно като в бъркачка за тесто и съзнанието му играеше шеги; сякаш го владееше чувството, че живее в някакъв филм, в който гледаше отстрани самия себе си. Ранков се съмняваше дали ще успее сам да разреши случая, но много искаше да го направи. Знаеше, че сега е момента да се изяви пред началството и да го забележат. И после, кой знае, да го повишат, да го преместят в Бургас или дори да го изтеглят по заслуги в София, нещо за което мечтаеше откакто бе постъпил в органите на реда.
Унесен в подобни мисли късно забеляза петното на завоя, предното му колело се хлъзна върху него и педалетката поднесе. Ранков пусна крак встрани в отчаян опит да запази равновесие, но не успя да удържи моторчето и се стовари на хълбок върху земята зад банкета. Слава богу ударът не беше силен, дори не си скъса панталона, само се натърти. Изтупа се и се върна няколко крачки назад: „Масло ли е разлял някой? Баш тука на завоя ли намери!“ Но не беше масло, петното съдържаше остатъци от храна и миришеше на кисело. „Повръщано! Мамка му и прасе!…“
В момента в който понечи да запсува насреща от завоя изскочи велосипеда на пощальона Пеньо и щом го видя моментално натисна звънеца и заби контра:
– Ей, Ранков, чу ли!? Верно ли че открили трупа на бай Сталин?
Лейтенанта го изгледа мрачно и си придаде строго професионален вид. „Дано не ме е видял как се пребивам“.
– Служебна тайна, поща.
– Ма то цялото село приказва – възбуден заръкомаха пощальона.
– Нищо не мога да кажа. Следствието още не е започнало.
– А верно ли, че бил убит? И целия нахапан. Разправяха за някаква акула.
– Гледай си писмата, поща – скастри го Ранков и изправи от земята Самсончето. – И много много не дрънкай за акули да не спиш в трафопоста.
– Добре де. На никой няма да кажа как те видях, че падна.
Пощальона се захили, намести фуражката си с козирката назад и стъпи с цялата си тежест на педалите, отдалечавайки се по нанадолнището.
Ранков ядосано изруга наум зад гърба му: „ И твоя ред ще дойде, пощальонче!“ Изтупа се и продължи по пътя, но вече караше по-внимателно и отдалеч се взираше в завоите.
„Каква е целта на всяко разследване – продължи с анализа на ситуацията той: – да намери виновните, да оправдае невиновните и да разкрие в пълни подробности истината. От наученото в милиционерската школа, а и от романите за съветски разузнавачи, които бе изчел, той знаеше, че за да бъде успешно разкрито едно престъпление човек трябваше да влезе в главата на престъпника. Да се постави на неговото място за да открие специфичният му „модус операнди“. Но кой беше този престъпник? Полякините? Четири девойки в почти моминска възраст да са ликвидирали стария рибар за да избягат в Турция? Но как, и най вече защо са потопили лодката му, ако са нямали транспортно средство? А ако са имали защо им е било да го убиват? Какъв им беше мотивът? Оттук резонно следваше въпросът как би постъпил той, ако беше 18 годишна полякиня? Защо би убил човек? Проблема беше, че Ранков и идея си нямаше какво е това да си млада девойка и тайно се надяваше никога да не разбере. Предполагаше само, че не са искали от стария рибар романтични изживявания. Но ако е искал той от тях? И ако те са убили бай Стамо откъде са намерили вериги от булдозер и улична шахта за да го завържат? Трябва някой да им е помагал? Къде е било държано тялото? Защо косата му бе побеляла? Очевидно бай Стамо е бил жив дълго време след като лодката му е била потопена и след предполагаемата дата на изчезването на полячките. Тоест физическите извършители не може да са те. Е тогава кой? И кое е средството на престъплението?... Мдаа, задача с много неизвестни, достойна за екранизация в студио „Х“.
По същият начин по миналото лято в разгара на сезона бяха изчезнали четирима унгарски цигани, гастролиращи цигулари, но скоро ги откриха – бяха се напили и удавили на метри от брега. Дръпнало ги беше мъртвото вълнение, докато си правят купон с голо къпане.
Какво му казваше вътрешният глас? Нищо. Абсолютно нищо.

3. Само хипотеза

Наближавайки канцеларията, първото нещо което Ранков чу беше продрано гръмогласно пеене. Сякаш няколко души в хор изпълняваха различни песни, надвиквайки се с всичка сила. Четиримата закононарушители седяха по турски направо върху плочника на тротоара, подпрели гръб о фасадата на районното и си подаваха бутилка мастика „Кристал“, която вече беше почти празна. В краката им лежеше раздърпана баница и отворена кутия табла с разпилени наоколо пулове. Ганди раздруса зарчетата в шепи над главата си, метна ги с крясък „Ууа, дорджар!“ и тръгна да повръща.
Ранков се закова на място, втренчен в разкрилата се пред очите му картина: Ганди Огризката – с наполовина отхапаното ухо и лице осеяно с дълбоки дупки от прекарана в пубертета едра шарка. Смугъл, мръсен и раздърпан като караконджул. Откакто преди години, мъртво пиян, кон му беше отхапал ухото с част от бузата винаги изглеждаше сякаш току що е изял нещо гадно. После Ганди уби коня с лопата, запали яхъра и лежа в затвора. Заради сдъвканото лице рибарите му викаха Огризката. Беше професионален бракониер и тартор на група бараби, същите отрепки като него. Теглеха трал с два драгера и извличаха всичко което можеше да се отмъкне с гребло от дъното, без да им пука за разрушенията които нанасят върху останалата морска фауна. После изпиваха парите от плячката в кръчмите по кея и правеха скандали, заради които Ранков трябваше да става посреднощ да се разправя.
Той скочи от моторетката, пристъпи напред със стиснати юмруци и се надвеси разкрачен над рибаря.
– Кога успя да се напиеш бе говедо?
– Ами за Бог да прости! Аз такова, ти разбра ли, че Сталин е умрял? – Огризката поля щедро алкохол по плочките и му подаде шишето. – На, пийни от уважение. Зз упокой на душата.
Ранков го гледаше мълчаливо докато лицето му бавно се наливаше с кръв.
– Ти Ссталин уважаваш ли го или не го уважаваш? – продължаваше да фъфли рибаря и да тика към него бутилката.
Ранков я издърпа от ръката му и демонстративно изля остатъците алкохол на плочника. После я хвана за гърлото и бавно я поднесе към лицето му:
– Виж Огризка, ако не искаш да ти спукам главата като яйце и да си направя омлет от мозъка ти, сега ще те питам няколко неща и искам да чуя от теб истината. И ако ме излъжеш само един път и ще ти разбия безполезната надъвкана глава като това шише. – Замахна и стовари стъклото в ръба на бордюра. – Ясно!
– Тъ… тът… тъч вярно, дру… рю нач…чач…алник – разхълца се пиянски Огризката. – Ще… чъ… чъч…
– Чуйте ме внимателно всички – обърна се гневно Ранков към полупияните рибари. – Къде бяхте тази нощ от 1 часа до 8.00 сутринта?
– Е па къде, в къщи, у кревата – тупна се с чуканчето на осакатената ръка по гърдите Тошо Кашкавала.
Гошо Изгорелия и Янкo Попчето веднага закимаха, а Ганди раздруса глава и се разхълца още по-силно.
– Всичките заедно ли? – изгледа ги лейтенанта.
– Е как фсички заедно, да не сме педерази. Аз бех при жената – възмути се Янко Попчето.
– Не ни убиждай шефе, ние не прайм такива задни работи. Ний сме рибари, не сме разни манафи!
– Веднага дайте бордовия дневник! – кресна Ранков.
– Епа немаме….
– Как така нямате?
– Ми не знаем да пишем.
– Тогава как имате разрешително за стопански риболов от агенцията за аквакултури?
– … Ми мож да нямаме – тръсна глава Попчето. – Обаче тя рибата не знае.
– Ние ловим само водни организми – допълни Изгорелия, – други работи въобще не бараме.
Ганди огризката изведнъж се надигна от земята, превит на две от кръста, подпря длани в коленете си и пак почна да повръща. Този път направо в обувките си. Краката му се оплескаха до средата на прасците.
Ранков не искаше да ги вкарва вътре да му освинят канцеларията за това ги отведе на тревната площ в градинката при трафопоста и им посочи пейката:
– Сядайте там и да не сте шавнали!
Извади служебните белезници, закопча ги около едната китка на Ганди и я прикова към металната скоба на вратата на трафопоста.
– Я постой малко вързан да поизтрезнееш.
Рибаря опита да протестира, но залитна и се свлече към земята.
– Що не го сложиш тия гривни на Тошо Кашкавала! – изрепчи се той.
Едноръкия Тошо веднага предложи чуканчето на осакатената си китка.
Ранков въздъхна тежко, изрови от връзката ключове един и го пъхна в бравата на трафопоста, който откакто бе освободен от енергото ползваха за изтрезвително и служебен арест.
– Налагам ти мярка за неотклонение задържане под стража за срок от 24 часа. Ще бъдеш освободен утре, когато изтрезнееш и дадеш показания. – Издърпа Ганди за яката и го блъсна вътре, след което заключи и се подпря с гръб на вратата.
– Вижте сега, граждани, нека ви обясня нещо – обърна се към останалите браконири лейтенанта, – вие може би си мислите че бракониерството е дребна работа в очите на закона, но тук става дума за смъртен случай и изчезване на чужди гражданки. Така че, и да искам аз нямам думата, когато тия от София дойдат да ви арестуват. Знаете ли как бият в дирекцията там? По вас здраво място няма да остане. И после Беляне или Бургаския. Така че най добре си кажете всичко и чистосърдечно си признайте и аз ще ви помогна да се отървете само с конфискация на драгите. Но! Но! Само ако ми кажете цялата истина. Къде извадихте Стамо?
Тримата крадешком се спогледаха и наведоха глави.
– Ми на брега, другарю лейтенант, там си беше – плахо извърна очи нагоре Гошо Изгорелия.
– Знам, че не е бил там. Ще ви кажа какво е станало: пуснали сте трала и случайно сте го закачили. Освен ако вие лично не сте го очистили. После сте го докарали до плажа и сте го подхвърлили. Искам да знам къде точно намерихте тялото. Ако ми кажете ще ви съдействам да се отървете само с порицание и глоба. Ако не, лодките ви заминават, а после и вие към затвора. Ще помиришете сафрид чак след 15 години. Това е убийство бе, кретени! Знаете ли колко ще ви лепнат за възпрепятстване на следствието?
Въпреки че бяха полупияни кръвта едновременно се отдръпна от лицата на групата рибари, представяйки си мрачната картина на недалечното им бъдеще.
Янко Попчето пристъпи напред препъвайки се в плетените си сандали и вдигна умолително ръце:
– На Чукаля го закачихме, другарю старши лейтенант. – Всичко ще ти кажем, само истината.
– Така е, старши – потвърди с кимване и Тошо Изгорелия. – На Чукалята бяхме
През металната врата на трафопоста долетя силен вик „Лъжат!“, придружен с ритници и блъскане по решетката отвътре: – Лъжат! Аз не съм бил с тях!
– Искате ли да прекарате нощта при него? – изгледа мрачно останалите лейтенанта.
– Не ни заключвай при тока старши, всичко ще ти кажем. Признаваме си доброволно.
– Айде говорете. Искам пълни подробности.
Янко Попчето пое функциите на официален говорител на групата:
– Е, чак подробности не знаем, ама сега ще ти разправим всичко как си беше. Ми за калкан излязохме при Чукалята, ама нищо не закачихме. Честна рибарска. И по едно време като дръпахме трала, гледаме – опаа, фанали сме Сталин. И се уплашихме да не ни натаковат за бракониерство. Ганди вика „Дай да го пуснем да си плува“, обаче, нали сме съзнателни, го извадихме на плажа, все едно там сме го намерили…
– През решетката долетя нов вик „Лъжат! Аз не ги познавам!“, последван от дълга серия удари по металната врата.
„Нос Чукаля“ – помисли си Ранков. – „Мястото е срещу течението. Лодката му е потънала доста по на юг, чак при остров Св.Иван, срещу Созопол, а колелото на полякините е намерено под Акра на Св. Никола, горе долу по средата на разстоянието между двете точки. Нямаше как тялото само, по естествен път да се окаже толкова на север. Значи някой му е помогнал…“
В този момент телефона в канцеларията звънна. Ранков ги заплаши с жест и изтича да вдигне. Обаждаха се от дирекцията в София със сведения за миналото на Стаматис. Оказа се че е лежал в лагера Беляне като политически и е освободен от там при закриването му през 59-та. Ранков приключи разговора, постави слушалката на вилката и телефона веднага отново звънна. По сумтенето в отсрещния край на линията веднага разпозна адресата на обаждането.
– Докторе, слушам те.
– Пиши.
– Момент – Ранков извади от джоба си бележник и се приготви да записва.
– Както ти казах мъртъв е отскоро – подхвана патоанатома. – Два и половина, максимум три дена. Дробовете му са чисти. Което означава, че убит на сушата и после хвърлен във водата.
– Значи със сигурност може да се твърди, че е насилствена смърт?
– 100 %. И имам новина за теб: задушил се е, вероятно е бил измъчван с ток, докато е получил парализа на дихателните пътища. Тестисите му са изгорени.
– Какво?
– Яйцата му са изпържени. С ток. Измъчван е. Причината за смъртта е преминаване на електрическо напрежение през церебрума и сърцето. Най-вероятно е да е починал от прегряване на мозъка и асфикция вследствие парализата на дихателните мускули. Това вече може да обясни побеляването на косата – бил е малтретиран продължително и жестоко. И още нещо, окото му – било е извадено.
– Преди или след смъртта?
– Преди. Освен това има и субторален хематом, но не толкова пресен.
– Какво е това?
– Бил е халосан по главата.
– Мамка му! Какво се е случило, по дяволите! Кой може да го е мразил толкова?
– Нямам идея, може да е имал врагове? Не си ли чувал нещо?
– Хм, не. Не и такива, че чак да го мъчат като садисти.
– Все някой му е имал зъб.
– Не знам кой го е направил, но смятам непременно да го пипна.
– Успех. Гледай да е по-бързо, че знам ли, може аз да съм следващия.
– Теб пък кой ще те убива?
– И мен ми е любопитно да зная.
– Пък аз се чудя кой ли ще те аутопсира.
– Ами, ако е жена му? – предположи внезапно патоанатома. – Помисли ли за това?
– Жена му? Ти пък.
– Ми що не, ако и е писнало от него – доктора се закиска, сякаш загадката му носеше наслада. – И това още не е всичко, другарю лейтенант. Знаеш ли кое е най-най-странното – половината му кръв липсва… А, кво ще кажеш? Сякаш е била източвана. В него има поне литър и половина – два по-малко.
Ранков почувства как собствената му кръв се отдръпва и крайниците му изстиват.
– Има ли нещо, което може да обясни такава кръвозагуба?
– Тц. Никакви следи. Все едно са го изсмукали вампири. Но без каквито и да е белези или ухапвания. Макар че има толкова вторични наранявания върху тялото, че не мога да твърдя със сигурност.
„Странно! Много странно! Къде са го държали тия 11 дена? И какво са искали от него? Защо им е било да го измъчват?“ Докато мислеше Ранков пъхна дългия нокът на кутрето в свободното си ухо и го и завъртя енергично. После го извади и след като го инспектира старателно го избърса в панталона си.
– Очевидно някой го е мразел. Но защо му е било да му източва кръвта? Имал ли си друг подобен случай?
– Не, но… може да е Чупакабра? – неочаквано изтресе патоанатома.
– Какво да е?
– Чупакабра – повтори по-високо Пърдев: – неизвестно на зоологията митично и зловещо същество от Латинска Америка.
– Какви са тия глупости бе? Зловещо същество от майната си…
– Аа, не така, не са глупости. Не си ли чел за него?
– За пръв път чувам.
– В списание ‘Космос’ пишеше много подробно: не оставяло следи и изсмуквало наведнъж кръвта на цяла крава. Нападало и хора. Приличало на гигантски прилеп с тяло на хиена.
– И откъде е дошъл тоя гигантски прилеп в залива на Черноморец, бе колега?
– Ами с корабите. Като рапаните.
– Аха, някой моряк си го е докарал. Зловещо митично същество, което, атакува хората и домашните животни и се храни с кръвта им – звучи като да е бившата ми тъща.
– Е добре де, само хипотеза.
– И защо никой не го е виждал тоя прилеп?
– Излиза само нощем.
– Да, и сега огладнял и Стамо случайно е влязъл в менюто за вечеря.
– Добре де, казах, само хипотеза. Защото иначе трябва да допуснем, че сме завъдили вампири. Как си го обясняваш това, литър и половина кръв по-малко?
– Никак не си го обяснявам, там е работата. Но смятам да разбера.
– Е, ти си по разследването. Аз просто установявам причината за смъртта.

4. Живка е курОбийка

Пърдев тъкмо затвори и Ранков понечи да пренасочи вниманието си обратно към бракониерите в градинката, когато вратата на канцеларията рязко се отвори и през прага и с решителна крачка пристъпи директорката на местното училище, другарката Кларинела Кумчева, повлякла за яката петокласникът Райчо, племенник на помощникът му Ваклин.
Въпреки, че беше недохранен и слаботелесен и изглеждаше по-малък от годините си Райчо беше известен като най-големия хулиган в училище, а и изобщо в околностите на Черноморец. Каквато и поразия да станеше, стига да бе достатъчно голяма, веднага сочеха него като извършител. С лекьосани панталони шити от моряшки док, светлокестенява коса с ръбеста подстрижка и силен червеникав оттенък. Изпечен хаймана и хулиганин, но много предан на майка си, която се явяваше нещо като шивачка за по-бедните хора и абитюрентките от околността. Баща му Лазур беше загинал в промишлен инцидент в мината малко след раждането му а, майка му беше трудоустроена по болест и той всеотдайно се грижеше за нея и и помагаше с каквото може, най-вече дребни кражби от съседските дворове. Бягаше от училище и скиташе с бездомните кучета по плажа. Вуйчо му Ваклин отдавна бе вдигнал ръце, след като от многократни опити разбра че в неговия случай боят е неефективен като педагогическо средство.
Щом ги видя да влизат Ранков изпусна сподавена въздишка с която прикри раздразнението си. Не за първи път се разправяше с това злонраво дете и си имаше работа с досадната даскалица.
Директорката стисна хлапака за ухото, издърпа го в средата на канцеларията и побутвайки го с две ръце към Ранков без предисловие заяви:
– Ей го хубостника. Райчо, кажи на другаря милиционер какво си направил.
– Здравейте, другарко Кумчева, може би не е сега момента – опита се да охлади ентусиазма и лейтенанта. – Вижте, имам си неотложни проблеми на главата, не ми е сега до някакви хлапета. Не може ли някой друг път. Ще наредя на Ваклин да се заеме лично като дойде.
– Вак-лин – изсумтя през нос даскалицата, – че той ако имаше уважение на вуйчо си отдавна да е влязъл в пътя. Искам вие лично да го вразумите!
– Добре, за какво става дума? – въздъхна с неприкрита досада Ранков. – Какво този път?
– Какво. Хайде, Райчо, разказвай – побутна го Кумчева и го перна зад врата.
Малкият гамен заби поглед в гуменките си и заоблизва устни.
– Може би вие трябва да го питате – обърна се към лейтенанта класната.
Точно сега Ранков нямаше време за разправии с това упорито хулиганче. Мислеше да мине набързо само с конско и един два шамара, но познавайки нрава на учителката, явно се налагаше да вземе отношение. Изгледа хлапака смръщено и си придаде колкото може по-строг вид:
– Е, Райчо, говори. Пак ли се целил другарчетата с прашка? Какво си направил?
В отговор получи само упорито мълчание.
Класната Кумчева не издържа дълго в безтегловност и изнервено занарежда:
– Първо задигнал тромпета от Димитровската стая, после нарисувал мустаци на портрета на патрона на училището и какво още, хайде, казвай.
Райчо отново запази дискретност и взе да пристъпя от крак на крак, поклащайки рамене като двойкаджия на изпит.
– Разкажи на другаря милиционер какво написа в тоалетната на училище и с какво. И как отряза плитката на Живка.
Райчо облиза стиснатите си устни и измърмори през тях нещо неясно.
– Какво, какво? – наведе се към него Ранков.
– Жвикаекурабика – смотолеви петокласникът.
– Я пак?
– „Живка-е-кур-O-бийка“ – оповести на висок глас класната Кумчева, като наблегна върху ‘О’-то. Това!
Ранков направо се облещи.
– И каква е тая дума бе, Райчо? Не се ли казва „курабийка“?
– … Ми, може и да съм я сбъркал – измънка обвиняемият.
– И с какво го написа? Кажи на другаря милиционер – подкани го даскалицата ръчкайки го с показалец по гърба.
Отговора на Райчо се бави дълго:
– … Ми… сс… аку.
– С какво? – помисли че не чува добре лейтенанта.
– С аку.
– И защо с ако бе, нямаш ли боички? Или тебешир?
– Ми, нямах. С тебешир на плочките не става. Пък бях да акам и…
– С ако значи! – хвана се за слепоочията лейтенанта. – И откъде научи тая дума „куро…“? Не знаеш ли че не е хубава?
– Знае той, за това я е написал – за малко не изцвили от яд класната.
– Ми, чух я от големите – опита се да прехвърли вината Райчо.
– Чу я. Хубави приятели имаш. Ти гамен ли искаш да си, или пионер?
Райчо отново продължително се бави с отговора, сякаш избираше алтернатива:
– Пип-пионер.
– Пионер. Браво, бе. И така ли правят пионерите?
– Пионер! Мисли се той за Том Сойер брат му – намеси се ядосано директорката.
– Къв брат, ма, аз имам сестра – сопна се гамена.
– Ето, чухте ли го, другарю Ранков, какъв език държи.
Ранков поклати глава в безсилно отчаяние. Похожденията на малкия гамен напълно засенчиха в ума му историята със Стамо и рибарите.
– Ти чел ли си „Следите остават“ да видиш как трябва да постъпват пионерите? – стана от бюрото той и пристъпи напред към сконфузения хулиган. – А?
– Чел е той – изсумтя пак класната, – четвърти клас повтаря, а още срича. Дънгалак а не може да чете.
– Не съм, обаче съм гледал филма – оживи се хулиганът.
– А, гледал си го, и като го гледа какво научи? – смекчи малко тона Ранков.
– Как едни деца следят дебелия шпионин с ключа. И той, такова искаше да гръмне язовира.
– Не просто деца, а пионери, Райчо. Истински. Бореха се с врага, а не цапотеха с ако по стените. Ти за Митко Палаузов знаеш ли?
– Ммм?… Не го познавам.
– Че как ще го познаваш, като е умрял. А как, знаеш ли? Ще ти кажа – убили са го фашистите. А за децата-герой, за Васил и Сава Кокарешкови чувал ли си? А за шестте Ястребинчета? А Райчо, те така ли са цапали като теб с ако по стените?
– Аз няма повече да…
– Дали са си живота за борбата! – повиши глас лейтенанта. – А как са умрели Васил и Сава, а? С дванайсет куршума са застреляни. Арестуват ги, отвеждат ги полицията, където ги подлагат на нечовешка инквизиция, но се държат твърдо, не отронват нито дума. И после са заклани от жандармеристите. Цяла седмица са хранили с тях кучетата, докато от телата им не остане и следа. А знаеш ли за овчарчето Калитко от село Мали Чочовен, сливенско – след изтезания е разстрелян заедно с майка си, баба си и дядо си, едва 16-годишен. Ти на колко си сега?
– Ми на 13.
– На 13, и вече гамен. А Митко Палаузов е бил 14 годишен когато загива разкъсан от бомба.
Райчо наведе глава и заподсмърча.
– Другарко Кумчева, разкажете му вие за подвига на шестте ястребинчета. Да разбере какво е пионер – предаде щафетата на директорката лейтенанта.
Класната се включи с ентусиазъм и зарецитира бързо като по учебник:
– На 20 декември 1943 г. край с. Ястребино картечна рота на Царската армия разстрелва 18 човека от нелегалната съпротива, сред които 6 невръстни деца – издекламира тя. – След кървавия разстрел всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. Стойне на 7, Иван на 9, Надежда -12. Димитринка -11 и близначките Ценка и Цветанка на по 13.
– Чу ли? Чу ли хубаво – на 7 години и вече герой – с пламенен възторг извиси глас лейтенанта.
– Чух.
– А ти! Защо остана да повтаряш 4 клас?
– Ми болен бях от заушка.
– Заушка. Хубаво. И аз съм карал заушка, ама не станах гамен.
В този момент в канцеларията запъхтян и подгизнал под мишниците от жегата нахълта помощникът му сержант Ваклин Недев.
– А, Ваклине, тъкмо с племенника ти говорим! Е го диването – посрещна го началникът му, сочейки обвиняемия.
Сержанта сви юмрук и го вдигна заканително нагоре:
– Райчо, пак ли ти бе, магаре! Ще му откъсна ушите на тоя келеш. Какво е направил сега?
– Съсипал празника на патрона на училището и откраднал тромпета, това! – побърза да вземе думата класната.
Ваклин извърна към нея глава и после впи ядно поглед в племенника си.
– Докога ще ме излагаш бе, говедо!
– Какво ли не е направил – въздъхна с досада лейтенанта: – Подстригал плитките на някакво другарче, цапал с ако по стената на училището и, какво беше другото, другарко Кунчева? – обърна се за помощ към учителката той.
– Ами там е работата – раздърдори се даскалицата, – децата бяха подготвили изпълнение с духов оркестър за празника, бяха купили украса и бонбони и някой, тоест той, няма кой друг, влязъл в димитровската стая отмъкнал всичко заедно с пионерските връзки на целия клас. Толкова искаха за първия учебен ден да се почерпят. Подготвиха артистична програма със стихове на Гео Милев за септемврийското въстание и той да съсипе всичко! – посочи го с пръст даскалицата. – Бонбоните ги изял, украсата я разхвърлил и присвоил тромпета.
– Айде, бонбоните ясно, изял ги е, ама вратовръзките защо са му? – зачуди се лейтенанта.
– Ей така, за да направи пакост. И на всичкото отгоре нацапал стената на тоалетната с неприлични думи и отрязал плитката на съученичката си Живка – довърши списъка с престъпленията на питомника си класната.
– Абе, келеш с келеш такъв, кога ще ти дойде акъла, знаеш ли, че майка ти накрая ще се откаже от тебе чрез държавен вестник! – развика се вуйчо му и се приготви да му вкара един задвратник.
– Ще се откаже друг път! От тебе ще се откаже – писна петокласникът. – Повече няма да си и брат!
– Казвай къде е тромпета! Продаде ли го? – сграбчи го за ушите сержанта.
– Не бях аз – заинати се хлапакът.
Ваклин го задърпа за косата, докато не му изви главата силно назад и встрани.
– Не беше ти, а? Кажи честна пионерска.
– Че-честна пионерска! – извика бързо петокласника и отдаде чест с длан пред челото си, при което сякаш всички пръсти освен средния му останаха малко свити.
– Какво друго си задигнал?
Райчо се отскубна от ръцете му и писна:
– Нищоо, бее!
Ваклин ядно изруга под нос:
– Изобщо не му увира акъла. Толкова е тъпо това дете, че ще умре от глад, ако си изгуби лъжицата.
– Ти ще умреш от глад – озъби се племенникът му и покри глава с длани в очакване на шамара.
Ранков погледна стенния часовник. Вече минаваше два и половина, а още не беше готов с протокола. Трябваше да приключи с показанията на рибарите и да се свърже с дирекцията в Бургас за разпореждания.
– В такъв случай, другарко Кумчева – сети се той, – след като така и така сте тук, може би бихте могла да окажете съдействие на народната власт в качеството на поемно лице и запишете показанията на заподозрените, тъй като те са функционално неграмотни. И ви обещавам после веднага да продължим с превъзпитанието на тоя хубавец.
– … Амии, добре, щом се налага – съгласи се с нежелание директорката. – Ако искате казвайте ми Кларинела, много е официално това другарко Кумчева.
– Ъъ, да… Ваклине, докарай ония отрепки – разпореди на подчинения си Ранков и обърна към Райчо. – А ти сядай в ъгъла и чакай. После ще се разправям с теб – закани се с пръст той на хлапака.
Сержанта напусна и след минута въведе бракониерите, които се наредиха чинно край вратата.
– Така – изгледа ги строго Ранков, –  сега искам да повторите всичко, което ми казахте одеве в присъствието на гражданката директорка за да може тя да запише показанията ви за протокола и след това да ги подпишете – инструктира ги той.
– Може ли с палец? – показа пръста на здравата си длан Тошо Кашкавала.
– Като няма друг начин може.
– То аз съм учил в 6-ти клас. Ама отдавна – съобщи гордо Янко Попчето. – Иначе знам азбуката, де, с печатни букви.
– Добре, стига, говорете. Кога и как намерихте трупа на Стамо?
– Ми, значи, ние мислехме да ловим лефер, отначало… – пое инициатива Янко Попчето.
– Не бе, паламуд – прекъсна го Изгорелия.
– Трай бе! – сопна му се Янко. – Обаче, такова, видяхме че сме забравили да окърпим мрежата и за това отидохме към Чукалята и там пуснахме трала за калкан.
– Другарко Кларинела, отбележете, моля ви се нос Чукаля – вмъкна Ранков и се обърна пак към говорещият: – Кога това?
– Ми снощи. Вчера. И после, сутринта като се върнахме да го изтеглим видяхме, че сме закачили Сталин, така де, бай Стаматис мъртъв.
– Честна дума, умрял си беше като го намерихме – включи се Кашкавала и се прекръсти. – Нямаше признаци на живот.
– В колко часа?
– Ми не знаем точно, но по тъмно, тая сутрин.
– Баш на зазоряване – конкретизира Изгорелия.
– И после?
– Ми изкарахме го до плажа на Вромос и пратихме Янко да се обади в общината, да каже, че има удавник. Това е. Друго не се сещам. Ако искаш ти ни питай нещо.
– Значи, уточнявам за протокола – чукна с пепелника по бюрото Ранков: – Излезли сте за незаконен улов и вместо калкан сте извадили от дъното при нос Чукаля гражданина Йоаким Стаматис, по известен като Сталин. В периода около изгрев, тоест 06.40 сутринта. Закарали сте го на плажа Вромос и сте съобщили анонимно за смъртта му.
– Да, така си беше – потвърдиха с кимане рибарите. – Ама по телефона съобщихме, не аномимно.
– Записахте ли всичко, другарко Кларинела?
– Записах – потръпна с рамене директорката. – Ама направо тръпки ме побиха. Да ловят хората с мрежи!
– Сега добавете под текста: „Аз, долуподписаният, многоточие за трите имена /… / дадох тези показания доброволно и чистосърдечно, пак многоточие /… / за което се признавам за виновен и разкайвам.“. А вие се подпишете най-отдолу – махна към тримата бракониери той.
– С палец ли?
– Ми с палец.
Ранков им подаде един по един кутията с мастило от дактилоскопичния комплект и те нацапаха пръстите си и натискайки оставиха един по един пръстов отпечатък върху долния край на листа и се заизбърсваха в дрехите.
Ранков събра показанията им и ги прегледа.
– Така, сега ви освобождавам и се прибирате право в къщи под домашен арест да чакате по нататъшни разпореждания. Ганди ще го пуснем утре като изтрезнее и направи пълни самопризнания. Изчезвайте!
Тримата закононарушители моментално се изнизаха като змиорки през вратата.

5. Пръстен с брилянт

Лейтенанта оформи и приложи показанията в папката към делото, завърза я с шнур и се обърна към учителката:
– Само се свързвам за докладна в Бургас и после с вас ще довършим разговора с тоя хаймана.
Отдалечи се в дъното на помещението като издърпа след себе си кабела на комутатора и докладва по служебната линия промените в обстановката на дежурния в областното МВР. Оттам казаха че ще изпратят следователи и кола за трупа на Стаматис. После се върна зад бюрото и прибра под ключ документацията.
– Нещо интересно? – поинтересува се Ваклин.
– Изпращат следствена група, ще бъде тук утре сутринта.
– Оф, аман от тия! Умрял някакъв рибар, голяма работа. Кво само ни тровят живота.
– Не е заради Стаматис, зора е за полякините. Няма начин, ще се снишаваме докато бурята отмине.
Директорката дискретно се покашля и хвърли нетърпелив поглед към младши лейтенанта:
– Аз, понеже имам работа в училището…
– А, да. Ваклине, я дай този да го обискираме – сети се Ранков. – Може да е задигнал още нещо.
Ваклин сграбчи племенника си и го изправи подпрян до стената с вдигнати ръце. Бръкна в единия джоб и извади на бюрото съдържанието му: почти пълен пакет цигари „Слънце“, две стъклени топчета, кокарда от моряшко кепе, канап, три бонбона „лукче“ и половинка пура.
– Ма ти пури ли пушиш ли бе! – шамароса го зад врата Ваклин.
– Ми да, тя мама знае.
– Откъде я взе?
– Намерих я на плажа.
– Браво. Така ги възпитават сега родителите – възнегодува Кумчева.
– Тези ли са изчезналите бонбони, другарко Кларинела? – показа и ги Ранков.
– Не. Онези бяха шоколадови, в кутия. От хубавите, със станиол.
Сержанта извади на показ съдържанието и на другия джоб: ножче-отварачка, счупен ключ, кибрит, и 95 стотинки.
– Я, откъде имаш толкова пари, бе? – облещи се Ваклин.
Откъде ли? – просъска класната. – Сигурно е върнал на вторични суровини тромпета.
– Не съм, събрах си ги от върнати бутилки!
– И шишета крадеш значи!
– Не крада, събирам ги от плажа.
– Виж да няма заден джоб – обади се Ранков.
Ваклин завъртя Райчо с очи към стената, пъхна ръка в гащите му, поровичка и като я извади от там в дланта му проблесна малък златен пръстен с възхитително красив брилянт с овална форма.
– Я гледай ти! – изуми се сержанта – Това пък какво е?
– Дай тука – протегна настоятелно ръка лейтенанта.
Ваклин подаде пръстена на Ранков, който го вдигна нагоре за да го огледа на светлината от прозореца и моментално стана крайно сериозен.
– Това откъде го имаш? – със смразяващ кръвта тон произнесе той.
Райчо зяпна и се разтрепера.
– Ма това не е мое! Не знам как… Никога не съм го виждал!
– Значи така, някой тайно ти го е пуснал в джоба, а? – още повече удебели глас Ранков. – Я ме погледни в очите! Гледай ме ти казвам! – хвана го за брадичката той. – Другарко Кумчева, вижте какво имаше в джоба на тоя хубостник – женски пръстен със скъпоценен камък!
– Казвай откъде открадна този пръстен? – шамароса го Ваклин.
– Аа, ще кажа на мамаа! – писна хулигана. – Не е мой! Не съм го откраднал.
– На някое момиче от класа ли е?
Кумчева намести очила да разгледа бижуто в ръката на лейтенанта.
– Не е от нашите деца, другарю Ранков. Щях да съм го виждала. И откъде у тях такава скъпа бижутерия.
– В цял Черноморец няма такъв хубав пръстен – цъкна с език Ваклин. – Сигурно е поне 24 карата.
– Да не си обрал и бижутерски магазин?
– От някой туристи може да го е задигнал – предположи класната.
– Не съм. Не са мой тия работи – затропа с крака Райчо и почти се разциври.
Ранков се почеса по тила, разтърка слепоочия и изведнъж застина:
– Чакай! А случайно едни полякини да си виждал?
– Еми да – отвърна веднага гамена. – Тия дето… Ми те всички сме ги виждали. Цялото село ходеше да ги гледа като се пекат без бански. И него съм го виждал как ги дебе с бинокъла, даже ги снима с фотоапарата – посочи с пръст към вуйчо си той.
Ваклин тръгна напред, но Ранков протегна ръка и го спря.
– А тоя пръстен в джоба ти да не би да е случайно техен? – с режещ като трион глас зададе въпрос лейтенанта.
– Ма не знам, бе, не е мой! Аз да не съм женен за тях.
Ранков отмести поглед от Райчо, присви око и отново заразглежда пръстена отблизо.
– Май пише нещо? Недев я виж ти, по-млад си, твоите очи са по остри.
Ваклин нагласи пръстена към светлината, примижа и заоглежда вътрешната му страна.
– Да, пише… Ама не е на български… „Въ“, „Ветатъ“… Веату май?… И другото… Мога да го препиша, ама не мога да го прочета. – Ваклин бавно прерисува надписа буква по буква: „Beaty z wieczna miłość“
– Не е Веата, Беата е. Беата Ковалска – сети се Ранков. – Така се казваше една от полякините.
– Точно така – съгласи се класната. – Това е на латински букви.
И тримата в синхрон обърнаха лица към Райчо, който стоеше като препариран в ъгъла на канцеларията и се тресеше от страх.
Двамата милиционери бавно тръгнаха към него. После рязко пристъпиха напред и го сграбчиха от двете страни.
Вената на челото на Ранков изпъкна сякаш всеки момент ще се пръсне.
– Случай ме сега внимателно, дрисьо, ние не сме фашисти, няма да те изтезаваме, макар да ни се иска, но ти трябва всичко сам да си кажеш и разкажеш. Това деяние е много, много сериозно! Става дума за предполагаемо… убийство! – направи драматична пауза лейтенанта.
– Другарко Кларинела, Вие сте свидетел, нали видяхте лично как при обиска намерихме в джоба на заподозрения малък дамски пръстен с брилянт?
– Да, Красимир, тоест другарю лейтенант, видях и потвърждавам.
В този момент в погледа на Райчо блесна лъч надежда и той реши да излъже за да спрат да го тормозят.
– Добре, ще кажа, намерих го. Събирах камъчета по брега и там го мярнах. На скалата дето е до нос Червенка беше, отстрани след дюната.
– Аха! Погледни ме в очите! – изрече Ранков с привидно спокоен, но твърд и заплашителен глас. – Право в очите ме погледни!
Райчо вдигна глава и го изгледа злобно.
– Ти какво правеше там?
– Ами… ловях чайки.
– С какво?
– С прашка.
– Тъй значи…
Ранков старателно уви пръстена в страница от бележника и го прибра в джоба на куртката си, като внимателно провери закопчаването.
– Значи твърдиш, че не си го крал, а си го намерил случайно?
– Заклевам се, там го намерих, честна пионерска! – допря длан в средата на челото си гамена.
– Че ти си бил голям късметлия бе, Райчо – захили се лукаво Ваклин. – Намерил златен пръстен ей така, както си ходи! Що и аз не взема да намеря някой печеливш лотариен билет на улицата. Ще я установим тая работа, мисли му, ако лъжеш. Лично пред майка ти ще те пъхна в мазата при плъховете!
– И освен това, другарю лейтенант – намеси се Кумчева, – сега като стана дума се сетих, някой беше стрелял с прашка по учителя по трудово и го уцелил с гайка, с извинение в задника. Сигурно пак той, ама не можем да докажем.
– Край! Недев, води го в ареста. Сложи го в килията при оня пияница – избухна нервно лейтенанта.
Сержанта сграбчи Райчо за яката и го повлече навън към трафопоста.
Пред металната врата Ранков го стисна изотзад за раменете и му показа табелката „високо напрежение“ с фигурка на човек ударен от назъбена светкавица. Отвътре долитаха пъшканията и проклятията на Ганди Огризката.
– Ако не си признаеш всичко, затварям те и ще те оставя да киснеш вътре докато съучениците ти не завършат училище.
– Нее! Нее!
Веднага щом осъзна заплахата от арест Райчо се предаде. Изведнъж затрепера, краката му омекнаха и по тях потече топла жълта струя.
– Казвай къде ти е скривалището? – изрева в ухото му Ранков и извади ключа от катинара на ареста.
– Ще ви кажам всичко ще ви кажам – примоли се хулигана и се свлече на земята. – Само не ме бийте с ток!
– Хайде, че нямаме време! Говори!
– Въ, в старата рибарска хижа. Там ми е лъка и другите неща.
– Ранков изведнъж застина и потърси погледа на Недев, който също се бе втренчил в него. Видя как кръвта се дръпна от лицето на подчинения му и почувства как собствената му кръв се отдръпва от крайниците и те изстиват, сякаш замръзват.
– Изоставената хижа? Дето е под Акра?
– Да.
– Къде точно, вътре ли?
– Да, бе, в двора.
– В двора!? – повтори заплашително лейтенанта. – Ей, да не ни лъжеш? Мисли му ако ни пращаш за зелен хайвер.
– Я най-добре да отидем да проверим лично – намеси се решително Ваклин.
– Не лъжа, бе бат, Вако!
– Тромпета там ли е?
– … Там е.
Ранков не се колеба нито минута:
– Недев приготви Самсонката, тръгваме! – Завъртя се рязко на място и без да иска разпиля по земята бележките си от тефтерчето със записки по делото. – Ще се заемем с това! Хайде. Бързо! Бързо!
– Какво ще правим с „онова“? – приближи се да прошепне в ухото му стреснато Ваклин.
– Какво, „Анушка вече е разляла олиото“, нямаме избор – отвърна кривейки очи лейтенанта.
– Да му слагам ли белезници?
Ранков помисли малко и се обърна към гамена:
– Ще бягаш ли?
– Не.
Даваш ли дума?
– Давам.
– Добре, от мен да мине. Но опиташ ли някой номер веднага те застрелвам в гръб като враг на народа.
– А аз какво да правя, другарю Красимир? – объркана попита класната.
– Ами прибирайте се да преглеждате домашни и там… занимавайте се с нещо.
– Значи не ви трябвам повече?
– Ако ни потрябвате ние ще ви потърсим.
– Да, заповядайте направо в къщи – закопча чантата си даскалицата и се надигна да си ходи – С теб пак ще се разправяме – обърна се тя към Райчо и забързана напусна.

6. Към Акра

Ранков заключи вратата  на канцеларията, заби с кабърче бележка „ До дирекцията в Бургас съм“ и качи Райчо пред себе си на педалетката. Недев ги последва с колелото. Плувнал в пот въртеше педалите с всички сили за да не изостава. Щом излязоха на основната крайбрежна алея няколко души извърнаха глави за да ги съпроводят с поглед, а Райчо, който за пръв път се возеше на мотор не можа да се въздържи и ги приветства с пронизително изсвирване за което моментално получи шамар.
Вместо направо към целта групата стратегически пое в обход в югозападна посока отбивайки покрай Аязмо с лековита вода в двора на параклиса „Свети Пантелеймон Лечител“, а оттам към могилата разположена на два километра западно в местноста „Пахатурю“. Там спряха на сянка да изчакат изостаналия Ваклин и двамата милиционера се съвещаваха за малко, след което се насочиха в посока „Гармишката тумба“, и после завиха на изток покрай „Куручешма“, където някога са били разположени топилните и монетарницата на античната Аполония Понтийска. Растителността наоколо се състоеше предимно от дъб и габър, по-рядко от ясен, бряст и сребриста липа, а в низината се мяркаха яребици, бекаси, а помежду тях нарядко се стрелкаха и полски чучулиги.
Жегата беше станала направо смъртоносна.Ръцете на лейтенанта обгръщаха през кръста тялото на арестанта, стискайки ръкохватките, а мислите му отново машинално се насочиха към злополучната кончина на рибаря. Ранков знаеше, че за да се стигне до извършителя трябваше да се започне от жертвата му. И така, кой е, тоест кой беше бай Стамо? Бай Стамо или Йоаким Стаматис, известен също като Сталин. В светлината на новите сведения получени от София се оказваше по-загадъчна личност, отколкото бе допускал. Разбра се, че някога е бил съден за диверсия и е лежал в лагера Беляне като троцкист. Но дали това имаше общо със смъртта му? Едва ли. Зад формулировката „диверсия срещу народната власт“ можеха да се крият много неща: от разказан на пияна глава политически виц до обикновен съседки донос, критика към властта, или нежелание да се присъедини в редовете на ТКЗС-то. Но каквото и да се бе случило с него преди края му нещата бяха много по-сериозни от обикновено битово убийство. Към настоящият момент обаче Стамо беше мъртъв, а Ранков имаше да разреши много по-належащ проблем – как да представи нещата пред властите в Бургас и София, така че да не пострада.
Излязоха от сянката на гористата местност и хванаха по основният крайбрежен път – второкласният II 99, в посока Созопол и полуостров Свети Никола в северният край на подковата на залива. Когато подминаха параклиса вече имаха пряка видимост към руините на кулите на укреплението. Асфалта рязко свърши и натам тримата поеха пеша по чакълест черен път, извеждащ до артилерийските бункери от втората световна война разположени на полуострова – вече изоставени отбранителни блокспотове, където се въдеха само пепелянки. Щом завиха зад зидовете на рухналата византийска крепост теренът веднага стана пресечен и премина в стръмно спускащ се склон, а после пътеката се изгуби в треволяка.
Преди стръмнината Ранков, който беше най отпред спря да изчака и прикри очи с длан като козирка.
– Забравих да те питам, как мина с близките? – обърна се той към плувнакия в пот Ваклин.
– Е както винаги – махна с ръка сержанта, – обичайните писъци, припадъци и плачове. Писнало ми е от тия трагедии. Нали знаеш: „На кой ме остави Стамоо, мен бедната вдовица!“ и така нататък.
– На кой, все някой съсед ще се погрижи за нея. Не е съвсем сдала, има още хляб в нея. Задника и си го бива.
– Аха, става, ако си закъсал.
– Обаче, леле, тая Кумчева колко е досадна. Направо не мога да я трая.
– Ама май ти е хвърлила око? – подсмихна се Ваклин и тупна Ранков по рамото. – Излезе ти късмета.
– Абе само да ми се махне тоя случай от главата, ще я сложа аз на място. „Викайте ми Кларинела. Може ли на ти?“ Дрисла!
Лейтенанта изрита една спечена буца, придърпа Райчо близо до себе си, така че да е по плътно между него и сержанта и тримата се заспускаха по стръмнината към брега.
– Абе, чудя се той защо се казва Стаматис? – обади се сержанта.
– Е как искаш да се казва? – изгледа го учудено Ранков.
– Еми Стаматов.
– Стаматис е защото е грък. Такива са им имената.
– О, мислех, че е арменец.
– Ако беше арменец щеше да е Стамадян или нещо подобно.
– Стамадиян. А да, като Кеворк Кеворкиан.
– Уф, не ми говори за тоя! – изпуфтя през зъби лейтенанта.
– И аз не мога да го трая. Гледам само „Инспектор Дюдю“ по тъпата „Всяка неделя“ и я спирам.
Двамата се усмихнаха при мисълта за дребния анимационен детектив с бомбе и лупа, който все нещо прецакваше
– Какво мислиш за случая? – попита сериозно Ранков. – Смяташ ли, че има вероятност да приемат, те да са го ликвидирали? Дали ще хване дикиш?
– Кой, Стамо, полякините ли?
– Аха.
– Честно казано не знам. Защо им е било? Какъв им е мотива?
– Според Пърдев е умъртвен преди около три дни и после е бил хвърлен в морето. Сверих метеорологичната справка: през цялата седмица е духал „карпуз-мелтем“ – слаб югоизточен вятър, с вълнение на морето не повече от 1 – 2 бала. Няма как да го преобърне и течението да откара тялото в тази част на крайбрежието чак при Чукаля. Другата му лодка е швартована на пристана в рибарското селище и не е излизала отдавна.
– Определено смъртта му е крайно съмнителна – чисто гол, обаче с обувки. Защо? Кой се къпе с обувки? – зачуди се сержанта.
– Знаеш ли, че е лежал в затвора за диверсия? – сподели с него Ранков.
– Не. Какво е направил?
– Не ми дадоха подробности от София, но е бил шест години в Беляне. Политически.
– Е тогава така му се пада. Щом е вредител.
– И аз така мисля. Те там едва ли ще си дават зор за него. Ама заради полякините. Те са проблема. Бащата на едната излезе, че бил първият полски космонавт и сега като нищо ще ни виснат на главите от посолството. Чува се, че щели да командироват и полски следовател.
– Това не е добре.
– Не е, трябва да действаме много внимателно и съобразно с международната обстановка. Една погрешна стъпка и заминаваме.
– Мда, кофти.
– Все ще измислим нещо.
– Имаш ли идеи?
– Имам.
Двамата хванаха за кръста арестанта, вдигнаха го и се прехвърлиха напряко през една полегата скала на пътя им вместо да я заобиколят. После продължиха спускането по каменистия склон в пълна тишина. Чуваше се само запъхтяното им дишане в палещата жега и шляпането на джапанките на Райчо.
– Стооп! – обяви немощно Ранков и пусна арестанта. – Дръж го, трябва да източа бойлера. – Мръдна две крачки встрани и се чу дълго и към края пресекливо шуртене.
Тримата продължиха спускането, крепейки се ръка за ръка по камънака пристъпвайки странично.
– А Пърдев каза, че може да е Чупакабра – ни в клин ни в ръкав изтърси Ранков.
– Чупакар, какво да е? – не разбра Ваклин.
– Чупакабра – снижи глас лейтенанта, сякаш още някой можеше да чуе, – митично същество, което атакувало хора и домашни животни и смучело кръвта им да се храни. От Латинска Америка. Не си ли чувал?
– Не. Има ли го в зоопарка?
– Ти пък! Било нещо като крилата хиена. Не оставяло следи и изпивало наведнъж кръвта на цяла крава. Приличало на гигантски прилеп с тяло на хиена и ловувало само нощем.
– Стига бе!
– И аз не вярвам, ама доктора така разправя.
– Той по-добре да намали малко спирта, че съвсем ще го закъса.
– Не го упреквам, с тая работа всеки ще се пропие. Я си представи по цял ден да транжираш трупове, и теб ще почнат да ти се привиждат разни.
– Еми за това е учил.
– Абе не е лош човек, ама без 100 грама на екс не мож да се събуди сутрин.
– Чух, че са го махнали от окръжната в Бургас защото много фиркал.
– Еми нищо чудно.
– Как ги прави пиян тия аутопсии въобще не ми е ясно. Не му ли треперят ръцете?
– Треперят му ако не пие. Влез да видиш как мирише в моргата и всичко ще ти стане ясно.
– Какво е аутопсия? – неочаквано се намеси в разговора Райчо.
– Това, което ще ти правят утре, ако ни излъжеш – образова го вуйчо му.
– Няма да ви лъжа, обещавам. Всичко ще ви покажа.
Ранков спря и го изгледа строго:
– Ти в тая хижа какво още криеш?
– Нищо. Едно куче гледах, ама то избяга.
– Хм, сега ще видим.
– Ама нали няма да ме биете – примоли им се хулигана.
– Ако се разкаеш.
– Каквото трябва всичко ще направя – обеща гамена. – Само бонбоните не мога да ги върна щото ги изядох.
Лейтенанта реши да опита с добро, смени тактиката и тона му стана бащински:
– Що така, бе Райчо, като те гледам не си лошо момче, не знаеш ли че не са хубави тия работи дето ги вършиш. Излагаш вуйчо си. А той работи в Народната милиция, не може племенника му да е пройдоха. Обещаваш ли че няма да правиш повече така?
– Няма повече така да правя.
– А обещаваш ли да ни покажеш честно всичко дето си задигнал?
– Обещавам.
– Ха добре, да видим. Кажи сега, като не обичаш да четеш, а кой предмет в училище ти е любимия?
– Трудовото и гимнастиката.
– Аха, физическото. А какъв искаш да станеш, когато пораснеш?
– Киноактьор!
– Хахахахаха! – Ранков спря на място и се запляска с длани по бедрата. – Ваклине, чу ли го бе – запревива се от смях той, – киноактьор щял да става, запъртъка! Ще го гледаме по телевизията.
– Аз в цирка ще го пратя него. – закани се вуйчо му и показа свит юмрук.
– А в театъра не щеш ли, или само кино? – продължи да се забавлява с хлапака Ранков.
– Като Янек искам, от „Четиримата танкисти и кучето“.
– Ми ти не можеш да четеш и пишеш, бе Райчо, как ще си научиш ролята?
– Емм… – сконфузено задъвка устни петокласника.
– Избери нещо друго.
– Амии… тогава водолаз, или може индианец.
– За да станеш водолаз пак трябва много да се учи, за морското училище искат само пълни шестици. А индианците капиталистите са ги избили в резервати. Така че няма да имаш възможност да ловиш бизони.
– Щото аз имам лък и мога да уцелвам. Даже котки.
– Не се и съмнявам – чукна го с кокалче по главата Ранков. – А, такова, ти, Райчо, гадже имаш ли?
– Ем имах.
– И?
– Разкарах я.
– Какво, някоя съученичка?
– Една осмокласничка от София.
– Пада си по каки той – ехидно подметна Ваклин.
– Правилно се е ориентирал. Какво стана, защо я заряза?
– Ми лятото свърши и тя си замина.
– Аха, ясно. Е, нищо, догодина може пак да дойде.
– Може.
– Ако е луда – заяде се пак вуйчо му.
– Голям чешит е племенника ти – поклати глава Ранков и побутна хлапака да върви напред.
Докато се придвижваха към подножието на склона под рушащата се ранно византийска крепост небето над тях постепенно се затули и взеха да се трупат облаци. Атмосферата сякаш се наелектризира. Неочаквано западаха едри редки капки, в морето блесна светкавица, а после заваля и се изсипа истински порой. Въздухът, който досега миришеше на прах и тлен изведнъж се изпълни с ухания и разнообразни свежи аромати. Дъждът се изля като благодат върху полумъртвата растителност, главите им и нажежената околност, като веднага разкаля глинестата почва под краката им и затрудни придвижването. Дори Недев се подхлъзна, балансирайки неумело, докато прекрачваше една бабуна и се стовари на гръб, сурвайки се по стръмнината на склона. Райчо веднага скочи след него и клекна да му помогне да се изправи, придържайки го през кръста.
– Вуйчо, удари ли се? Лошо ли се удари?
Ваклин изпсува през стиснати зъби:
– Нищо ми няма. Айде продължавай.

7. Jamon Serrano

Докато стигнат хижата дъждът престана внезапно както бе започнал и слънцето отново напече, нажежавайки хоризонта до бяло. Колибата, отдавна изоставена и занемарена се разполагаше на съвсем леко възвишение на трийсетина метра от брега. С времето свлечените камъни и избуялата бодлива тревиста растителност почти бяха прекратили достъпа до нея. Отвън старата постройка изглеждаше направо трагично, сякаш всеки момент щеше да се катурне под напора на вятъра и рухне в морето. Дъските и бяха напълно проядени и избелели и долната им част беше почнала да се саморазпада. Покривът пробит и хлътнал, но все някак се държеше като последният есенен лист върху главата на бездомник. Портата, провиснала на една панта, привързана със сезал към рядката ограда, маркирана от килнати като редки, развалени зъби колци. Двора целия в треволяк, обрасъл в репеи и жилав бурен. От някогашният кей за лодки сега между камъните на брега бяха останали да стърчат само две ръждясали релси и един обрасъл с водорасли дирек.
Колибата представляваше едно голямо общо помещение, сковано от талпи и довлечен от морето дървен материал и свързана към него ламаринена пристройка от открит жепе контейнер надстроен с шперплат и гредоред. Каменната зидария на външната и камина, издигната откъм гърба, обаче изглеждаше напълно здрава. В единия край на тревясалия до над кръста двор, на мястото на някогашна външна тоалетна, сега беше останала само полузаритата септична яма около която свободно избуяваше изобилие от репеи.
Райчо ги заведе до нея и посочи с пръст надолу.
– Тука вътре са.
В следващият миг шамарът на вуйчо му се стовари с яростно плющене зад врата му.
– Я не ме разигравай, келеш такъв!
– Искаш ли да те заровим там с главата надолу! Казвай къде криеш нещата – сграбчи го за яката и го раздруса във въздуха Ранков.
– Добре, добре, ще ви кажа. Отзад при камината са, във варела.
– Какъв варел? Недев, иди да провериш – разпореди се лейтенанта и притисна врата на Райчо в желязна хватка с предмишницата си.
Ваклин заобиколи да огледа. Облегна гръб о каменната зидария и с тласък преобърна ръждясалия 200 литров варел от нафта. Капака му се отдели от корпуса и отвътре с дрънчене изпаднаха изчезналият тромпет, прашката, кожена футболна топка, пликче с тубички „Кале“, дрянов лък със стрели с върхове от пирони и протрито от прелистване немско списание с голи жени, загърнато в найлонова торбичка.
– Ей го тромпета! Какво е това, лък и прашка? – разбута с крак съдържанието Ваклин и тихомълком посегна да прибере списанието в джоба си. – И значи не знаеш кой е стрелял по директора?
– Не съм аз. И другите деца имат прашки.
– Сигурно. А в хижата влизал ли си? – дръпна го здраво за ухото  Ранков.
– Да, ама отдавна.
– Колко отдавна?
– Не знам. Отдавна. Като бях малък.
– А наскоро?
– Не бе, унчо Ваклине. Там не влизам, че има призраци.
– Сигурен ли си?
– За кое? За призраците ли?
– Че не си скрил нещо вътре.
– Ам проверете. Не съм.
– Точно това ще направим – закани се Ваклин. – Обаче, мисли му, ако пак ни лъжеш…
Ранков вдигна от земята тромпета и посочи към джоба на Недев:
– Това е веществено доказателство, дай го тука. Конфискувам го.
Ваклин с нежелание се раздели със списанието. После Ранков изхвърли тромпета и лъка в септичната яма и прибра доказателството в чантата си.
– Не знаеш ли, че са забранени тия работи? Много си малък да гледаш голи женски – скара се той на гамена.
Двамата побутнаха Райчо напред и прекрачиха прага на порутената хижа.
Във вътрешността и бяха останали няколко примитивни мебели, сковани с подръчни средства от плавеи и пънове пригодени за табуретки, голямо количество нахвърляни на купове бракувани рибарски мрежи, полуизгнили такелажни въжета овесени по стените и тавана и в средата на помещението, изтърбушен от взрив самоделен дестилационен казан за производство на ракия. В единия ъгъл – ръждясал железен креват с изпаднала на пода пружина и тумбеста самоделна печка в другия.
Милиционерите внимателно огледаха навсякъде, но не откриха нищо освен празни бутилки, няколко буци катран, шпатули, и разхвърляни по прокъсания линолеум инструменти, части от двигател и приспособления за калафатене на лодки.
Когато преминаха от главното помещение в пристройката и отместиха импровизираната преградна завеса от разпокъсани платна и риболовни мрежи, с изненада установиха, че зад нея в редица се сушаха 8 бута, овесени на рибарски куки, наредени между гредите на тавана на няколко напречни реи. В центъра, върху дървено магаре за ремонт в пластмасово корито бяха наслагани буркани с подправки за овкусяване, торба с едра морска сол, масивна готварска дъска, сатър, пълен комплект ножове за транжиране и месарски принадлежности, а до тях и разтворен рецептурен бележник.
– Това пък какво е? – приближи нос към един от бутовете Ваклин и го помириса.
– Не ми прилича на свиня –  огледа отвсякъде месата Ранков. – Нямат копита.
После се извърна към Райчо:
– Знаеш ли нещо за това?
Хлапето безмълвно поклати глава и вдигна рамене с учудена физиономия.
Ранков хвана рецептурния бележник, доближавайки страниците към очите си и зачете на светлината влизаща през дупките в обшивката:

Jamon Serrano
инструкция за приготвяне

1. Изберете шунка 1, 5 – 2 годишна свиня. Има два основни вида хаммон – „Серано“ и „Иберико“. Основната им разлика не е в метода на приготвяне, а от каква порода прасета се приготвят и какво се храни с това прасе. Тези породи свине могат да се различат по цвета на нокът – бял в породата серано, и черен в иберико.
2. Изсипете свинска шунка с големи количества едра сол. Солта прониква в мускулната тъкан, насърчава дехидратацията на месото, запазването и появата на характерния мирис и цвят на изсушения продукт. Дръжте шунката при ниска температура и относителна влажност от 80 до 90%. Средното време за осоляване на гама е един ден на килограм. Изплакнете шунката от остатъка от сол със студена течаща вода. Оставете свинския крак за 2 дни при температура около 30 градуса по Целзий за източване на водата.
3. Оставете сушената шунка да узрее в избата при температура от 8 – 10 градуса по Целзий. Хамон трябва да се съхранява най-малко 12 месеца, но не повече от 42 месеца. Именно на този етап от сушенето Хамон придобива присъщата си консистенция, вкус и мирис. За да усетите специфичния аромат, свидетелстващ за готовността на хамон, шунката се пробива с тънка дълга игла, направена от крава или конска кост…”

8. Особени белези

Лейтенанта хвърли на земята тефтера и стисна рамото на Райчо, изтиквайки го с лице към бутовете:
– Имаш ли нещо общо с това?
– Казвай тия меса откъде си ги откраднал? – повиши глас Ваклин. – Месарница ли си обрал?
Хлапакът мълчеше като глухоням и само въртеше глава, изтръпнал от главата до петите.
Сержанта побутна с крак един от бутовете и той със скърцане се залюля – Май изглеждат пресни? – нанесе лек му удар с юмрук той.
– Абе знаеш ли, май огладнях нещо – облиза устни лейтенанта и в очите му се появи хищен блясък.
Извади от чантата джобното ножче на Райчо, заточи го набързо в импровизирано точило от дъното на парче порцеланова чиния и тръгна към най близкия от бутовете.
– От този май е рязано?… Да, рязано е – забеляза той. Прокара острието по повърхността и си отцепи тънка като цигарена хартия обрезка дълга 5 – 6 сантиметра. Оплези се, пусна я върху езика си и я задъвка. – Уу, много е добро. Направо се топи в устата! Опитай.
Ваклин го гледаше с интерес как мляска.
– Как е на вкус?
– По хубаво от свинска шунка. Досега не съм ял такова.
– И аз ще пробвам – реши се сержанта.
Ранков му подаде ножчето. Ваклин завъртя бута да си избере място от което да отдели мазнината, заоглежда го и неочаквано замръзна:
– Ей, тука има някаква рисунка! Май е… татуировка?
– Какво!? – едва не се задави Ранков.
– Ето тук, виж, прилича на… статуята на свободата!
Ваклин извъртя към него бута за да му покаже.
– Това е… Това е човек!
– Човешки крак е!
– Полякините са! Татуировката отговаря по описание на особените белези на Беата Ковалски. Тя има такава на бедрото.
– Осем бута – изписка в потрес Недев, – това са четирите момичета! Транжирали са ги!
– Като прасета.
Милиционерите в синхрон обърнаха очи и пристъпиха заплашително към Райчо.
– Копеленце, казвай какво си направил с тях!
Хлапакът заотстъпва пищейки, спъна се и падна на гръб посред нахвърляните мрежи.
– Недев, дръж го, аз ще огледам наоколо.
Сержанта сграбчи Райчо и го стисна за яката, притискайки го с коляно в гърдите.
Ранков методично се зае да претърсва помещението. В ъгъла под прозорчето намери заключен с катинар моряшки сандък и над него малка закрита със завеса ниша.
– Какво има вътре? – попита той и изрита сандъка. – Защо е заключен?
– Не з-з-знам – запелтечи Райчо и покри глава с ръце. – Никога не съм бил тука.
– Да бе, вярвам ти. Сега ще видим.
Ранков се огледа и извади от огнището на камината парче криво желязо. С няколко напъна на ръжена изтръгна катинара, подхвана и бавно повдигна капака. Отвътре в лицето го блъсна силна миризма, но не тя, а това което видя го накара да се извърне назад и да отстъпи. От дъното го наблюдаваха четири опушени женски глави с цвят на овнешка лой, поставени в саксии наредени в слама, с вързани около вратовете пионерски връзки. Освен главите имаше и други изсушени части от човешки тела – гърди, бон филе и плешка. Очите им бяха пробити или напълно липсваха.
– Ужас! – реагира на гледката лейтенанта. – Всички са обезглавени!
– Провери тук – посочи с треперещ глас сержанта към монтираната в нишата етажерка, закрита със завеса.
Ранков я издърпа със замах. На полицата в нея стоеше 3 литров буркан с плуващи вътре пет броя очни ябълки и шепа отрязани пръсти. Над него четири изсушени скалпа висяха на връв окачена на пирони на стената.
Лейтенанта задиша шумно и дълбоко докато постепенно не излезе от шока.
– Това сам ли го направи или имаш съучастник? – надвеси се над проснатия петокласник той щом се съвзе и демонстративно откопча кобура си.
Лицето на Райчо беше станало пепеляво на цвят, почти като отрязаните глави.
– Н-н-н-нн…
– Кой ти помагаше?
– Нннеее…
– Убили са ги със Стамо и после се е отървал от съучастника си – изказа хипотезата си Ваклин. – Този изрод е сериен убиец!
– Сложи му белезниците! – нареди Ранков.
– Край, свършено е с тебе – изрева вуйчо му и посегна към колана.

9. Дъжд от куршуми

Внезапно Райчо изпищя, извъртя се като невестулка и го ухапа за палеца. Ваклин инстинктивно политна назад. Хлапакът в паника се хвърли с плонж между краката на лейтенанта, който от изненада не можа да реагира. Промуши се под него, прескочи с циганско колело сандъците и се шмугна между дървените скари в отсрещния край на помещението. Почти едновременно с това прозвуча изстрел и след секунди втори. Първият куршум уцели Ваклин в китката, с втория Райчо намери Ранков малко над лакътя, и мина през бицепса, точно в момента в който лейтенанта вадеше оръжието си и изби пистолета от ръката му. Ранков се претърколи назад през гръб и стисна ръкохватката на пистолета в лявата ръка. Последва бърза серия изстрели и от двете страни, които не засегнаха никой. При последния от тях се чу втори дълъг и протяжен писък от устата на Ваклин. Рикошет от куршум беше съборил един тармък, закачен на греда на тавана, който падайки се превъртя и се заби отзад във врата на сержанта. За секунди въздухът в колибата се изпълни с дим и остър мирис на барут. В следващият миг Райчо се плъзна покрай стената, смени местоположението си, приклекна и отново стреля. Ранков само бегло видя сочещото към него дуло на пистолета зад което се целеше окото на гамена, а в следващият миг и избълваният жълточервен пламък, и веднага почувства пронизващо ужилване ниско в бедрото. Изведнъж го втриса и усети слабост като в последен стадий на малария.
– Олеле! Умирам! Уби ме тоя! Майчице, убимеее! Помоощ! – загърчи се конвулсивно той.
Петокласникът това и чакаше, без колебание скочи напред и изрита падналият лейтенант в лицето с безпощадна жестокост. В този момент Ваклин, който вече се бе посъвзел от шока и напразно търсеше в кобура пистолета си, замахна към него с попадналият му под ръка кранец и хвърляйки го халоса странично в главата. Райчо политна и се стовари през масата преобръщайки я зад гърба си. Вуйчо му се метна след него и го сграбчи за крака. Райчо рязко се извъртя, изрита го с другия крак и се измъкна.
– Копеленцето ми е задигнало пистолета като паднах по пътя! – изрева той. – Убий го! Застреляй го!
– Не го виждам! Къде е? – изграчи лейтенанта и изпусна дълъг стон през зъби.
В настъпилата тишина след изстрелите се чуваше само свистящото дишане на двамата ранени. Ранков напипа едно въже и безуспешно опита да направи турникет над коляното си.
Нов куршум с трясък попадна в подпорната греда съвсем близо до главата на Ваклин и отцепи част от нея. Ушите му писнаха и сержанта веднага залегна и трескаво заопипва дървения под около себе си. Ръката му намери буца катран и той без да се изправя я запрати по посока на проблесналият пламък. От там се чу глухо изтупване и цветиста псувня след което последваха нови два изстрела.
– Добре ли си? – изпъшка Ранков.
– Пропусна ме, но съм ранен в ръката – отвърна му сержанта и сви юмрук. Раздиращата болка, която го заля го накара да прехапе език и да извие от ужас.
През помещението прелетя бирена бутилка и шумно се пръсна в стената далеч от целта.
Ранков смени пълнителя и му просветна. Преброи на ум изстрелите, бяха точно осем. Ако Райчо стреляше с оръжието на Ваклин, значи пълнителят бе празен. Реши да рискува и предизвика нападателя:
– А копеленце малко, какво ще правиш сега? Патроните ти свършиха! – извика от легнало положение без да надига глава той.
Последва неколкократно празно щракане.
– Хаа-хахаа! – изхили се лейтенанта. Гласът му наподоби вой на ранена хиена – Сега ми падна!
В отговор отгоре му се стовари запратена перка от гребен винт и през очите му излетяха свитки. Втория трясък прозвуча в посока прикритието на сержанта.
Райчо беше освирепял:
– Ей, вуйчо, ше ти еба майката! – закани се от тъмното гаменът. – Пипна ли те ще те изкормя като риба!
Ваклин запълзя назад по гръб, предпазвайки се с вдигната бирена каса пред главата. В следващият миг в нея се разби ново запратено шише последвано от ламеж на трактор, който го улучи в корема.
Ранков стреля напосоки и се заослушва.
– Сигурен ли си че е свършил мунициите? – извика сержанта.
– Да, преброих ги. Бяха осем. Нали си с Макаров?
– Да. Да действаме, докато имаме сили. Кръвта ми изтича, трябва да сложа турникет.
Ранков изпъшка от болка и се надигна на лакът:
– Улучи ме в крака, не мога да се движа. Изкарай го от там преди да съм припаднал за да го приключа.
– Е как като съм невъоръжен?
– Изпълнявай, това е заповед!
Дъсченият под проскърца и Недев насочи очи по посока на звука. В следващият миг през стаята прелетя буркан и една сянка пробяга ниско край стената и се прикри сред мрежите в сумрака. Сержанта претърси с поглед помещението. Изчака малко и надигна глава. Стори му се че нещо се движи зад прострените като завеса ветроходни платна.
– Зад мрежите е, отляв…
Тежък удар с чук за риба в слепоочието го превъртя по дюшамето. Райчо беше заобиколил пълзешком пристройката и го изненада атакувайки в гръб. Последва нов удар, който приплъзна по темето му и попадна в рамото. Петокласникът с нечовешка свирепост зарита падналия си роднина и заблъска тялото му безразборно с чука. Лейтенанта не посмя да стреля, за да не улучи Недев и ръгна към нападателя с приготвената риболовна канджа. Усети как куката се заби в плътта на гамена в месото над ключицата и дръпна със сила към себе си със здравата ръка. Последва писък на болка и ужас и след миг чукът се стовари върху пръстите на ръката му, принуждавайки го да изтърве оръжието. Тялото на петокласника се загърчи за да се освободи и успя с цената на дълбока рана. Чу се как се раздират дрехата и плътта.
Райчо подскочи, като маймуна, с една ръка се набра по такелажа към тавана и се запровира между гредореда. Сянката му се превъртя във въздуха и когато се пусна оттам тялото му се стовари право на гърба на Недев, забивайки дълбоко в плешката му острие от счупена бутилка в опасна близост до сънната артерия. Недев изквича като животно и загуби съзнание. Райчо веднага отскочи обратно, хвана се за висящите въжета и отново се изкатери нагоре в тъмното.
Ранков запълзя на гръб през помещението, дебнейки с насочена нагоре цев. Дъските над главата му изскърцаха и оттам се посипа облаче прах. Бутовете над него леко се поклащаха.
– Къде си копеленце! Покажи се да ти видя сметката.
Изведнъж върху челото му капна нещо топло и влажно. После още веднъж. Той го пипна и разгледа пръста си – кръв. Вдигна очи и видя надолу да потича течност. Между гредите на тавана право към лицето му падаше усилваща се струя урина. Ранков инстинктивно насочи оръжието и стреля четири пъти на сляпо и в следващият миг дъските на тавана се разцепиха и през тях отгоре рухна тялото на Райчо. Беше улучен точно в средата на челото.
Лейтенанта с шумна въздишка пусна пистолета и бавно се надигна на лакет, подпирайки се със здравата ръка на канджата. Облегна гръб в купчината въжета; свали колана от кръста и го пристегна над раната си на крака.
– Ваклине! Жив ли си? – изстена той.
Не последва отговор.
– Ваклине!
След малко сержанта се размърда с пъшкане и жалостиви стонове:
– Какво стана, къде съм! Главата ми…
Ранков запълзя към него и с леки шамарчета му помогна да се свести.
Двамата се превързаха един друг доколкото можаха с подръчни средства от такелажа наоколо и се преместиха да седнат на сандъците.- Мъртъв ли е?
– Да. Уцелих го в десятката.

10. C₉H₉NO₃ (Adrenochrome)

Известно време в помещението се чуваше само тежкото им дишане и проскърцването на люлеещите се бутовете.
– Дай шишенцето! – с разтреперан глас простена лейтенанта.
– Не знам къде го сложих… Чакай… Ей сега…
Недев трескаво заопипва предните си джобове и с ужас установи, че един от тях е пълен с парчета натрошено стъкло и течността е изтекла.
– Счупило се е! По дяволите! Копеле мръсно! Счупил го е като ме удари с чука.
Сержанта панически зарови и извади в шепа остатъците от малко кафяво шише с обем 0.50 мл. с вградена в капачката пипетка, върху парче от което имаше ръчно изписан етикет C₉H₉NO₃ / Adrenochrome. По стените му бяха останали само няколко гъсти капки.
– Всичко отиде по дяволите – изхлипа той и трескаво заизцежда под езика си последните остатъци лилава субстанция в пипетката.
– Има ли за мен? – протегна трепереща ръка към него Ранков. – Дай! Дай! Дай ми го!
Недев му подаде в шепа парчетата стъкло и Ранков се оплези, опитвайки се да изцеди остатъка от утаената на дъното течност под езика си. Нямаше никакъв резултат и той яростно заоблизва стъклата, наранявайки устата си. Все пак успя донякъде да поеме малко от останалата по стените гъста субстанция. Жадно залепи устни и трескаво почна да изсмуква влагата от плата на джоба на сержанта. Кръвта по устните му се оцвети в лилаво. Почти мигновено като фонтан го завладя приливна вълна жизнена енергия, съпътствана от чувство на еуфория и дереализация, карайки го, да се почувства, въпреки раните си напълно здрав, подмладен и два пъти по-силен.
– Мамка му! Толкова труд на вятъра! – изпъшка скърцайки със зъби лейтенанта. – Цялата операция отиде в клозета заради това копеленце – 200 млл. чист Епинефрин съсипан!
Ваклин събра сили и се изправи олюлявайки се над трупа на Райчо.
– Имам спринцовка – изграчи той и се отпусна на колене до мъртвото дете. – Ще взема колкото мога.
В същия миг тялото на петокласаника спазматично потрепна в посмъртна конвулсия от остатъчната нервно мозъчна дейност. После трупният спазъм стегна всички мускули в тялото му, концентрирайки се в предмишниците и пръстите на ръцете. Кадаверното вкочанясване кристализира в последната дейност, извършена преди смъртта – средният му пръст насочен напред към лицето на врага.
Недев сложи иглата и вкара острието в дупката на челото на Райчо. Проникна и натисна под ъгъл навътре. Иглата потъна до края. Сержанта взе да ръчка в черепната му кутия.
– Не става, не мога да намеря епифизата!
От действието на препарата Ранков видимо се оживи и това прозвуча в гласа му.
– Недей оттам, вземи направо от вената! Не тегли много за да не ни усетят.
Ваклин сякаш не го чу и продължи да бърника в мозъка на мъртвия си племенник.
– Мамка му! Не става, ръката ми е безчувствена.
– Чакай! – спря го Ранков. – Дай през окото!
– Ще ни хванат.
– Давай ти казвам. Няма откъде да намерим други деца. От оня дъртак не изкарахме нищо, а го източихме целия.
Недев заби спринцовката с две ръце дълбоко навътре през окото на племенника си, издърпа буталото и я напълни. После повтори операцията още два пъти, преливайки кръвта в празно шише от лимонада.
– Колко взе? – с треперещ глас попита Ранков.
– Около четвъртинка.
– Пак е нещо.
Лейтенанта се довлече на колене до проснатото по гръб тяло на ученика, подпря главата му върху дъските и подаде оръжието си на Ваклин.
– Останал ми е само един. Не мога да се прицеля с лявата ръка, давай ти. В окото. Но не от упор да няма следи от нагар.
Недев пое пистолета изтегли се стъпка назад, прицели се внимателно и от коляно простреля главата на Райчо точно в повредената зеница.
– Така няма начин да разберат.
Двамата се отпуснаха тежко на пода.
– Имаме ли останал сребърен оксид? – попита Ранков след като нормализира дишането си.
– Да, в моргата при Пърдев.
– Да действаме тогава, докато кръвта е прясна.
– Ами това, какво ще правим с бутовете?
– Взимаш един с мотора, повече няма да можеш да носиш.
– А другите?
– Другите ще ги изхвърлим на рибите заедно с главите. Ей там има брезентова торба. Аз ще остана, закарай го на сигурно място, прибери кръвта в хладилника и се върни с уазката да ме вземеш.
– Язък за хубавия хамон.
– Язък.
– Имаш ли цигара? – изпъшка сержанта.
Ранков му подаде пакета, сбърчи нос и взе да души:
– На какво мирише?
Ваклин нервно се огледа:
– Не знам. На какво?
– … На говна.
– Сигурно от него – посочи с глава към трупа на Райчо.
– Или – изгледа го Ранков, – от теб.
Ваклин се опипа със здравата ръка по задника и я подуши.
– Ъм, такова, може да съм се изпуснал. Като ме гръмна.
– Случва се.
– Ще сляза до брега да се подмия.
– Нямаме време, после ще се миеш.
– Е така ли да ходя.
– Е какво толкова.
Недев огледа обстановката в хижата. Наоколо цареше страшна бъркотия. Не виждаше начин да открие къде му е пистолета.
– Как мислиш, дали тая версия ще мине? – неуверено попита той. – За Райчо.
– Не виждам как ще ни разкрият. Ще му припишем всичко. Може и да ни наградят даже.
– Ама дали ще повярват, че ги е убил собственоръчно?
– А ти можеш ли да повярваш, че това пишлеме за малко не ни застреля?
– Уф, на косъм бяхме.
Ранков дозатегна със зъби импровизираната превръзка около ръката си.
– Мамка му, за пръв път ме раняват – изплю се към мъртвото тяло той. – И то някакъв петокласник…
Двамата милиционери се изправиха подпирайки се рамо в рамо и поеха към вратата на пристройката.

СЛЕДВА „666 от 49“

6 трупа в залива Вромос

Няколко натъпкани със съспенс и неочаквани обрати криминални истории от делниците на Народната Милиция в края на 80-те, които поставят повече загадки, отколкото разгадки.

Всички персонажи в тези истории са измислени с художествена цел и нямат реални прототипи в действителността.

Вромос е залив в Черно море, една от последните неурбанизирани крайбрежни части от Българското черноморие. Заливът Вромос се намира в югоизточната част на Бургаския залив, на запад от град Черноморец и на изток от село Атия. Заливът е широк 3 и половина км. Самата дума „Вромос“ идва от гръцки език и буквално означава „смрадлив“, „миришещ лошо“.

12 юни 1978
Шестият труп

В канцеларията на дежурната на районното управление на МВР в Черноморец, залепена на гърба на трафопоста на кметството, младши районен инспектор Красимир Ранков отпи от липовия чай и хвърли бегъл поглед към стенния часовник, който показваше 10 без 4; след малко почваха новините. Щракна копчето на VEF-а нагласен на станция Хоризонт и почеса родилното си петно с цвят на засъхнала горчица, разположено върху лявата му буза под ухото към шията. Хор „Бодра смяна“ тъкмо подемаше изпълнението на „Марша на септемврийчетата“, когато автоматичният комутатор на служебната линия се включи с остро пресекливо жужене и лампичката на апарата замига в ярко червено.
Ранков веднага сграбчи слушалката, гласът му се изви във фалцет от само себе си:
– Младши лейтенант Ранков слуша!
– Докладва сержант Недев, другарю началник – прозвуча в ухото му неестествено превъзбуденият глас на помощникът му.
– Какво има?
– Шести труп, другарю младши лейтенант! Загадката все повече се усложнява.
Трябваха му цели 20 секунди за да асимилира новината.
– Напротив, Недев, не се усложнява, изяснява се. Имаме работа със сериен убиец!
– Не бих прибързвал с изводите др-гарю лейтенант. Трябва първо да видите местопроизшествието. Не изглежда на убийство, а по-скоро като битов инцидент. Освен ако извършителят нарочно не го е замаскирал като такъв.
– Къде си?
– Южния склон на залива, откъм Черноморец, горе на шосето, точно над крайбрежната алея, сто метра след обраслия пън.
– Периметърът отцепен ли е?
– Не, но наблюдавам местопроизшествието.
– Организирай заградителни мероприятия!.. Чакай! – сети се внезапно Ранков. – Как така шести труп като убийствата дотук са четири?
– Телата са две, другарю началник.
– Идвам! Охранявай периметъра и не пипай нищо!
Ранков изрита под бюрото пантофите си, нахлузи панталона и обу коравите служебни боти. Пресегна се за пистолета от касата и го запаса в кобура отзад на кръста. За всеки случай добави и резервен пълнител. Въпреки че като участъков познаваше местността добре като петте си пръста направи бърза справка с картата на района, окачена на стената, като мислено свърза точките на предишните четири местопрестъпления с последното и пред очите му се оформи почти идеално симетрична петолъчка. Веднага кръсти на ум възможният извършител „Червеноармееца“. Мл. л-нт Ранков угаси радиото и за втори път провери пистолета в кобура на кръста си. Яхна моторетката, ритна стартера на Балканчето и запърпори по нанадолнището покрай трафопоста. Насрещният вятър веднага се опита да събори от главата му фуражката и той я стисна между коленете.
Красимир Ранков не знаеше кой знае колко за серийните убийци, но вече подозираше, че имат работа с такъв. Почти всичките му познания по темата се свеждаха до бегли впечатления добити от един кинопреглед, пред филма „Балада за войника“, в който ставаше дума за Джак изкормвача, лондонското страшилище от 18 век, плюс няколко статии в научно популярни списания, посветени на същата тема, както и една снимка на диво ококорения Чарз Менсън в списание „Пламък“, касаеща дълбокото морално разложение на западното общество и неговият неизбежен крах. Всъщност Менсън не беше истински сериен убиец, а техен подстрекател и духовен водач. Но какво можеше да очаква човек от шайка пропаднали хипита с мозък замъглен от рокендрол и наркотици, освен да издигнат в култ подобен психопат. По негово лично мнение човек се раждаше такъв, сериен убиец, а не толкова го произвеждаше влиянието на средата. Идеологията на развития социализъм не предполагаше производството на серийни убийци. Ето защо в случай, че наистина се касаеше за такъв, той щеше да е чужд на народопсихологията елемент. А от това, което беше чел убеждението му бе, че повечето подобни маниаци действат на сексуална основа. Единственият сериен престъпник, с който бяха имали работа в района беше неговия съученик Стефан Фердинандов „Чефо“. Но той трябваше да е за дълго в затвора, след като за едно лято, след прекаран вирусен енцефалит, бе успял да изнасили в лодката си една по една 12 германски туристки, между които четири непълнолетни и две пенсионерки. После беше имал неблагоразумието да черпи и се хвали с подвизите си пиян в кръчмата. Когато го заловиха и го попитаха защо, Чефо се беше нахилил: „П-п-по ллесно е д-да искаш из-з-звинение, от-ттколкото р-раз-решение“.
И все пак шест смъртни случая в рамките на месец и половина бяха твърде много за заспало място като Вромос. Ако продължаваха със същите темпове повереният му участък щеше съвсем да обезлюдее и от Бургас да му пратят инспекция.
Като наближи мястото на инцидента първо видя колелото на патрулния Ваклин, зарязано до мантинелата, а после и ударената каросерия на Зила на рибното, подпрян с разбити канати под 30 градусов наклон в дърво до пътя. Няколко метра преди това в тревата досами банкета лежаха двете тела на жертвите, разположени лице в лице едно над друго. През гърба на мъжът, който беше отгоре минаваше отпечатък от грайфер на тежкотоварна машина. На пръв поглед кръв не се забелязваше.
Помощникът му Ваклин Недев го чакаше изпънат като гвардеец на пост на крачка и половина от труповете. Няколко неподвижни облака на изток хвърляха сянка върху тази част от брега и засега затулваха слънцето. Ранков огледа обстановката.
– Какво имаме? – зададе въпроса повече към себе си, отколкото на сержанта той: – Две размазани от тежкотоварна машина, може би ТИР, тела.
– Тъй вярно, дрргарю лейтенат – рапортува Недев и докосна с изпъната длан глават си.
– Кой е намерил труповете?
– Лично аз, др-ю лейтенант. Правех обход с колелото и горе от високото видях Зила на рибното как се е килнал. Реших да проверя и като наближих установих, че е ударен, даже отначало телата на починалите не ги забелязах, щото те са сплескани малко в ниското, встрани от пътя, а пък аз гледах каросерията. И като се обърнах тогава ги видях. За една бройка да стъпя отгоре им.
– Някой да е пипал нещо?
– Преди мен ли? Не знам. Аз веднага изтичах тука до първата вила и ви се обадих, щото радиостанцията нямаше обхват, и после на съдебна, и веднага се върнах обратно. Това е, др-ю началник – изпъна се чинно Недев и прибра ръце плътно до бедрата. – После застанах на местопроизшествието и останах да ви чакам. Никой не е проявявал интерес.
Ранков свали фуражката и попипа загорялото от слънцето си чело.
– Значи не си забелязал нещо съмнително или необичайно?
– Не. Само пощаджията Пеньо мина с колелото и взе да любопитства, но аз го напъдих.
– Пеньо значи – отбеляза на глас лейтенанта. – Добре, докато дойде доктора да видим какво имаме: една жертва от мъжки и една от женски пол, така. Извършителят се е отклонил от пътя, минал е през телата и и ги е прегазил, после е забърсал отзад и зила. Върху кепето на потърпевшия също се забелязват следи от грайфер, но то не е на главата му, а в близост до тялото. Няма спирачен път…
Ранков клекна и разгледа от непосредствена близост потърпевшите. Извади от чантичката си тефтерче и почна да записва: „Двете тела се намират едно върху друго в непосредствена близост след границата на банкета върху тревата. Едното, от женски пол, с вдигнати над главата ръце, а другото над него, на мъж с работен гащеризон със смъкнати презрамки, гуменки и моряшка фланелка със следи от автомобилен грайфер през гърба. По време на настъпването на смъртта в лявата си ръка е държал краставица. В близост до тях: пазарска торбичка с още две краставици, шише лимонада от 0,7 ст. и забита в земята лопата с дръжка стърчаща във въздуха. Следи от малък огън, но може и някой преди тях да си е пекъл дебърцини… „
Чу се тръбата на параходна сирена и Ранков инстинктивно вдигна очи по посока на звука. Върху морската повърхност се поклащаха няколко мазни нефтени петна. Навътре в морето една самотна птица замръзна във въздуха и рязко се спусна към гладката му повърхност за да се забие, гмуркайки се в нея.
Откъм височината, напряко през баира се заклатушка Уазката на съдебна медицина. Единият и фар се държеше само на кабелите и подрънкваше, подскачайки по труднопроходимия участък на наклона. Караше я лично патоанатома. Грамадните му старовремски очила, заемащи 40 % от лицето му гледаха съсредоточено в пътя отпред.
– А, ей го Пърдев, идва – констатира очевидният факт сержанта.
– Слушай – ръгна го с лакет лейтенанта, – да не вземеш да му говориш на фамилия, много е докачлив.
– Еми той така се казва, аз кво съм виновен.
– Да де, ама, не иска да се знае.
Уазката стъпи на асфалта, обърна и паркира на затревения банкет.
– Кво става, мужици? – поздрави ги с разперена длан патоанатома щом се измъкна от кабината.
– Хващам се на бас, че такова нещо не си виждал, докторе – имаме две в едно – осведоми го лейтенанта.
– Верно ли!? М, да бе, да… Я гледай!
Докторът свали фотоапарата от врата си, прицели се към телата и с професионално безразличие изщрака няколко кадъра. От не особено чистата му престилка лъхаше силна миризма на формалин и още нещо, което можеше да се оприличи най близко до воня от умрял делфин.
– … Ахъм, ахъм… Тва Ганчо Гроздето ли е? Май да? А това е… хм-ха, кака Сийка. Мда, и тя под него тука. Така… Така… Доб-рре… – обяви високо той, доволно потривайки длани. – Защо са ти тия снимки? – поинтересува се лейтенанта.
– Събирам за албума.
– Албум ли? Какъв?
– Правя си каталог. Кръстил съм го „Извънредна смърт“ – поясни доктора. – Нещо като хоби.
– Аха, ясно – кимна Ранков. – Дай да проведем разпознаване за протокола.
Когато докторът извърна главата на мъжа с развлечен дочен комбинезон и моряшка фланелка първо се показаха част от хулигански засуканите мустачки на шофьора на рибното стопанство Генчо, по паспорт Армагедон Гендов, който никой не знаеше защо, но всички наричаха Гроздето. Разведен, втори път семеен, баща на три дъщери, към най голямата от които сержант Недев имаше тайни симпатии и търпеливо чакаше следващите 3 години за да навърши 17 и да и разкрие чувствата си. Между устните му беше залепнала цигара. Тя увисна в устата му и отдолу сребърният му зъб весело проблесна на слънцето. В смъртта лицето му бе добило цвят на мухлясало сирене.
– Мда, той е. Не са пипани още, нали? – поинтересува се доктора.
Ранков поклати отрицателно глава:
– Чаках те да дойдеш за да ги преместим.
– Добре, нека първо ги огледам.
Патоанатомът направи една обиколка около телата снимайки ги под различен ъгъл, нагласяйки в движение блендата.
– Предполагам, че са били легнали, когато е станало? – отбеляза Ранков.
– Ами провеждали са полов акт, не вярвам да са били прави.
– Несъмнено… Докторе, готов ли си със снимките?
– Ммм, да, почти…
– Може ли вече да ги местим? Искам да проверя съдържанието на джобовете.
– Не още.
Патоанатомът приклекна и попипа с пръст телата по откритите части на врата. Натисна и ощипа кожата на ръцете и я разгледа от горната и долната страна. После вмъкна термометър в ухото на Ганчо и се обърна към Ранков:
– Имаш ли цигара? Ама ми я запали, ако обичаш, да не свалям ръкавиците.
Ранков извади пакет Родопи без филтър, запали два къса и бутна единия между устните му. Докторът примижа и издуха встрани кълбо дим.
– Защо му мериш температурата като е умрял?
След третото дръпване патоанатомът отговори:
– Ориентирам се за часа на смъртта по нея. Най добре става в ректума, ама от естетически съображения не ми се занимава. Сега времето е топло и трябва да пада бавно, с около градус и нещо на час. След малко ще имам представа.
– Гадна смърт – отбеляза лейтенанта.
– Така е – съгласи се доктора – Но всяка смърт е гадна.
– Ваклине, организира ли заградителни мероприятия както ти казах? – обърна се към помощника си Ранков.
– Е с какво? – вдигна рамене Ваклин и заоглежда голата околност.
Щом наближаваха редките коли по шосето намаляваха и водачите им извръщаха глави за да разгледат доколкото могат картината на местопроизшествието. Недев им сигнализираше с ръка да отминават. От завоя се зададе рейс Чавдар с табелка на стъклото „Внимание деца!“, пълен с чавдарчета и пионери. Когато наближи ококорените им глави се струпаха по прозорците и пръстите им взеха да сочат надолу към телата на безжизнените хора. През стъклата се чуваха гласовете и виковете им, възбудени като че ли са на въртележките в лунапарка. Шофьора на рейса даде газ, опуши атмосферата с кълбо дим и отмина, а детските глави цъфнаха залепени на задното стъкло, жадно поглъщайки гледката. Какво ли ще разказват на другите съученици през първия учебен ден, помисли си Ранков, дали не трябваше да разпънем някакъв навес?
Докторът извади термометъра от ушната мида на трупа и взе да го разтръсква:
– 22 градуса и половина – с авторитетен тон обяви той. – Явно са прекарали нощта на открито, както си и мислех. На ваше разположение са.
Ваклин и Ранков подхванаха внимателно Генчо, отделиха го от другото тяло и го пренесоха встрани. Когато го положиха по гръб се видя, че дюкянът му зее отворен и ластика на шортите му е смъкнат под слабините. В дясната му ноздра се забелязваха следи от бяло прахообразно вещество. Ранков пръв го забеляза.
– Какво може да е това, докторе?
– Де да знам. Всичко може да е.
– Да не би да е енфие? – обади се сержанта.
– Ха, Ганчо и енфие!
– Знам ли, моряците го шмъркат.
Ваклин съобразително изтича до каросерията и надникна вътре:
– Гасена вар е карал. Сигурно се е оплескал с нея.
Другата жертва – чистачката в почивния дом на маталурга кака Сийка беше твърде неподходящо облечена за жена на нейната възраст, поне от кръста надолу: плисирана леопардова пола, мрежест чорапогащник и обувки с остри токчета, една от които се беше изула от крака и разкриваше петата и през скъсания чорап. В момента на смъртта носовете им и се бяха забили в земята и бяха оставили следи в пръстта.
Ранков вдигна обувката и надникна в нея.
– Я, какво имаме тук! – изненада се той когато отвътре изпаднаха няколко банкноти: – 7 лв. и сгъната на четири банкнота от 2 $.
– Какво е това, долари? – развълнува се по детски Ваклин.
– Американска валута – потвърди лейтенанта.
– Ама тая да не е била шпионка?
– Ти пък, кака Сийка чистачката шпионка! И какво е шпионирала – метеорологичните условия? С някой турист сигурно е легнала. Жена с леко поведение си беше.
– Все обикаляше да си предлага задника покрай пътя и хотелите – потвърди Ваклин.
– Е, наобикаля се – ехидно се подсмихна доктора.
В джоба на Ганчо Ранков намери 1.65.
През това време патоанатомът падна на четири крака и взе да души около телата. Първо под кръста на Ганчо, а после припълзя и със силно пръхтене завря нос в краставицата.
– Защо души като куче? – прошепна тихичко сержанта.
– Тихо – сръга го Ранков, – човека си знае работата, патоанатом е, за това е учил.
– Само да не залае, ако хване диря.
Ранков почти успя да сподави смеха си.
– Ваклине, чух те! – обади се все още на четири крака доктора.
– Аз не на сериозно, другарю патоанатом, шегуваме се.
Доктора се изправи и кимна сякаш съмненията му са излезли основателни:
– Е, поизпуснали са се, няма начин, при тая компресия – Погледна към Ранков и му кимна: – На твое разположение са, аз свърших.
Ранков нахлузи чифт ръкавици, издърпа зеленчука от ръката на умрелия шофьор и го пусна в плика с доказателствата.
Ваклин сякаш не го свърташе на едно място:
– Добре де, за какво му е била тогава краставицата? Да не би докато са правили любов да са я яли?
– Да виждаш да е нахапана? – апострофира го Ранков.
– Ами не е.
– Млад си Ваклине. Млад и зелен. Още имаш жълто около устата.
Патоанатомът се изкикоти тихо през ноздрите:
– Това че нещо е зеленчук не значи, че става само за салата – поучително натякна той.
– А за какво?
– Не се ли сещаш?
– Не.
– Използвали са я в любовната игра. Тоест, или канили са се да я използват, още не знаем – осветли го Ранков.
– Как така в любовната игра? В секса ли? – опули се Ваклин. – За какво им е била?
– Питай жена си и ще разбереш.
– Когато се оженя.
Ранков и патоанатома го наблюдаваха изпод вежди, докато правеше връзката. Изведнъж Ваклин се сепна и се оцъкли насреща им:
– Да не би?… Ясно. Тц, тц, тц, ненормална работа!
Патоанатомът разпери ръце:
– Меракът е голямо нещо.
– Е, добре де… – продължи да си напряга мозъка Ваклин, – те нали, таковата, и той, какво, да не е бил импотентен, че вместо с това с краставица? Или?… Пак не разбирам нещо.
Ранков поклати глава и въздъхна:
– Докторе, ще му обясниш ли?
Патоанатома вдигна рамене и прибра топчеста си глава навътре като костенурка:
– Стар съм вече за такива разговори.
– Ваклине, я иди огледай нататък покрай пътя, да няма нещо да сме пропуснали – смени темата на разговора Ранков.
Ваклин козирува и се запъти покрай мантинелата, като няколко пъти извръща глава да изгледа зеленчука и накрая вдигна примирено рамене. Двамата скришом го наблюдаваха как преработва информацията. По някое време се спря, сепна се и се извърна към телата:
– Пъхал и я е във… отзаде!
– Хаа! – ухили се широко Ранков, – Загря най сетне! Ама и ти си един албански реотан – тупна го бащински по гърба той.
Пърдев одобрително поклати глава:
– Пустото му Грозде, запълнил и е двете дупки!
– Докторе, можеш ли да кажеш нещо за часа на смъртта? – обърна се към него Ранков и пак бръкна в кожената чантичка за бележника си.
– По степента на трупното вкочаняване, rigor mortis, бих казал не по-рано от 23 вечерта и не по-късно от 5 часа тази сутрин.
– Е, голяма точност, няма що. Че е по-тъмно и сам мога да се сетя, ясно е, че водачът не ги е видял.
– Не ги е видял, но със сигурност ги е усетил.
– Да, и не е спрял.
– За по голяма конкретност трябва да видя съдържанието на стомасите – уклончливо допълни докторът – … Не знам защо, но ми се струва, че може да не са умрели по едно и също време?
– Как така не са? – застина Ранков.
– Хм, като че лии?… Не знам, може и да бъркам.
– Казвай какво имаш предвид?
– Нищо. Просто ми се струва, че тя е починала малко преди него. Косвена догадка.
– Преди него? Докторе, а можем ли да определим дали е имало извършен полов акт?
– На масата за аутопсии ще знаем със сигурност. Ама така като гледам няма начин да е нямало.
– А можем ли да разберем дали е бил преди или след смъртта?
Ваклин направо зяпна като чу въпроса на началника си:
– Как след смъртта?
– Имам предвид само нейната – уточни Ранков.
– Какво искаш да кажеш? Че я е убил, и после я е любил? Мъртва! В момента, когато е бил прегазен! – облещи се Ваклин.
– Не изключвам нито една версия – Ранков издиша право нагоре дима от цигарата си и загледа как той се разсейва в небето.
– Да не намекваш, че я е халосал с нещо и после я е любил без да знае, че е мъртва? Или въпреки, че е знаел, че е мъртва? – не се отказваше Ваклин. – И това съвпада с версията на доктора за различния час на смъртта?
– Не намеквам, само сменям перспективата. Некрофилията също е мотив, макар и рядко срещан.
Ваклин изпусна въздух с шумна въздишка, сякаш му предстоеше да вдига непосилна тежест и отиде да приседне върху мантинелата. Ранков се наведе да огледа тялото под Ганчо. Миг преди смъртта ноктите и се бяха впили в земята и бяха издълбали къси улеи в пръстта. Двете и ръце – вдигнати от лактите нагоре край главата, която лежеше безжизнено отпусната встрани, а очите и бяха изцъклени, сякаш точно преди да умре е видяла НЛО в небето над Вромос. Езикът и стърчеше изплезен между зъбите. От странната поза на еротично сгънатите в коленете им крака, телата им наподобяваха очертанията на настъпена жаба. На врата на Сийка имаше гердан от имитация на пендари и тъмно лилава смучка.
– Какво е това? – посочи я Ваклин – Някаква синка има, все едно я е ухапал прилеп.
Патоанатома се подхили ехидно:
– Дължи се на така нареченото еротично ухапване, мойто момче.
Сержанта сконфузено отмести поглед и бързо смени темата:
– Аз не разбирам защо не са минали оттатък мантинелата, а са легнали точно до пътя?
– Бързали са много – захили се пак доктора. – Мерака като ги е напънал.
Ваклин погледна към патоанатома с объркано изражение, сякаш не схващаше кое тук е шегата.
Ранков обходи с поглед още веднъж периметъра.
– Ами ясно защо. Оттатъка е каменисто, а тука почвата е мека и… За това.
Ваклин се съгласи с кимване:
– Така е, другарю лейтенант, не можах да се сетя бързо като вас. И все пак е било тъмно, защо не е обърнал фаровете? – не се отказваше той.
– Било е пълнолуние – съобрази веднага Ранков.
– Чувал съм, че серийните маниаци тогава стават най-активни.
– Май много книги четеш.
– Ами любознателен съм. В списание Космос пишеше за …
– Млъкни, ако обичаш – сряза го Ранков и се вторачи в двете смачкани угарки от цигари Слънце на няколко метра вляво от телата. Вдигна ги с клечки и съсредоточи поглед върху тях: – Червило. – После ги прибра в плика с доказателствата.
– Ваклине, я иди огледай кабината на Зила – разпореди се той.
Ваклин послушно се отправи натам и скоро се върна.
– Нещо интересно?
– Нищо. В жабката някакво старо фенерче и две бутилки мускатова. Едната пълна до половина.
Ранков се извърна към доктора:
– Искам да му вземеш кръвна проба.
– Е кво да му взимам, ясно, че е бил пиян.
– То е ясно, ама заради следствието. Имаме смърт с неизяснен характер.
– Неизяснен – не се съгласи доктора, – много си е изяснен даже.
– И според теб какво е станало? – стрелна го изпод вежди лейтенанта.
– Ами какво, той я е качил по пътя и са спрели тук да утолят потайните си страсти, когато по случайност са били прегазени.
– По случайност, аха. Ами мястото? Защо точно тук?
– Мястото? Нали ти казвам – пиян е бил. Може гледката да им е харесала.
– Хъ…
– А аз друго не разбирам – намеси се отново сержанта. – За лопатата. За какво им е била тая лопата? Вижте как са я забили да стърчи.
– Да, това вече е наистина загадка – съгласи се Ранков. – Остава да изясним ролята на лопатата. И как се вписва тя в твоята теория, докторе?
– Откъде аз да знам, ти си ченгето. Не мога да ти върша работата.
– Може да я е халосал с нея, другарю началник – предположи Ваклин, – ако е било изнасилване?
Патоанатома поклати плешивата си като топка за боулинг глава:
– Няма белези от насилие по темето. Поне на пръв поглед. Най вероятно е починала от вътрешен кръвоизлив. Но за сигурно заключение ще ми трябва цялостен преглед. И второ: за цялата съвременна история на Черноморец няма платежоспособен мъж на който Сийчето да е отказала.
Ранков откърши една от клонките на близкото храстче и с нея повдигна полата на жертвата – гащите и ги нямаше.
– Долните и гащи липсват – огласи откритието си той.
– Ако въобще е носила такива? – контрира патоанатома.
– Тука сме на едно мнение. Гледал ли си и гърба?
– Не, нали не съм я местил.
– Искам да видя дали няма нещо отдолу.
– Трева, кво да има.
Ранков обърна гръб на двете тела и заразглежда земята наоколо. Облак мухи оттатък мантинелата привлече погледа му и той я прекрачи с един крак. Прегъна се от кръста и се взря от непосредствена близост в кафявото петно между камънака.„Какво е това петно тук?“… Май някой е имал диария? – оповести на глас той.
– Ма, таковата, азз, повърнах – заоправдава се гузно Ваклин.
– Що, прилоша ли ти? Не си ли виждал труп.
– А, не, бях ял нещо развалено на вечеря.
– Е какво толкова си ял, бе, Недев?
– Боб със зеле.
– Ясно. Повече да не замърсяваш местопрестъпленията! – с дисциплинарна цел го смъмри Ранков.
– Тъй вярно! Обещавам.
Един голям гларус внезапно се спусна и направи кръг над телата, сякаш искаше да отмъкне нещо, но не му достигаше смелост. После зави към морето и изчезна. Докторът отиде до камионетката, измъкна от чантата си в кабината сандвич с лютеница и домашно кюфтенце и мляскайки задъвка:
– Я, то вече почти обед станало.
Ранков се надвеси над женското тяло.
– Сега да видим с какво ще ни изненада кака ви Сийка.
Внимателно бръкна в левия джоб на жилетката и и извади на показ съдържанието му: опаковка от вафла „Чудо“ и смачкана на топче дъвка Идеал, плюс два бонбона виолетки. Сложи ги в отделно пликче и ги прибра в торбата. Когато мушна ръка да провери и другия и джоб неочаквано оттам изпадна малко бурканче от полупрозрачно кафеникаво стъкло, наполовина пълно със светъл прах – бяло прахообразно вещество, перлен продукт, като някаква сол с леко мазна текстура, когато се разтърка между пръстите. Вдигна го към слънцето и го разгледа. Върху него имаше залепен ръчно изписан на изолирбанд етикет „cocainum sulfate 33 oz.“Показа го на патоанатома:
– А, докторе, какво мислиш е това?
– Тя нали е и готвачка в почивната, може да е подправка или нещо, пудра захар? – обади се Ваклин.
– Не питах теб. А, докторе, този надпис говори ли ти нещо?
Патоанатомът примижа с късогледите си очи към подаденото му шишенце и замърда с устни, докато четеше:
– Да – кокаинов сулфат. Това е много силно химично вещество – алкалоид. В медицината се използва за анестезия като обезболяващ агент.
– Хм, интересно, как ли е попаднало това химично вещество у нея?
– Това е твоя работа да разбереш, аз преглеждам трупове.
– Може някакви зъболекари туристи да са и го дали? Беше си лека жена, много много не подбираше. Обикаляше хотелите направо като проститутка – пак се намеси Ваклин.
Ранков смръщи чело.
– При социализма няма проститутки, платената любов съществува само на запад. Обаче не отричам, че е нимфоманка и лице с ниска социална отговорност.
Като чу „нимфоманка“ Ваклин запреглъща на сухо и машинално подравни напред бретона си.
– А тоя кокаинум не може ли да се използва в секса? – предположи той.
Двамата в синхрон обърнаха погледи към него все едно си имат работа с бавноразвиващ.
– Някакви други интересни идеи да имаш?
– Ами, да, според теорията убиецът винаги се връща на местопрестъплението. Дали да оставим секретен пост в храстите?
– И кой да бъде? Ти ли?
Ваклин сконфузено наведе глава:
– Е, то няма и много храсти наоколо…
– А така, трай си – Ранков му махна с пръст да замълчи. После се обърна рязко, сякаш се е сетил още нещо и допълни: – Знаеш ли Ваклине, единственото нещо по голямо от невежеството е дарбата ти да прекъсваш и си вреш носа навсякъде.
– Тъй вярно, другарю лейтенант – чинно козирува Недев и прибра пети.
– Така че млъквай!
Ранков извади тапата, наплюнчи пръст, топна го в шишето и го помириса
– Нищо не усещам. – После го близна. Веществото беше горчиво на вкус и езика му веднага изтръпна.
– Не те съветвам да го правиш – стана сериозен патоанатома. – Ще го дадем за анализ в Бургас в лабораторията по криминалистика.
– Кой знае колко ще чакаме резултата. Не е пудра захар обаче.
В този момент лейтенанта неочаквано кихна и след това рефлекторно вдъхна обратно през ноздрите разлетялото се във въздуха облаче от веществото. Изведнъж след 4-5 сек. сърцето му затупа бясно и като приливна вълна го заля интензивно и с нищо несравнимо чувство на лекота и еуфория. Съзнанието му се разшири до степен да обхване едновременно всичко наоколо. Заедно с това взе да се поти и дишането му се учести от усещания за мравки, пълзящи под кожата. Енергията, бдителността, чувството му за благополучие и компетентност рязко се усилиха, заедно с някакъв пълзящ сърбеж, който се надигна от гениталиите, през стомаха към врата му и изтече през върха на главата. Почувства се като самият Феликс Едмундович Дзерджински. Можеше да лови диверсанти и шпиони като пеперуди с мрежа. За пръв път в живота не особено мощният му интелект пришпорваше умът му да работи прецизно като съветски часовник. Никакъв престъпник или чуждо разузнаване не можеха да му се опрат. Картината на местопрестъплението изкристализира съвършено ясно върху екрана на ума му. Почувства особен душевен подем, граничещ със сексуален екстаз. Знаеше че няма случай, който да не е способен да разкрие. Можеше да разбие сам турската армия или да спечели битката при Сталинград. Беше висок като паметника на Шипка и проницателен като Шерлок Холмс.
Закрачи възбудено в кръг около местопрестъплението, щракайки с пръсти и в следващите 20 мин. започна без да спре да бълва версии, говорейки със скоростта на картечница:
– Етокаквопредполагам,чеестанало: тя вероятно го е спряла на връщане от станцията, качил я е в кабината да я закара. Както винаги Ганчо е употребявал алкохол. Пътували са и после са спрели тук потайно за да задоволят страстта си. И са се разгорещили. Тя е пила лимонада, но това не е било достатъчно за да се охлади. Било е тъмно, но е имало видимост заради пълнолунието. Тогава той е извадил лопатата на Зила и, и я е нападнал!… Или, били са проследени и ликвидирани… Но от кой? И по каква причина? Ревност?
Всички престъпления имат своя вътрешна логика и мотив – много добре знаеше Ранков, – но каква можеше да бъде логиката на един сериен маниак. Убийствата можеха да са методични и последователни от гледна точка на изпълнението им, и въпреки това да нямат смисъл. Защото той се намира в сферата не на обективната логика, а в областта на психиатрията. Извършителят, ако изобщо имаше такъв – мислеше си лейтенанта, – можеше да бъде напълно изперкал индивид, пълен с бръмбари в главата, но въпреки това достатъчно функционален и квалифициран за да не бъде заловен. Това което го караше да се съмнява в първоначалната си версия за сериен маниак беше липсата на какъвто и да е характерен почерк или подпис при извършване на престъпленията. А и нямаше сходство в профила на жертвите. Сякаш всяко едно от тях беше напълно несвързано с другите. Но тогава как можеше да се обясни географията им под формата на симетрична петолъчка, прецизно свързана в точната времева и геометрична последователност: от запад към изток – северозапад –, юг, върхът на фигурата – и сегашното местопроизшествие – североизток. Това изглеждаше като нещо повече от съвпадение. Първо в интервал през 4 дни бяха умрели – или убити? – разпопения свещеник от Бургас живеещ в Черноморец, при падане в кладенец, но позата в която бе намерен с ръце в джобовете подсказваше, че може и да е бил умишлено бутнат. След това някой застреля с арбалет в тила зам. председателя на ловната дружинка и следствието заключи, че вероятно става дума за ловен инцидент. После жената на управителя на детската кухня се удави при риболов в морето, но Ранков знаеше, че тя е отличен плувец и се съмняваше, че не би се добрала до брега. Намериха я с коса заплетена във въжето на шамандурата. Тя представляваше горният връх на петолъчката. Последва затишие от две седмици и тогава изведнъж изчезна подполковник Тороманов от базата в Атия. Откриха тялото му без долно бельо, висящо на един клон в гората. Беше се покачил на дървото с примка на шията и там се беше прострелял със служебния си пистолет. В ръката му смачкана на топка собственоръчно написана бележка само с 3 думи: „Не мога повече“, а в джоба на униформата му романа на Достоевски „Идиот“. И ето сега жертвите бяха станали 6, а местопроизшествията 5.“
– Добре, ето какво – обърна се той във фалцет към събеседниците си, – ето какво предполагам, че е станало: – Той я е качил да я закара и по пътя тя е отговорила на чувствата му.
– Или обратното? – снизходително подхвърли доктора.
– Какво обратното? – тръсна глава Ранков.
Патоанатомът завъртя очи под огромните си като кинескопи цайси:
– Той е отговорил на нейните.
Ранков смръщи вежди и замислено разтърка врат:
– Хъ? Хайде бе! Но, ако излезеш прав ще те черпя едно шкембе чорба. Макар че едва ли има как това да го установим.
– Става. Ама с бира.
Двамата си стиснаха ръцете.
– Така, докъде бях стигнал? Работа на сериен убиец, или обикновен транспортен инцидент, това е въпросът.
– Мен пък ми прилича на класическо изнасилване от похот, което по злощастно стечение на обстоятелствата се е превърнало в автотранспортна трагедия – изказа мнението си Ваклин.
– Пък аз мисля, че са се ебали – огласи гледната си точка патоанатома. – И в страстта си са пренебрегнали опасността.
– И, ако е убийство, значи любовникът и ги е приключил – продължи с разсъжденията Ранков.
– Че Сийка кога е имала един любовник? – изкоментира Ваклин.
– И откъде този любовник е намерил ТИР?
Ранков се позачерви и от умственото напрежение родилното му петно доби тъмно лилав оттенък:
– 7 лева. Скъпо му е взела. Обикновено взима 5 за… Така съм чул, де. Уфф, ама много е горещо тук! Айде да свършваме и да ги вдигаме, че в тая жега скоро ще се размиришат. Ваклине, донеси носилката.
– Веднага, шефе!
– Какъв шеф съм ти аз, шефовете се в капитализма, за теб съм другарю началник – остро смъмри подчинения си той.
– Виноват, другарю лейтенант. И все пак 30 % допускам, че може да е било инсценировка – настоя той.
– Ти си бил същинска Ванга бе! Проценти…
Ваклин изви врат и огледа небето. След малко слънцето щеше да застане точно над главите им и жегата щеше да бъде непоносима.
– И все пак, докторе как точно е починала? – попита за мнението на лекаря той, докато вадеше носилката. – От медицинска гледна точка питам.
– Травма на белия дроб, умряла е от компресията.
– Мъчила ли се е много?
– Малко е да се каже много.
– А колко?
– Страдала е като грешен дявол. Мъките и са били адски. Някога падал ли ти е върху леглото етаж на къща?
– Не, никога.
– Е горе долу това е почувствала.
– Кофти преживяване.
– Особено в момента в който стенеш от удоволствие – поклати съчувствено топчестата си глава Пърдев.
– Тц, тц, тц. Ей глей, начи, за единия пуст мерак!..
– Половият нагон е най мощният човешки инстинкт – поучително отбеляза доктора.
– Неговият или нейният? – опита се да изясни Ваклин.
– На всеки.
Ранков завърза торбичката за веществените доказателства и се намеси в разговора:
– Че е силен, силен е. Но не може да надделее идеите на социализма.
Доктора само се подсмихна:
– Щом казваш.
– Не го казвам аз, а Ленин.
– Е, съгласен съм тогава с вас, другарю командир по политическата част. Щом го е казал Ленин.
Двамата с Ваклин подхванаха и повдигнаха тялото на починалата чистачка. Тежеше доста повече от Генчо. Когато я обърнаха настрани, видяха от задника и да стърчи забита мидена черупка. Под нея се показа дупка изкопана в земята, дълбока около 20 и широка 30 см. в диаметър, точно колкото да се побере вътре гърбицата и.
– Да, ясно за какво им е била лопатата – констатира Ранков.
– Пустото му Грозде! Не може да му се отрече, че има инженерна мисъл.
– Голямо нещо е меракът – пак кимна и зацъка патоанатома.
Ваклин отиде и надникна в дупката, сякаш за да се увери, че е празна и наистина е използвана с това предназначение.
– Чувал съм, че на младини е била танцьорка – сподели доктора.
– Танцьорка с тая гърбица? – шашна се Ваклин.
– Може още да е нямала гърбица тогава? – предположи лейтенанта.
– Танцьорка в цирка – сложи точка патоанатома.
Двамата униформени милиционери го погледнаха и замълчаха, представяйки си на ум гледката на сладострастните извивки на кака Сийка под светлините на манежа. Ваклин понечи да попита още нещо, но се отказа в последния момент.
Ранков вдигна ръка в знак за внимание:
– След констатацията на новите факти да направим рекапитулация. Каква е квинтесенцията!? – отново подхвана той – Тя сигурно го е спряла на стоп, качил я е в кабината да я закара. Пътували са и после са спрели тук да извършват полов акт. И като е легнала по гръб е било трудно да го осъществят, защото тя се е катурвала встрани, нали така, заради гърбицата. Тогава за да се намести той е изкопал под нея дупка с лопатата на Зила, легнал е отгоре… и после са намерили смъртта си.
– Лош късмет.
– Направо рядкост като шестица от тотото.
Накрая Ранков взе окончателното си решение:
– Мисля, че това е работа за КАТ, не е за нас. Съгласен ли си, докторе?
– Май да. Не виждам тук да има криминално престъпление. Само това шишенце малко ме смущава.
– Тогава, хайде, тръгваме си. Недев обади ли им се по станцията? Нямаме повече работа тук.
– А какво ще правим с телата? – поинтересува се сержанта.
– Телата? Товарим ги в Уазката и към моргата, и без това всичко е ясно. Докторе, ти нали засне обстановката? Я щракни и следите от гуми?
– Направено е – тросна се патоанатома и забърника апарата.
– Тогава тръгвай. Ваклине, ти изчакай катаджиите и отивай да уведомяваш близките, а аз ще напиша рапорта в дежурната.
– Ама защо аз? – опъна се Ваклин. – Какво да им кажа? Човека има жена и три деца! Как да ги гледам в очите!
– Еми няма кой друг.
– И като ме питат как е умрял: „Другарко, мъжът ви ви изневерява“. И тя: „Леле, ще го убия! – Не се тревожете, вече е уредено. Той е мъртъв.“
– Изпълнявай, сержант!
– Служа на Народната Република!
– Докторе, ще хвърлиш ли чантата с доказателствата до управлението, че да не ги разнасям с мотора?
– Патоанатомът я пое от ръката му с гримаса без да каже нищо и я пусна на седалката в кабината.
После тримата огледаха произшествието за последен път и се приготвиха да се разотиват. Никой не забеляза как докато товареха труповете Ваклин ловко бръкна в торбичката и подмени шишенцето.
– Хайде, дасвидание – помаха с ръка доктора.
– До следващия път – кимна му лейтенанта.
Патоанатома запали Уазката и хвана нагоре през баира. Ранков се метна на Балканчето и пое по нанадолнището в източна посока, а Ваклин забута колелото към сянката на камиона.
Като се отдалечи на 200 метра по шосето Ранков спря, угаси моторетката и седна на един варовиков камък край пътя. След малко Недев обърна посоката и се присъедини към него пеша. От височината на която бяха пред тях напълно се разкриваше панорамата на залива Вромос.
– Смени ли го? – попита лейтенанта.
– Да, другарю, нищо не усети.
– Дай го бързо.
Недев извади шишенцето и му го подаде. Ранков го пое с треперещи ръце и едва успя да го отвори.
– Къде ще отидем.
– Никъде, направо тук.
Ранков извади от фуражката си миниатюрна лъжичка от прибор за лула; двамата поред гребнаха с нея от веществото и после го изшмъркаха шумно през носа.
Пред тях блестеше безкрайното синьо море. В момента в който тавана на камионетката прехвърли хълма двамата се вкопчиха страстно един в друг и почнаха да се целуват.
– Ние успяхме!
– Да!
– Вече нищо не може да ни попречи!

Следва: „Чупакабра в залива Вромос“

Айсберг гл.3 ‘Серат ли умрелите’

Следващият следобед Костадин прекара в разходки из града. Мотаеше се по улиците безцелно, обмисляйки разни неща, като например как да постъпи от тук нататък. Да отвори ли отново работилницата за обувки? Какво ще направи с Казаков и синоптичката, когато ги открие? Какво ще прави с парите? Дали да си купи нещо ценно, кола или къща? Или ново колело с 12 скорости? Отношението на властите към парите, когато са в брой в големи суми, винаги беше сякаш става дума за пране на пари от наркотици или корупция в особено големи размери. Нямаше идеи за отговор на нито един въпрос. Реши за сега да не избързва.

От магазин за риболовни принадлежности купи 100 грамова оловна тежест, метър и двайсет тънко яхтено въже и малък поплавък за рибарска мрежа, който точно лягаше в дланта му. Прекара въжето на две през ухото на оловната тежест и другия му край привърза към поплавъка, но го смени с метална халка към която закачи връзката си ключове. Получи се нещо като малък джобен боздуган, който можеше да му послужи за самозащита.
Костадин отиде до една градинка и пробва няколко удара върху храстите. Това определено чупеше черепи и ако се наложи щеше да стане за самоотбрана, а ченгетата нямаше как да се заяждат за притежание на оръжие. Просто утежнение с ключодържател.

Пи бира и пуши лула на пейките в парка и преди настъпването на сумрака пое обратно към вкъщи. Малко след като отмина Лидъл на Раковска зад гърба му прозвучаха рязко приближаващи сирени и изведнъж настана суматоха. Полицейски коли със свирене на гуми застанаха напряко за да блокират движението по булеварда и няколко ченгета се разтичаха с преградни ленти. След тях се появи специализиран полицейски микробус, придружен от линейка и пожарна. Веднага започнаха да се трупат репортерски коли от всички телевизии и журналисти с камери. Тълпата наоколо се скупчи толкова бързо, че блокира видимостта му и той не можа да разбере какво точно се случва. Някой почна да дава разпореждания с мегафон на хората да се разпръснат и тълпата бе изтикана още назад зад метални заграждения. Костадин проточи врат, но така и не можа да види нищо освен тежко екипираните антитерористи прикрити зад щитове пред входа на магазина. „Това е бус на антитерора. Има поставена бомба!“ чу да коментира някой и той се заотдалечава към площад Славейков. Реши че не му е чак толкова важно да се набърква в атентати и ще разбере какво е станало вечерта по новините. „Моля, разпръснете се веднага!“ ехтеше механично усиления глас зад гърба му и разбира се никой не бързаше да изпълнява разпореждането.

Костадин спокойно се изнесе и зави зад сградата на градската библиотека.

След няколко годишно прекъсване книжарите отново бяха разпънали масите си с книги на Славейков. Коста реши да си вземе нещо за четене и тръгна да обикаля по сергиите.
Разгледа няколко и взе напосоки някаква книга от масата пред него. Името и автора не му говориха нищо: „Серат ли умрелите“ от някой си Кузмо Караян. Повъртя е нерешително в ръцете си.

– Добра ли е? – попита продавача.
Онзи го погледна с изненада:
– Дали е добра? Най добрата!
Книжарят разгърна страниците и му посочи анотациите:
– Ето, вижте.
Костадин зачете:

“За мен това е една вълнуваща философска по своята насоченост пиеса, където на преден план е поставен въпросът дали серат умрелите. Но дали е точно така? Един по задълбочен прочит показва главното действащо лице като мислеща и терзаеща се личност, относно идеята „А защо не го направих аз?“, липсвала ми е смелост да извърша действие с такъв размах, нямам фантазия или просто съм станал мързелив. Тематиката е актуална без да бъде популистка, горещо ви препоръчвам да се потопите в този така чуден свят, в тази атмосфера пресъздадена от автора на един разбираем език. Наздраве. С напрежение очакваме развръзка и предизвикателствата пред които ще се озове нашият протагонист“. Тиодор Тед Бънди „Уйкли бук ревю“

„Авторът рисува една интимна, точна, смешна и ужасяваща фреска на българската действителност и подземен свят.“ Ричард Куклински „Ню Йоркър“

„С ентусиазъм се хвърлям във всеки нов текст на Кузмо Караян, въпреки че съм наясно: сърцето ми ще прескочи някой и друг път, а това е лошо за кръвното ми, но знам, че накрая ще получа точно онова което искам“ ( Рон Джеръми- актьор)

„Той е толкова добър, че никога не можеш да предвидиш какво ще се случи.“ Томас Лий Дилън „Уошингтън пост бук уърлд“

“Запомнящ се, убедителен разказ, изпълнен с напрежение и несекващо действие. Невероятна черна комедия! “ Ричард Рамирез „Чикаго Сън Таймс“

„Субективен стил на журналистическо повествование, който се води от първо лице, характеризиращ се с преувеличени оценки и груба лексика, считана за канон в жанра. В нея авторът е непосредствен участник в описаните събития и използва личния си опит и емоции, за да подчертае основния смисъл на тези събития. Главните стълбове на този разказ са използването на цитати, сарказъм, осмиване, преувеличение и жаргонна лексика“. Питър Сътклиф — редактор „Бостън Глоуб“

„Върховно постижение в Гонзо журналистиката. Последния човек от компанията, който остава прав след цялата нощ на пиянски изцепки“ Адолфо Костанцо – „Матаморос трибюн“

– За какво се разказва? – попита Коста.
– Политически трилър.
– Добре, ще я взема – реши се той.
– Няма да съжалявате. Да ви дам торбичка?
– Няма нужда.
Плати и 8 лева прибра книжлето в страничния си джоб.

Когато се прибра се изкъпа, обръсна се и си направи сандвич с препечено сирене. Отнесе го до канапето и качи крака върху малката масичка. По телевизията нямаше нищо интересно. Любимото му „Дискавъри“ излъчваше филм за щъркелите, който вече бе гледал, два пъти. Така че отвори книжлето напосоки и зачете:

„Седях зад служебното бюро с единия крак преметнат през страничната облегалка на стола и го люлеех във въздуха, когато суматохата започна, но аз бях прекалено задълбочен в анализ на разни аспекти на миналото си за да обръщам внимание. Видях, как на тротоара отпред спира линейка, но не се поинтересувах за какво. Забелязал съм как пиенето се отразява на по-умните човеци, въвежда ги в размисъл за живота и грешките им, докато простите хора оправдават повечето си грешки с него…

Тогава работех като нощен пазач в моргата, но бях твърдо решил да пробивам като сценарист в киното и по цяла нощ пишех. Тъпа, монотонна работа на 12 часови смени, без никакво интелектуално предизвикателство и почти никакви пари, но имах възможност да използвам времето за себе си.

Някой предимства да избереш крематориум, а не погребение: без червеи, не могат да те чукат некрофили… достатъчно е. А и по-малка е вероятността пияни в пубертетна възраст да осквернят урната, отколкото гроба ти. Казвам го като човек навътре в нещата.

Но! Искам да кажа и, че въпреки естеството на работата ми, що се отнася до сексуалните ми отношения с жените аз се придържам към буквата на закона – правя секс само с тези от тях на възраст между 18… и смърт. И каквото и да става спазвам това ограничение. Защото, ако няма пулс, колкото и запазен да е трупа, ако ще да е най-пресния в целия град, ще кажа: „А, не-не-нее, без мен, обратно в камерата!“

Дали човек може да обсъжда некрофилията без да изглежда ненормален? Не знам. Да проверим. Предполагам, че голяма част от случаите на некрофилски секс остават недокладвани от жертвите, така че не лесно да установим точните факти. Според мен некрофилията има и някой предимства: например тя изключва най-трудната фаза от флирта, това което мъжете ненавиждат – постигането на взаимно съгласие в любовната увертюра. А и в жегите е добре да си легнеш с нещо нещо по-хладно. Трудната част на секса с труп е, че отнема цяла вечност докато го накарате да свърши. А колкото до е допустимия срок за коитус след смъртта? Бих казал – 40 дни. Мисля, че това е пределно допустимия максимум.

Според мен повечето случаи на посегателство над мъртъвци се извършват от гробарите и техните приятели. Носят се слухове какво става в траурните агенции след работно време? Но ако не сте гробар и нямате под ръка труп най-лесният начин е да намерите момиче в кома. Това беше всичко от мен по темата. Дано да съм бил полезен.

И както съм се задълбочил в такива размисли – от седмица в сградата на моргата течеше ремонт, бяха започнали преустройство в залата за аутопсии – идва техническия на групата и вика:

– Знаеш ли какво, обади се на шефа си и му кажи. Слушай ме сега внимателно…
И почва да ми говори бавно и отчетливо като на малоумен:
– Тоалетната на кота минус едно се е задръстила…

Откакто го видях за пръв път, не мога да го трая това типче, някакъв архитект е, обаче има вид на апартаментски крадец и според мен е бил и още е такъв. Като говори главата му се движи по вертикала и хоризонтала едновременно, като на жокей в галоп. Въобразява си, че са му ясни всички номера и едва ли не хората са му прозрачни. Определено се мислеше за по-умен от учебника.

– … Човека дето викнахме да отпушва клозета каза, че е имало хвърляни някакви влажни кърпички, картони, не знам к’во още, и е запушена главният колектор ( неразбираема за мен терминология). Сега, в момента тук сте вие и още три фирми, няма как да разберем кой е, за това ще трябва да се плащат разходите солидарно – по една четвърт от сумата на фирма.

С досада го зачаках да се изприказва. Странно защо гладката му като повърхност на билярдна топка глава не отразяваше никаква светлина при цялото това движение? „Сигурно е болен?”
В интерес на истината главата му не беше съвсем гладка, а по-скоро мъхеста по начина по който плесента покрива непочиствания фаянс в банята. Темето му беше с цвят на болна кайсия.

– … Долу всичко е мазало. Човека опита всичко с неговите инструменти, но не можа да се справи. Утре ще идва пак с компресор и ще вкара още техника и хора. Едно от момчетата почти загуби пръст докато освобождаваше перката на помпата. Откараха го с линейка. Не казвам кой е виновен, но е един от всички тук, разходите трябва да се поделят.
– За това ли беше суматохата отпред?
– Да – кима оня.

– Океи, разбрах – викам му, – съгласен съм, но ще изслушаш ли за секунда мойта логика?

– Не. Обяснявам ти как седят нещата.

– Да, но ние сме в сградата от доста отдавна, а тези твоите хора едва от няколко дни. Най-много седмица. Не мислиш ли, че ако имахме обичая да задръстваме кенефи досега вече щяхме да сме го направили?

– Точно така. Но вие ползвахте тоалетната на партерния етаж, а ние я демонтирахме и сега ползвате тази долу.

– Е и? Не се бършем с носни кърпи и картони.

– Няма как да знам кой с какво се бърше? Но не е в това въпросът. След като тоалетната е запушена трябва да се плати ремонта и ти се обади го обясни на шефа си, че трябва да ви се удържат част от парите.

– От всички?

– От всички.

Хрумна ми нещо:

– Според мен трябва да изключим мюсюлманите, защото те се подмиват, а не се бършат с хартия. Тоест имат алиби.

– … Ти да не си мюсюлманин?

– Не, но бих могъл да бъда. Мога да приема исляма като втора религия.

– Е, ако станеш ще имаш алиби…

Вади и гълта някакви витамини от шишенце.

– Мога ли да те попитам, защо според теб толкова време не е имало проблем с тоалетна, като в сградата бяхме само ние, а сега като се напълни с хора и работата се прецака сме в числото на заподозрените?

– Ти не ме слушаш, обясних ти, че не говоря за тоалетната която ползвахте, а за тази на кота минус едно, долния етаж.

– И каква е разликата?

– Тази е по-различна, защото… бла-бла-бла – някакво техническо обяснение което изобщо не си правих труда да слушам.

– Виж, нищо не разбирам от кенефи…

– Е, аз разбирам и ти обяснявам.

– Добре, няма да оспорвам, че ти си ти си експерта.

– Точно така.

– Но все пак ако техниката ми на ходене по нужда е една и съща на който и да е етаж, и като се появи проблем, по-вероятно е проблема да не е в мен, а в самата тоалетна или в канализацията. Винаги ползвам тоалетна по установен начин. Разбираш ли, няма логика в едната да се бърша окей, а в другата не. Освен това – бръкнах под бюрото и извадих служебното руло, – ако ми покажеш друг човек освен мен, между останалите в сградата, който разполага с руло тоалетна хартия ще се съглася с теб.

– Ти не искаш да ме разбереш. Така е справедливо. Не можем да правим разследване.

– А може би трябва? И ако ще помогне, бих се подложил на детектор на лъжата.

– … Какво? Детектор, заради запушен кенеф?

– Да.

– Ами ако шефа ти го уреди…

– Ами ако е някой от… Тях? – понижих глас.

– От кой?

Бавно извърнах глава към хладилните камери:

– … Умрелите.

– Какво? – подскочи той.

– Ако има зомби? – довърших го.

– УМРЕЛИТЕ СЕРАТ ЛИ, БЕ!…

Телефона му звънна и излезе да говори навън е коридора. Гледах го през стъклото как с едната ръка държи апарата, а с другата си подръпва и потупва гащите на гъза. Не бях сигурен, но имах чувството, че носеше ортопедична обувка.

Нямаше регламентира протокол за действие в такива случаи, но взех служебната тетрадка за извънредни обстоятелства и почнах да съставям докладна: „Днес дата, час. Така и така, установено запушване в тоалетните в сградата на етаж минус 1. Провежда се авариен ремонт. Не е констатирано отговорно лице за повредата.

Като важно обстоятелство искам да обърна внимание на следните факти:

1/ Когато за целият си престой дежурните ползват тоалетните в сграда без да предизвика инцидент, може да се направи обосновано заключение, че същите не носят вина по случая.

2/… – грабнах телефона, включих го на камера и бързо се спуснах по стълбите надолу. Миризмата ме удари още по стълбите. Опис на положението: навсякъде преливат лайна. Мъж с гумени ботуши и ръкавици и маркуч газеше в кафяв поток и се бореше със стихията. Направих няколко снимки и се върнах:

2/ Запушени са 2-те тоалетни на етажа заедно. Тъй като охраната се състои от 1 брой лице на смяна не виждам как би могъл да го направи. Ако инж. Халачев познава някой способен да се изхожда в 2 тоалетни едновременно нека каже.

3/ Ако тоалетната на кота – 1 е проектирана не като тази на партера, значи вероятно проблема е по-скоро в нея, отколкото в ползвателите и.

Набрах номера на фирмата, поисках да ме свържат с коменданта на мобилна инспекция и обстойно му докладвах ситуацията: „Г-н началник, тука възникна следния казус… Свързвам ви с техническия ръководител.” Предадох апарата в ръцете на Халачев.

Оня излезе в коридора отпред и говори дълго, почти 15 мин. Виждах го как задълбочено се обяснява поклащайки врат като костенурка, но не можех да го чувам. Като се появи не ми изглеждаше особено доволен. Връща ми телефона и го питам:

– За каква сума става дума?

– Зависи. Още не се знае.

– Не могат ли да се вземат отпечатъци?

– Какви отпечатъци?

– От грайферите на подметките. Погледнах долу, целия под е в лайна и има следи от стъпки. Виж, не са моите.

– Абе ти имаш много странни идеи.

– Ами ето какво, като делим между 4 фирми. само изглежда,че делим разходите солидарно. Защото една фирма от 4 души не може да ползва тоалетна колкото трите други по 15. Не мисля, че ние 4-мата серем равностойно на 50 строители.

– Да, но вие сте тук постоянно, а те си ходят на тоалетна в къщи идват на работа и си тръгват и пак ходят. Те не серат колкото вас.

– Виждам, че сериозно си търсил аргументи, но и аз съм обучаван в семантична логика. Помисли: именно, при цялото това сране как досега не сме запушили все нещо?

– Може и да сте?

– Кога?

– Сега.

– Сега?… Виж няколко дни бях болен и съм ял само диня.

– И как може да се провери?

– Да се провери? Добре, добре, така да бъде… но искам да ми се издадеш служебна бележка, някаква разписка.

– За какво?

– Ами документ в който да пише за какво са ми удържани парите. Как съм запушил 2 кенефа едновременно, какви са нанесените щети и тн.

– Искаш да ти издам бележка, че…

– Да, счетоводен документ, това е разход.

– И това как си го представяш да изглежда?

– Ами как… Виж, дори не съм я ползвал, откакто почнахте ремонта аз ходя да сера отсреща в пицарията.

– Не казвам, че си ти.

Замислих се за малко:

– ПО ДЯВОЛИТЕ! ВСЪЩНОСТ ЩЯХ ДА СЪМ ГОРД, АКО БЯХ АЗ!

* * *

Прибрах се в къщи и си пуснах Луй Си Кей: „ … И ако съм адски богат ще направя ресторанти където продават лайна. И не само, че ще има само лайна, но и ще са ужасно скъпи. И разбира се никой няма да влиза, но аз ще ги държа отворени просто за да се кефя как хората викат: „Ама какво става, по дяволите, защо тези не фалират! Защо не ги затварят? Това не ресторант, а кенеф! Да не би някой тайно да ги посещава?“ И така година след година може би за десетилетие ще ги наложа на пазара. Ресторантите за лайна гурме ще излязат на мода. И ето къде е втората уловка: освен, че ще им продавам лайната на ужасни цени, ако влезеш вътре ще те чукат.”

„Ама че тъпотия!“ Костадин затвори страниците и метна ядосан книжлето на дивана: „Преебах се с тая книга! Непременно ще отида да направя рекламация!“
И в този момент погледа му попадна върху циферблата на часовника. Беше 22.02 мин. Включи веднага телевизора и усили звука:

“… Както ви съобщихме по-рано днес, става дума за намерената отрязана мъжка глава в багажно шкафче, когато след подаден сигнал за поставено взривно устройство, охраната на супермаркета използва служебен ключ за да провери изоставената от дълго време чанта.
„За сега не може да бъде потвърдена самоличността на жертвата“, това каза за Нова телевизия наблюдаващият случая прокурор Искрен Пецов. Става дума за мъж с тъмна коса на около 50 год. видима възраст. В катедра „Съдебна медицина” започна аутопсията на откритите телесни останки за идентификация на жертвата; стартира и повторен прецизен оглед на местопрестъплението.
На този етап нямаме информация, която да бъде сметната за достоверна. „С хипотези или твърдения не можем да работим, трябват надеждни доказателства”, заяви още прокурор Пецов. “ Той призова също всички които разполагат с някаква информация по случая да се обаждат на телефона на дежурната част в СДВР или на тел. 112. Анонимността им е гарантирана.“

“Боже какви откачени работи се случват в България! Дали са я оставили нарочно, или някой клиент я е забравил? “ помисли си Костадин преди да угаси екрана. Реши, че първото нещо, което ще направи на другия ден е да посети работилницата и си легна.

Wankers/Онанисти

в чест на българската стендъп комедия

Извънредно включване: „Масово убийство в популярен столичен клуб клуб се случва късно тази нощ, когато въоръжен мъж открива огън по време на комедийно представление. Убити са 12 и са ранени 9 души, 3 ма от които с опасност за живота. Други 6 са по-леко пострадали. За сега стрелеца не е идентифициран. Смята, че е действал сам. Той първо влиза в заведението като клиент, напуска през заден авариен изход, като оставя вратата леко отворена и се връща обратно екипиран в пълно снаряжение. Предполага се, че е бил с перука и защитно облекло. Мъжът открива огън по публиката с най-малко 2 огнестрелни оръжия. Секунди преди стрелбата хвърля граната със сълзотворен газ в помещението. Това е най-масовото убийство, с най-много жертви в България по отношение на такъв род произшествия.

Екзекуцията започва в 0ч. 38м. Полицията пристига 12 минути по-късно и арестува няколко души. Жертвите са множество, а други трима умират по-късно в болница. На мястото на инцидента са открити голямо количество гилзи калибър 7.65 и Magnum 38 special. Куршумите пробиват стената на служебните помещения и в тях също има пострадали. Най-вероятна версия е разчистване на сметки между наркогрупировки. Собственика на заведението, който е с криминални регистрации също е убит. Ще ви държим в течение за развоя на събитията.”

29 дни по-рано.

– Как ме намери?

– Турчина ми каза за теб. Били сте приятели, лежали сте в една килия.

– Откъде познаваш Турчина?

– Чукаше жена ми. Казах му, че сме квит ако ми намери човек за една специална поръчка. Разведох се с нея и ето ме…

– Каква поръчка?

– Да премахнеш един тип.

– Какъв… тип?

– Стендъп, правостоящ комик. Чувал ли си за Спаркс чикията?

– Не би трябвало. Какво ти е направил този Спаркс?

– Най-лошото. Открадна ми историите.

– Открадна ти историите?

– Да. Не точно, продадох му ги, но, сега не иска да ги върне.

– Историите ти?

– Да, историите ми. Искам да го очистиш.

– Аха. (пауза) Защо му викат така?

– Постоянно разправя как си правел чекии: “Никога не съм си правел чекии. Тоест правил съм… но на друг. ” такива неща. Става ли?

– Нека помисля. Добре помислих.

– … Какво?

– … ( мълчание; вади ананас от чекмедже в бюрото и почва да сваля кората, работата върви трудно)

– Колко върви това?

– Кое?

– Такава услуга.

– Зависи. Чувал съм, че между 20 и 100000. В твоя случай, не повече от 5.

– Ще ти платя 30. Хиляди.

( смита с длан обелките от ананаса в чекмеджето, предлага му парче)
– Разкажи ми за този Спаркс чикията.

– Окей, Спаркс чикията… Искаш ли негова снимка? (пребърква се и вади фотография)

– Носиш негова снимка?

– Нали така се прави?

– Окей, давай я. Прилича на капут в главата.

– От чикиите е. Така се вживя в историите си, че наистина стана онанист. В началото, бяхме приятели когато започнахме преди години. 10 години. Изпълнявахме комедийни монолози по клубовете. Жанра тепърва навлизаше. Беше голяма празна ниша и набрахме скорост. Скоро дойдоха парите. И тогава се подхлъзнах, успехът ме свари неподготвен. Първо раздавах автографи срещу пиене на бара. Не си рок звезда, но жените те харесват…

– Какво, бил си известен? Как ти е името?

– Боб Джестър. Не е истинско, артистичен псевдоним.

– Не съм те чувал.

– Беше отдавна. После имаше и други почерпки (чуква се по носа), а после дилърите се светнаха, че е добре да зарибят някой като мен, дето обикаля клубовете и станах пласьор. По тая линия се запознах с Турчина. После направих и някой дългове: пуснаха ми кредит в казиното и, хлътнах… Тогава Спаркс чикията предложи да ме измъкне, но срещу правата върху материала ми.

– Тоест?

– Предложи ми да му продам историите си. Почти нямах избор, или трябваше да работя цял живот за босовете, или да се събудя без горната част на черепа в някой контейнер с котки за компания. Така че приех с благодарност. Подписахме нотариално заверен договор и историите ми станаха негови. Мислех си, постоянно се забърквам в нещо, ще си напиша нови.

– Чакай малко, не разбирам, това не са ли просто измишльотини?

– Не. Аз съм от комиците които използват личен материал. Разказвам само истински преживявания.

– Например?

– Неща от рода: „Как разбрах, че съм комик? – Първият път като се съблякох пред жена се получи нещо такова: “! Уоу! Хааааа-хахахахаха!…” От тогава по време на секс с мен жените винаги се смеят. Казах си, от това може да излезе нещо и, нали знаете, живота ми поднесе лимон, а аз си направих лимонада.”

– Хъ…
– Чуй, съседите над мен си сложиха подов нагревател и взеха да ми намекват да си делим разходите за ток, щото се получавало, все едно за мен това било таванно отопление. И сега се чудя да си сложа ли таванен охладител или да монтирам още един нагревател за да им се подпалят краката?
– Да, имаш дилема.

– Или: „Случвало ли ви се е да се напиете така, че да забравите сексуалните си предпочитания? Стават такива работи когато си обзаведеш апартамента с мебели проектирани за групов секс, но дойдат само приятели.”… „Първата ми работа – момче за всичко в един хотел. Асансьора често засядаше и после аз чистех лайната в кабината.”

– Искаш да кажеш, че това е истина? За асансьора и другите неща?

– Да.

– И защо го споделяш с хората?

– Ами… сложно е да се обясни, повечето стендъп комици страдат от някаква мания за самоунижение. Може би е… може би някаква травма в детството, не знам? Както е казал Фроид, ако някой е станал артист, най-вероятната причина е, че родителите му не са го учили как правилно се ходи на гърне. Но сред комиците самоунижението е направо мода. Има един Цикаридис разправя как веднъж се изнасилил с лайното си, такива глупости.

– Как така се изнасилил с лайното си?

– Имал запек и, заседнало. Правели му цезарово сечение да му го вадят.

– (клати глава) Добре, продължавай.

– Ъъ, до къде бяхме…

– Значи Спаркс чикията те изработи?

– Всъщност не, дори му бях благодарен. Просто ситуацията се разви по кофти начин.

– Какво ти пречи да почнеш пак да ги разказваш, нали са твой истории?

– Договора. Железен е. Неустойки и така нататък. Не мога дори да ги споменавам пред приятели на бира. Чикията е завършил правен факултет, има юридическо образование. А и няма да се възприеме добре в гилдията. Ще ме обвинят в плагиатство.

– Схванах. Добре, не можеш ли да си напишеш други?

– Не става, опитах. Излязох от играта и просто пресъхнах. Нямам нищо.

– Вземи на заем.

– Никой не работи така. Би ли заел на някой жена си?

– А защо не разкажеш историята как си загубил историите си и – пак стигаш до там.

– Защото оня е хитър. Има го включено в клаузите. Нямам право, просто вече не ми принадлежат. Все едно не са се случвали.

– Говори ли с него?

– Не ще и да чуе. Предложих му добра цена да ги откупя, но…

– Откъде имаш пари?

– Онлайн покер. Направих много добра година.

– Тогава защо са ти всички тия глупости?

– Парите не са проблем, но искам да се върна на сцената. Той стана с моите истории звезда. Сега си искам славата обратно.

– Вижда ми се тъпо, но, все пак живеем в демократична държава… Ето какво, ще отида да огледам нещата. Къде мога да го видя този, ъ, Пишков?

– Излиза по различни заведения, но всеки вторник има отворен микрофон в клуб “LimeLight” на Раковска, до театъра.

– (води си бележки) Утре. Окей. Дай сега да чуя великите ти истории. Имаш ли някоя за мокри поръчки?

– Не.

– Чуй една моя, тази е истинска. Следиш ли криминалната хроника?

– Рядко.

– Имало ме е в нея. Преди да стана детектив за малко бях от бандата на Наглите. Чувал ли си ги?
– Не мога да си спомня.
– Веднъж отвлякохме един тип и пратихме ухото му в кутия до жена му. А тя се свързва с нас и вика: „А-а, не, не е достатъчно, ще се уверя, че е той когато видя нещо по-познато…“ сещаш се, оная му работа. Пениса. Ебати жената! За да плати откуп искаше да му отрежем пениса! От мъжка солидарност не бяхме в състояние да извършим такова нещо, дори и за пари. Теглихме чоп и ми се падна. Тогава разбрах, че тая работа не е за мен и се отказах. Не ставаш похитител с идеята да режеш пениси. Опитах! Опитах, но стигнах най-много до кожичката. И сега този тип разправя „Отвлякоха ме едни и ме обрязаха!“ И много ясно никой не му вярва.

– Добра история. Сигурно ви е помислил за равини.

– Както и да е. Разправяй.

– Ами… имам една за чичо ми: „На чичо ми Грушо му присадиха ухо върху предмишницата – първата успешна трансплантация от подобен род в България. Което е голям напредък в областта на регенерацията! Но странното е, че той отиде в болницата заради проблем с простатата.” Тази е в репертоара.

– Момент. Колко върви една такава, защото аз имам доста шантави истории и мога да ти продам някоя от моите. Чуй тази: „Веднъж така се напих, че задействах алармата на апартамента и като дойдоха ченгетата вместо да кажа: „Обърках кода, обърках кода!” аз се предадох и поисках да се обадя на адвоката си.” Как ти се струва?

– Къде е акцента?

– Е, всичко в отиграването, предполагам?… Добре-добре, продължавай.

– Винаги използва тази, тя е от ученическите ми години: „Чуйте това, когато бях тинейджър често се молех Бог да ме уреди с анален секс. Не съм маниак, просто исках да опитам, фен съм на гримасите им. За съжаление той постоянно ме игнорираше. Но после, след доста експерименти в лабораторията осъзнах, че с жените винаги е по-лесно да поискаш прошка, отколкото да вземеш разрешение. Пък и мога да мина без лайно на хуя.”

– Молел си се Бог за анален секс? И аз.

– Видя ли, това са неща от живота.

– Пенис?

– Не!

– Просто предлагам… Хахахаха! Върза се.

– Не се обиждай, но ти не си комик.

– Не мога да повярвам, че някой плаща за да слуша това. Там да не се събират пияници?

– Не, окей са си. „Ще ви кажа кое е най лошото което може да ви сполети в новото метро. Експлозивна диария! Купих лекарство от аптеката и в листовката пишеше: “Може да причини стомашно неразположение (не си правете планове за деня)”. Не си правете планове за деня, мислех си, че се шегуват. Явно трябваше да ги послушам.”

– Добре, записах го. Изтаковал си се в метрото? Това наистина се е случило с теб?

– С 95 % достоверност.

– Човече, не бих разказвал на никой за това. А ти си готов да дадеш 30 000 за да го правиш публично.

– Нарича се шоу бизнес.

– Добре, по същество. Вземи си снимката. Половината сума в предплата. Няма да губим време, утре ще се запозная с обстановката и ще се видим още веднъж следващите дни за да обсъдим нещата. Аз ще те търся. Дай някакъв номер.

– Окей. (записва на листче)

– Разбрахме ли се? 15 бона сега, 15 като излязат новините. И без имена по телефона.

– Всъщност аз дори не ти знам името?

– Викай ми пръднята. Безшумен, но смъртоносно опасен.

– Искаш да кажеш невидим?

– (поглед изпод вежди)

– Окей, Окей.

– Ще си имаш историите… Ако не се правиш на умник.

– Ще го очистиш ли? Има ли начин да стане на сцената?

– Не, ще направя нещо по-добро. Ще те науча как да го премахнеш сам. Без да те хванат.

– Чакай малко, не мога да убивам хора, аз съм комик.

– Не е кой знае какво. Предполагам всеки може да е комик или убиец при определени обстоятелства. Както и обратното. Омразата е добър мотив.

– Да ти платя 30.000 за да убия човек! Ей…

– Вече нямаш избор.

– Какво искаш да кажеш?

– Помисли.

– Ще ме издадеш на ченгетата?

– … Не обещавам нищо. Но ако се случи нещо фатално със Спаркс чикията знам кой е замесен.

– Но…

– Съжалявам, не мога да убия някакъв онанист за 30 бона. Авторитета ми ще рухне.

– Убий го тогава за 5.

– … (тежък поглед) Виж, ако бях килър щях да ти кажа, че от профсъюза ще ме спукат за такова нещо.

– Има профсъюз на наемните убийци?

– Предполагам? Всяка професия има профсъюз… Окей, сега изчезвай и утре по обяд те чакам с капарото. Ако все още си искаш историите как си се посрал в метрото.

2.

Риташ се по тестисите и ти ръкопляскат.

Шкембеджийница около пазара.

– Сядай. Ще ядеш ли? Поръчах бира.

– Каква е тази шкембеджийница, тук ли се храниш?

– Не. Правя си срещите. Не се набива на очи.

– Вони наа… даже не знам какво, нормален човек не би издържал 5 мин.

– Именно.

– А тия ядат… супа?

– Шкембе чорба. Всъщност не е лоша след препиване. Пробвай я.

– Благодаря, каскадьора ми е в болнични.

– Знаеш ли, през 70-те това място е печелило приза шкембе на годината!

– Страхотна награда, липсва червеният килим отпред… Е, ходи ли?

– Да. Значи с това се занимаваш?

– Какво искаш да кажеш?

– Платих 20 лв. Вход да слушам как някаква банда тъпаци се самоокайват. Впрочем като влязох твоя човек тъкмо се изявяваше, хванах няколко минути в края (вади тефтерче): Спаркс чикията, оплешивяващ тъпанар с катинарче и бейзболна шапка с козирката към тила, хлътнали бузи с цвят на кайсиев мармалад. Държи микрофона като хуй и говори с извъртени нагоре очи и прибран в раменете врат, сякаш в същия миг нещо се стоварва от високо на главата му. Леко кривоглед и опулен.

– Той е.

– Точно довършваше някаква чекиджийска история: „Цял живот правя секс както ям пуканки – сам пред телевизора. Искам да кажа, че съм твърдо за порнографията, но тя е едно от нещата в които е по-добре да участваш отколкото да гледаш. Измислил съм си сценичен псевдоним в случай, че се захвана с това – Тони Бахама. Оглеждайте се за Тони Бахама на Оскарите… Впрочем вчера си изкълчих ръката. Което в моя случай значи 10 дни без секс.” Това ти ли си?.

– Е, и двамата. Кой не е мастурбирал? Ти не си ли?

– Не и като да съм си изкълчвал ръката.

– … Случи се само веднъж.

– Ами за “черният Хитлер”? Дето фюрера бил негър.

– Тази не е моя.

– Негова ли е?

– Не вярвам, сигурно купува и от други.

– „Когато бях дете имах въображаем приятелка за секс. Но тя ме мразеше и ходеше да се чука с други.” И тая ли е твоя?

– Ще го убиваме ли или ще ме анализираш?

– Само проверявам. Откъде да съм сигурен, че това са твоите истории? Може и да ме будалкаш?

– Мамка му, да, това са моите истории, дума по дума, както съм ги написал и разказвал! Повторени буквално.

– Искал си да се казваш Тони Бахама?

– … Тони Бонана. Щях да ставам порноактьор. Или режисьор, нещо такова. Нали знаеш как хората разравят: „открий какво харесваш и го превърни в професия”. Чукането ми харесва. А и тогава бях тинейджър.

– Хм, не бях се замислял? Погледнато по този начин… Но беше смешно.

– Кое?

– Цялата работа. Смешно е.

– Искаш да кажеш добра комедия?

– Не, дори не беше комедия, това е смешното: „ Аз не се замислям много за смъртта – вика – защото знам, ние всички ще умрем, това е неизбежно. Честно казано гледам да се наслаждавам на живота докато съм жив, доколкото това е възможно. Не ми пука за смъртта, хубавото в нея е че когато вече си мъртъв ти е все тая, че си умрял. Повече ме вълнува не, че ще умра, а как ще умра. Не искам да свърша в агония, мизерия и самота. Ето кое в случая е важно. Преди време някакъв холивудски актьор го бяха открили с въже около шията в хотелски шкаф. Бил облечен с женски чорапогащник, а в устата му праскова. Освен ако приятелите му не са го преоблекли и закачили вътре вече като мъртъв, очевидно е жертва на неуспешна мастурбация. Това ми се видя добра идея – да умреш с оргазъм. И аз реших да проверя дали не бих могъл да я използвам. Само че се оказа, че съм прекалено висок за шкафовете в къщи. Нямам мебели пригодни за такъв вид самозадоволяване. Така че мисля да викна дърводелец и да му обясня проблема: Вижте, идеята е следната, трябва ми гардероб в който да има достатъчна височина за да мога да се беся като мастурбирам, а също така и да си държа там дрехите – тук прави пауза и се обръща към публиката – И искам да ви питам дали познавате добър майстор? ” (прави справка в тефтерче)

– Водиш си записки?

– Естествено, аз съм професионалист. И чуй…

– Това Спаркс ли е?

– Не, един кльощав с маймунски бакенбарди. Не съм виждал толкова обрасъл човек, а съм фен на Чубака от „Star wars”.

– Аа, Ивайло Тосков.

– Слушай, тоя вика: – Искам да ви разкажа за себе си за да разберете какъв съм. Или по точно защо съм такъв, какъвто съм. Когато навърших пълнолетие чичо ми дойде при мен, прегърна ме и каза: „Пич, искам да помниш, че аз съм не само твой чичо, а и истински приятел. – Приятел, а? А тогава защо спа със сестра ми? Няколко пъти! Това май не е много приятелски, а чичо? Знаеше, че я харесвам. – … Добре де, ще те уредя с братовчедка ти и сме квит. – Ма тя е грозна!“ И крещи като се смее: „Ха Ха! Ха!” Тате – вика – а вие как се запознахте с мама? Ами като оставаше още месец да навърша 30 нашите се събраха на семеен съвет и майка ми предложи да ми купят абитюрентски костюм за бала. Но баба ми не беше съгласна: – Костюм винаги можем да откраднем, а и въобще не сме сигурни дали ще завърши, по-добре да му наемем проститутка, че какъвто е смотан още дълго ще си ходи девствен. И понеже първата ми братовчедка беше проститутка, те решиха най-добре парите да си останат в семейството. И след 9 месеца се роди ти.

– Да, той е по инцеста. Само за инцест и за лайна приказва. Тосков. Извратен: как се насрал, как забравил да вдигне капака на тоалетната чиния и клекнал отгоре… Има една история дето си взел дрехите от химическото и намерил в джоба бележка: „Господине, ползвайте повече тоалетна хартия. Не смогваме с препаратите”.
– Забелязах: „Наскоро ползвах услугите на БДЖ, тоест пътувах с влак. И казвам ви, тоалетните им са направо отвратителни. За това първото нещо което направих, когато пристигнах беше да подам жалба. Написах им: „БДЖ. тоалетните ви са отвратителни! Говно на огледалото! Отврат! Едва успях да се обръсна!“
– Същия. Ивайло Тосков.

– Страхотно! Риташ се по ташаците и ти ръкопляскат.

– Нещо такова. Имаше ли един толкова нисък, дебел, с дълги уши, като листа, вечно потен? Винаги излиза последен, щото мисли, че публиката вече е изморена и и е все тая.

– Ахъ. Засяках го в клозета.

– Ходи да бие чикии. Сваля напрежението.

– Тц, тц, тц!

– Говори абсолютно безсмислени фрази и се надява, че публиката сама ще намери в тях някакъв хумор. „Вижте вика, – аз съм опасен! Казаха ми, че имам прическа на педофил”.

– Беше плешив.

– Именно. Но кой знае какви са педофилските прически? Веднъж след като лъскал забравил да си закопчее дюкяна и излязал така на сцената: хуя му виси отпред и капе. И знаеш ли какво? – всички помислили, че е страхотна смешка. После взе да излиза и на бис така. Накрая се ожени за една от публиката. Сега като има с кой да прави секс разправя за Кама Сутра: „ Що за тъпа нация са това Индийците. Да напишат огромен наръчник за нещо толкова просто, дето може да го върши и шестокласник с една ръка!”

– Да, чух го. Значи това е актуалната тема – чикиите?

– Евъргрийн. Винаги се харчи: „Наскоро опитах белезници в леглото. Не знам, дали ще повторя, мастурбирането така е адски неудобно“, това ти стига да си в тренда.

– Тоест ако изляза да лъскам бастуна докато пея химна на сцената ще имам успех?

– Кой знае? Не ми изглеждаш много смешен. Работата е в това, че човек трябва малко да прилича на идиот за да го хареса публиката. Казват си: „Този е малоумен, значи е забавен” и дори не го слушат толкова какво приказва. Просто карат по инерция… Има един той пък излиза със сандали. Мисли, си, че прилича на Христос, видя ли го? Сам си ги прави.

– Кое?

– Сандалите. Ходи в някакво село да ги плете.

– Да, имах нещастието да го слушам. Към 50 годишен, средно брадясъл с конска опашка и белези от шарка.

– Държи един поплавък от кенеф под мишницата и: „Знаете ли какво е това? – компютъра на казанчето… Бойко Борисов това, Цвета Пекапето онова… Какво ли е човек да мастурбира на собствената си фотография заобиколен от духов оркестър? Трябва да питаме премиера…”

– Да, това не беше зле.

– Във вторник.

– В смисъл?

– Някой дни става, някой дни – не. Петък и събота например, хората не обичат да слушат за политика. Излизат да разпускат.

– Хм? Както и да е. Дай по работа. Проучих нещата: Останаха до късно да пият бири. После се изнизаха един по един. Спаркс чикията си тръгна последен пеша по странична уличка. Огледах наоколо. Мястото е удобно, можем да инсценираме въоръжен грабеж. Ще го направим така: аз съм вътре, ти чакаш в колата, сигнализирам ти, че излиза и ти го посрещаш по-надолу в пряката. Един добър страничен удар е достатъчен, но за всеки случай ще го довършиш с длан в гръкляна. Прекъсваш трахеята и за минута е свършил. После го пребъркваш.

– Ама как така, аз не съм някакъв нинджа, а комик.

– Лесно е, ще те науча. Десняк ли си?

– Левичар.

– Идеално, ще го изненадаш. Тежестта напред, приклякаш и с изправянето натискаш рязко с пръстите на крака и завърташ лявата ръка в кука от рамото. Ще ти дам бокс. Искаш му огънче и ляво кроше ето тук. Трябва да дойдеш отпред за да го улучиш в слепоочието. Кажи му нещо. Няма проблем да те познае, след малко ще е мъртъв.

– Ама…

– В офиса имам боксов чувал, ще ти покажа. Не се притеснявай, има време да го отработим. И почвай да тренираш, утре искам 8 км. крос и 120 лицеви опори. Имаш ли гирички?

– Не.

– Купи си. Какво сме днес, сряда? Чакам те в петък в 10 сутринта. И помисли за някакво алиби.

– Алиби?

– Ей, ей, ще убиваме човек, няма да го уволняваме от работа. Това е углавно криминално престъпление, трябва да се подготвиш. Гледай „Обичайните заподозрени”.

– Мамка му! Мамкамумамкаму, в какво се забърках!

– Спокойно де, първият път е малко нервно, после се свиква. А и вече си 15 бона вътре, ако искаш откажи се… О, щях да забравя (дава му ампула цианкалий) – Ще си пришиеш това в яката.

– Трябва ли?

– В случай, че се издъниш. Не трябва да те хващат жив. Веднага ще пропееш.

– Ама…

– Така правят килърите, изискване на профсъюза.

– Ама аз не съм член!

– Не мрънкай. Приеми го като част от работата.

– …

– Слушай, искам да те питам, ти наистина ли, верно ли е това за… жените?

– Кое?

– Ами дето си чукал гаджето докато спи?

– Не се сещам?

– Тя била на диета и не искала да гълта – заради калориите, и ти си я таковал в устата като спи?

– Оу, тази я бях забравил: „Гаджето ми е на диета. Вече не гълта – прекалено много калории. Нo няма ефект. Струва ми се, че и аз имам известна вина? Може би трябва да и се извиня за нещата които правя с нея докато спи? Харесва ми да я гледам как спи – представям си, че е умряла… Разбирате ли, имам да и връщам. Тя е геронтофилка, пада си по старци и веднъж я спипах в леглото с един толкова дърт, че беше починал преди две години. Но ако погледнем позитивно, поне няма опасност да забременее.” Да, случвало се е един-два пъти.

– Да, но, как така се е чукала с умрели?

– Е, не точно с умрели. Старци пред умиране. Всъщност един се гътна докато правела секс с него.

– Човече, не искам да съм на твое място! Бих пречукал и нея.

– Не ми давай повече идеи.

3.

The simple art of murder

Oфисa на килъра


Боксов чувал. Килъра нанася удар и се обръща:

– Хайде! Навеждаш тялото от кръста, пренасяш тежестта върху предния крак, така… завърташ леко рамото, дясната горе, до брадата. Изправяш се рязко и удряш с въртене от корпуса. Ето показвам. (нанася силно ляво кроше на чувала). Сега опитай. Трябва да приклекнеш и да завъртиш раменете. Долу го довършваш.

Подпира с тяло чувала. Комика нанася дилетантско кроше.

– Не-не, вкарай таза. Натисни с пръстите на крака: буташ нагоре и въртиш все едно смачкваш фас и тогава замахваш от рамото. Не се вдървявай, но дръж юмрука стегнат. Един удар, само един удар!

Фрас!

– Когато е изпълнен правилно и попадне с кокълчето, ето тук, от налягането в слепоочието окото изхвърча напред и увисва. Не се стряскай.

– Става ми гадно само като го чуя!

– Дай пак. Пружинирай в коленете. Така си като засаден пън. Айде. Силно!

Нов удар.

– Уф! Заболя ме ръката.

– “Заболя ме ръката!” Можеш ли да правиш нещо друго с нея?

– Какво имаш предвид?

– Имам предвид чикиите. Само за това ли я използваш?

– Не е нещо на което се учиш. Това е умение което просто прилагаш на практика без да го разбираш.

– За онанизма ли става дума?

– Виж, как да ти го обясня, не мога да се бия, за това станах комик. Няма яки комици. Комиците използват сарказъм за да нараняват!

– Действай. ( показва пак, фрас!)

Фрас!

– Почваш да налучкваш. Сега беше по-добре.

– Защо трябва да правя това?

– Добър въпрос…

Удар.

– По скалата от 1 до 10 това беше 3 и 1/2.

– Моля те, почивка.

– Окей, поеми си въздух и дай да направим разстановка. Иди там: ти си при кофите, той влиза в пряката, върви към теб (влиза в ролята на жертвата), правиш се, че говориш по телефона, все едно търсиш адрес… Тръгни към мен. Така… Казваш „Номер 19…” оглеждаш се, не знаеш къде е и го заговаряш: „Извинете, знаете ли къде е клуб…?”- измисли там някакво име…

– Клуб „Тримата мускетари”.

– Тримата мускетари?

– Има такъв клуб.

– Знам, това е стриптийз бар. Чудя се ти откъде го знаеш?

– Ами, такова… бившата ми работеше там.

– Геронтофилката?

– Ахъм.

– Не искам да те тревожа, но в такъв случай тая е целувала толкова пишки, че на всяка друга жена би и отнело десетилетия да я догони. Не пипна ли нещо?

– Е, никога не е практикувала фелацио с тези дето не е карат. Излиза до магазина за цигари и аз: “И нали знаеш, скъпа, без сексуални контакти с физически лица по пътя!” После се връща чак на другия ден и питам: “Какво, изневери ли ми?”, а тя: “… Би ли ми задал въпрос от друга област?” Все едно играем „Стани богат”. Що ли ми трябваше да се мъча да я свалям от пилона.

– Поне биваше ли я в леглото?

– Ами, веднъж получихме заедно оргазъм, но после се оказа, че крещи ‘щото и се сторило, че вижда мишка да притичва в спалнята.

– Това е от репертоара.

– Не, истина е. Знаеш ли защо предпочиташе анален секс? – можела през това време да си решава судоку. „Нали – вика – нямаш нищо против? Ти си върши работата.”

– Навремето познавах една дето винаги пържеше яйцата два пъти. Питах я защо, но така и не ми отговори! Ако сексът е добър или приемаш хората каквито са или не ги приемаш.

– Това бих го използвал.

– За скеч? Така ли ги правиш?

– Да. Лесно е. Разкажи някоя глупост.

– Ами веднъж исках да чукам майката на гаджето си. Беше готина.

– Да видим… ъъ: „Новото ми гадже ме запозна с майка си и сега ще си има сестра.” Или може да кажеш така: „Гаджето ми ме запозна с майка си; харесах я доста и и казах бягай до аптеката за Виагра, че ще имаш братче”.

– … Баща ми беше военен.

– „Баща ми беше голям темерут. Прегърна ме само един път чак когато бях на 20. Беше много неловко. Сега разбирам защо беше неловко – голотата. И двамата бяхме голи… Но той имаше ерекция.”

– Ей, изглежда лесно!

– Хайде опитай: „малък пенис”.

– Ъъм, малък пенис?… „Нямам малък пенис… но гаджето ми. Проблема с нея е: не че имам малък пенис, в ръцете и изглежда малък.”

– Хахахаха! Ето, разсмя ме! Каква е, баскетболистка? Чуй, това е истина, бившето ми гадже беше бая тъпа. Аз го използвах и виж каква история написах: „Гаджето ми беше малко бавна. По някой път отговаря на въпроси които съществуват само в нейната глава. Но по някой път има и проблясъци и уцелва. Например, питаш я дали смята хората които практикуват уринотерапия за луди, и не схващаш отговора. После гледате някакъв филм, вечеряте и накрая става дума дали ще правите секс при което казва „Да.“… Но отговаря още за уринотерапията.”

– А когато аз съблякох моята и я видях гола за пръв път, намерих на хълбока и татуировка „Бивша собственост на Цеко сводника” Предното и гадже беше я маркирал, а после тя беше дописала „бивша“.

– И как ти го обясни?

– Хахаха, как. Жени, най-близо са до смислен разговор когато дъвчат дъвка… Чакай да ти кажа. Бях на среща с колегите и разказах там един виц.

– Кой колеги?

– Е, нали знаеш, профсъюза.

– Наемните убийци?

– Викаме му съдия изпълнителите. Имах успех, слушай: „ Две зайчета много се обичали и най-накрая решили да си имат малки зайчета. Опитвали те няколко седмици… минала цяла година, но уви, нищо не ставало. Най-накрая решили да отидат на лекар и да видят дали той може да им помогне с проблема. Намерили специалист, влизат в кабинета му и казват: „Докторе, отдавна сме заедно, много се обичаме и искаме да си имаме малки зайчета. Вече цяла година опитваме, ама нищо не се получава. Можете ли да ни помогнете с нещо?” Докторът: „Момчета, момчета, как я мислите вие тая работа?”

– Не е зле. Но трябва да поработиш върху тайминга и интонацията. Не трябва да залагаш само на текст, а и на представянето. Кажи го сега като алкохолик.

– Как като алкохолик?

– Актьорско упражнение. Представяш си че си пиян.
– Ъа, първия път като убих човек, к-казах на гаджето ми да се изплюе върху трупа и след това ченгетата намерили ДНК-то на 20 души с различен етнически произход.
– Точно така. Минаваш текста по различен начин: представяш си, че си алкохолик, съдия, или някой който за пръв път казва на родителите си, че е гей…

– Гей? Я заеби. Хайде, че се отплеснахме, трябва да тренираш. Дай да повторим още веднъж срещата и имаш 3 рунда на чувала.

– Мамка му!

– Има само едно правило да не се издъниш: работа, работа, работа! Като нищо може да ти струва 20 години. Хайде, тръгни към мен, говори по телефона. Държиш букет за да не се вижда бокса. Оглеждай се невинно.

– „… Номер 19… Извинете, знаете ли къде е клуб „Тримата мускетари?”

– Пада се вляво зад гърба му така, че най-вероятно ще се извърне натам. Тогава удряш. Давай!

Комикът замахва нелепо към главата на килъра, губи равновесие от ескиважа и се стоварва по очи на пода. Удря си болезнено коляното.

– Оуу! Не мога да го убия! Съжалявам. Задръж парите, отказвам се.

– Не се лигави. Ставай!

– Не мога повече!

Дълга пауза.

-… Добре, пазех го за мен, но ти го подарявам. И без това излизам от играта. Пенсионирам се, това е последният удар. Седни. Искаш ли нещо за пиене?

– Имаш ли бира?

– За теб газирано. (килъра се връща с 2 бутилки от хладилника).

– Уф, изпотих се целия!

– Ето какво. Ще трябва да го направиш сам, но ще го стане по друг начин. В общото мазе държа една клошарска количка, после ще я вземеш. Намери някакви стари дрехи и се облечи в тях. Ама наистина дрипави. Утре искам да минеш така и да проучиш мястото.

– Като клошар?

– По-скоро ром. Брадясай малко, вземи пръчка. Ето как ще го направим: Пълниш количката с някакви кюнци и чакаш при контейнерите, уж, че събираш кашони. Отдолу ще имаш скрито оръжие, пистолет със заглушител.

– Газов или…

– Тц.

– Истински!?

– … Като ти кликна тръгваш. Той ще е излязъл, но докато не завие няма да те вижда. Тътриш се нагоре: някакъв мангал, не го интересуваш. Като наближи на 2 метра викаш нещо: „Кюнец треба ли ти наборе?”- искам да си сигурен, че е той за да не стане грешка и го прострелваш в тиквата. 2, най-много 3 изстрела: един в главата и един ето тук, в гърдите. Но няма да мине за обир. Ще го разследват като поръчково. Можеш да скриеш и Калашник в боклуците, но е рискувано, заглушителят често засича. Взимаш му парите и документите, зарязваш кюнците и се изнасяш. Ще ти трябва и това. (хвърля му нещо в скута)

– Какво е?

– Шапка със светодиоди. След това я нахлузваш за да заслепява камерите. Почти не се забелязват, но те са с висока чувствителност, настроени за нощно виждане и на записа главата ти ще изглежда като светещ глобус. Това малко ще ги забави. На идване в уличките няма да те засекат, но като се изтегляш ще трябва да пресечеш булеварда и може да те хване някоя. За всеки случай.

– Да го застрелям в главата и да сложа шапка?

– Можеш ли да го направиш?

– … Това ли е последната възможност?

– Да.

– Тогава да. Един изстрел и всичко приключва. По-лесно е.

– Просто го уцели в тиквата.

– Окей… Това с количката използвано ли е?

– Не. Това е мой трик. Пазех го за някоя сериозна операция, но вече съм стар за тия неща. Бях стар още преди 10 години. Помниш ли попското убийство?

– Килърът с расото. Ти ли беше?

(кима)

– Добра работа.

– Една от добрите. Измисли ли алиби?

– Да. Ще се моля в църквата.

– През нощта?

– О! Не става.

– Измисли си друго. И никакъв секс докато не свършим работа. Забрави за чикиите.

– ?

– Искам те в идеална форма. Не трябва да ти треперят ръцете.

– Значи да разкарам пъпеша от хладилника.

– Какво?

– Пъпеш с дупка. Пускам си порно и после всичко си остава между мен и него. Разбрах, че така се оправяли с напрежението космонавтите в орбита. А и е по-сигурно, плодовете предполагам не изневеряват. Най-много някой приятел да мине на гости и да ти изяде гаджето от хладилника.

– Ясно, тегли му ножа. Действаме този вторник. Можеш ли да играеш шах?

– Ъъ, да.

– Ще ме научиш ли?

– Не знаеш да играеш шах?

– Горе-долу. (вади дъска) Покажи ми как се редят фигурите.

– За какво ти е тогава шах?

– Планирам разни работи.

Започват игра.

– … Въвеждам те набързо в историята: Ако живееш в България, все едно, където и да си, винаги се намираш на местопрестъплението. Направо се разхождаш върху улики. Факт. Ще ти разкажа нещо за покушението срещу Баретата, което няма да прочетеш в пресата: Един мой човек работи на самия ъгъл до съдебната палата, 20 метра по диагонал от мястото на стрелбата с идеална видимост. И вика: „Чуват се 10 изстрела на автоматична и настава страшна суматоха, всички бягат, оня реве като заклан, улицата се изчиства за секунди, гардовете залягат, някакъв стреля напосоки. Хората дори не смеят да извадят телефони и да снимат иззад ъгъла. И само един пич с букет остава да стърчи на 10 метра от местопрестъплението до някакъв билборд и се оглежда. После се напълва с тежковъоръжени ченгета, линейки, разследващи екипи, сградата отсреща гори, един огнеборец се качва по стълба да полива пламъците с маркуч. И оня пич с букета седи насред суматохата, поглежда си часовника и не го интересува нищо. Идват журналисти, една пита моя познат какво стана. Той не му се занимава: „Нищо, не видях нищо, само чух изстрели. – Какви изстрели?“ И той ( придърпва микрофона) „Ето такива: Дум-Дум-Дум-Дум!“… После журналистите си тръгват. И, познайте кой остава да стърчи отпред – точно така, оня пич с букета.”

– Бих казал, най-сетне някой закъсал за секс повече от мен. Какво стана с жертвата?
– Ще оживее но. Доколкото съм запознат със случая ще му трябва и обаждане с дарявам тестис.
– Това си е готов материал за сцената.

– Ако не искаш да използваш истинско име как си измисляш сценичен псевдоним?

– Ами правилото е: първото ти куче и улицата на която си живял.

– Това не беше ли за порното?

– Каква е разликата?

– … Трой Гладстон, 3 уши… Арчи Дондуков… Чуй това: След бурен секс двете цици си говорят и едната казва на другата: „Мисля, че между нас е свършено!”

– Пръдня, опитваме се да бъдем професионалисти, стига детски вицчета.

– Забрави за пръднята. Казвам се Виктор.

4. Натали Трифонова по NOVA

Вторник сутрин. Глас по телефона:

– Търсил си ме?

– Слушай, отлагаме, не можем да го направим днес. Гледах прогнозата, дават го дъждовно и не вярвам да се прибере пеша, сигурно ще хване такси? Ще отида да огледам пак и утре ще се чуем. Няма да се бавим, елиминираме г-н Пишков следващия вторник.

– Ще ходиш в клуба? Искам да те помоля за нещо?

– Казвай.

– Можеш ли да вземеш диктофон? Да си чуя пак историите.

– Без проблеми.

5.
Верен на чикиите

Клуб „ LimeLight” вторник 21.30 .

Мъж с червен елек и каубойски ботуши слиза от нея.

Водещ: – … Това беше Божоооо! Следващият ни комик тази вечер се отби само за да ползва тоалетната, но реши да участва, и сега трябва да заредим нови рула тоалетна хартия. Посрещнете с аплодисменти… Васко клизмата!

На сцената излиза дребосък в жилетка и захабена найлонова торбичка в ръка. Панталоните му имат торби на коленете и висят някак на криво, сякаш наистина се е напъвал до последния момент и се е загащвал набързо по пътя между клекалото и сцената.

– Ей, как сте, добре ли си прекарвате? Сега ще ви се стъжни! Ще започна с това, как изобщо се стигна до тук, как е възникнал живота?… Ако случайно сте прекарали предишните години на село ще ви обясня нещо за Големият Взрив: преди 15 млрд. години е имало взрив. И той е бил много голям!… Това е… Не ви ли се, струва, че някой яко се е насрал?… А сега ето ме мен разказващ тъпотии на сцената. Искам да кажа, това ли е смисълът?

Гласове и аплодисменти.

… Ако се кандидатирам за кмет на София. Обещавам да направя дупки с радиус 5 см. на височината на кръста между стените на дамските и мъжките кабинки на всички обществени тоалетни в града. А преградите на тези в учрежденията да се удължат до пода. А, Фандъкова, с какво ще ми излезеш?

… Но защо, кажете ми, кажете ми, защо вратите на тоалетните в обществените сгради са проектирани, така че да не стигат до пода и глезените ти със смъкнатите панталони да стърчат отдолу? Що за глупост? Това не е ли като да ти продадат палто с къс ръкав? Точно така, зарежете екологията, това може да почака. Ето кауза за която наистина си заслужава да се протестира: вратите на тоалетните да се удължат. До пода! Краката на нуждаещите се да се прикрият целите!

… Вижте, не че имам нещо против театъра, операта или изобразителното изкуство. Но, ако в едно нещо не присъства пиене или оргазъм, аз рязко преставам да бъда заинтересован от него. В 99% от случаите тези две неща значат добре прекарано време. Е къв оргазъм има в ходенето на театър? Те там и пиене не дават да си вкарваш. Така че, без мен.

… Влизам да се облекча в един кенеф и от съседната кабинка някой ми чука: “Извинете, имате ли тоалетна хартия? – Не. – Салфетки? – Ъ-ъ. – Някакъв вестник? – Не. – …Тогава бихте ли ми развалили 10 лв в по-дребни банкноти? – На монети става ли?”- Какво предлагаш, да си ги пъхам отзад като в касичка ?

… Наистина, колко често живота прилича на сън? Особено когато цяла нощ сте пили, свалите си гащите и клекнете да серете, и в мига в който посегнете за ролката осъзнаете, че се намирате на колелото в трамвая. Благодаря ви, това беше всичко от мен! И помнете, не можеш да се насереш докато висиш с гъза нагоре.

Водещ: – Аплодисменти за Васко! Той опитва това цели 30 години!… Нашият следващ участник е, той страда от запек. Някой хора – например майка му, леля му, баба му – го знаят като Еди, но повечето хора не го знаят въобще. Посрещнете го, той ме помоли да ви кажа да не му се подигравате…

– Здравейте, аз съм Еди запека! Разбира се, има и по-лоша новина и тя е, че тази вечер ще ви забавлявам.

Глас от публиката: – Боли ме задника само като те гледам!

– О, вече имам един фен!

… Не знам за вас, но аз лично вчера имах доста силна вечер – правих невероятен секс. То си беше, отпред, отзад… абе к’во да ви разправям, направо Кама Сутра! Раз-бих-се! Добре, че най-после си платих и пак ми вързаха кабелната.

… Гаджето ми е порно звезда. Ще бъде много ядосана когато разбере.

Глас: – Аз ще и кажа.

– Ако имаш акаунт в Порнхъб утре ще я видиш.

Глас: – Готина ли е? Прави ли свирки?

– Ако не си ебал от 10 години значи е готина. Но ви предупреждавам, че е “rent a car.”

… Дъщеря ми. Понякога така ме ядосва, че, ами изчуках най-добрата и приятелка. Казвал ли съм ви, тя е на 11, в 5-ти клас?… Не знам как това дете се е сближило толкова с 35 год. стриптизьорка? Чак са неразделни!… Впрочем ако се замесите в кръвосмешение най-добре веднага да дарите кръв за да заличите уликите.

Глас от публиката: – Не помага!

– Е, това точно не го разбрах, но ще се засмея от учтивост. Знаете ли, че всеки средностатистически мъж изпитва 10 000 оргазма през живота си, докато е сексуално активен. Което значи, че не мен ми остават още 9. Така че се чудя дали да не ги пусна на търг в eBay?
– Цена?

… Как ли е измислена маслината с чушка?… Някой си е пъхнал нещо в задника и си е казал: “М, това изглежда добре! Mоже и на вкус да става?” Трябва да се поработи още над тая смешка.

Глас: – Да. След като се разкараш!

Глас: – Изчезвай, върви да печеш тиква!

Глас: – Пъхни си я отзад!

– Оу-оу-оу! Ей, успокойте топките. Или идете да ги изпразните в кенефа. Заедно.

… Реших да поръчам проститутка. С информативна цел. Каза ми, че взима 100. Викам и: “100! Давам ти 15. ” А тя: „Х, шегуваш се с мен! – Не-не, аз съм комик, ако искаш смешки, докато те чукам, това ще ти струва най-малко 50 отгоре.”… Да, комик – човек, който живее за да разказва шеги пред такива като вас – ако това изобщо може да се нарече живот!… Бъзикам се, вие сте идеална публика! Особено ей оня там!… Макар, че предполагам всички сте окей, след като сте си платили входа. Благодаря ви! Сега сядам на бара и…

Глас: – Наведи се и си целуни гъза за сбогом.

– Това беше смешно, ще си го запиша.

Водещ: – Ще направим 10 минути пауза за пушене, след което продължаваме.

Няколко души стават и излизат.

Водещ: Следващият участник е единодушно е избран за комик 2017-та. Значителният му успех е свързан с подчертано честните и винаги неприлични и самоунищожителни коментари: за мастурбацията, отношенията му с жените, хомосексуализма, развода, сексуалният живот в брака и т.н. На практика той не излиза от рамките на автоиронията, но демонстрирайки ценности и смисъл стоящи зад всяка житейска ситуация, извеждащи хумора му на почти екзистенциалено ниво. Той въобще не се стеснява да взима назаем вече използвани от великите комици теми. Просто защото смята, че в опитите да се намери нещо с което още никой не се е сетил да се шегува може да отнемат твърде много време. Хиперреалиста на комедията – Спараааракс… Чиии-киятаа!

Възгласи и аплодисменти. Няколко души стават на крака.

– Окей, добре, благодаря ви!… Добре, дами, искам веднага да сложа картите на масата, за да не си правите излишни сметки: имам малък пенис. И никакви умения да го използвам. Точка. Сякаш току що съм го взел от разпродажба и му разучавам функциите… Всъщност той не е чак толкова малък, просто изглежда така, защото по-трудно се забелязва в компанията на големите ми топки. Това е. Това е! A, и освен това съм верен на (вдига длан).

Размера? Не знам по каква причина, но за мъжете това е много важно, някой даже си го удължават хирургически. Няма мъж който поне веднъж да не е вземал линийката и да не се е чудил откъде точно почва. Скротума брои ли се? Горната или долната страна? Ташаците?… Жените са по-зрели в това отношение, никоя от тях не иска да има пещера в която да се чува ехо. Не знам дали си вкарват неща да ги измерват, но струва ми се няма жена с комплекс за прекалено малка вагина. За мъжът е важно да има голям пенис и ние обичаме да лъжем: “Ей, така и го набих, че и направих цицини отвътре на главата!” Никой, ни-кой мъж не е доволен от размера си, попитайте ги. Добре, и кой би бил идеалния размер? 22? 26? 35 см? Ако съдя по популярността на онанизма, трябва да е такъв, че да можеш сам да си го лапнеш. Такъв, че да можем да да се бием с него. Такъв, че да правим секс с някоя през прозореца. Но не прекалено широк в диаметър. Също така никой мъж не казва: „Искам пенис и яки топки! – Колко яки? – Колкото авокадо!” Не, топките не трябва да са прекалено яки. Но не трябва и да са колкото стафиди. Откъде мислите научих толкова много за тези неща? Защото едва не ме убиха – чикиите. Нали ги знаете онези комуни, където ги отделят от обществото за да ги лекуват от наркозависимост. Бил съм в такава за онанизъм.

Всъщност вчера си изкълчих ръката. Което в моя случай значи 10 дни без полов живот.

… Mисля, че мъжете които могат да се самозадоволяват орално задължително трябва да носят от онези кучешки фунии около врата. За тяхно добро. Да не се излагат. Познавам такъв човек. Беше се записал на курсове по йога заради това… Добре де… не го познавам, аз бях. Много е кофти майка ти да влезе в стаята и да те изненада. Това оставя следи за цял живот.
Колкото до наште, когато бях малък решиха да се развеждат. И всеки искаше да живея при него, така че стигнаха до дело. Майка ми казва: След развода искам детето да остане при мен. Аз съм го родила! А баща ми: Г-н съдия, нейните аргументи не струват. Когато пуснеш монета в автомата и той ти изсипе кутийка кола… То чия е тази кола, на автомата или твоя?“

… Бил съм с някой от жени, който правят много добри свирки. Срещал съм и жени който правят страхотен секс. Но никога не съм срещал жена която да може да ми направи handjob какъвто аз мога. Явно въпрос на практика. Толкова съм добър, че понякога докато правя секс си представям, как мастурбирам. А понякога като мастурбирам си представям как мастурбирам. Но аз не го наричам мастурбация, а секс с призрак. “Мамо, не е това което си мислиш! Правя секс с призрак!”… Много добре помня първият път когато ми излезе късмета с жена. Бях на 16. Даже си пазя фактурата…

… Чудя се, ако си поръчаш проститутка джудже или някоя с 1 крак, не трябва ли да са на половин цена?

… Ето ви малко житейска философия: Единственото по-лошо от това да се събудиш с празни джобове и страшни болки в главата след края на уйкенда, е да се събудиш с куп пари по джобовете и ужасни болки в задника.

… Добре, да видим публиката. Ето… ти, какво работиш?

Избира килъра, който е седнал най-близо до сцената.

– Отчитам водомери.

– Ааа, отчиташ водомериии! Водоснабдяване. Усещаш ли как всички те мразят? Разбирам защо си дошъл без гадже… С това не намеквам, че този човек е ръкоблудец, онанист, чекиджия, прави секс с животни… Не. Но все пак току що се запознах с него. Така че, не гарантирам… Нали не се обиждаш? Трябва да си свикнал – човек с такава грозна прическа… Ей, на какво замириса… Пръдна ли? Ти да не би да пръдна? Човече, с какво се храниш, рибешки глави? Нещо да кажеш?

– Много си забавен.

– Джакпот, имаме умник! „Много си забавен“ Да ти кажа, отначало реших, че изглеждаш малко гей… Момент, момент: исках да кажа, че изглеждаш много добре, но сбърках и казах, че приличаш на гей. Но после погледнах пак и реших, че не бъркам.

И по дяволите, какви са тези дрехи? Сякаш някой е хванал маймуна и и е напазарувал в секънд хенд.

… Не мога да не забележа, че си доста брадясал. Знаеш ли каква е причината за окосмяването – твърде много мъжки хормони. За това имам предложение за теб – спри да гълташ… Не не, дами и господа, наистина не вярвам този човек да е гей. Като го гледам още ходи на уроци…

6.
Храна за мъртви

Сряда 12 ч. на обед.

Клиента върви по улицата. Телефонът му звъни.

Глас: – Проблема ти е решен. Имаш си историите.

– Какво? Как така?
– Отвори сайта на „Телеграф“ и ще научиш.

Клиента вади смартфон и забива поглед в него:
„Лош късмет: Мъж загива при нещастен инцидент през нощта в центъра на София. 33 год мъж е намерен мъртъв, след участие в комедиен клуб, улучен в главата от паднала саксия… ”

– Yes! Yes! Ye…

Спирачки, удар. Тялото на клиента се търкаля по асфалта. Шофьора на баничарката гледа опулено към него. Линейката го откарва в безсъзнание в болницата.

7. Дупки със слънчеви лъчи

Болнична стая с приглушена светлина. Клиента лежи подпрян върху куп възглавници, закачен на системи с обинтована глава. В носа му влизат маркучи. Медицинска сестра въвежда килъра в стаята при него, дръпва завесата „Не се застоявайте“ и излиза. Той сяда на стол до леглото гледа го и чака. На болният му трябва известно време за да изплува от унеса; постепенно погледа му се избистря.

– Къде съм?… А, да…

– Какво стана?

– Не знам. Нe помня нищо.

– Лекарят каза, че си попаднал в пътен инцидент. Бил си 72 часа в кома.

– Знам, но нямам представа какво се случи. Имам спомен как ми звънна и… отворих телефона да вляза в интернет, и се събудих тук. Хранят ме с пюре.

– Ще го преживееш.

– … Бях сигурен, че с теб ще свършим работата.

– Да. Изпусна погребението.

– Сигурно е било много хубаво. Някакви проблеми?

– Ъ-ъ. Нещастен случай. Просто лош ден за Спаркс чикията.

– Двойно лош ден. (сочи си главата)

– Случва се, Господ има чувство за хумор. И сега какво?

– Знаеш ли, иронията е в това, че вече мога да разказвам истории. Главата ми е пълна с тях. Имам купища нови истории. Само, че, не мога да ги разказвам. Нещо вследствие на удара. Чуй: „Г-г-гадже-тто ммми и…и… има фф-фо-фо-бия. Веееднъж я и-из-зненадах с о-оран-жев пп-п-пр-пеез-зерр-рр-ватив о-отзад… Оонзи д-ден на-мери н-няколкко мор-мор-кова вв хль-ьладилника и от-ткачи!” … Виждаш ли, не се получава. Не мога да бъда комик.

– Но иначе говориш и мислиш нормално.

– Да, през повечето време. Преглеждаха ме, казват, че е психосоматично. Някакъв блокаж. Тук вътре. Твърде далеч стигнах заради тия глупости. Бях готов да очистя човек. Почти на крачка бях…

– И какво ще правиш сега?

– Н-не знам, м-може би ще п-п-п-пппп… пи…

– Пи-каеш?

– П-иша, или… Ще измисля нещо? Ще започна от нулата. Покера остава.

– Какво със старите истории?

– Нищо. Подарявам ти ги. Ти го очисти – твои са, ако ги искаш.

– Отдавна бях решил да се оттегля. Време е да заровя томахавката. Изглежда в твоя бизнес се печели по лесно от убийства. Мислиш ли, че ще мога дa се справя?

– Няма как да разбереш къде можеш са стигнеш, докато не се изпробваш.

– А ти? Щеше ли да го пречукаш?

– Мисля, че да.

– От теб би излязъл добър убиец. Свикнал си да анализираш нещата.

– Да бе. Записа ли ги?

– Разбира се.
(вади диктофон и пуска запис): ”(възторжени възгласи) … Наистина, мисля, че не е лоша идея – това, да имаш гадже инвалид. Като свършиш с чукането и не ти се занимава, просто паркираш количката с лице към стената и я оставяш да разглежда тапети. Обаче хора, ако търсите истински екшън, непременно трябва да опитате секс с епилептичка. Като ми се случи за пръв път си викам „Леле, това е оргазъм, направо я побърках! ( викове)
Гледам един познат си сменил статуса „взаимоотношения“ от „обвързан“ в „сложно е“. Питам го: – Какво стана бе, нали беше влюбен? И той: – Абе скарахме се с гаджето. – И всичко стана сложно? – Аха. – Всичко? – Да. – И за какво се скарахте? – Къде да празнуваме 8-ми март, и от дума на дума… – Нека ти обясня – викам, – сложно е ако тя беше забременяла от дядо ти и после го беше убила за да не разбереш. Това е сложна ситуация. А така…“

– Този е много аплодиран.

– А знам го – Играта. Някакво IT специалистче, акаунт мениджър. Винаги е адски популярен. Води си публика, плаща им входа.

– Забелязах. Кажи ми, кое е най-важното в това?

– Правостоящата комедия? Трябва да си остър и интелигентен. Колкото повече говориш, толкова повече лъжи казваш. За да имаш интересен материал трябва много да лъжеш. Това е като едно дете, което крещи за да му обръщат внимание. После детето пораства и продължава да го прави.

– Струва ми се, че схващам идеята.

– И не обръщай внимание на публиката, те са кретени. Повечето от тези хора не са казали нищо умно през живота си, но смятат, че щом са си платили куверта и една бира могат да дават акъл.

– Е, щом идват и си плащат входа нека дават.
– Ако публиката е добра и се провалиш не можеш да обвиняваш никой, сам си си виновен. Но обикновено са пълни идиоти.

– Да разсмиваш идиоти.

– По-лошото е друго: да гледаш изпълнението на български стендъп комик аплодиран от приятелите си не е точно, хм… То е като да гледаш как група мъже, които не са гейове се чукат защото са си много близки. Прилича на изкуствената радост в рекламите за перилни препарати. Искам да кажа, че има нещо противоестествено и мъчително в това, но, щом някой ги прави щастливи, аз съм за! Без да участвам.

– Къде не е така в живота?

– Мисли за думите като за дупки от куршуми през които влизат слънчеви лъчи. Това е уан мен файт.

– Точно така се чувствах някога на ринга.

– Да, приличат си. За това се казва „punch line”.

(пауза)
Може ли да те питам нещо? Защо правиш всичко това за мен? Сега си тук и… очисти Спаркс?

– Не е заради теб.

– Не?

– Заради Турчина. Длъжник съм му. В пандиза Турчина ми спаси живота.

– Какво, някакво затворническо сбиване с ножове?

– Не точно, но това не променя нещата.

Ретроспекция: Килъра и Турчина в кенефа на затвора. Килъра бързо нагълтва последите парчета локум от кутията. Уринират рамо до рамо, Турчина казва нещо, килъра се засмива с глас и се задавя. Турчина схваща положението, минава зад него и го сграбчва с хватката на Хаймлих през корема. Притиска силно няколко пъти като го навежда напред (отстрани изглежда сякаш го чука). Локума излита и се лепва на стената; килъра пъшка тежко на колене с Турчина на гърба си, направо пръхти, опитвайки се да поеме въздух и в този момент се появява надзирател. Килъра и Турчина в карцера за затворнически секс.

– Добра история. Можеш да я използваш.

– Малко е… не знам как да я развия.

– Е, комедията не е като да практикуваш дипломация, не е фатално и да се изложиш. Няма как да произтекат кой знае какви международни усложнения. Какво толкова може да стане – да те освиркат? Пф, свиква му се.

– Вероятно.

– Бях сигурен, че ще очистим Спаркс и дори планирах нещо: говорих с агента си, имам насрочен ангажимент на 29-ти, поеми го, аз мисля да се откажа. „К-к’во дда ви к-кажа, обичам д-да ссе сста-ста- рая в секса… К-к-казвали са ми, ч-че съм ссс-страхотен в…в, в: по-по-в-втар-рям че-че-три пъти… ( дава му листче) Виждаш ли, не става, ето прочети я.

– „…Казвали са ми, че съм страхотен в секса – повтарям 4 пъти. Но определено, вторият, през пролетта съм най-добър! Единствените хора, които правят секс през цялото време, са лъжците. Добре де, повтарям 2 пъти. Но пролетта съм по-добър от есента… Обичам да се старая. И по някой път жените ми казват: “Ей, ама ти направо свършваш 10 пъти по-бързо от всички останали! Да не пиеш някакви хапчета?”

– Ако искаш използвай я.

– Ще си помисля.

– Ще ми го оставиш ли? Диктофона. Не ми дават да гледам телевизия.

– Разбира се… (натиска плей и оставя диктофона на шкафчето до пюрето)

Глас: „ Понякога се оглеждам наоколо и ми става непоносимо тъжно, как годините отлетяха, а детските ми мечти не успяха да се сбъднат. Но после си викам: „Абе май по-добре, че не станах индианец продавач на сладолед с 15 кучета.
Мина доста време, но, чудя се липсват ли ви още пепелниците? Тази вечер мислех да пусна малко смешки за пушачи, но се сетих, че няма да има такива, сигурно ще са отвън да пушат?… За това ще кажа само: Браво! Край! Живеем без вонята на тютюнев дим и фасове! Човек като влезе в заведение най-сетне може да се наслади на истинския аромат на въздуха: потни крака, чорапи, подмищници, скапани дезодоранти, махмурлък, повръщано… Някой е настъпил кучешко лайно! Ако сега стане земетресение само тези отпред ще оцелеят.

Научен факт. Ако в цигарите има 100 единици никотин в патладжана се съдържат 120. Е добре, ако никотина предизвиква една от най силните зависимости, защо тогава никой няма зависимост от патладжан? А? Никой не казва “За патладжан човек убивам!” Дайте тогава и него да го забраним! Ами пасивните консуматори на патладжан?… Всъщност не, няма пасивни консуматори на патладжан – ще поработя още над това, – но какво да кажем за пасивните пушачи? Защо няма зависимост към пасивното пушене? Ако теорията е вярна би трябвало да има и доста пристрастени непушачи?

Видели ли сте някой да ходи с патладжан в джоба? Всеки пушач носи кутия цигари, но досега още не съм виждал човек с патладжан… Е, виждал съм хора с патладжан в гащите отпред. Но само на плажа. И това по-скоро не е никотинова зависимост. Друг случай е…”

Клиента се унася от лекарствата. Килъра излиза.


8.
Мисис България


Килъра отвинтва заглушител, хваща го като микрофон и застава с него срещу огледалото:

– Кхъ-кхъ, баба ми имаше лошият късмет да умре от Ковид 19 по време на аутопсията. Записах се за писиар . Преди малко ми се обадиха, че и аз съм починал.

Ще повърна когато някой известен с това че го дават по телевизора, каже че правел нещо, защото обичал да приема предизвикателства. „Участвам в Черешката на тортата, за мен това е ново предизвикателство!“ Не, не е. Това е суета и заигравка с публиката. Предизвикателство е да отидеш да сменяш подлогите в инфекциозното. Направихте ли го? Очевидно не. Тогава ебавайте си майките.

Моля ви, стига подигравки с мисис България, може да не е перфектна, ама братовчед ми е все пак и не ми е приятно! Какво като е лежал за джебчийство. С тия камери всеки могат да го хванат…

9. Тук замириса на маймунска козина

клуб „LimeLight”, 3 семици по-късно.

Вечерта е към края си. Публиката е доста пияна и превъзбудена.
Мъж с тиранти завършва сета си.

– … Гледате ли телевизия? Ако един на всеки 10 души страда от диария, както се твърди в рекламите по телевизията, значи ли това, че останалите 9 и се наслаждават?
Знаете ли има чудесно място в София, където голи жени се мажат с машинно място, гъделичкат се и тичат в кръг – моето апартаментче!… Живи и здрави! Ще се върна на сцената точно в 22 следващият вторник! О-бичам ви! (прави „джазови ръчички”)

Гласове: Чакай ни на гости! Сменям дилъра и идвам.

Водещ: – Последният ни участник тази вечер ме помоли да прочета от негово име това и аз го правя: „Честно казано аз трябва да съм адски глупав за да реша да изляза на сцената в компанията на такива блестящи комици и да се опитвам да впечатлявам публиката с това което особено добре не мога – да бъда забавен… Дами и господа, с голямо удоволствие ви се извинявам за участиeто си!” Посрещнете за първи път на тази сцена – Роки Фаренхайт! Каквото и да значи това.

Килъра хваща микрофона. Постарал се е да изглежда добре, облякъл е костюм с тънко вертикално райе. Вади една банкнота и се прави, че изшмърква през нея една от линиите от плата на ръкава за да влезе в тонус.

– Кхъ… Не се чудете, ще ви обясня: Роки е името на първото ми куче – дакел. А Фаренхайт – една от улиците на които съм живял. Реших, че това което правя е много близко до порното и ето, имам псевдоним. Макар бих казал, че прилича повече на онанизъм.

Глас: – На този му е влязъл бръмбар в комина, мисли се за смешен.

Глас: – Управата! Какво чакате, глобете го.

– Ей, дайте ми шанс, още не съм почнал!

Добре, имам приятел, който продължава да живее така както аз живях някога. Не знам как да го опиша: Събуждаш се в 4 сутринта от удари по вратата, суматоха, тропане по стълбите, викове от ядосани гласове, и ти разбираш, че си до уши в лайната и при това се кръстиш: “ОУ, НАДЯВАМ СЕ ДА СА ЧЕНГЕТАТА!” Което е по-добрият вариант. Нещо такова…

Глас: – Ей, психиатъра ли ти пише смешките?

Глас: – Върни се в зоопарка. Тук замириса на маймунска козина!

– Добре, момчета, колкото по-малко ме прекъсвате, толкова по-бързо ще свърша.

… Няма да крия, бил съм в затвора. Да. Ще ви разкажа: Правихме групов секс с един и той не искаше да се сменим. Викам му „Дай малко да мина отзад”, а той не ще, вика: „Добре ми е от тая страна”. Викам му „Ама и аз искам.” И така от дума на дума: „Кой, ти ли бе? – Аз. Какво ще ми направиш…” и се сбихме. Наритах го и копелето ме осъди. Опитах се да отрeка, ама имаше свидетел. Оная разправя: „Ами г-н съдия, обвиняемият ми беше отпред, имах добра видимост към него, а потърпевшия, така де, бития, зад мене… И някой хвърли бутилка, а този отпред хвана един пепелник и замери онзи отзад и го улучи в челото. И после заобиколи и продължихме само двамата. Другият припадна…”

Гласове: – Значи гаджето е свободна. Ще ми дадеш ли телефона?

– Мадамата обича приключенията. Това сестра ти ли беше?

– Да не беше ти шунката в сандвича?

– Връщай се в килията. Смешен си като сандък чукове.

– … Така че ето малко скъпо платен житейски опит: нищо не подобрява секса както пауза от година – две в затвора. Но не го проверявайте лично, най-добре приемете думите ми на доверие. Имам предвид секса с жени. Секса зад решетките е съвсем друга работа. Наистина, кофти е да прекараш няколко години с коркова тапа в задника като се къпеш. Щом излезеш на свобода първата ти задача е да изтичаш за тирбушон и си оправиш перисталктиката. Освен ако не е почнало да ти харесва.

Гласове: – Хаааа! Изпусна ли сапуна? Да, разкажи как ти тъпкаха лайното на обратно! Мога да ти стана донор на едно парче.

Глас: На този задника му е бил хотел за кондоми.

Глас: Ей, Варенхуй, заври си термометъра отзад. Сигурно париш?

– Ей, ей, ей, момчета, по-леко, предупреждавам ви, че тоя хумор може да ви донесе късмет. Лош късмет. Тук аз правя майтапите.

Глас: – Верно ли бе? По-добре разкажи как каза на жена си, че си станал гей.

– … Чуйте това, имам приятел гангстер, богаташко синче. Добре че е майка му, за всичко стои зад гърба му: плаща му бензина, здравните осигуровки, разходи за заведения и дрехи и дори напоследък почна да поема някой от мокрите му поръчки. Голям лигльо, да я изпрати сама да пречука… всъщност, ако ви кажа после тя трябва да ви убие.

Глас: Ако си пъхнеш пиратка в задника ще ти услужа със запалка.

– Ей пич, аз не съм подходящия човек да ме освирквате. Но ако искате продължавайте с майтапите, не се притеснявайте, подсигурил съм ви линейки.

Глас: – Защо, какво ще ми направиш?

– Ами мога да ти помогна да сереш накриво следващия месец. Искаш ли талон за паркиране на инвалиди?

Глас: – Леле, как съм живял досега без остроумието ти? Баба ми издава същите звуци като теб като пърди в кенефа.

– Слушай, млъкни или това ще свърши като лоша новина от първа страница.

Глас: – Верно ли? Браво, печелиш буркан с компот за тоя лаф.

– Знаеш ли, че последния който ми каза нещо подобно излезе за цигари и не се е прибрал 5 години.

… Окей… Не знам, следите ли криминалната хроника? Имало ме е в нея. Преди и аз бях от бандата на Наглите. Ще кажете как така? – Ами е така! Веднъж отвлякохме 1 тип и пратихме палеца му в кутия до жена му. А тя се свързва с нас и вика: А-а, не, не е достатъчно, ще се уверя, че е той когато видя нещо по-познато… сещате се, оная му работа – пениса. Ебати жената! За да плати откуп искаше да му отрежем пениса! От мъжка солидарност не бяхме в състояние да извършим такова нещо, дори и за пари. Теглихме чоп и ми се падна. Тогава разбрах, че тая работа не е за мен и се отказах. Не ставаш похитител с идеята да режеш пениси. Опитах! Опитах, но стигнах на-много до кожичката. И сега този тип разправя „Отвлякоха ме едни и ме обрязаха!”… И много ясно никой не му вярва. Но дайте да говорим за нещо по-приятно.

Гласове: – Да, как ще се разкараш!

– Иди да го споделиш с Гала в „На кафе”.

– Управата! Върнете ни парите!

– Смешките ти са китайска стока.

– Искаме фокуси!

– Вземи си отпуск за глупост. Барман, дай пиене!

– Хора, добрата новина е, че по-лошо няма как да стане!

– Чакайте, дайте ми още 1 минута!… Защо никога не съм опитвал кокаин? Казват, че било готино, но не мога да си пъхам в носа неща, които са пътували от континент на континент в нечии задник! Без мен!

Глас: – Да, без теб, подай молба за евтаназия.

– Не знам какво трябва да направя за да ви разсмея, хора? Да си запаля пениса на сцената?

Одобрителни възгласи и ръкопляскания.

Викове: – Точно така!

– Купи си диня и си я сложи вместо глава.

– Заври си билярдна топка там дето забравяш да се бършеш. През гащите.

– Е добре, винаги идва един момент, който е… Сега! Всъщност запомнете до къде сме стигнали, връщам се след малко.

Аплодисменти докато пресича сцената и излиза от заведението.

Гласове: – Ако имаш рокля, облечи я.

– Излез на улицата да чакаш боклуджийската кола.

– Хвани се за кремвирша и се заведи в кенефа.

– Повече не се качвай на сцената.

– Забавен си като преглед на простатата.

– Този пуска шеги все едно маймуна използва отверка.

Паркинг в близост до клуба. Една разтреперана ръка вдига капака и отваря скрито отделение в багажника. Отдолу се показва оръжеен арсенал. Взема карабина, пълнител, няколко гранати… Забързани стъпки. Нещо като консерва издрънча на пода в клуба и със съскане почва да бълва дим, който бързо изпълва помещението и замъглява видимостта като марля. Чува се раздиращо кашляне. През вратата се подава дулото на полуавтоматична ловна карабина с висящ кожен ремък и почва систематично да залива помещението с куршуми. Викове, вопли, стонове и женски писъци изпълват салона; плафони се пръскат наред, куршумите с тъп звук влизат в телата и порят с трясък ламперията, сепаретата се изпълват с агонизиращи тела. Навсякъде хвърчат стъкла от бутилки и се трошат мебели. Преди сцената напълно да изчезне зад завеса от дим, ръката презарежда залепеният с тиксо пълнител и дава нов откос. После се подава муцуна на противогаз и почват да се чуват единични изстрели с различен звук.

10. Cream de la creme

Скъп ресторант обзаведен с тежки кожени мебели като пушалня в дипломатически клуб. 2-ма души охрана край вратата на салона. Възрастни мъже, някой от които вече над 70-те пушат пури след вечеря. В средата на масата има домашен старовремски телефон с шайба. Всички са се облегнали назад в креслата.

– Този глупак се издъни. Сега го търсят всички служби…

– Да, нещо се смахна в последно време, реши да става комик. Искаше да се оттегля.

– Изби 15 души.

– Беше най-добрия!

– Cream de la creme.

– Къде е?

– Знам ли го? Може да е навсякъде. Може да е при братята в ЮАР?

– … Трябва да решим какво ще правим. Трябва да намерим на кой да възложим поръчката.

Епилог

Самоуверен, опасно изглеждащ, едър мъж запречва тротоара и слиза от луксозен джип, придружен от охрана. Циганин екипиран със светлоотразителна жилетка тътри след себе си натоварена с боклуци саморъчно сглобена количка:

– Ей, б-брато, треа ли шшлай машина?

– Какво бе, мангал?

Комикът издърпва автомат Калашников увит в пуловер изпод боклуците. Заглушителят почва да плюе олово „Туф-туф-туф. Туф-туф-туф.”

Охраната е покосена. Мъжът успява да отвърне на огъня и дава един изстрел с пистолета си, но жилетката на циганина всъщност е бронирана и това е краят му. Циганина му пуска контролен изстрел от упор в главата.

The end

АЙСБЕРГ: ВЪЗМЕЗДИЕТО

Седморъстият книга III

пролог

„Когато тръгнеш да отмъщаваш изкопай два гроба. Но ако са два, защо не десет?“ – Narcos Mexico

наши дни

Пренесе колелото на рамо през канавката и се насочи ребром през храстите. Подпря го на едно близко дърво и се върна обратно до пътя за лопатата. Стисна я под мишница и се отдалечи навътре около 30 метра от шосето. Мястото беше добро, достатъчно скрито и едновременно лесно за запомняне.
Седна на един повален дървесен ствол и запали цигара. Огледа се: слънцето току що се бе издигнало над близките хълмове; откъм шосето се чу шум от преминаваща кола и бързо заглъхна. Въздухът носеше свежестта на утрото и ухаеше на бор и диви цветя, в клоните пееха птички; някъде от много, много далеч зад хълмовете долетя изръмжаване на трактор.
Пусна цигарата, стъпка я старателно в треволяка и промушвайки се странично през листвениците избра мястото – малка буренясала площ, два на два метра, край изгнил пън, обрасла отвсякъде с храсти. Заби лопатата в центъра и и си плю на дланите. Нещо живо прошумоля в краката му и се шмугна сред храстите. „Пфу, змии ли има тук!“ стресна се и усети как устата му пресъхва.
Постоя неподвижен няколко минути, докато пулсът му се нормализира, оглеждайки се наоколо, но не забеляза нищо повече. Заби острието на лопатата в единия край на парчето земя и я настъпи прониквайки в почвата. Пръстта беше мека и влажна от валялите през седмицата дъждове и той се зае да я изгребва. Скоро пред него се оформи плитък изкоп с форма на достатъчно голяма вана.
Изправи гръб леко задъхан, постоя малко, разкършвайки се в кръста и издърпа фланелата си през глава. Върза я около талията и продължи да копае. Дупката пред него бавно се удълбочаваше.
След около час и половина изкопът надхвърли нивото на коленете му и той влезе в него, подравнявайки го по краищата. Наложи се пак да излезе и прехвърли по-далеч земята отстрани за да не се рони в ботушите му и продължи да напредва надолу.
Като се умори пак, постла вестник и седна на ръба на изкопа да си почине, пушейки цигара. „Ех, да имаше сега една бира! Що не се сетих… – помисли си той и духна нагоре дима с къса въздишка. – Нищо, за следващия ще взема“.
Пръстта в дълбочина оставаше все така мека и рохка, единствено няколко корена пречеха, но той лесно ги съсече с острието на лопатата. Тази която изхвърляше навън промени цвета си, стана по суха, глинеста и жълта. С пляскане на крила през листака прехвърча едра птица и изчезна към полето. Премери дълбочината в двата края на изкопа с дръжката на лопатата: беше с денивелация около 20 см. в единия от тях, но реши да го остави така.
Когато прецени, че дълбочината е достатъчна слънцето вече се беше вдигнало високо в небето и грееше почти над главата му. „Стига му толкова“ заключи доволно, изхвърли малко посипала се обратно пръст и изскочи от ямата, изкатервайки се с крака опрени в срещуположната стена. „Ако трябва ще дойда пак да изравня стените“ каза си. Върна се до пътя и свали от чантата на колелото малка туба с нафта. Провери капачката и я постави в единия ъгъл на изкопа. После уви лопатата в два полиетиленови плика и я положи на дъното. Снима мястото, засече координатите с gps-а и се зае да покрива дупката с клони.

Мъжът трябва да прави това, което трябва да прави един мъж


Катрин изчисти видеото от екрана, затвори подвързията на таблета и погледна над главата му.
– Това си ти, нали?
– … Без коментар.
– Окей, без.
Мълчание.
– Бърбън? – предложи тя,
– Вече пих – отказа предложението Коста.
– Значи е мой ред.
Тя посегна за служебната бутилка и си наля два пръста.
– Ще ми разкажеш ли?
– … Еми казвам се Костадин Христомиров, на 35 години съм, от София и по професия съм обущар.
– Не това, вече знам кой си. Историята.
Костадин на свой ред се пресегна за бутилката.
– Добре, преди 2 години бях посетен от човек от общината, който в последствие се легитимира като майор от ДАНС. Помолиха ме да попълня стандартен IQ тест за някакво изследване. След няколко дни ми направиха предложение на което нямах възможност да откажа…
– Кои?
– Той с помощта на една синоптичка, виждала си я по телевизията.
– Коя синоптичка?
– Чете прогнозата по НОВА, Анжела Никулова. Тя спа с мен, тоест правих и футмасаж и, както и да е. Казаха ми, че искат от мен да спася човечеството и трябва да бъда замразен във фризер и изпратен с нея в бъдещето.
– И ти им повярва?
Костадин вдигна рамене:
– Тогава всичко ми изглеждаше разумно. Бяха… убедителни.
– Даваха ли ти някакви наркотици?
– Кой?
– Синоптичката и този, как беше?
– Казаков-Щерев. Не, доколкото знам.
– Допускаш ли?
– Не знам, веднъж изпих няколко спазмалгона. Но те не бяха таблетки, а проследяващ радиочип. Поне така ми каза, този, майора.
– Опиши ми го.
– Казаков ли? Ами един такъв длъгнест с пипонеста глава. Прилича и по форма и по цвят на пъпеш, ако го видиш не можеш да го сбъркаш. С издължено чело, остра брадичка и хлътнали безизразни очи. А да, и има тик – понякога рамото му подскача нагоре. Носи обувки № 42 ½ и като ходи стъпва на страничната част на стъпалото и провлачва крака, подметките на ходилото му са по-изтъркани отвънка.
Тя си записа информацията.
– Дадоха ти чип. И после?
– После някакви мъже се опитаха да ме убият за да ни попречат.
– Как го направиха?
– Следяха ме, стреляха по нас. Казаков каза, че са от групата на Нощните преследвачи. Масони или нещо такова. Имаше гонитба с коли и престрелка, няколко души умряха. Ние им се изплъзнахме и стигнахме до един комбинат извън София, секретна база на специалните служби. Там имаше фризер и трябваше да вляза в него.
– Доброволно?
– Да. После този Казаков или Щерев затвори капака и аз почнах да замръзвам. Това е което помня… Осъзнах се година и половина по-късно в стая на Лъвов мост със сак пълен с пари и три липсващи пръста… Нататък си в течение.
– Да.
– Това е историята. Прецакаха ме. Но не знам защо.
Катрин потърси погледа му и го фиксира настойчиво.
– И какво ще правиш сега?
– Какво ще правя? Мъжът трябва да прави това, което трябва да прави един мъж, когато трябва да го направи.
– Тоест?
– Намери ми Казаков.
Тя поклати глава.
– Не се занимавай с глупости. Вземи парите и си живей живота, пътувай някъде, замини на море.
Костадин извади от чантичката си на кръста 6 сантиметрова пачка столевки и я сложи на бюрото.
– НАМЕРИ МИ Казаков! От общината или ДАНС, какъвто и да е!? – натърти той.

гл. 1 Огледалата на Козирев

Когато пак посети добре позната му ‘Causa perduta’ завари Катрин в компанията на закръглен и приветлив пълнобузест мъж с добродушно лице, който дъвчеше дюнер, без да обръща и капка внимание на стичащият се върху сандалите му майонезен сос. На пода пред краката му лежеше отворена кутия на телескоп, а до прозореца беше изправен тотемният стълб на триножника му с насочен към отсрещните сгради рефрактор.
– … Ако искате да прочетете вестник това ще ви осигури идеална видимост на 8 км. Увеличението е 14 инча диаметър на главен оптичен елемент, т.е. 356 мм. и 1600 мм. фокусно разстояние – довърши презентацията си мъжа, дъвчейки с пълна уста и с трудност преглътна.
Вместо поздрав тя го тупна с леко кроше по гърба и кимна по посока на госта си:
– Извиках те за да те срещна с един човек, който може да внесе някаква яснота по твоя случай. Запознай се, това е г-н Караджов, той е учен – представи му тя преживящият едър мъж.
– Здравейте, Костадин – представи се седмопръстият.
– Можете да ми казвате Тошко – подаде му мазната си ръка с нещо като усмивка на препълнената си уста дебелака.
Костадин я пое и собствената му ръка му се оказа в капан. Ръкостискането на мъжа беше учудващо силно за вида му.
– Тошко – Тодор, предполагам? – едва не простена той.
– Не, не, Тошко съм по лична карта.
– Добре, г-н Тошко – измъкна омазнената си длан седмопръстият и я заразтърква с другата.
– Той ще ти изложи някой хипотези за това което може да е произтекло с теб, макар че за мен обяснението е по-просто – осведоми го Катрин.
– И какво е то според теб? – погледна я Коста.
– Тези таблетки които си приел, как беше, Спазмалгон, нали?
– Да. И понеже обърках инструкцията се наложи да изпия цели 4.
– Едва ли. По-вероятно е било Скополамин – вещество което причинява амнезия. Той предизвиква халюцинации и после изтрива паметта напълно.
– Мислиш, че са ме надрусали и съм си въобразил? Всичко? За период от почти 2 години?
Катрин утвърдително кимна:
– Психологическите последствия от прилагането му са напълно сходни с твоите симптоми: безпокойство, дезориентация, изяви на делириум и живи халюцинации, които могат да изглеждат толкова реални, че човек за дълго губи всякакъв контакт с обективната реалност.
– Хм, да но, мисля, че в тези случаи паметта изчезва завинаги, а не се връща по-късно. И то само епизодично, а не изтрива абсолютно целият хард диск…
– Момент, едното не изключва другото – намеси се в разговора госта. – Запознат съм донякъде с вашият случай. Госпожа Бонев ми го изложи – избърса с длан уста и се обърна към него. – Ако сте приели наркотично вещество от сорта на скополамин или натриев пентотал – серума на истината, това може и да е помогнало, като е блокирало или задействало определени функции на мозъка при хипотермията и е предотвратило последствията от кристализацията на клетките. Разбирате ли, замръзването и изпарението са процеси които може да повлияят на биологичните структури като отдават и приемат време.
Костадин го изгледа и поклати неразбиращо глава.
– Как така? Какво е отдаване на време?
– Чувал ли сте за физика Николай Козирев и неговото пространство?
– Не и по двете точки от въпроса – поклати пак глава Костадин.
– Ето какво, мисля, че преживяното от вас може да се обясни с неговата теория за енергията на времето. И имайте предвид, че теория, не значи хипотеза. Тя е измерим, реално съществуващ феномен.
– Давайте, слушам ви – насърчи го да говори Коста.
– Козирев е руски астрофизик според който времето е обект – субстанция. Например не термоядрената реакция в слънцето създава неговата енергия, а концентрираното време, което то използва и преработва в друг вид енергия и излъчва в пространството. Термоядреният синтез създава не повече от 10 % от отдаваната слънчева енергия. Слънцето е реактор който преобразува хода на времето в топлина и светлина.
– Искате да кажете, времето е горивото на слънцето, така ли? А не атомите или…
– Точно така. Според Козирев всички природни процеси протичат или с отдаване или с поглъщането му. Подобно на водния поток, потока на времето има течение и направление и е способен да въздейства на материалният свят, оказвайки му силово въздействие. Също така то може да насища или се отразява от предметите в него. Активното влияние на времето върху материалните обекти може да бъде различно, ускорявайки или забавяйки процесите в тях, като плътността зависи от разстоянието до източника.
Кантарджиев спря и го изгледа преценяващо, опитвайки се да разбере каква част от думите му схваща.
– За какво е телескопа? – използва момента да полюбопитства Коста.
– Астрофизик съм. Доцент, дфн. по космическа антропология.
– И изследвате Вселената с това?
– Не, показвам луната на туристите в градинката. Човек трябва да се прехранва с нещо и да си купува бира – Вдигна от кутията в краката си ламинирана табелка с надраскани на ръка цени:

● 3 лв. на обект от Слънчевата система, отдалечен на макс. дистанция от 11 AU
● 2 лв. – планетите извън тази дистанция и 2 лева – на обект от Дълбокия космос
● Избухване на свръхнова – по споразумение.
● Търсене на черни дупки – 12 лв за 10 мин.
● Нудистки плаж изглед – 15 лв.

– Това последното важи само през лятото – поясни астрофизика.
– Да, разбира се. Продължете, моля.
Някъде по етажите над над тях се включи пневматична бормашина и затрещя като тежка картечница. Направи 20 сек. пауза и почна да вие и блъска отново.
 Катрин се надигна от стола си:
– Вие си говорете, сега се връщам.
– Става дума за това, че процесите в които има нарастваща организацията на веществата засилват плътността на времето – продължи доцентът, надвиквайки шума – Те сякаш го извличат от пространството около себе си. Например прекристализацията на веществата, както вече казах, – това е пряко свързано с вашият случай – и обратното, ако системата старее и в нея нараства ентропията плътността на времето в нея отслабва. С други думи умиращата организми излъчват повече време в околното пространство отколкото поглъщат.
– Тоест времето е?… – повиши глас заради думкането Константин.
Кънтенето над главите им внезапно престана. Чу се глух шум и блъскане. След кратка пауза последва трясък от нещо тежко хвърлено по стълбите, придружено с кънтящо изплющяване. Мъжки глас извика „Помощ!“ и последва затръшване на врата. Двамата се ослушаха, но не се случи нищо повече и продължиха разговора си.
– Времето е енергия, разбирам. А какво е бъдещето? – уточни въпроса си Константин.
– Dark matter – непроявената субстанция.
– И може ли да се пътува в него?
– Не мисля, че е възможно физически. Поне на този етап. Но при определени условия се доказва експериментално в научно протоколен, измерим вариант, наличието на трансперсонална психическа връзка – така наречената телепатия. И най интересното е че операторът в огледалото може да прочете чуждата мисъл дни преди да се е появила. Огледалото на Козирев дава достъп до пространство, което ние физиците определяме като Паралелни Вселени. Вход в Бъдещето, Миналото и Настоящето синхронично в различни точки.
– И това въздействие е сработило при мен?
– При вас ефектът се е проявил случайно, поради стечение на обстоятелствата. Това може да стане не само в лабораторни условия, ако наличните обстоятелства са подходящи. Уплътнявайки времето във вътрешността на прибора, във вашият случай фризера и шлема на главата ви, се открива достъп до неизчерпаем източник на енергетични феномени. Пространството на Козирев е странно място, където невъзможното е напълно възможно. Чували ли сте за торсионните полета?
– Бегло от списание Космос.
– Торсионните полета се характеризират със скорост на сигнала превишаващ многократно скоростта на светлината. Това е изпреварване на настоящето при пренос на сигнал с максималната скорост в причинно-следствените връзки. Най важното което трябва да схванете тук е, че времето е енергетическа реалност.
– Да, вече го казахте.
– Човешкият мозък обикновено спи или се намира в режим на използване на 10%-ов капацитет, но може да се разбуди и разкрие целия си потенциал при определени условия. Именно това се постига в пространството на Козирев. Ниската температура и екранирането стените на фризера и на шлема ви е позволило феномена да задейства. Ние човешките същества сме част от вселенският разум, притежаващи способността да манипулират пространството-времевият континуум.
– Разбирам смисълът на това което казвате. Но какво на практика значи всичко това?
– Водолазният шлем на главата ви в комбинация с материалът на обшивката на фризера ви е пренесъл в паралелна реалност и така сте съхранил целостта на клетъчната структура на организма си. После когато с изменението на външните фактори – спадането на температурата – условията са се нормализирали и вие сте се върнал обратно в присъщата ни ежедневна реалност. Според хипотезата на Козирев действието на повишената плътност на времето може да се екранира от твърдо вещество – определен метал – с дебелина няколко сантиметра. То отслабва обратнопропорционално на квадрата от разстоянието и се отразява от огледало според законите на оптиката.
– Тоест шлемът върху главата ми е предизвикал ефекта и е предпазил клетките на мозъка ми?
– Еврика! За „козирогледалата“ най-често се споменава, че представляват спираловидно завит по посока на часовниковата стрелка лист от полиран алуминий. Много подобни на устройството във вашият случай. Експериментално е доказано, че в такова „огледало“ човек изпитва различни аномални психофизически усещания. Изводът от всичко дотук е, че изменение на състоянието и свойствата на веществото може да протича не само с времето, но и под действието на времето върху материята.
– Звучи… Не знам какво да мисля.
– Квантовата физика е сложна материя. На непосветените им звучи донякъде като магия.
Костадин кимна за да покаже, че е съгласен с него. Доцента се наклони рисковано напред и се пресегна към някакво тайно отделение на кутията на телескопа, откъдето извади и разви фолиото на нов дюнер. Захапа го и задъвка с настървение.
– Всъщност, да не ви отегчавам, писал съм статия по този въпрос, искате ли да ви я оставя?
– Да, защо не – Костадин взе подадената му тънка папка озаглавена „Причинна несиметрична механика“ – Ще я прегледам в къщи на спокойствие.
Вратата на офиса се отвори и Катрин им показа ожуленото кокалче на юмрука си с усмивка:
– Някой да иска кафе. Отивам да направя.
– Да, за мен с 3 лъжички захар – отвърна Константин.
Тошко кимна без да уточнява и продължи изложението си:
– Разбира се, това е просто хипотеза – подчерта примирено той, – която обаче може да бъде емпирично потвърдена с подходящи изчисления и експериментални установки. Но ще отнеме предполагам месеци и вероятно пак ще лудна. Така че просто приемете информацията като сведение, или я игнорирайте.
– Преди това случвало ли ви се е? – предпазливо се поинтересува седмопръстият.
– Какво?
– Да луднете?
– Пробвах веднъж да докажа математически теорията, само в продължение на 3 месеца и щях да се побъркам. Това не е като да докажеш принципите на Нютон. Говорим за търсене на чистата научна истина, а не само да строим ракети, да летим до Марс и да наблюдаваме мъгляви петна със звезди в тях за да търсим екзопланети. 2012-та изписах десет рула тоалетна хартия за период от около 3 месеца и се наложи да ме хоспитализират. Но не доброволно.
– Къде да ви? В болница?
– На 4-ти километър.
– Рисковете на авангардната наука, предполагам.
– Така е… Е, добре, аз трябва да тръгвам – надигна се от стола си доцента. – Огладнях, а и наближава време да изкарвам телескопа. Всяка вечер съм в НДК или градинката пред театъра, ако ви трябвам нещо. След малко ще се свечери и клиентите почват да се излизат, а е ден преди пълнолунието.
Костадин кимна и предпазливо подаде ръка на мъжа:
– Благодаря ви докторе. Може би не разбрах всичко, което казахте, но имам чувството че сте прав. Пожелавам ви успех в доказването на теорията.
– Радвам се, че бях полезен. Ако имате път край театъра елате да ви покажа петната на Юпитер.
– Ще се отбия. Непременно.
Когато Катрин се върна с кафето космическият антрополог вече бе прибрал телескопа и си беше тръгнал.
– Какво мислиш за всичко това? – попита го тя настанявайки се зад бюрото.
– Не знам какво да мисля. Но този е голям образ.
– Определено.
– Откъде го познаваш? Да не ти е клиент?
– Бивш.
– Какво, и този ли е прелюбодеец?
– Не той, жена му.
– Аха. Интересен тип.
– Доста. Беше ли ти от полза?
– Не знам. Всичко това звучи някак… Но е факт, че съм жив и, колкото и да е странно, трябва да има обяснение… Наистина ли вярваш във версията със скополамина?
– Да. Прочети в интернет, има доста съответствия.
– Как мислиш да продължим нататък? – погледна я въпросително Костадин.
– Имаме две възможности: този Казаков и синоптичката. Но ще мислим за тях по късно. Сега искам да поговорим за нещо друго – парите. Мисля, че трябва да обмениш банкнотите за да не те засекат. Те могат да имат номерата, по тях ще те открият много бързо. Нали не си забравил, че собственикът им ги търси. Имам човек за това, ще го направи срещу 10 %.
– Номерата на банкнотите. Не бях се сетил! – щракна с пръсти Костадин.
– 9 и половина килограма в банкноти по 100, това е милион, долара. Значи разполагаш с почти 2 милиона.
– Откъде знаеш?
– Просто знам, и преди съм виждала чанта с пари.
– Значи съм милионер, а.
– Добре, помисли си пак какво ще предприемеш. В момента проверявам една информация и ще говорим пак, когато я получа. Това е всичко за днес.

гл 2. ‘Секспартия бридж’

След няколко дни Катрин му звънна „ Долу съм, слизай“. Чакаше го на улицата пред тях в тухлено червен Фолксваген Поло и зад нея се беше образувало задръстване на което не обръщаше внимание. Качи се и поеха към покрайнините на София. На въпроса „Къде отиваме?“ отговор и бе „Ще видиш“. След около 25 минути стигнаха до задният вход на неработеща фабрика за преработка на цимент край околовръстното при северната дъга. Тя натисна клаксона и пенсионера от будката на охраната дотича и я пропусна без въпроси през порталната врата. Пресякоха през амортизирания асфалт на двора, завиха зад основния корпус на предприятието и продължиха покрай товарна рампова конструкция. След края на тясната алея се оказаха в малък двор с паркинг на гърба на ръждясал ламаринен цех, където беше разположен преоборудван в офис товарен карго контейнер.
В паркирана наблизо кола я чакаха двама закачулени мъже. Тя поговори с тях, плати им и ги освободи.
Катрин отключи катинара на вратата и двамата влязоха в контейнера. Вътре завариха разтреперан от страх мъж, вързан със свински опашки към стол, пристегнат с електрически кучешки нашийник около врата, осветен от мощен работен прожектор, който нагряваше въздуха. Видеокамера на статив беше насочена към него от единия ъгъл на помещението. Катрин му го представи:
– Запознай се с Деян Русев – Бърд, виден порнограф. Представям ти човека заснел първата и засега единствена българска секс лента. Гледал ли си шедьовъра му „Секспартия бридж“? Ако не си, значи си пропуснал удоволствието да се насладиш на великолепното актьорска игра на Малкия Мук и няколко провинциални нимфоманки. Кратко описание на творчеството му: лицето Бърд се впуска в авантюрата, наречена „първи беге порно филм”, още когато е третокурсник в тогавашния ВИТИЗ. И с това режисьорската му кариера приключва, оттогава е немилост в гилдията. Мераклийките за гола слава подбира чрез обява във вестник „Куриер 5”. За декор на продукцията служи т.нар. римска вила на скулптора Пламен Канев в Панчарево. Именно в тази продукция изгрява звездата, а и други неща, на няколко души в последствие добили популярност в медиите. Господин Бърд е осведомен за някой неща във връзка твоя случай и сега, надявам се, ще бъде така добър да ги сподели с нас, ако желае.
Тя връчи дистанционното за нашийника на Коста и разпита започна.
– Познаваш ли този човек? – попита мъжа Катрин и отклони встрани от лицето му лъча на прожектора за да може да го види.
Вързаният порнограф прежълтя и заклати глава, но стана ясно, че и преди го е виждал.
– Помисли си, не бързаме за никъде. Може пък паметта ти да е слаба.
– Не.
– Не? Искаш ли гинко-билоба?
Катрин даде знак и Коста включи тока по нашийника. Бърд се разтресе в конвулсии и дълго и мъчително се опитва да поеме въздух:
– Какво ще правите с мен? – успя да произнесе накрая.
– Нищо. Просто искаме да ни разкажеш каквото знаеш свързано с него.
Включиха камерата на видеозапис. Коста го заплаши с дистанционното на нашийника.
– Почвай да рецитираш – насърчи го Катрин. как му викате на това в бранша сценарий или синопсис?
– Добре, ако ви кажа каквото знам, ще ме пуснете ли?
– Ти самия не ни трябваш, трябва ни информация ти – увери го тя. – Пускаме те 5 минути след като ни разкажеш всичко.
– Добре, ето как беше – реши се Бърд. – Обадиха ми се да ме наемат за някакво риалити.
– Кой?
– Нямам идея. Свързаха се с мен по телефона и ми казаха какво искат. Тоест наредиха ми какво да правя.
– Да правиш какво?
– Да режисирам някакво риалити. Така ми обясниха. Дадоха ми пари и намекнаха, че ако не се получи ще ме… сещате се. Те са Мафията! Нямаше как да откажа. А и бях останал без доходи.
– Тоест, нямаш идея кой е поръчителят?
– Никаква представа. Аз имах отношение само с изпълнителите. Срещал съм се лично само с един от тях.
– Опиши го.
– Висок и слабоват с пъпешовидна глава… Представи ми се като Щерев, но по сценарий трябваше да е Казаков.
– Същия, майора от ДАНС – обърна се към Катрин Коста .
– Как контактуваше с него?
– Когато се налагаше се чувахме по телефона.
– Апарата?
– В джоба ми.
Катрин с погнуса го пребърка, взе апарата и прегледа азбучника му за номера.
– Виж за синоптичката – подсети я Костадин.
– Да, и нейния го има. Познаваш ли Анджела Никулова?
– Естествено. А ти? Всеки я познава.
– Имам предвид лично. Работил ли си преди това с нея?
– Не. Но всъщност – поколеба се порнографа, – сцената с футфетиша беше моя идея. Иначе си беше техен човек, дали са и задачата директно.
– Каква е тая сцена с футфетиша? – поинтересува се Катрин.
– После ще ти я разкажа – отклони темата Коста.
– Какво друго знаеш за нея?
– Че е бивша любовница на екс министър председателя и че… друго не се сещам.
Катрин прехвърли номерата от телефона му в своя и нагласи образа на видеокамерата на близък план.
– Продължавай да разказваш.
– Какво ви интересува?
– Например какви са бъдещите ти творчески планове. Каквото се сетиш. За Казаков да кажем.
– Всъщност този Казаков-Щерев беше мой избор. Изпратиха ми няколко човека и аз направих кастинг. Прецених че той се справя най добре. Аз го избрах.
– Талант, а?
– Не бих казал, но другите бяха много зле. Всичко трябваше да стане в кратки срокове: да го обуча, режисирам и тн. Репетирахме по 5 – 6 часа на ден. Действаха много професионално, имаха предварително изготвен психологически профил за всеки от протагонистите. Дадоха ми ги като написани характеристики. Освен това се занимавах и с масовката.
– Каква масовка?
– Ами разни мутри. Определено бяха истински и нямаха нужда от наставления как да се държат за да изглеждат страшни.
– Участва ли в преследването?
– Бях в съпровождаща кола и ги напътствах по радиостанцията.
– Ти ли измисли историята?
– Не. Получих цялата концепция готова. Аз само разработих мизансцена и детайлите. Предварително го бяха профилирали с психолог. В общи линии сюжета беше как да убедим някой много тъп, че е умен и да го манипулираме. Само поставих нещата от режисьорска гледна точка за да бъде историята изиграна убедително.
– Ти имаш ли въпроси? – обърна се Катрин към Коста.
– Да. Имам.
Коста се надвеси над лицето на режисьора с дистанционното в ръка:
– Слушай ме много внимателно, Бърд! Ти-ли-засне-видеото-със-сандала?
– Нямам представа за какво говориш – извърна очи порнографа.
– Изпюй се?
– … Какво? Защо ме карате да плюя?
– За да разбера дали лъжеш. Ако лъжеш, от страх устата ти ще е пресъхнала и няма да имаш слюнка.
– Не ми се плюе сега.
– Изплюй се!
Вързаният порнограф запреглъща а и направи опит да се изплюе, но езикът му беше залепнал. Седмопръстият включи нашийника и го държа така докато Катрин не му го издърпа от ръцете.
– Внимавай, ако има слабо сърце, ще го убиеш.
Бърд се изпърдя звучно; миризмата на газовете му изпълни със зловоние помещението и ги удари в носа и очите. Двамата веднага излязоха от фургона да изчакат, докато се отмирише.
Отпред запалиха цигари.
– Как разбра за него? – попита Коста.
– Разприказвал се надрусан пред някакви курви, че ще ги урежда с роли и така информацията стигна до мен. Хвалил се пиян като мотика, че е написал сценарий и мафията щяла да го финансира. Имал проект и влизал отново в играта. И познай за какво е сценария: човек който го замразяват и изпращат в бъдещето. а те щели да бъдат жените му.
– Очевидно е замесен, но дали има представа от подробностите?
– Не мисля. Всъщност спести някой неща. Отвлекли са го и са го изнасилвали два дни в някакво мазе. Наврял се е да досажда на момичета, които са елитни проститутки и са го наказали. От там тръгва участието му. Човека има психически проблем. Някаква мания.
– Знае ли се за кой работят тези проститутки?
– Мога да опитам да разбера.
– Защото този който го е направил трябва да ме е поръчал.
– Много вероятно. Но за сега не можем да стигнем направо до него.
– Какво правим тогава?
– Нямаме много опции, трябва да установим този Казаков и да разберем за кой работи.
– Синоптичката – Никулова?
– Около нея са все опасни хора. Щом е участвала в акцията няма как да не е свързана и с някой от подземния свят.
– Можеш ли да разбереш с кой е близка?
– Ще се заема. Не мога да си представя в какво трябва да си забъркан за да проведат такава мащабна операция в твоя чест. С режисьор и профайлър психолог, че и масовка. Какъв е залогът във всичко това? Такава постановка изисква организация и средства.
– Надявам се да стигнем до Казаков и да разберем.
Когато влязоха обратно в помещението порнографа се беше посвестил от шока и дишаше по-леко. На чатала на дънките му беше избило голямо мокро петно.
– Размисли ли? – Костадин насочи към него дистанционното. – Кой засне онова видео?
– Виж, виж, чакай, ето ти истината – запелтечи порнографа. – Знам за какво говориш. Те ми го показаха. Но, кълна се, аз не съм го снимал… Гледах го. Тогава ми хрумна сцената с футфетиша. Моите поздравление впрочем. Ако някой ден искаш да участваш, потърси ме, ще имаш успех.
Катрин бързо грабна дистанционното от ръцете на Костадин.
– Добре, за сега това е всичко – обобщи тя. – Ако имаме уточняващи въпроси пак ще те потърсим.
– Ей, чакайте, може ли да го повторя? – оживи се порнографа.
– Кое?
– Диалога. Моите реплики.
– За какво?
– Мм, не ги казах много добре. Дайте ми още един дубъл.
– Това не е кастинг, не кандидатстваш за роля.
– Да, но, понеже, по навик… Ще изрежете ли частта с напикаването?
– Обещаваме да си помислим – потупа го по рамото Катрин. – Окей, това беше. Видеозаписа остава при нас за застраховка. Ако разкажеш за срещата ни ще го дадем на хората, които са те наели. И ти знаеш какво те чака. Така че, ако си мълчиш ти ще си мълчим и ние. Макар че си пълен глупак нямаме интерес да те пържим.
Порнографа опита да изобрази нещо като усмивка и енергично закима в съгласие.
– По нататък може ние да ти дадем режисьорска задача.
Погледа на Бърд блесна:
– Супер – оживи се той, – това е яко. Може ли да ползвам сценаристи. Познавам едни две момчета, много са добри…
– Може да ползваш единствено главата си, ако е останало в нея нещо. Свободен си. Не, стой, последен въпрос!
– Да?
– Последен въпрос и те пускаме – увери го Катрин. – Кой е малкия Мук?
Порнографа енергично се задърпа в стола:
– Мъчете ме, колкото искате, но това не мога да ви го разкрия – разтресе глава той, – дал съм обещание.
– Минали са, колко, почти 30 години, давността не е ли изтекла?
– Въпреки това. Подписвал съм договор за конфиденциалност. Кой ще ми се довери да снима порно, ако разкривам лична информация и не си държа на думата.
– Какво, още не си загубил надежда да пробиеш.
– Да. До последно.
– Добре, нека го направим по друг начин. Аз ще направя предположение, а ти няма да отречеш ако е вярно. И така оставаш чист… Софкин?
Бърд вдигна глава, задържа погледа си около минута на лицето и и не каза нищо.
– Така си и знаех. Case closed.


гл. 3 ‘Серат ли умрелите“

Следващият следобед Костадин прекара в разходки из града. Мотаеше се по улиците безцелно, обмисляйки разни неща, като например как да постъпи от тук нататък. Да отвори ли отново работилницата за обувки? Какво ще направи с Казаков и синоптичката, когато ги открие? Какво ще прави с парите? Дали да си купи нещо ценно, кола или къща? Или ново колело с 12 скорости? Отношението на властите към парите, когато са в брой в големи суми, винаги беше сякаш става дума за пране на пари от наркотици или корупция в особено големи размери. Нямаше идеи за отговор на нито един въпрос. Реши за сега да не избързва.
От магазин за риболовни принадлежности купи 100 грамова оловна тежест, метър и двайсет тънко яхтено въже и малък поплавък за рибарска мрежа, който точно лягаше в дланта му. Прекара въжето на две през ухото на оловната тежест и другия му край привърза към поплавъка, но го смени с метална халка към която закачи връзката си ключове. Получи се нещо като малък джобен боздуган, който можеше да му послужи за самозащита.
Костадин отиде до една градинка и пробва няколко удара върху храстите. Това определено чупеше черепи и ако се наложи щеше да стане за самоотбрана, а ченгетата нямаше как да се заяждат за притежание на оръжие. Просто утежнение с ключодържател.
Пи бира и пуши лула на пейките в парка и преди настъпването на сумрака пое обратно към вкъщи. Малко след като отмина Лидъл на Раковска зад гърба му прозвучаха рязко приближаващи сирени и изведнъж настана суматоха. Полицейски коли със свирене на гуми застанаха напряко за да блокират движението по булеварда и няколко ченгета се разтичаха с преградни ленти. След тях се появи специализиран полицейски микробус, придружен от линейка и пожарна. Веднага започнаха да се трупат репортерски коли от всички телевизии и журналисти с камери. Тълпата наоколо се скупчи толкова бързо, че блокира видимостта му и той не можа да разбере какво точно се случва. Някой почна да дава разпореждания с мегафон на хората да се разпръснат и тълпата бе изтикана още назад зад метални заграждения. Костадин проточи врат, но така и не можа да види нищо освен тежко екипираните антитерористи прикрити зад щитове пред входа на магазина. „Това е бус на антитерора. Има поставена бомба!“ чу да коментира някой и той се заотдалечава към площад Славейков. Реши че не му е чак толкова важно да се набърква в атентати и ще разбере какво е станало вечерта по новините. „Моля, разпръснете се веднага!“ ехтеше механично усиления глас зад гърба му и разбира се никой не бързаше да изпълнява разпореждането.
Костадин спокойно се изнесе и зави зад сградата на градската библиотека.
След няколко годишно прекъсване книжарите отново бяха разпънали масите си с книги на Славейков. Коста реши да си вземе нещо за четене и тръгна да обикаля по сергиите.
Разгледа няколко и взе напосоки някаква книга от масата пред него. Името и автора не му говориха нищо: „Серат ли умрелите“ от някой си Кузмо Караян. Повъртя е нерешително в ръцете си.
– Добра ли е? – попита продавача.
Онзи го погледна с изненада:
– Дали е добра? Най добрата!
Книжарят разгърна страниците и му посочи анотациите:
– Ето, вижте.
Костадин зачете:

“За мен това е една вълнуваща философска по своята насоченост пиеса, където на преден план е поставен въпросът дали серат умрелите. Но дали е точно така? Един по задълбочен прочит показва главното действащо лице като мислеща и терзаеща се личност, относно идеята „А защо не го направих аз?“, липсвала ми е смелост да извърша действие с такъв размах, нямам фантазия или просто съм станал мързелив. Тематиката е актуална без да бъде популистка, горещо ви препоръчвам да се потопите в този така чуден свят, в тази атмосфера пресъздадена от автора на един разбираем език. Наздраве. С напрежение очакваме развръзка и предизвикателствата пред които ще се озове нашият протагонист“. Тиодор Тед Бънди „Уйкли бук ревю“
„Авторът рисува една интимна, точна, смешна и ужасяваща фреска на българската действителност и подземен свят.“ Ричард Куклински „Ню Йоркър“
„С ентусиазъм се хвърлям във всеки нов текст на Кузмо Караян, въпреки че съм наясно: сърцето ми ще прескочи някой и друг път, а това е лошо за кръвното ми, но знам, че накрая ще получа точно онова което искам“ ( Рон Джеръми- актьор)
„Той е толкова добър, че никога не можеш да предвидиш какво ще се случи.“ Томас Лий Дилън „Уошингтън пост бук уърлд“
“Запомнящ се, убедителен разказ, изпълнен с напрежение и несекващо действие. Невероятна черна комедия! “ Ричард Рамирез „Чикаго Сън Таймс“„Субективен стил на журналистическо повествование, който се води от първо лице, характеризиращ се с преувеличени оценки и груба лексика, считана за канон в жанра. В нея авторът е непосредствен участник в описаните събития и използва личния си опит и емоции, за да подчертае основния смисъл на тези събития. Главните стълбове на този разказ са използването на цитати, сарказъм, осмиване, преувеличение и жаргонна лексика“. Питър Сътклиф — редактор „Бостън Глоуб“
„Върховно постижение в Гонзо журналистиката. Последния човек от компанията, който остава прав след цялата нощ на пиянски изцепки“ Адолфо Костанцо – „Матаморос трибюн“
– За какво се разказва? – попита Коста.
– Политически трилър.
– Добре, ще я взема – реши се той.
– Няма да съжалявате. Да ви дам торбичка?
– Няма нужда.
Плати 8 лева и прибра книжлето в страничния си джоб.
Когато се прибра се изкъпа, обръсна се и си направи сандвич с препечено сирене. Отнесе го до канапето и качи крака върху малката масичка. По телевизията нямаше нищо интересно. Любимото му „Дискавъри“ излъчваше филм за щъркелите, който вече бе гледал, два пъти. Така че отвори книжлето напосоки и зачете:
„Седях зад служебното бюро с единия крак преметнат през страничната облегалка на стола и го люлеех във въздуха, когато суматохата започна, но аз бях прекалено задълбочен в анализ на разни аспекти на миналото си за да обръщам внимание. Видях, как на тротоара отпред спира линейка, но не се поинтересувах за какво. Забелязал съм как пиенето се отразява на по-умните човеци, въвежда ги в размисъл за живота и грешките им, докато простите хора оправдават повечето си грешки с него…
Тогава работех като нощен пазач в моргата, но бях твърдо решил да пробивам като сценарист в киното и по цяла нощ пишех. Тъпа, монотонна работа на 12 часови смени, без никакво интелектуално предизвикателство и почти никакви пари, но имах възможност да използвам времето за себе си.
Някой предимства да избереш крематориум, а не погребение: без червеи, не могат да те чукат некрофили… достатъчно е. А и по-малка е вероятността пияни в пубертетна възраст да осквернят урната, отколкото гроба ти. Казвам го като човек навътре в нещата.
Но! Искам да кажа и, че въпреки естеството на работата ми, що се отнася до сексуалните ми отношения с жените аз се придържам към буквата на закона – правя секс само с тези от тях на възраст между 18… и смърт. И каквото и да става спазвам това ограничение. Защото, ако няма пулс, колкото и запазен да е трупа, ако ще да е най-пресния в целия град, ще кажа: „А, не-не-нее, без мен, обратно в камерата!“
Дали човек може да обсъжда некрофилията без да изглежда ненормален? Не знам. Да проверим. Предполагам, че голяма част от случаите на некрофилски секс остават недокладвани от жертвите, така че не лесно да установим точните факти. Според мен некрофилията има и някой предимства: например тя изключва най-трудната фаза от флирта, това което мъжете ненавиждат – постигането на взаимно съгласие в любовната увертюра. А и в жегите е добре да си легнеш с нещо нещо по-хладно. Трудната част на секса с труп е, че отнема цяла вечност докато го накарате да свърши. А колкото до е допустимия срок за коитус след смъртта? Бих казал – 40 дни. Мисля, че това е пределно допустимия максимум.
Според мен повечето случаи на посегателство над мъртъвци се извършват от гробарите и техните приятели. Носят се слухове какво става в траурните агенции след работно време. Но ако не сте гробар и нямате под ръка труп най-лесният начин е да намерите момиче в кома. Това беше всичко от мен по темата. Дано да съм бил полезен.
И както съм се задълбочил в такива размисли – от седмица в сградата на моргата течеше ремонт, бяха започнали преустройство в залата за аутопсии – идва техническия на групата и вика:
– Знаеш ли какво, обади се на шефа си и му кажи. Слушай ме сега внимателно…
И почва да ми говори бавно и отчетливо като на малоумен:
– Тоалетната на кота минус едно се е задръстила…
Откакто го видях за пръв път, не мога да го трая това типче, някакъв архитект е, обаче има вид на апартаментски крадец и според мен е бил и още е такъв. Като говори главата му се движи по вертикала и хоризонтала едновременно, като на жокей в галоп. Въобразява си, че са му ясни всички номера и едва ли не хората са му прозрачни. Определено се мислеше за по-умен от учебника.
– … Човека дето викнахме да отпушва клозета каза, че е имало хвърляни някакви влажни кърпички, картони, не знам к’во още, и е запушена главният колектор ( неразбираема за мен терминология). Сега, в момента тук сте вие и още три фирми, няма как да разберем кой е, за това ще трябва да се плащат разходите солидарно – по една четвърт от сумата на фирма.

С досада го зачаках да се изприказва. Странно защо гладката му като повърхност на билярдна топка глава не отразяваше никаква светлина при цялото това движение? „Сигурно е болен?”
В интерес на истината главата му не беше съвсем гладка, а по-скоро мъхеста по начина по който плесента покрива непочиствания фаянс в банята. Темето му беше с цвят на болна кайсия.

– … Долу всичко е мазало. Човека опита всичко с неговите инструменти, но не можа да се справи. Утре ще идва пак с компресор и ще вкара още техника и хора. Едно от момчетата почти загуби пръст докато освобождаваше перката на помпата. Откараха го с линейка. Не казвам кой е виновен, но е един от всички тук, разходите трябва да се поделят.
– За това ли беше суматохата отпред?
– Да – кима оня.

– Океи, разбрах – викам му, – съгласен съм, но ще изслушаш ли за секунда мойта логика?

– Не. Обяснявам ти как седят нещата.

– Да, но ние сме в сградата от доста отдавна, а тези твоите хора едва от няколко дни. Най-много седмица. Не мислиш ли, че ако имахме обичая да задръстваме кенефи досега вече щяхме да сме го направили?

– Точно така. Но вие ползвахте тоалетната на партерния етаж, а ние я демонтирахме и сега ползвате тази долу.

– Е и? Не се бършем с носни кърпи и картони.

– Няма как да знам кой с какво се бърше? Но не е в това въпросът. След като тоалетната е запушена трябва да се плати ремонта и ти се обади го обясни на шефа си, че трябва да ви се удържат част от парите.

– От всички?

– От всички.

Хрумна ми нещо:

– Според мен трябва да изключим мюсюлманите, защото те се подмиват, а не се бършат с хартия. Тоест имат алиби.

– … Ти да не си мюсюлманин?

– Не, но бих могъл да бъда. Мога да приема исляма като втора религия.

– Е, ако станеш ще имаш алиби…

Вади и гълта някакви витамини от шишенце.

– Мога ли да те попитам, защо според теб толкова време не е имало проблем с тоалетна, като в сградата бяхме само ние, а сега като се напълни с хора и работата се прецака сме в числото на заподозрените?

– Ти не ме слушаш, обясних ти, че не говоря за тоалетната която ползвахте, а за тази на кота минус едно, долния етаж.

– И каква е разликата?

– Тази е по-различна, защото… бла-бла-бла – някакво техническо обяснение което изобщо не си правих труда да слушам.

– Виж, нищо не разбирам от кенефи…

– Е, аз разбирам и ти обяснявам.

– Добре, няма да оспорвам, че ти си ти си експерта.

– Точно така.

– Но все пак ако техниката ми на ходене по нужда е една и съща на който и да е етаж, и като се появи проблем, по-вероятно е проблема да не е в мен, а в самата тоалетна или в канализацията. Винаги ползвам тоалетна по установен начин. Разбираш ли, няма логика в едната да се бърша окей, а в другата не. Освен това – бръкнах под бюрото и извадих служебното руло, – ако ми покажеш друг човек освен мен, между останалите в сградата, който разполага с руло тоалетна хартия ще се съглася с теб.

– Ти не искаш да ме разбереш. Така е справедливо. Не можем да правим разследване.

– А може би трябва? И ако ще помогне, бих се подложил на детектор на лъжата.

– … Какво? Детектор, заради запушен кенеф?

– Да.

– Ами ако шефа ти го уреди…

– Ами ако е някой от… Тях? – понижих глас.

– От кой?

Бавно извърнах глава към хладилните камери:

– … Умрелите.

– Какво? – подскочи той.

– Ако има зомби? – довърших го.

– УМРЕЛИТЕ СЕРАТ ЛИ, БЕ!… …

Телефона му звънна и излезе да говори навън е коридора. Гледах го през стъклото как с едната ръка държи апарата, а с другата си подръпва и потупва гащите на гъза. Не бях сигурен, но имах чувството, че носеше ортопедична обувка.

Нямаше регламентира протокол за действие в такива случаи, но взех служебната тетрадка за извънредни обстоятелства и почнах да съставям докладна: „Днес дата, час. Така и така, установено запушване в тоалетните в сградата на етаж минус 1. Провежда се авариен ремонт. Не е констатирано отговорно лице за повредата.

Като важно обстоятелство искам да обърна внимание на следните факти:

1/ Когато за целият си престой дежурните ползват тоалетните в сграда без да предизвика инцидент, може да се направи обосновано заключение, че същите не носят вина по случая.

2/… – грабнах телефона, включих го на камера и бързо се спуснах по стълбите надолу. Миризмата ме удари още по стълбите. Опис на положението: навсякъде преливат лайна. Мъж с гумени ботуши и ръкавици и маркуч газеше в кафяв поток и се бореше със стихията. Направих няколко снимки и се върнах:

2/ Запушени са 2-те тоалетни на етажа заедно. Тъй като охраната се състои от 1 брой лице на смяна не виждам как би могъл да го направи. Ако инж. Халачев познава някой способен да се изхожда в 2 тоалетни едновременно нека каже.

3/ Ако тоалетната на кота – 1 е проектирана не като тази на партера, значи вероятно проблема е по-скоро в нея, отколкото в ползвателите и.

Набрах номера на фирмата, поисках да ме свържат с коменданта на мобилна инспекция и обстойно му докладвах ситуацията: „Г-н началник, тука възникна следния казус… Свързвам ви с техническия ръководител.” Предадох апарата в ръцете на Халачев.

Оня излезе в коридора отпред и говори дълго, почти 15 мин. Виждах го как задълбочено се обяснява поклащайки врат като костенурка, но не можех да го чувам. Като се появи не ми изглеждаше особено доволен. Връща ми телефона и го питам:

– За каква сума става дума?

– Зависи. Още не се знае.

– Не могат ли да се вземат отпечатъци?

– Какви отпечатъци?

– От грайферите на подметките. Погледнах долу, целия под е в лайна и има следи от стъпки. Виж, не са моите.

– Абе ти имаш много странни идеи.

– Ами ето какво, като делим между 4 фирми. само изглежда,че делим разходите солидарно. Защото една фирма от 4 души не може да ползва тоалетна колкото трите други по 15. Не мисля, че ние 4-мата серем равностойно на 50 строители.

– Да, но вие сте тук постоянно, а те си ходят на тоалетна в къщи идват на работа и си тръгват и пак ходят. Те не серат колкото вас.

– Виждам, че сериозно си търсил аргументи, но и аз съм обучаван в семантична логика. Помисли: именно, при цялото това сране как досега не сме запушили все нещо?

– Може и да сте?

– Кога?

– Сега.

– Сега?… Виж няколко дни бях болен и съм ял само диня.

– И как може да се провери?

– Да се провери? Добре, добре, така да бъде… но искам да ми се издадеш служебна бележка, някаква разписка.

– За какво?

– Ами документ в който да пише за какво са ми удържани парите. Как съм запушил 2 кенефа едновременно, какви са нанесените щети и тн.

– Искаш да ти издам бележка, че…

– Да, счетоводен документ, това е разход.

– И това как си го представяш да изглежда?

– Ами как… Виж, дори не съм я ползвал, откакто почнахте ремонта аз ходя да сера отсреща в пицарията.

– Не казвам, че си ти.

Замислих се за малко:

– ПО ДЯВОЛИТЕ! ВСЪЩНОСТ ЩЯХ ДА СЪМ ГОРД, АКО БЯХ АЗ!

* * *

Прибрах се в къщи и си пуснах Луй Си Кей: „ … И ако съм адски богат ще направя ресторанти където продават лайна. И не само, че ще има само лайна, но и ще са ужасно скъпи. И разбира се никой няма да влиза, но аз ще ги държа отворени просто за да се кефя как хората викат: „Ама какво става, по дяволите, защо тези не фалират! Защо не ги затварят? Това не ресторант, а кенеф! Да не би някой тайно да ги посещава?“ И така година след година може би за десетилетие ще ги наложа на пазара. Ресторантите за лайна гурме ще излязат на мода. И ето къде е втората уловка: освен, че ще им продавам лайната на ужасни цени, ако влезеш вътре ще те чукат.

„Ама че тъпотия!“ Костадин затвори страниците и метна ядосан книжлето на дивана: „Преебах се с тая книга! Ще ходя да направя рекламация!“
И в този момент погледа му попадна върху циферблата на часовника. Беше 22.02 мин. Включи веднага телевизора и усили звука:
“… Както ви съобщихме по-рано днес, става дума за намерената отрязана мъжка глава в багажно шкафче, когато след подаден сигнал за поставено взривно устройство, охраната на супермаркета използва служебен ключ за да провери изоставената от дълго време чанта.
„За сега не може да бъде потвърдена самоличността на жертвата“, това каза за Нова телевизия наблюдаващият случая прокурор Искрен Пецов. Става дума за мъж с тъмна коса на около 50 год. видима възраст. В катедра „Съдебна медицина” започна аутопсията на откритите телесни останки за идентификация на жертвата; стартира и повторен прецизен оглед на местопрестъплението.
На този етап нямаме информация, която да бъде сметната за достоверна. „С хипотези или твърдения не можем да работим, трябват надеждни доказателства”, заяви още прокурор Пецов. “ Той призова също всички които разполагат с някаква информация по случая да се обаждат на телефона на дежурната част в СДВР или на тел. 112. Анонимността им е гарантирана.“
“Боже какви откачени работи се случват в България! Дали са я оставили нарочно, или някой клиент я е забравил? “ помисли си Костадин преди да угаси екрана. Реши, че първото нещо, което ще направи на другия ден е да посети работилницата и си легна.

СЛЕДВА>>>