разказ на Владимир Сорокин /модифициран превод /
Посвещава се на
другаря Манастирски
На 17-ти септември 1956 г. на „немкинята“ Евдокия Грубер-Браун отново и провалиха часа: тя тъкмо се беше приготвила да започне диктовката „ Mein liblindebauh”, когато целият 5-ти „б“ изведнъж се разбуча. Обляна в сълзи тя побягна от класната стая.
– Смърт на фашизма, свобода на народа! – разкрещя се Манаси и размаха юмрук.
Всички в класа знаеха, че баща му е офицер от окупационния корпус сега воюва с Унгарците в Будапеща.
Така или иначе часът беше провален.
-Хайде в „Ударник“ да гледаме Оцеола – веднага предложи Паскал.
– Вече два пъти го гледаме – прозя се Анани. – Давайте направо да си ходим.
– Момчета, тя май хукна при директора – качи се върху чина Салников. По-добре да останем.
– Ами стой щом искаш, бе Салам.. – Петьо дръпна чантата си изпод чина. – Маньо, давай в общежитието при момичетата. Те там, зад котлното, от сутрин до вечер духат.
– Тсц, аз съм към вкъщи – Манаси натъпка тетрадките и учебниците си жълтата кожена чанта и ня закопча.
– Стой бе, Маню – люлееше се Салников отгоре на чина. – Стой да воюваме с фашистката гад тука.
– Гуттен тааг – подаде глава Манаси в празния коридор. В него беше пусто и прохладно и се усещаше силен аромат на прясна боя. Между двата бюста, на Ленин и Георги Димитров стояха дървени сандъчета с цветя.
– Маньо, почакай бе – догони го Страхил чурека. – Къде така рано? Давай да ходим на пейките да пушим.
– Не ща – Маньо заслиза по стълбите, подритвайки чантата си с колене.
– Какво си се намусил такъв, а – спря се Чурека на горната площадка. – Нещо с баща ти ли?
– Не е твоя работа – Манаси изтрополи надолу, дръпна тежката врата и излезе на улицата.
– Навън беше топло и ясно. Слънцето силно напичаше мърлявите, вече пожълтяващи тополи покрай оградата на училището. Едно стъкло на дома на писателя ярко проблясваше насреща му. Пълна жена в пехьоар търкаше с вестник другото крило на прозореца.
– Манаси излезе на алеята покрай канала и зави по нея. Тук също беше светло, горещо и пусто..
– „Що ли се изтървах пред тоя – сети се той за съученика си Страхил. – Сега ще има да досажда… Ама че съм идиот! Добре, че не знае за мама“.
Бавно се дотътри до каменния мост на реката. Спря да погледа униформения регулировчик с бял шлем и пресече отсреща.
– Пред кино Ударник както и преди висяха два афиша: малък – „Оцеола“ , и голям – „Броненосецът Потьомкин“. Страхил два пъти вече беше гледал Оцеола и три пъти Броненосеца.
Прясно ремонтирания покрив на киното блестеше в сребристо.
Той се насочи към високата сива сграда извисяваща се зад купола му, но изведнъж размисли и се спря на място. „Сега като почне – навъси се той. – Пак си избягал оъ училище, пак скитосваш. Какво, много ли ти се ядат шамари?“
Пред очите му изникна образа на баба му, мъкнеща се подире с вечното си чиле прежда в ръце: „Да не мислиш, че като родителите ти ги няма така ще те оставя да безделничиш“.
Манаси плю и погледна нагоре към прозорците на квартирата им. В хола, както винаги, пердетата бяха спуснати. Тези на детската бяха отворени, навярно Тошка си играеше със своите кукли.
Той направи още няколко крачки натам и пак спря. Встрани от алеята стоеше подвижна лавка за газирани напитки. По трите мокри чаши върху алуминения поднос на шубера се стичаше вода. Слънцето ярко огряваше обърнатия наопъки буркан вишнев сироп. Червенобуза продавачка със стърчащи руси къдрици изпод бялата пилотка, нахакано захапала цигара, сънно гледаше към него. В устата и проблясваше железен зъб.
Той пъхна ръка в джоба и моментално се сети, че няма пари. „Сега всяка стотинка да се пести трябва“ – баба му постоянно броеше останалите от родителите му пари и ги криеше на ново място – японската кутийка на баща му, матрьошките или малкото сандъче с ордени.
– Е какво, юнга, – прегракнало попита продавачката. – голям ли ще обърнеш или половинка?
Без да отговори Маньо и обърна гръб и се повлече през улицата към отсрещния тротоар. Фонтана, както и миналата седмица пак не работеше; по скамейките наоколо безучастно седяха няколко души. Сред цветните лехи се размотаваха гълъби.
Манаси се домъкна до най-близката скамейка и тежко се отпусна върху нагретите от слънцето, безиросзни дъски. Тръсна отгоре върху коленете си жълтата ученичска чанта; закопчалката и глупаво му се хилеше в лицето.
– Глупачка… – изплю се той върху месинговата и физиономия.
На една пейка през отсрещната леха се засмя девойка. Младеж с червена тениска и обясняваше нещо разгорещено, но тихо. Тя му се хилеше, ближейки ескимо, покрито с две кафяви вафли.
– Идиотка… – злобно я изгледа Маньо.
Нагрятата от жаркото обедно слънце столица беше пълна с идиоти.
Маньо подръпна висящите краища на пионерската си връзка и погледна към чантата. Ключалката, както и преди малко нагло му се хилеше през плюнката.. „Скрий се гад!“ – и той се изплю така силно, че плюнката му се лепна върху вратовръзката.
– Няма да стане. Плюнката не върши работа – раздаде се отстрани спокоен глас.
Манаси извърна глава. На другия край на пейката седеше мъж в светло сив костюм и същия цвят шапка на главата.
– Желязото само огън го оправя – мъжът подмигна към чантата му, свали шапката от главата си и взе енергично да я размахва. – Уф, уж е септември, а задушно като юли. Да ще малко дъждец да ливне…
“Кондуктор някакъв“ – помисли си Манси.
– Е какво, Манаски, писна ти май от бабище-дебелото кифлище – попита непознатия. – По-добре да беше си гледала работата дъртата. А то,само трепери от страх – да не дойдат утре да я приберат и нея. А беше време, окото и не трепваше – като нелегална, и после зам. командир по политическата част на отряда. Партизанка, не идиотка някаква. Знам аз, през 41-ва, жандармите като обкръжиха четата над Гулянци и раниха командира, тя трима изпозастреля с маузера. После като арестуваха Вапцаров и заловиха радиостанцията, пак тя, лично ликвидира Благой Гашев за предателство пред строя. А виж я сега – без валериана си не мигва. Кому е изтрябвала вече?
Манаси недоверчиво изгледа съмнителния непознат. Най-много от всичко го удивляваше, това че той знае тайното прозвище на баба му: „бабище-дебело кифлище“, което той беше измислил съвсем наскоро. Казваше го само на ум и не беше господелял дори пред сестра си Тошка.
-Вие да не сте разузнавач? – попита Маньо.
– Не съвсем – непознатият извади пакет „Арда“ и бързо запали.
Неговите ръце, очи, устни – всичко беше бързоподвижно; но в тази бързина нямаше никаква припряност или безпокойство, напротив, усещаше се тежък, премерен покой, нарастващ с всяко следващо движение.
– А вие откъде знаете за… – тъкмо започна Манаси, когато непознатия го прекъсна с шумно издухване на струя дим през тънките си устни.
– Аз знам всичко, момче. Знам, че живееш в ей онова обежитие, квартира номер 150. Че искаш да станеш моряк-подводничар като пораснеш. Че до смърт враждуваш с Ушко от 6-ти „в“, а на Гъбо му счупи с ритник палеца. Знам, че обичаш да смучеш биберон, като не можеш да заспиш. Знам, че вече 12-ти път ти се присънва баща ти с дървени ръце. Че си зашил вътре във възглавницата тайна пионерска клетва, съкратено ТПК. И тази ТПК се състои от 7 точки: първо – никога недей да плачеш. Второ – срещни се лично с другаря Тодор Живков. Трето – събери материал срещу враговете на татко. Четвърто…
– Вие… да не сте хипнотизатор? – прошепна почервенелият Манаси.
– Не съвсем – непознатият гледаше настрани, към лехата със сивосините си, нито за миг не спиращи очи.
– А вие знаете ли къде са родителите ми?
– Зная.
– В затвора ли са?
– Не са.
– В Беляне?
– Само баща ти е там.
– А мама? Нея по-късно е арестуваха, на 30-ти юли.
– Майка ти не е в Беляне.
– А къде, в милицията?
– В село Скравена.
– Това какво, лагер ли е?
– Това е място в провинцията.
Манаси заоблизва с език пресъхналите си усни. Момичето на близката пейка си дояде сладоледа и хвърли остатъка от вафлите на гълъбите. Младежът започна да и гледа на ръка.
– А тогава, баба ми като ходи на свиждане, защо не и приеха колета? – попита Манаси.
– Неразбории. Навсякъде е препълнено. Сега майка ти е в Скравена, 6-ти отряд, 17-та килия, във втора барака.
– Наистина ли?
– Аз винаги говоря само истината.
Манаси заразмазва с пръст плюнката по закопчалката на чантата. – Кажете тогава… а тях… защо са ги арестували? Те врагове ли са?
– Не, не са.
– А тогава защо?
Непознатият метна угарката от цигарата си в грамадното тенекиено кошче за отпадъци. – Ето какво Маньо. Манаси Каназирев. Аз мога да ти помогна. Мога да направя така, че да пуснат майка ти.
– А татко? – въздъхна тежко Манаси.
– С баща ти е сложно. Но майка ти – мога. Обаче при едно условие. Ако днес ти ми съдействаш в една важна работа.
– Вие да не сте шпион?
– Не. Не съм шпион – щракна със силните си нервни пръсти непознатият. – Само искам да ми кажеш бързо – да или не? И не губи време. То и без това не е в излишък.
– А вас… Как ви е името?
– Аварон.
– Вие… арменец ли сте?
– Не съвсем. Е, какво – да или не? Бързо Каназирев.
Непознатия рязко се изправи. Той беше среден на ръст, сух и незабележимо прегърбен.
– Да – реши Маньо и също стана.
– Тогава да вървим. – Непознатия вдигна от пейката издутия си сак и тръгна към трамвайната спирка. Манаси също забърза след него със своята.
Те мълчаливо се придвижиха до Подуянската гара.
Изчаквайки реда си на малката опашка Аварон подаде смачкана десетолевка в прозорчето на касата. – Горни Богоров. Два билета, моля.
– Това далече ли е? – попита Манаси.
– Не задавай въпроси. – Като получи билетите Аварон забърза към 7-ми перон.
Те се качиха в последния вагон на електричката и веднага седнаха на една празна седалка. Пътуваха мълчаливо в препълненото купе. Наоколо пътниците се тълпяха навсякъде; блъскаха се в проходите на коридора.
– Ей, пионер, отстъпи мястото – погледна към Маньо шишкава лелка с ленена рокля и сламена капела на главата.
– На него арестуваха майка му и баща му – силно каза Аварон без да я поглежда.
Дебеланата змълча.
Скоро стигнаха Горни Богоров и слязоха от влака. Аварон си погледна часовника. – Още половин час. Да вървим.
Двамата прекосиха мръсното селце с квадратно пазарче и сиви двуетажни къщи;отминаха рядката борова горичка и се оказаха в близост до неголяма църквичка. Край нея се издигаше невисока тревясала могила. Малко по-встрани, сред дърветата се губеше обрасло в храсти и зеленина гробище. Около черквата се тълпеше маса народ, предимно възрасти жени.
Аварон се изкачи върху могилката и седна на тревата. – Сядай.
Манаси се настани до него.
– Всеки момент ще почнат – присви очи Аварон към черквата. – Значи, сега, слушай ме внимателно Манаси Каназирев. Когато почне акафиста, богослужението, ще влезем вътре. Ще застанеш точно срещу иконата на великомъченица Параскева Сулпиция. Ще трябва да стоиш и да гледаш. Запомни, трябва ми само това което падне на земята. Разбра ли ме?
Маньо нищо не разбра, но кимна.
Скоро неколкократно, немощно удари черковната камбана; вратите на храма се отвориха и тълпата се вмъкна вътре.
Аварон отвори сака си и извади оттам голямо кълбо връв, намотана на железен прът. Той ловко свърза връвта на клуп и я надяна на шията на Маньо. Връвта беше смазана с нещо мазно.
– Това да не е солидол? – Запита Манаси, обзет от нарастваща с всяка минута възбуда.
– Не съвсем. Чиста мас е. – измърмори Аварон. – Хайде. Върви. И не се бой от нищо.
Маньо се изправи и връвта се натегна. Той предпазливо пристъпи към църквата. Аварон седнал на хълма, държеше в ръце пръта с намотаната връв, неотстъпно следвайки го с поглед. Кълбото бавно се размотаваше.
След като се спусна по хълма Маньо отиде към вратата. Пред входа се тълпяха множество хора. Той се приближи към редицата гърбове. „Как ли ще мина?“ – помисли си и се притисна с тяло към тълпата. В същия момент през телата на бутащите се старци премина нещо като слаба конвулсия и на него му се стори, че всички те ИЗХЛИПАХА с гръб.
Множеството се размърда, отдръпна се, пропускайки през себе си неприятно-невидим клин.
Някакси Манаси усети, че самият той е този клин. Краката му се изпотиха и омекнаха като гумени; той сякаш се запързаля върху кънки върху топъл и страшно приятен лед. Сърцето му биеше тежко, но много, много рядко и след всеки следващ удар в него прииждаха ситни гъделичкащи думи и мисли, разлетяващи се в красиви дъги и падащи при следващия удар долу на пода.
След като направи серия гумени приплъзвания той се оказа в центъра на храма; примката около шията му силно се натегна и връвта завибрира басово като струна. Манаси разбра, че кълбото се е размотало, и там, на хълма, Аварон с две ръце стиска голият метален прът.
Стана му много трудно да диша, но не изпита страх, напротив – обхвана го необясним СИЛОВ ВЪЗТОРГ. Той се усмихна и се огледа около себе си. Навсякъде наоколо, паднали на колене, се молеха вярващи. Един свещеник бързо четеше нещо от книга, застанал близо до малка, тъмна икона. Именно на тази икона се молеха присъстващите.
Примката съвсем силно се стегна около гърлото му; той отвори уста и внезапно издаде кипящ ИЗБЛИКВАЩ звук.
Наоколо се стъмни; стените на църквата се огънаха сферично, поклонниците се трансформираха в тъмни безформени купчини. В тези купове нещо се движеше, съсредоточаваше се и се напрягаше, после се преустройваше и набухваше – и от тях сладко се изливаха ПРОБЛЯСВАЩИ молитви. Извивайки се те бавно течаха към иконата.
Иконата също се промени. Нейният квадрат стана съвсем бял; изображението изчезна, разтворено в равномерно бялата светлина. Тази светлина не беше обикновена – тя течеше наобратно, навътре към източника, поглъщайки извиращите от тъмните купове желания.
Молитвите бяха различни: едни наподобяваха извиващи се змии, други излъчваха на гроздове
светещи кълба, трети се виеха в безконечни спирали, някой приемаха формата на навързани колбаси, а някой бяха съвсем прави и тънки като копия. Всички те излъчваха синьо-зелна светлина и квадрата на иконата ги поглъщаше като прахосмукачка.
Това засмукване принуждаваше Манаси ПРОЩАЛНО ДА ПОТРЪПВА, но не с тяло, а с нещо тежко, вътрешно и мило.
Изведнъж купчините се раздвижиха, те спряха да отделят молитви; разпръснаха се в сферата на храма. Подпирано от четирте страни между тях проникна голямо тъмновишнево кълбо.
– Безкракия донесоха! – почувства Манаси СЛОЕСТИТЕ ПРОБОЖДАНИЯ на душите.
– Застъпникът наш!
– Мъченикът той… как само е измършавял от пости. Господи!
– Вижте как го влачат…
– И пак той… пак той… не искат да се гърбят… това е.
– Помоли се за нас грешните, Безноги…
– Отстъпете православни, направете му място.
Кълбото застана в центъра на храма. Тъмните купове замряха в очакване. По вишневата му повърхност тръгнаха вибрации и се появиха гънки, то се сви навътре вдлъбвайки се. От неговия център изпълзя дебела, права като греда молитва и се насочи към иконата.
В диаметър молитвата на безногия надвишаваше размера на рамката на иконата и беше много по-голяма от всички предишни молитви. Белият отвор я засмука в себе си, но натдвърлящите големината на рамката и части се срязоха от краищата и и безшумно паднаха на пода.
На Манаси всичко това му напомняше процесът на биченето на трупите, който бе наблюдавал на една училищна екскурзия в Дупнишкия дървопрерабоващ комбинат: кръглият дървесен ствол, преминавайки през правоъгълно настроените циркуляри се превръщат в талпа, а четирите му края отпадат. Тези дъски дърводелците наричаха краешници и обикновенно се ползваха за направата на огради.
Изпадналите от молитвата на безногия парчета лежаха на заобления под и бавно се нагъваха като огромни стружки. Цветът им от синьозелен стана мръсно синкав, после жълтеникав с розови оттенъци.
Маньо тръгна напред към остатъците от молитвата. Той изобщо не усещаше натиска на връвта около шията си, единствено за раменете и около ключиците го държеше ВЪЗТОРЖЕНА СИЛА. Той вдигна всичките четири къса от молитвата и ги притисна към гърдите си. Те сякаш бяха НИКАКВИ и не извикваха у него чувства.
И веднага възторжените сили го затеглиха назад. Манаси с удоволствие се подчини и се задвижи върху гумените си кънки. Но, за голямо негово учудване, напускането на църквата се оказа много о-трудно от влизането в нея. Навсякъде наколо се гънеха и раздробяваха дъги от теглещи, беспокоящи думи, спойващи се лепкаво, блатисто тесто. Той буквално сякаш плуваше гърбом към изхода през тежък, многослоен мед. Изведнъж нещо страшно и чуждо безмилостно го блъсна и той се озова на улицата край силно миришещата на боя и син камък врата на храма.
– Идвай тука! – долетя до него глас откъм могилата.
Манаси с мъка отпусна стиснатите си зъби, отвори широко уста и жадно пое в себе си вечерния въздух. Ръцете му стояха сгърчени и притискаха към гърдите му пустотата. Той ги изгледа като чужди.
– Дръж! Изпуснеш ли, всичко пропада! – изкрещя му Аварон.
Маньо не усещаше нищо в ръцете си. Той се извъртя към хълма и почувства тъпа болка в гърдите, врата и плешките си.
В този миг слънцето залезе.
Аварон стоеше горе на високото.
– Тука идвай! – отново му подвикна той.
Манаси се насочи към него. Освен болката той чувстваше в себе си сила, бодрост и нарстващ с всяка крачка ОСВОБОЖДАВАЩ ПОКОЙ.
– Не бързай – посъветва го Аварон щом изкачи стъмнината. Бързите ръце свалина от шията му примката.
– Много добре. А сега към София. Ти стискай, но не много силно.
Аварон го следваше отляво и отзад, подпирайки с едната си ръка мокрия му, потен гръб. Манаси напрегнато гледаше в краката си, сякаш търсеше подходящо място където да постави товара си. Дишаше тежко.
– Не бързай, чуваш ли – подкрепяше го плътно Аварон.
Двамата предпазливо се придвиживаха през замръкващото селце. Прозорците на сивите къщи вече жълтееха; шумни детски крясъци летяха в полумрака. Чуваха се женски гласове и мрачни мелодии от радиоапарати.
– А там какво… това… как мина… – с мъка процеждайки думите зашепна Маньо.
– Спокойно. Всичко е наред – Аварон го направляваше с ръка като пиян.
– А връвта? Скъса ли се?
– Скъса се – кимна Аварон.
Три мърляви хлапета седяха върху изкривен зид и люпеха семки. – Чиче, ти да не си новия кинаджия? – попита едното.
– Не съвсем – отвърна той.
На гарата ги пресрещна тълпата от пристигащата електричка. Старци продаваха цветя, плодове и семки. Дребна и набита продавачка заключваше магазина за хляб с огромен, ръждив катинар. До нея кривокрак шофьор хвърляше в каросерията на фургон дървени тави.
Аварон отведа Маньо при магазина.
– Затворих вече – обърна се към тях продавачката и пусна ключа в джоба на жакета си.
– Моля ви, закарайте ни до София – обърна се Аварон към шофьора.
– Ама, как така? Защо? – намести шофьора последната тава. – Автобусите още вървят.
– На нас… Много ни е необходимо.
– Към базата съм, прибирам се – тресна шофьора металната врата на фургона.
– Да не е болен нещо малкия? – отнесено попита продавачката.
Аварон мълчеше.
– Ако ви е нужна бърза помощ… – взе да мачка с ръце шофьорът кожената си фуражка. – Е, до кривина мога да ви хвърля.
– На нас, много ни е необходимо да стигнем в София.
– Не става. Най-много до Кривина.
– Хайде, аз ще си вървя – обади се тетката и тромаво се заотдалечава.
– Давайте, качвайте се – подкани ги с кимване шофьора. – Граждани, а цигарки да имате случайно?
– Аз не пуша – отвърна му Аварон и помогна на Маньо да се настани в кабината.
Щом и двамата се качиха водача запали двигателя, зави към прелеза и спря на спуснатата бариера.
Манаси седеше в средата, между двамата мъже с ръце сгърчени пред гърдите си. Аварон се притисна с рамо към вратата, стараейки се да не докосва онова което Манаси притискаше към себе си. Високото му чело се покри с влага, по слепоочията му към яката се застичаха струйки пот.
Водача недоволно се подаде през прозореца и ядно плю. – Бе как се прецаках с тия цигари, да се ебъ…
Приближаващия се локомотив забуча покрай тях; безкрайните вагони с въглища запълзяха по прелеза.
– Това да не е епилепсия нещо? – кимна шофьора към Маньо.
– Много е важно да стигнем бързо до София – отвърна Аварон. – Ще ви платя.
– Е, ясно де… – шофьора уморено отри лице с намаслената си длан.
Композицията отмина и гърбавото старче кантонер освободи бариерата. Фургона пое по пътя. Водача включи фаровете и замънка някаква тъпа мелодия.
Манаси гледаше право пред себе си, но това което виждаше не беше неравното, смътно осветено от фаровете шосе. Сега, след обратния път през селото неговото тяло още повече се препълни с ДЕЛОВИТ ПОКОЙ. Ръцете му се наляха с БЕЗЗВУЧНО КЪНТЕНЕ. От центъра на гърдите му към всяка точка в тялото му се разляха ПОСЛУШНИ силови вълни и то запя в ответ с движението им. В главата му властваше КРИСТАЛНА ЯСНОТА. Той вече разбираше всичко. По гърба му се стичаха ручеи пот, а пред изцъклените му очи изникваше една и съща сцена: майка му по нощница в кухнята гребе сняг от леген, меси го и реди снежните топки в намазана с масло тава за печене. „Стопли ги за закуска, че ще ходя да подстригвам коня“ – усмихваше се тя.
Като влязоха в Кривина шофьора натисна спирачките и се почеса по тила. – За три шишета ще дадете ли… с мезе?
– Давам – отвърна Аварон.
– Е, да става каквото ще – превключи с трясък той предавките. – Ще кажа – ремъка се скъса… Вие къде по-точно в София?
– На улица Московска – Аварон попи потта по челото си с носна кърпа.
– Московска? – важно се намръщи шофьора. – Къде е това?
– Партийният дом знаете ли?
– Как да не го знам?
– Точно там излиза. Ще ви покажа.
– Бива.
Като стъпиха отново на главния път той бодро се зачегърта по брадата с пожълтели нокти. – Оня ден четохте ли в „Земеделско знаме“ статията? За вредителите?
Аварон не отговори.
Шофьорът по женски се затюхка и заклати глава. – Ама какви само са ги вършили! Смърт за тях, кучета мръсни!
Останалата част от пътя до града изминаха в мълчание.
– Вие там на Московска какво точно търсите? – попита ги водача след като зави по „Ленин“ и навлезе в града.
– Къща.
– Каква, болница ли?
– Не.
– Ама как… а момчето?
Аварон бръкна в портфейла си, извади 30 лева и му ги подаде.
– А-аа, ъхх… – напъха ги под фуражката си шофьора.
Хлебния фургон подмина Александър Невски, зави по тъмната Московска и малко преди да стигне до силно осветения партиен дом отби върху бордюра.
– Ако нещо има да превозвате, ъъ, или нещо друго там, аз такова, винаги… – замънка шофьора. – Чрез Цончето ще ме намерите. От Богоров ли бяхте вие?
Без да му отговаря Аварон скочи от кабината и помогна на Манаси да слезе. Маньо бавно се измъкна.
– Бъди здрав, пионер! – помаха с ръка шофьора, с другата нави волана и фургона заръмжа, разсичайки с фаровете си тъмнината.
Аварон поведе Манаси по улицата. Двамата заобиколиха голяма сива къща и поеха по пресечката към „Княз Дондуков“. Скоро Аварон стисна Манаси за рамото. – Стой.
Маньо застина на място.
Аварон се запъти към една малка пристройка с незабележима зелена врата, пъхна ключ в ключалката и и я отвори. – Влизай напред.
Манаси пристъпи натам дъвчейки устни. Аварон запали осветлението. Намираха се в неголямо складово помещение заринато с ведра, метли, лопати и гребла за риене на сняг. Върху всичкия наличен инвентар с червена блажна боя беше изписано „РЖЦ“.
В помещението изобщо липсваха прозорци. Огромен чугунен радиатор се простираше по протежението на цялата стена както разпънат акордеон. Аварон извади от джоба си метален винтил, намъкна го на крана на батерията и завъртя със сила. В тръбата засвистя сгъстен въздух, стената с радиатора се разтресе и хлътна назад, разкривайки тъмен проход. Ръката на Аварон го побутна напред. Скоро те стигнаха до една врата и спряха. Аварон дълго дрънча с връзка ключове, накрая отключи катинара, бутна с коляно вратата и Маньо примижа от ярката светлина вътре – пред него се откриваше полукръгла зала с бели стени и розов мраморен под. Ярък стъклен полилей осветяваше помещението.
В центъра на залата стоеше човек абсолютно подобен на Аварон и облечен в сиво точно като него. Той гледаше Манаси със същите бързи, подвижни очи. Мъжът се насочии към една от стените на която имаше блиндирана врата, хвана се за стоманеното сейфово колело и с две ръце наблегна върху него.
Дебелата две педи металическа врата безшумно се отмести.
Аварон 2 бързо мина зад гърба на Манаси и постави дясната си ръка върху лявото му рамо. Лявата ръка на Аварон 1 легна върху дясното. Двамата в синхрон го поведоха напред.
Зад металната врата на сейфа се показа вита стълба. Тримата един до друг внимателно се спуснаха по нея и скоро се озоваха в началото на дълъг бетонен тунел, тънещ в полумрак. Тук имаше огромен механичен барабан с две ръчки, монтиран върху железни подпори, на който беше навита метална верига. Веригата лъщеше намазана с грес.
Аварон 2 хвана края и към който имаше заварен масивен железен нашийник, надяна го на шията на Манаси и го заключи с щифт.
Двамата Аварон хванаха ръчките на барабана и едновременно произнесоха: Направо върви.
Маньо пристъпи веднъж, после втори път и пое напред в тунела. Проходът беше дълъг, редките лампи мъждиво го осветяваха.
Маньо бавно напредваше. Веригата със стържене се влачеше зад него по бетонния под. Тялото му вътрешно ТАЙНО ОНЕМЯ; покоят и силата повече не го разтърсваха; сърцето му биеше равномерно и тежко, краката му се движеха сами.
Измени се и видението за майка му. Сега той я виждаше застанала насред огромен, плитък до коленете океан. Майка му беше облечена с овча шуба и в лявата си ръка държеше кесия с човешки зъби. С дясната ръка тя бъркаше в кесията и хвърляше зъбите право в устата си като бомбони. После шумно и с удоволствие ги дъвчеше.
Отпред блеснаха лампи и се очерта светъл стесняващ се проход. Манаси влезе в него, изкачи се по 8 гранитни стъпала и изведнъж разбра, че вече се намира вътре в мавзолея на Георги Димитров.
Сивкавата светлина сдържано обливаше каменната зала. В стъкления ковчег с необичайна форма лежеше балсамираното тяло на вожда на партията. В помещението цареше глуха, подтискаща тишина.
За своите 13 години Манаси беше идвал тук 4 пъти. Първият – като 3 годишен, с родителите си, когато баща му получи награда, после с баба му и Тошка, а след това с класа, веднага след като го приеха за пионер. И последния път – с баща му, точно преди всъпването му в редовете на Комунистическата партия.
И всеки път Манаси чувстваше в мавзолея присъствието на нещо уникално-застрашително, което го караше да мисли за непонятното. Влизайки вътре, той винаги силно се вълнуваше и търсеше подкрепа в придружителите си. После излизайки от там той изведнъж забравяше всичко случило се и чак като се прибереше в къщи си спомняше част от видяното. Най ясно от всичко помнеше сивия цвят на мрамора с който бяха облицовани стените на гробницата. За самия Димитров той почти нямаше впечатления.
Този път Маньо не изпитваше предишните чувства. Беше му ВНИМАТЕЛНО ТЪЖОВНО и той дори не схващаше защо е дошъл тук с веригата на шията.
Жълтоликия, облечен в сив костюм Димитров, пораждаше ПРАВИЛНА СКУКА, която се издигаше като стена. Манаси за пръв път през цялата невероятна вечер почувства, че му става скучно и самотно и той разбра, че Аварон БАЩИНСКИ ГРЕШИ. Притисна пустотата към гърдите си и направи три крачки напред. Веригата се опъна, нашийникът сдави гърлото му.
– Ще извървя… – изхриптя Манаси и по страните му потекоха сълзи.
Запъвайки колкото може пети в гладкия, хлъзгав под той ПЕЧАЛНО-ЗЛО затегли напред, но веригата не го пускаше. Ридаейки Маньо се хвърли още веднъж с последни сили Веригата се изпъна и обтегна като прът; в главата му СБОГУВАЩО се пръсна гигантско червено яйце; каменната зала се огъна сферично, стъкления ковчег се пресова в равностранна пирамида и засия с меко виолетово сияние.
Манаси веднага почувства в ръцете си познатото от Богоровската църква нищо – обрезките от молитвата на безкракия отново бяха станали видими. Но ако тогава, прясно срязани те бяха масленозелени с розови петна, то сега и четирите къса бяха станали бледо-розови с паяжина от кафяви жилки.
Захлупващата го сфера започна фино да вибрира и издава равен, завладяващ и плавно нарастващ звън. Нищо не ограничаваше този звук и той проникна през плътта и зазвъня в костите му. И те ПРИЯТЕЛСКИ взеха да резонират в отговор. И УЮТНИЯТ звън захвана СОЧНО да го разтърсва.
Звукът се съсредоточи в посока на пирамидата. Вътре в недрата и се раздвижи нещо сияещо и могъщо, разшава се и през едната и стена се заизвива гигантски виолетов червей.
Той беше Прекрасен, Силен и Мъдър. Беше ПО-СТАР от въздуха раздвижван от Божественото му тяло. Виолетовите му съчленения течаха като хилядолетия; изящни, изменчиви шарки покриваха повърхноста им. Вибриращият звън на сферата обви червея като пашкул и преля в неземен хорал. Сонм невидими същности запя в такт с придвижването му. И тази песен проникна във всичко съществуващо на земята.
А червеят се измъкваше и измъкваше от вътрешността на пирамидата, и това движение нямаше край.
Когато виолетовите му пръстени запълниха цялото пространство Червея обърна своето прекрасно лице, потърси и спря взора си на Манаси.
Манаси потръпна от възторг и замря. Краката му се подкосиха и той падна на колене. Червеят се доближи към него и сърцето му се разтвори насреща му.
И той тръпнещо поднесе на Червея четирите къса молитва. Прелестната уста на Червея се отвори и Червея засмука в себе си първия къс.
И първия къс изтече в тялото му и избухна в пурпурно. И даде той на Червея НОВАТА ЕНЕРГИЯ НА ПРЕОДОЛЯВАНЕТО. И се оживи Червея с НОВО ДВИЖЕНИЕ.
И погълна Той и второто парче. И се разля парчето на мириади пламенни искри в червото на Червея. И се втурнаха искрите по формиращия се гръбнак на Червея. И запламтя гръбнакът му с НОВИЯ ОГЪН НА СЪОТВЕТСТВИЕТО.
И третата част потече в устата на Червея. И се преточи във вътрешноста му ВЛАГАТА НА ВЕЧНИТЕ ПРЕДЕЛИ. И утоли той СТАРАТА ЖАЖДА на Червея.
А четвъртия къс, едва докоснал устата на Червея, моментално изчезна. И преглътна Червея ПУСТОТАТА НА ПУСТОТИТЕ. И потъна тя в неговото тяло. И напълни го с ВЕЛИКИЯ ПОКОЙ НА ОТСЪСТВИЕТО.
И задоволи се Червея, и просия ликът му. И потекоха безконечните му пръстени в движение обратно.
И с цялото си същество Манаси осъзна, че никога повече не му е дадено да види Червея. И с ридание се хвърли той към него. Но веригата го задържаше.
А Червея плавно изчезваше обратно в сияещата пирамида и прекрасния му лик прощално се освети от наситено сияние. И закрещя Манаси и протегна към Него ръце. Но Той изчезна във вътрешноста на пирамидата и тя угасна.
Син гръм отекна в главата на Манаси. Той мигом падна и загуби съзнание.
Когато дойде на себе си той повдигна глава. Отново лежеше в мавзолея върху хладния гранитен под. Стъкления саркофаг на вожда Димитров все така си стоеше на мястото.
Манаси се размърда. Металният нашийник болезнено се врязваше в шията му; изпод него се процеждаха струйки кръв. Той се надигна и седна. После се изправи. Страшна слабост обхвана цялото му тяло. Олюлявайки се той раздвижи устни, мъчейки се да каже нещо, но от устата му излезе само хриплив шепот.
Веригата се опъна. Манаси се потътри назад към стъпалата водещи в тунела. И изведнъж почувства страшна мъка и осъзна, че този МЪРТЪВ старик със сивожълто лице в ковчега не струва даже колкото най-малкото петънце върху Божествената кожа на Червея, и този мавзолей, където идват на поклонение милиони, е само мъртъв дом издигнат от УМРЕЛИ камъни.
Ужасяващата тежест на това прозрение направо го парализира.
Веригата го дърпаше назад в МЪРТВИЯ свят. Но Манаси не желаеше да се връща там. Той се запъна с всички сили, но дърпането се усилваше все повече и повече. Главата му се отметна назад, той заразмахва ръце и със стонове се свлече надолу по стълбите. Веригата го влачеше назад през тунела; Манаси скимтеше и виеше, ученическите му обувки стържеха по бетонния под.
Двамата Аварон го изтеглиха при барабана, свалиха му нашийника и го вдигнаха на крака. Той се олюляваще безсилно. Коленете му се огъваха; всичко изглеждаше размазано пред мокрите му от сълзи очи.
И ако след църквата в Долни Богоров той чувстваше в себе си ВЪЗТОРГ НА СИЛИТЕ, то сега, след мавзолея, върху гърба му като мокро палто легна ГОРЧИВА СЛАБОСТ.
Авароновците го подхванаха от свете страни и го помъкнаха нагоре по витата стълба. Изкачиха я и влязоха в склада. Единият Аварон отключи вратата, а другият заведе Манаси до нея и го изблъска навън. Той се просна по очи върху паважа и мигновенно заспа.
Събуди го пресипнал старчески глас. – Ей, комсомолец, ти какво… Тука да не ти е… Я се дигай!
Някой го разтърсваше за рамото. Той отвори очи. Брадясъл, плешив дядка-разсилен, намъкнат в дочени гащи висеше над главата му.
– Нафирка ли се, а? Или падна? Аа-а… ама ти целия си в кръв? – дядката посегна към наранената му шия.
Манаси се размърда и седна. Всяко движение му причиняваше остра, мъчителна болка. Той се загледа в омацаните си със засъхнала кръв ръце.
– Я дай… – дядката опита да го повдигне от земята.
Манаси изкрещя.
– А!? – дядката го прихвана през кръста с грубите си ръце и му помогна да се изправи. – Хайде, бягай в болницата – леко го побутна той и побърза да се отдалечи.
Манаси бавно пристъпи напред с единия крак, после премести и другия и мъчително се затътри покрай фасадата. Като заобиколи сивата къща и излезе на „Московска“ той постоя на място олюлявайки се. Часовникът на банката показваше 6.15. Вече се развиделяваше, но слънцето още не беше изгряло.
Вътре в главата на Манаси беше пусто и глухо. Той равнодушно огледа площада пред партийния дом; видя смяната на караула пред мавзолея, зърна червеното партийно знаме и от кова кой знае как си припомни къде живее.
– Ще ме бъде… – неочаквано и за себе си изрече той и прокара длан по подпухналото си лице.
Един минаващ милиционер внимателно го огледа. Манаси хлъцна и бавно закрета през площада в посока Народния театър. После два пъти пада в градинката и два пъти по „Графа“, препъвайки се по паважа. Като стигна до Перловската алея му стана малко по-леко – тука имаше гладка трева.
Манаси упорито се влачеше към вкъщи. Пътят до каменния мост му се видя безконечен.
– Уу, къде си се подредил така бе младеж? – подвикна му някакъв минувач.
Манаси тръгна по моста, придържайки се за парапета, премина го и като прекоси широкия булевард с нарядко преминаващи коли , се оказа близо до техния блок.
Манаси тръгна по моста, придържайки се за парапета, премина го и като прекоси широкия булевард с нарядко преминаващи коли , се оказа близо до техния блок.
Слънцето изгря и позлати стъклата на последните етажи. Манаси с мъка вдигна глава и погледна към техните прозорци. В бившия кабинет на баща му лампите светеха.
Той влезе в двора и тихомълком се домъкна до входа на кооперацията. Хвана се за дръжката на вратата, опита да я дръпне и разбра, че силите го напускат. Порталът беше огромен и тежък като бетонната плоча на гроба на незнайния войн.
Манаси задърпа пряко сили. Вратата леко се открехна. Той се набута в процепа и някакси успя да се провре в полутъмното фоайе. Възрастна тетка дремеша с глава на масата в портиерната.
Изнемогвайки от задух Манаси се запридвижва кън асансьора. Той изнасяше напред първо левия си крак, накланяше се и тогава с ръце преместваше към него и десния. Така за 15 мин. прекоси фоайето. Сграбчи студената ръчка на кабината у я налегна с цяло тяло. Ръчката поддаде и с дънчене се хлъзна надолу. Вратата на асансьора се отвори.
Портиерката надигна глава от масата и запреглъща слюнка. – Ти къде? – заяде се с него тя – знаеше, че родителите му са арестувани. А той знаеше, че тя знае.
Манаси продължително се вмъкваше в кабината, затваряйки след себе си първо дървената врата, а после и сгъваемата метална решетка. Вдигна трепереща ръка към петото копче и натисна с палец. Но жълтият като ракиена тапа бутон упорито не поддаваше. Той улови дясната си длан с лявата, сви я в юмрук и се облегна на таблото с лакет. Асансьорът се затресе и шумно пое нагоре. Манаси притвори очи.
В главата му както преди беше глухо и пусто. Коленете му ПРИСПАНО потръпваха. В гърдите му клокочеше ЧУЖДА вода. И тя беше страшно тежка.
Кабината спря.
Манаси направо изпадна върху стълбищната площадка и запълзя по нея към тяхната квартира номер 150. После дълго, почти половин час се изправя вкопчен в касата на вратата.
За голямо щастие бутона на звънеца без усилие поддаде и притиснал буза до родната врата Маньо чу как в коридора захлопаха бабините му чехли.
Вратата рязко се отвори, но той не падна, одържайки се с ръце за касата.
Подпухналото от плач лице на баба му пламтеше от ярост. – Ти… Да умра ли искаш?… А? Кажи?
Манаси тъпо се взираше в нейната тресяща се, мъхеста шия.
– Два пъти вече ходих в милицията! – пискливо кресна тя.
От вътрешноста на апартамента се чу шляпането на боси детски крака и в коридора дотича шест годишната Тошка.
– Къде ходиш, бате? Пак си хулиганил с гамените!
Бабата погледна към окървавената му шия. – Чакай… Ти какво… да не си се бил?
– Не – прошепна Маньо.
– Казвай къде ходиш, негодяй!
– Аа-ъ… помагах на мама и татко.
– Как така? Къде?
– В църквата. И в мавзолея на Димитров.
Манаси отлепи ръце от касата и рухна по очи на пода.
Бърза помощ пристигна 20 минути след позвъняването на баба му. Закараха Манаси с линейка в 1-ва градска болница. От правителствена ги бяха отписали веднага след ареста на баща му. Дежурният лекар го прегледа и констатира двустранна бронхопневмония. После му биха инжекции с кофеин, дадоха му антибиотик и му включиха банка с глюкоза.
Той умря на следващото утро.
„Ураганна пневмнония с двустранен белодробен отток“ – гласеше заключението на лекаря в смъртния акт.
Манаси издъхна бълнувайки. Последните му думи бяха: „Нека винаги сияе!“
Погребаха петокласника Манаси Каназирев на 23-ти септември в Малашевските
гробища.
Баща му Геодим Борисов Каназирев, бивш завеждащ отдел в райкома на партията, арестуван на 30-ти юни 1956 г., беше екзекутиран по обвинение във вредителство и шпионаж в полза на световния империализъм на 1-ви септември. Погребаха го същата нощ в обща могила на остров Персин.
Майката на Манаси, Койна-Мария Дюлгерова Каназирева беше арестувана две седмици след мъжа си и понастоящем пребиваваше в трудовопоправителния лагер Скравена край Ловеч.
Интензивните и разпити започнаха в края на месец септември. Отначало не я биеха като мъжа и, на който при втория разпит следователя беше строшил с тока на обувката си китката и повредил ретината. Двама оперативни работници и един следовател на смени я държаха денонощно будна, принуждавайки я да дава показания против мъжа си и неговите колеги. Тя, известната в миналото комсомолска активистка Койна – „Улянова“ мълчаливо понасяше издевателствата, падайки от стола и мигновенно заспивайки дори за секунда.
Мъчителите и я будеха затискайки носа и устата и и отново я изправяха на стола под заслепяващата светлина на лампата. Койна издържа така цяла седмица и после изведнъж потъна в дълбок припадък.
Следователите и дадоха едно денонощие да си отспи и после и се нахвърлиха отново – грубо и жестоко. Те мълчаливо я разсъблякоха, вързаха я за бюрото и почнаха безмилостно да я шибат с парчета усукан електрически кабел. Биеха я поред, без излишна припряност.
Тя виеше вътрешно и гризеше плота на бюрото от безумната болка. Само след два часа хълбоците, бедрата и седалището и се превърнаха в огромна пихтиеста рана. Койна отново изгуби съзнание.
Милиционерите я обляха с вода от гарафата. – Ако и утре не признаеш за враговете ще те смажем – обеща и следователят.
В килията, легнала върху голите дъски на нара по корем, Койна-Мария разбра, че утре и предстои да умре. Тя потъна в тежък, дълбок сън, разбуди се за миг от болка, колкото да си припомни живота: мъжа си, двете си деца, приятелите, веселата комсомолска младост, Ленин, Маркс, Димитров, нелегалната печатница, деветосептемврийската победа, първата и последна любов, както и един бързоподвижен и суховат, нервен мъж със сиво сако и отново заспа.
Настъпи утрото. Но никой не дойде за нея. Не дойдоха да я разпитват и на следващия ден.
А след още четири дни я посети лагерният лекар. Прегледа гноясалите и рани и недоволно потри очила. – Карайте я в болницата.
В МВР-болница в София я задържаха една пълна седмица. Когато отновоможеше да стъпва на краката си я закараха при нов следовател в затвора – спокоен и изпит. Премятайки из сухите си пръсти дебел син молив той и съобщи, че делото и е прекратено поради отсъствие състав на пресъпление. И, че вече е свободна да си ходи.
В облачния, прохладен ден на 25-ти септември 1956 год. Койна-Мария Каназирева, накуцвайки излезе през портала на Софийския централен затвор. За да продължи да живее още 43 години на планетата Земя.
LimeLightsBlog 