Второто пришествие

разказ от ДЖО ГОРС


Виж – кървава река е придошла:
ври в нея всеки, който е осъден
за своите насилствени дела
                 „АД“ Данте Алигиери

  Много мислих за това, човече, например защо с Виктор направихме оная работа със „Сан Куентин“, като се заблуждавахме, че е само майтап. Виктор си умираше за майтапи, те му бяха в кръвта. Беше умен тъмнокос тип с ясни очи, слаб и жилав като френски водолаз. Неговия старец печелеше много, затова той винаги имаше мангизи. Тая идея ни хрумна в неговия мезонет на Потрето Хил един следобед, когато се въргаляхме на терасата по бански и пиехме джин.
 – Знаеш ли, човече, правил съм всякакви номера на света, чукал съм всякакви мадами, червени и жълти, черни и бели, друсал съм се с какво ли не, веднъж-дваж съм опитвал даже хероин. Обаче…
  – Ти си истински тигър бе, пич.
  – … обаче има едно нещо, дето никога не съм го правил, човече.
  След като не продължи, аз търколих глава по шишето от джин, което използвах вместо възглавница, и го погледнах. Той ме зяпаше с горещите си диви очи.
  – Е, казвай де?
  – Никога не съм гледал екзекуция.
  Сънено се замислих. Слънцето прежуряше толкова силно, че сякаш ме приковаваше към надуваемия дюшек. Да гледаш екзекуция. Да видиш как човек минава през стената. Страхотна идея за художник.
  – Върхът – измърморих. – С теб съм, пич.
  На другия ден естествено пак се заех с едни абстракции за първата ми самостоятелна изложба и съвсем забравих за това, ала същата вечер Виктор ми се обади.
  – Писа ли днес на директора на Сан Куентин, човече? Той трябва да се свърже с началника на полицията в Сан Франциско и да провери дали нямаш досие, дали не си луд и дали си полезен за обществото.
  Написах писмото, защото даже трезвен ми се струваше готина идея – знаех, че винаги имат нужда от двайсетина свидетели, за да са сигурни, че в последния момент осъдения няма да се измъкне през задния вход или нещо подобно като в един стар филм на Джими Кагни. Въпреки това чаках два месеца, докато получа отговор. Звездата в нашето шоу щеше да е един тип, който влязъл с взлом в каравана край Форт Орд и се опитал да изнасили жената на един лейтенант, само че тя се разпищяла и той и запушил устата с възглавница, докато свърши. Обаче тя престанала да диша. Сред съдебните заседатели имало осем мадами и мисля, че три от тях са си строшили глезените от бързане да го пратят в газовата камера. Не че ми пукаше. Майтап, човече.
  Виктор ме взе в седем и половина сутринта. Носеше адски модерен италиански костюм, обувки за петдесет долара и шапка с тясна периферия и перце, така че му трябваше само куфарче, за да е председател на директорския борд. Гюрукът на мерцедеса беше вдигнат, въпреки, че бе студено, и когато видя моя черен костюм и ръчно плетена вратовръзка, той ме стрелна с шантавата си белозъба усмивка, дето никога не можеш я видя на заседание на директорския борд.
  – Върхът бе, трепач!  Ако се вчешеш, може да минеш за погребален агент, който е там, за да се погрижи за тялото.
  Тъй като съм висок и слаб пич с черна коса, която винаги ми пада в очите, и напълно облечен тежа колкото средно голямо коли, предполагам, че не беше много далеч от истината.  Сложих половин литър текила „Хосе Куерво“ в страничния джоб на колата и потеглихме. Бяхме адски възбудени: имам предвид оная безмозъчна, задъхана веселост, сякаш току що сме чули най великия виц на света. Или щяхме да го чуем.
  Беше една от ония ледени калифорнийски ясни утрини със синьо небе, студено слънце и тук там облачета. Всичко ме впечатляваше: платното на самотната яхта в залива като подмятана от морето картонена чаша, белите разпенени вълни, плискащи като побъркани  Ейнджъл Айлънд, сваленият гюрук на мерцедеса, който ни позволяваше да вдишваме соления въздух и да усещаме ледените зъби на вятъра. Но след тунела на магистрала 101, когато се насочихме към Марин Сити, внезапно ме обърна студ, сякаш между мен и слънцето бе застанал облак, само че нямаше такова нещо, и тогава за пръв път чатнах какво всъщност правим.
  Виктор също го усети, защото се обърна към мен и каза:
  – Тоя студ трябва да е от планината, пич.
  – Абсолютно.
  Затворът „Сан Куентин“ в самия край на полуострова приличаше на грозен дракон, проснал се да се пече на слънце върху скалата. Спряхме на източния портал и там даже не пееха птици. Само група мълчаливи пичове в черно, квакери, менонити или нещо такова, дето протестираха срещу смъртното наказание с мълчаливото си присъствие още откакто бяха екзекутирали Чесман. Когато ги видях, усетих, че в мен се разшават тъмни уплашени неща.
  – Айде да се чупиме оттука, пич – предложих в моментен пристъп на паника, – и да хванем матинето другата седмица.
  Обаче Виктор беше в настроение за майтап, като например да се присмее на ония типове с черните костюми. Когато погледнаха към нас, той скочи върху задната седалка и разпери ръце като Проповедта на планината. С големите си очила, лъскавите си зъби и костюма, дето струваше три стотачки, приличаше на Христос на път за Холивуд
  – Каквото ще вършат, братя, да го сторят с мен – със звънлив апокалиптичен глас извика той.
  Хванах го за ръката и го дръпнах долу.
  – За Бога, човече, я се успокой!
  Обаче той избухна в смях, с трескаво въодушевление ме удари по ръката, измъкна американско флагче от вътрешния джоб на сакото си и започна да го развява над предното стъкло. Видях потта по челото му.
  – Струва си да живееш в тая страна! – извика им Виктор.
  После превключи на скорост и продължихме. Погледнах назад и видях, че един от пичовете се кръсти. Разгледах нещата в перспектива: те бяха от небитието. От Средните векове. Не че ги съдех: това си беше тяхна работа, човече. Всекиму своето.
  Пазачът на портала ни упъти към малка дъсчена сграда до външната стена, където заварихме петима други свидетели. Трима бяха репортери, единият беше дебел пич и пушеше четирийсет и пет калиброва пура като политик от Сакраменто, а последният беше военен с лейтенантски нашивки Токата на колана му и отличията му изглеждаха така, като че ли цяла нощ ги е лъскал.
  Дойде един надзирател и ни каза да предадем всичко от джобовете си, щели да ни дадат разписки. Трябвало да събуем и обувките си, били прекалено тежки за флуороскопа. После един по един ни прекараха през една стаичка, за да ни снимат на рентген за фотоапарати и така нататък – не искали никой да снима, докато те били заети с процедурите. Накрая пак се обухме и влязохме в затвора, където вонеше на дезинфектанти.
  Политикът, който имаше студени тесни очи като на танк „Шърман“, започна да пуска просташки шеги, обаче всички го накарахме да млъкне, даже репортерите. Предполагам, че никой друг освен ченгетата, не може да свикне с екзекуциите. Военният стоеше мирно с толкова бледо лице, че луничките му изпъкваха. Имаше рижа коса.
  След малко влязоха петима надзиратели, за да попълнят бройката на задължителните дванайсет свидетели. Изглеждаха кофти като всички ченгета, и стояха в ъгъла на групичка, смееха се и се забавляваха като деца, които ритат куче. Ние с Виктор се приближихме, за да чуем какво говорят.
  – Кой души яйцата тая сутрин? – попита един от тях.
  – Не знам, не съм чел вестници – прозя се друг.
  – Не помниш ли, това е оня, дето удушил жената в караваната – отвърна трети. – В долината край Салинас.
  – Да, жената на военния, изнасилвал я и …
  Като кучета, чули тракане на чинии, надзирателите едновременно се обърнаха към лейтенанта, но в този момент се появиха още ченгета, за да ни отведат в зрителната зала. Заточихме се в колона по двама, с по един надзирател до всеки от нас, като неволно влязохме в крак, сякаш по зададен ритъм. Хванах се, че се вслушвам за барабанен бой.
  Зрителната зала се намираше точно до газовата камера, с амфитеатрално разположени пейки. Самата камера беше шестоъгълна. Три стени в нашата зала бяха от дебело стъкло с висок до кръста месингов парапет отвън като релсата на в едновремешните барове. Другите три стени бяха стоманени, с тежка врата, осеяна с нитове и с прозорче в средата. На всяка от стените също имаше прозорчета.
  В камерата имаше само два масивни стола, сигурно дъбови, обърнати с лице към задните стени. Облегалките им бяха достатъчно високи за да стигат до тила на седящия. Под тях имаше кофи – знаех, че те съдържат солна киселина. По даден знак палачът щеше да пусне топчетата натриев цианид в един улей, топчетата щяха да се търколят в кофата, солната киселина щеше да образува газ и пичът на стола щеше да гушне букета.
  Политикът със сочен баритон попита защо столовете са два.
  – В случай, че имат два последователни мача бе, пич – отвърнах аз.
  – Майтапиш се. – Обаче ако се съдеше по гласа му, идеята му допадна. Той жалостиво изхриптя: – Не виждам защо не завъртат столовете – така няма да можем да им виждаме лицата.
  Тоя беше адски отвратителен гад, изпълзял изпод някой камък с току що засъхнала слуз по люспите, но неща да му имам мечтите.
  Накрая видяхме вратата в дъното на камерата да се отваря. Появи се униформен надзирател и застана мирно, последва го свещеник, целият в черно като Зоро, с лице, провиснало до копчето на шкембака му. Трябва да беше новак, защото едва запазваше самообладание: само докато заставаше до надзирателя, три пъти си изпусна черната книжка на пода.
  – Те… организирали са го като театрална постановка, нали? – каза ми военният пич, сякаш щеше да се побърка, ако не нарушеше тишината.
  – Обаче няма бисове – кухо отбеляза Виктор.
  На прага се появи друг надзирател в въведоха осъдения. Поведението му малко ме шокира. Човек очаква изнасилвачът да се държи като убиец: искам да кажа, да потрепери при вида на стола, защото знае какво е това, знае, че няма къде да бяга, не може да обжалва, или да се държи нахакано и да не му пука. Обаче той просто изглеждаше леко заинтригуван, нищо повече.
  Носеше бяла риза с навити ръкави, лицето му бе загоряло от слънцето като на войник и нямаше вратовръзка. Под трийсетгодишен, с късо подстригана кестенява коса – най ужасното е, че не си спомням лицето му, човече. Най много мога да кажа, че приличаше на военния пич, дето стоеше до мен, долепил нос до стъклото.
  Обаче никога няма да забравя ръцете на изнасилвача. Бяха го държали в отделението на смъртниците през всичките тези месеци, обаче ръцете му бяха още червени, напукани и възлести, сякаш допреди малко е вадил репи в долината Сан Хоакин. И тогава осъзнах: аз мислех за него в минало време.
  Две ченгета започнаха да го завързват на стола. Широк кожен ремък през гърдите, по тесни на ръцете и краката. Бог е свидетел, че внимаваха със завързването. Искам да кажа, че гледаха да му е удобно. И той постоянно им говореше. Не че можехме да го чуем, но предполагам, че им казваше: „Добре, момчета, не, тоя ремък не е стегнат, божичко, надявам се да не закъснеете заради мен за обяд“.
  Ето какво ме смущаваше, та той им  се извиняваше! Докато го завързваха над оная кофа на забравата, нещастното мъртво самотно копеле завъртя глава, погледна ни през рамо и ни се усмихна. Искам да кажа, ако едната му ръка беше свободна, сигурно щеше да ни махне. Един от надзирателите, с бяла коса и тъжни меки очи, го потупа по главата на излизане. Нищо лично, синко, просто си върша работата.
  След това темпото се ускори – като туптенето на сърцето ти, когато си на тъмна улица в три през нощта и ехото на собствените ти стъпки започва да ти звучи все едно, че някой те следи. Директорът стоеше до една от стъклените следи в зрителната зала, свещеникът и лекарят до другата. Попът за последен път прекръсти осъдения, но оня зяпаше само доктора. Щото тоя доктор, дето беше положил Хипократова клетва да пази човешкия живот, сега размахваше ръце като телевизионен режисьор, за да покаже на изнасилвача най лесния начин да умре.
  „Задръж дъх, после дълбоко си поеми въздух: няма да усетиш нищо. Естествено солната киселина стопява вътрешностите ти на супа и изгаря всяка фибра в белите ти дробове, но всъщност няма да го усетиш, докато се мяташ: това ще е само от нервните окончания“.
  Хипократово проклятие, да ви кажа!
  Та значи стояхме там, на три метра и един сантиметър стъкло разстояние, зяпахме го и той ни зяпаше, завъртял глава към нас, обаче между двете страни на стъклото имаше милион светлинни години. Той се беше изповядал, бе завързан, бяха го инструктирали как да умре и беше готов за изпаренията. После научих, че даже пожелал тялото му да бъде дадено за медицински проучвания.
  Бързо се огледах.
  Виктор се потеше, приковал очи към стъклото.
  Политикът се беше изцъклил, долепил нос до стената и с притиснат към месинговата релса шкембак, шишкавите му пръсти приличаха на наденички с чесън и оставяха мазни петна по стъклото от двете страни на главата му. На лицето му бе изписано изражение, все едно се празнеше.
  Репортерите изглеждаха засрамени, сякаш някой ги бе сварил да надничат над стената на женския кенеф.
  Военният просто изглеждаше измъчен.
  Само ченгетата си бяха същите и не хабяха повече емоция, отколкото по мишените след упражнение по бърза стрелба.
  И никое лице не изразяваше омраза.
  Изведнъж за пръв път в живота си станах част от това. Поиска ми се да извикам: „СПРЕТЕ!“ Канехме се да обгазим тоя пич, а никой от нас не искаше смъртта му! Ние сме създали това общество и всички сме отговорни за него, но никой от нас като индивид не желае да поеме тази отговорност. Ние сме като оня фашага в Нюрнберг, дето казал, че всичко щяло да е наред, ако му били дали повече пещи.
  Директорът даде знак. Чух как газът свисти около стола.
  Осъденият не помръдна. Изпълняваше нарежданията на лекаря. После рязко си пое дъх, както му бе показал доктора. Изведнъж изпадна в силен гърч, тялото му опъна ремъците, главата му се замята и видях, че клепачите му са стиснати и устните му оголват зъбите. После се задъха като бебе в кувьоз, бързо и плитко. Само че в дробовете му не нахлуваше кислород.
  Лейтенанта се отдръпна, запримигва и повърна върху стъклото. Повръщаното увисна там за миг като фосфорна бомба в бункер, после две ченгета го изнесоха от залата и всички се отдалечихме от оная гадост. Всички освен политика. Той изобщо не бе забелязал; намираше се в света на Хенри Милър и задоволяваше сексуалните си желания по лесния начин.
  Предполагам, че пичът вътре си е нямал и представа, че трябва да умре безболезнено за две секунди, защото тялото му още се извиваше в оная ужасна дъга и стискаше юмруци. Виждах мускулите, изпъкнали отстрани на долната му челюст като топчета. Накрая се отпусна назад и увисна на ремъците като прострелян с картечница парашутист.
  Обаче това не беше краят. Той отново дълбоко си пое дъх и видях, че ребрата му се притискат към бялата му риза. След това изтекоха двайсет секунди. Решихме, че е ритнал камбаната.
  После ново вдишване. След това нищо. Половин минута нищо.
  Последно разтърсване. Край. Беше изхвърчал в небето.
  Само че после пак го направи. Всяка фибра на това мъртво комично тяло жадно се напрегна да си поеме дъх. Нямаше въздух: само газ на солна киселина. Само нерви, като риба, потрепваща, след като си и отрязал главата с нож. Само че това пред нас не беше риба.
  Главата му се килна настрани и езикът му увисна като на мъртъв елен. После от устата му изтече оная гадост.
  Беше само слюнка, казаха, че не можело да е друго, но на мен ми приличаше на останки от резистори, стопени при късо съединение. Толкова черни. Толкова овъглени.
  – До скоро, пич – тихо, сякаш на себе си промълви Виктор.
  Това беше. Ще се видим в отвъдното, пич. Десет минутки и минаваш стената.
  Вярвах. Да гледам онова, дето беше останало от оня пич, беше все едно да гледам мадама, дето яко се е надрусала, та като поднесеш кибритена клечка към очите и, зениците не реагират и няма никой в къщи, човече. Никой. Никъде.
  Чупихме се.
  Обаче по пътя все си мислех за оня военен и се чудех от какво му е призляло. Дали защото пичът на стола последен е прониквал, макар и насила, в тялото на неговата любима, и сега даже тая трескава връзка си е казала думата? Каквато и да беше причината, тялото му бе съзнавало нещо, което разумът му навярно беше отказвал да приеме: тоя край не беше ново начало, тая смърт нямаше да му върне мъртвата мадама.  Даже да беше справедлива в неговите очи, тая смърт беше довела единствено до повръщане.
  С Виктор дълго седяхме в мерцедеса със спуснат гюрук, зяпахме красивия пуст полуостров, дето не носеше името, както можете да си помислите, на някой светец, а на някакъв нещастен тъп индианец, когото преди сто години или още по рано бяха обесили там. Дървета, облаци, синя вода и все още никакви птици. Даже пичовете с черните костюми бяха изчезнали, обаче сега разбирах защо са били там.  Със своя мълчалив укор те бяха удряли верния гонг, човече. Ние бяхме от Средновековието.
  Виктор треперливо си пое дъх, сякаш никога нямаше да има достатъчно въздух, и промълви:
  – Какво ще кажеш за тая работа.
  Свих рамене и тъй като аз съм си аз, отговорих му по единствения начин, по който можех:
  – Беше газ, човече.
  – Ясно, човече, чат съм газ.
  Имаше нещо странно в начина, по който го каза, обаче аз счупих печата на текилата и я опукахме за петнайсет минути, даже без да смучем лимон за мезе. После той запали колата и потегли, и аз разбрах какво не е наред.  Докато беше гледал оня пич в газовата камера, Виктор за пръв път бе осъзнал, че животът е нещо много повече от майтап.  И двамата отчасти бяхме отговорни за случилото се там и това неизбежно ни караше да се срамуваме.
  На магистрала 101 Виктор вдигна сто и седемдесет и повече не намали. Това беше безумно: това беше краят, но аз не му казах нищо. Бях сам с моя Водач край кипналата кървава река. Когато накрая ни спря пътна полиция, Виктор толкова се беше надъхал, а аз толкова се бях отпуснал, че ни обкръжиха с разкопчани кобури и ни провериха вените за дупки от игли.
  Не им казах нито дума, човече, нито една. Даже името си. Трябваше да ми прочетат личната карта, за да видят кой съм. И докато го правеха, Виктор съвсем се изпусна. Нали разбираш, хапеше, пенеше се, изигра страхотен театър, докато не го фраснаха по тила с дръжката на пистолет. Аз само гледах.
  Взеха му книжката за година, нищо повече, защото неговия старец шари голяма пара на един психиатър, дето свидетелства, че Виктор временно бил изперкал, и трябваше за известно време да го прибере в лудница. Сега се върна, обаче още ходи при психиатъра по три пъти седмично за четирийсетак на сеанс.
  Има нужда. Преди няколко дни го скивах на Грант да се мотае в една сива февруарска мъгла само по тениска и дънки – без обувки. Изглеждаше възбуден, затворен, потънал в собствените си грижи, обаче го спрях за малко.
  – Ей… как я караш, човече?
  Той предпазливо поклати глава.
  – Те няма да позволят да ни се размине, нали знаеш. За тях, човече, дори само да живееш е престъпление.
 – Защо си без обувки бе, пич?
 – Не мога да нося обувки. – Той се приближи към мен, огледа се и с трагична сериозност заяви: – Мога да чувам само с ходилата си, човече.
  После кимна и се отдалечи в тълпата с безшумните си боси ходила като озадачена пантера – носеше се сред пияните тийнейджъри и ченгетата, дето се опитваха да опандизят някакъв надрусан тип за притежание на наркотик. Предполагам, че Виктор иска да слуша единствено Майката Земя: иска да чува само успокоителните шумове на червеите, които ровят пръстта.
  Ровят и чакат Виктор, и може би Второто пришествие.

Отмъщението на прокълнатите

разказ от Чарлс Буковски

Хъркането в приюта беше много шумно, както обикновено. Том не можеше да заспи. Вътре сигурно имаше шейсет нара и всички бяха заети. Никой не хърка по силно от пиян човек, а повечето от присъстващите бяха пияни. Тон седна и загледа луната, която светеше през прозорците и огряваше спящите мъже. Сви си цигара и запали. После пак погледна мъжете. Каква сбирщина грозни безполезни шибаняци. Шибаняци ли? Те не шибаха. Жените не ги искаха. Никой не ги искаше. Никой не искаше да ги шиба, хаха. А той беше един от тях. Извади бутилката изпод възглавницата си и изпи последната глътка. Последната глътка винаги беше тъжната. Изтърколи празната бутилка под нара и отново се загледа в спящите мъже. Не си струваха дори да им метнеш една бомба.
Том се обърна към своя приятел Макс, който заемаше съседния нар. Макс лежеше по гръб с отворени очи. Мъртъв ли беше?
– Еи, Макс?
– Ъ-ъ?
– Не спиш.
– Не мога. Забелязваш ли? Много от тях хъркат в ритъм. Защо става така?
– Не знам, Макс. Има сума ти неща, които не знам.
– И аз, Том, Сигурно съм тъп.
– Сигурно? Ако знаеш, че си тъп, значи не си.
Макс седна на своя нар.
– Мислиш ли, че някога ще се махнем от този приют, Том?
– Има само един нач1ин да го направим…
– Така ли?
– Така… с краката напред.
Макс си сви цигара и я запали.
Беше му тъпо, както винаги, когато се замисляше. Номерът беше да не мислиш, да изключиш мозъка.
– Слушай, Макс – каза Том.
– Да?
– Мислех си…
– Няма смисъл да мислиш…
– Но аз си мислех едно нещо.
– Остана ли ти нещо за пиене?
– Не, съжалявам. Но чуй сега…
– Не искам да слушам глупости!
Макс отново се изтегна по гръб на нара. Нямаше смисъл от разговори. Беше загуба на време.
– Все пак ще ти кажа, Макс.
– Добре, по дяволите, давай…
– Виждаш ли ги тези всичките? Много са, нали? Бездомници във всички посоки.
– Да, болят ме очите от тях…
– Значи, Макс, все си мисля как можем да използваме тази работна сила. Така просто се губи.
– Никой друг не ги иска. Какво можеш да направиш с тях?
Том малко се развълнува.
– Точно това, че никой не ги иска, е нашето предимство.
– Така ли?
– Така. Не ги искат в затвора, нали се сещаш, защото ще трябва да ги настаняват в килии и да ги хранят. А те няма къде другаде да отидат и какво да губят.
– Е, и?
– Нощем много си мисля за това. Имам предвид, че ако успеем да ги подкараме заедно, като говеда, можем да прегазим разни неща с тях. Да вземем властта при определени временни ситуации…
– Ти си луд – каза Макс.
Но седна на леглото.
– Обясни ми още…
Том се засмя.
– Ами може и да съм луд, но все си мисля за тази похабена работна сила. Лежа буден по цяла нощ и си мечтая какво може да се направи с нея…
Този път Макс се разсмя.
– Какво например, за бога?
не пречеха на никого, докато си говореха. Всички около тях продължаваха да хъркат.
– Ами просто ми се върти в главата. Да, може би наистина е лудост. И все пак…
– Какво? – попита Макс.
– Не ми се смей. Може би мозъкът ми е изгнил от виното.
– Ще се опитам да не се смея.
Том си дръпна от цигарата и издиша дима.
– Виж сега, представям си как събираме колкото можем повече бездомници и ги подкарваме към „Бродуей“, през центъра на Лос Анджелис, всичките заедно, рамо до рамо…
– Е, и какво?
– Ами толкова много хора. Нещо като отмъщението на прокълнатите. Парад на отрепките. Едва ли не като във филм. Представям си камерите, осветлението, режисьора. „Походът на победените“. „Възкресението на мъртвите“! Човече!
– Според мен – отговори Макс – трябва да минеш от портвайн обратно на мускат.
– Мислиш ли?
– Аха. Добре. Значи подкарваме бездомниците по „Бродуей:, да кажем по пладне, и после какво?
– Ами вкарваме ги в най-големия и най-скъпия универсален магазин в града…
– Имаш предвид в „Bowarms“?
– Да, Макс. В този магазин има всичко: най-хубавите вина, най-елегантните дрехи, часовници, радиоапарати, телевизори, за каквото се сетиш, там го има…
Точно в този момент един старец се надигна от мястото си през няколко нара от тях, с широко отворени очи, и изкрещя:
– ГОСПОД Е ДВЕСТАКИЛОГРАМОВА НЕГЪРКА ЛЕСБИЙКА!
И после се тръшна обратно на нара.
– И него ли ще вземем? – попита Макс.
– Естествено. Той е един от най-добрите. В кой затвор ще го приберат?
– Добре, значи влизаме в Bowarms. И после какво?
– Само си представи. Влизаме, нанасяме удар и излизаме, Ще бъдем толкова много, че охраната няма да може да се справи с нас. Представи си го: просто си взимаме. Всичко, ни се прииска. Може дори да обараме някоя продавачка по задника. всичко, което вече ни липсва от американската мечта – просто ще си го вземем, ще вземем нещо, каквото и да е. А след това ще изчезнем.
– Том, може да стане голяма патаклама. Няма да бъде като някакъв пикник в Страната на чудесата…
– Не, но и този живот не е такъв! Да позволяваме да ни погребат така, живи, без дори да протестираме…
– Мен ако питаш, Том, добре си го измислил, приятелю. Добре, как да го организираме?
– Първо трябва да определим дата и час. Познаваш ли десетина души, които можеш да доведеш?
– Мисля, че да.
– И аз познавам десетина.
– Ами ако някой ни издаде на ченгетата?
– Не е много вероятно. Пък и какво имаме да губим?
– Прав си.

Беше пладне.
Том и Макс вървяха начело на бандата. Вървяха по „Бродуей“ в Лос Анджелис. Зад Том и Макс вървяха повече от петдесет бездомници. Петдесет или повече бездомници – мигаха, препъваха се и не бяха съвсем сигурни какво става. Обикновените граждани на улицата бяха изумени. Спираха посред крачка, отдръпваха се настрани и гледаха. Някой бяха изплашени, други се смееха. Трети си мислеха, че това е някакъв майтап или се снима филм. Гримът на актьорите беше перфектен: изглеждаха точно като бездомници. Но къде бяха камерите?
Том и Макс водеха похода.
– Слушай, Макс, аз казах само на осем души. Ти на колко каза?
– Може би на девет.
– Какво е станало, по дяволите?
– Явно са си предали един на друг…
Продължиха напред. Беше като някакъв налудничав сън, който не може да бъде спрян. Светофарът на ъгъла на Седма улица светна червено. Том и Макс спряха, а бездомниците се скупчиха зад тях, за да изчакат. Във въздуха се разнесе миризма на непрани чорапи и долни гащи, на алкохол и лош дъх. Рекламният дирижабъл на Goodyear безцелно кръжеше над главите им. Над улицата бе надвиснал синьосив смог.
Светофарът светна зелено. Том и Макс продължиха напред. Бездомниците ги последваха.
– Макар, че си го представях – каза Том, – не мога да повярвам, че се случва наистина.
– Случва се – отговори Макс.
Зад тях имаше толкова много бездомници, че когато светофарът пак светна червено, някой още не бяха прекосили улицата. Но не спряха, а продължиха да пресичат, като задържаха колите, а някой държаха бутилки вино или ги надигаха. Маршируваха, но не пееха маршова песен. Не се чуваше друго освен тътрене на износени обувки по паважа. От време на време някой проговаряше.
– Ей, къде отиваме, мамка му?
– Дай да ударя една глътка.
– Цуни ме отзад.
Слънцето топло грееше над тях.
– Да продължаваме ли? – попита Макс.
– Ако се откажем сега, ще ми бъде много тъпо – заяви Том.
После стигнаха до Bowarms.
Том и Макс спряха за миг.
После заедно бутнаха внушителните стъклени врати.
Тълпата от бездомници ги последва в дълга, неравна опашка.Закрачиха през луксозните магазини. Продавачите ги гледаха неразбиращо.
На първия етаж беше мъжката конфекция.
– Сега – каза Том – трябва да дадем пример.
– Аха – отговори несигурно Макс.
– Да го направим, Макс!
– Аха…
Бездомниците бяха спрели и ги гледаха.. То се поколеба за кратко, отиде до един щендер закачалки и взе първата връхна дреха, която му попадна – модел от жълта кожа с кожена яка. Хвърли старото си палто на пода и облече новото. Доближи го някакъв продавач от магазина, спретнат дребен тип с тънки мустачки.
– Имате ли нужда от помощ, сър?
– Да, това палто ми харесва и ще го взема. Пишете ми го на сметката.
– С Американ Експрес ли ще платите, сър?
– Не, с Китайски Експрес.
– Аз ще взема това – добави Макс, докато обличаше един специален модел от кожа на алигатор със странични джобове и качулка, подплатена с кожа за лошо време.
Том взе една шапка от близкия рафт – беше доста смешен, но и доста симпатичен казашки калпак.
– Тази ми отива на лицето, ще я взема.
След това се включиха и бездомниците. Пристъпиха напред и започнаха да си слагат палта и шапки, шалове, шлифери, ботуши, пуловери, ръкавици и различни аксесоари.
– В брой или с кредитна карта, сър? – чу се боязлив глас.
– С гъза ми – беше отговорът.
Или, от другата каса:
– Това ви отива, сър.
– Предлагате ли опция за връщане до четиринайсет дни от датата на покупката?
– Разбира се, сър.
– Но вие може да сте умрели след четиринайсет дни.
После над главите им отекна аларма. Някой си беше дал сметка, че в магазина са нахлули нашественици. Клиентите, които дотогава гледаха невярващо какво се случва, сега се разпръснаха.
Дотичаха трима мъже в сиви костюми, които не им бяха по мярка. Бяха едри мъже, но имаха повече тлъстини, отколкото мускули. Мъжете се втурнаха срещу бездомниците, все едно искаха да ги изведат принудително. Бездомниците обаче просто бяха прекалено много. Мъжете се изгубиха сред тях. Но докато се боричкаха, ругаеха и заплашваха, един от охранителите посегна към пистолета си. Отекна изстрел, но това беше глупав и безполезен ход и мъжът беше обезоръжен веднага.
Изведнъж на върха на ескалатора изникна един бездомник. Държеше пистолета. Беше пиян. За пръв път държеше пистолет в ръцете си. Но пистолетът му харесваше. Той се прицели и натисна спусъка. Улучи един манекен. Куршумът го уцели във врата. Главата падна на пода: смъртта на скиора от Аспен.
Смъртта на този неодушевен предмет сякаш вдъхна нови сили на бездомниците. Отекна приветствен възглас. Те се разпръснаха нагоре по ескалаторите из целия магазин. Крещяха несвързано. За миг от безсилието и упадъка им не беше останала и следа. Очите им блестяха, а движенията им бяха бързи и уверени. Беше чудна, странна, грозна гледка.
Бездомниците бързо прекосяваха етаж след етаж и щанд след щанд.
Том и Макс вече не бяха начело, а повлечени от тълпата.
Вече се обръщаха каси и се чупеха стъкла. На щанда за козметика младо русо момиче се разпищя и размаха ръце. Това привлече вниманието на един от по-младите бездомници, който дръпна нагоре роклята на момичето и изкрещя:
– ЕХА!
Друг бездомник отиде при тях и обара момичето. После дотича и още един. Скоро я обгради цяла тълпа, която разкъсваше дрехите и. Беше много грозно. Но вдъхнови други бездомници, Те подгониха продавачките.
– Господи боже – каза Том.
Том намери една каса, която не беше обърната. Покатери се върху нея и започна да крещи:
– НЕ! НЕ ТАКА! ПРЕСТАНЕТЕ! НЯМАХ ПРЕДВИД ТОВА!
Макс стоеше наблизо.
– Мамка му – рече тихо.
Бездомниците не проявяваха милост. Късаха завесите. Обръщаха масите. Продължиха да трошат стъклените капаци на щандовете. В добавка се чуваха и силни писъци.
нещо се строши с доста силен трясък.
После пламна огън, но мъжете продължиха да безчинстват.
Том скочи от касата. Цялата случка беше продължила не повече от пет минути. Той се обърна към Макс:
– Да изчезваме оттук, мамка му!
Още една мечта беше станала на парчета, още едно куче беше умряло в канавката, още сънища бяха изпълнени с кошмарни боклуци.
Том хукна да бяга, а Макс го последва. Слязоха с ескалатора.Докато слизаха надолу, полицаите тичаха нагоре по съседния ескалатор. Том и Макс още бяха с новите си палта. Ако не се смятаха червените им, небръснати лица, изглеждаха едва ли не прилично. На първия етаж се смесиха с множеството. По входовете имаше полицаи. Пускаха хората да излизат, но не пускаха никого вътре.
Том беше откраднал шепа пури. Подаде една на Макс.
– Ето, запали. Постарай се да изглеждаш порядъчно.
Том също си запали пура.
– Да видим сега дали ще можем да се измъкнем от тук
– Мислиш ли, че ще успеем да ги заблудим, Том?
Не знам, опитай се да изглеждаш като брокер или като лекар.
– Те как изглеждат?
– Самодоволни и тъпи.
Двамата продължиха към изхода. Нямаше проблеми. Пуснаха ги да излязат заедно с другите. Отвътре се чуваше стрелба. Двамата погледнаха нагоре към фасадата. От прозорците на горните етажи излизаха пламъци. Скоро чуха и приближаващите пожарни коли.
Свърнаха на юг и поеха обратно към приюта.

Тази вечер двамата бяха най-добре облечените бездомници в приюта. Макс дори беше откраднал един ръчен часовник. Стрелките му светеха в тъмното. Нощта едва започваше. Те се изтегнаха на наровете си, а хъркането зазвуча около тях.
В приюта пак беше пълно, въпреки масовите арести по-рано следобед. Винаги имаше достатъчно бездомници за да запълнят всички места.
Том извади две пури и подаде едната на Макс. Двамата запалиха и известно време пушеха в мълчание. След няколко минути Том заговоре.
– Ей, Макс…
– Да?
– Не исках да стане така.
– Знам. Няма нищо.
Хъркането постепенно се усилваше. Том извади бутилка вино, която държеше под възглавницата си. Отвори я и удари една глътка.
– Макс?
– Да?
– Ще пийнеш ли?
– Естествено.
Том му подаде бутилката. Макс удари една глътка и му я върна.
– Благодаря.
Том пъхна бутилката обратно под възглавницата.
Беше мускат.

Пътечка към сърцето

разказ от Вл. Сорокин от сборника „Първият съботник“ (модифициран превод)


– Стопанина у дома ли е? – подвикна гръмко Пецев, минавайки през широко отворената портичка на заградения двор.
В отворения прозорец на солидния селски дом се мярна лицето на възрастна жена с пъстра забрадка, примижа, изгледа го и се скри. Пецев изкачи стълбите към чардака, прекоси скоро обновения пруст, натисна кованата дръжка на вратата и влезе в одаята.
Стопаните не бяха вътре. Отдясно имаше чугунена печка, а отляво масивна дъбова маса. Тенекиен часовник с форма на котешка муцуна шумно тиктакаше. В отсрещния ъгъл стоеше широк, обкован с метални ленти сандък.
Жената скоро се показа:
– Отзад на двора е, дърва цепи. Ей сега ще дойде. Заповядайте, седнете.
Пецев приседна на пейката и постави чантата си отстрани.
– В-вие от управлението ли? – попита жената, пресипвайки супа от една котелка в дълбока чиния.
– А, не, не съм от управлението – усмихна се Пецев. – От областният вестник съм.
– От кой точно? – стреснато го изгледа тя.
– От „Заря“.
– Наистина ли? – усмихна се широко. – Ами получаваме го ние. Абонирали сме се.
– Чудесно, браво!
Вратата се отвори.
В стаята влезе широкоплещест, сивокос мъжага, облечен в синя риза с навити ръкави. Върху загорялото му чело проблясваха капчици пот.
Пецев се надигна:
– Здравейте, другарю Тумпаров.
– Здраве желая! – Борис Тумпаров пристъпи към него и крепко стисна протегнатата длан. – Вие от управлението ли? Или от комбината?
– А, не. Изпратен съм при вас от редакцията на вестник „Заря“. Скоро ще печатаме материал за вашия кооператив, та дойдох да взема интервю.
Тумпаров се поусмихна:
– Интер… рвиу… Даже не мож го каза като хората… Вас как ви е името?
– Мавруди Пецев се казвам.
– Мда, ето какво, другарю Мавруди Пецев, я дайте първо да похапнем. Че то път сте били, намъчили сте се, пък и аз се поизморих…
– Благодаря, ама хапнах аз, вече…
– Ха, знам ви аз как ядете в града. Хляб с масло и кафета. Сядайте, сядайте…
Пецев сви рамене и се настани на масата.
Тумпаров си изми ръцете, изтри ги с пешкир и седна насреща му:
– Вие как дойдохте? Пеша ли?
– Нее, провървя ми. Водоноската ме качи по път.
– Ахаа, Гарабед!
– Точно. Какво, автобуса не върви ли?
Тумпаров цъкна с език:
– Дявол знае! Ту върви, ту не. Не транспорт, а… аврамов дом някакъв…
Той притисна питата хляб към гърдите си и взе да реже дебели филии с голям кухненски нож.
– И как е, постоянно ли имате такива затруднения с транспорта? – попита Пецев.
– Чак постоянно не, но се случва.
– А пък вие пишете до районния комитет.
– Какво да пишем – лично ходихме с председателя на ТКЗС-то.
– Е, и какво?
– Техниката не стигала, хората били малко. Това е положението, няма кой да бачка в автопарка.
– Какво, текучество на кадрите, а?
– Ами разбяга се младежта по градовете. Тук при нас, виждаш ли, скучно им е…
Той постави хляба в панера и даде знак на жена си:
– Цонке, я донеси там, от рафтчето…
Съпругата му кимна, отмести завеската и сне от полицата бутилка гроздова.
Тумпаров измъкна тапата с ножа и наля в три чаши:
– Цонке, сядай, стига си се въртяла край печката.
Домакинята постави пред Пецев чиния супа и седна редом с мъжа си.
– Е, за добре дошъл, другарю Пецев! – вдигна наздравица Тумпаров.
– Аз, чисто символически… – хвана чашата Мавруди. – понеже трябва и в редакцията да успея…
Едното не пречи на другото – отбеляза домакина и беззвучно глътна питието си на един дъх.
Жена му отпи малко и се смръщи.
Пецев пийна и замези с парченце сланина.
– Даа – въздъхна шумно Тумпаров, бучеки мезето с вилица. – Ами такава е работата – скука! И за това бягат. А кой е виновен, питате? Ние с вас? Всички? Само ние?… Ето, и мен като ме избраха за завеждащ, отначало не можах да проумея: защо младежите не идват при нас? Фермата ни нова, чиста, заплатите уж добри, общежитието на две крачки. А на тях, виждаш ли, оказва се, и кино им трябва, и театър, и модерен магазин. А ние глупаците дърти хич не можем и да проумеем. Само ги хулим и упрекваме.
Той преглътна парчето сланина и се зае със супата.
– Но сега, другарю Тумпаров всичко е наред във фермата ви, нали?
– Да, но това е друга работа – избоботи домакина, духайки в пълната лъжица.
– И защо тези ваши младежи вече не искат да бягат? – попита Пецев, включвайки магнетофона в чантата си и вадейки на масата микрофон
– Това, другарю Пецев не е проста работа…
– Не е ли?
– Да. Към всеки човек, разбираш ли, е нужен индивидуален подход… Как да ти кажа, пътечка към сърцето. Нея трябва да намериш. И щом я откриеш – тогава никой никъде няма да иска да ходи. Разбираш ли, човек е длъжен да намира в работата радост. Иначе не е работа, а хамалогия някаква.
– И вие сте открили тази пътечка? – попита Пецев навеждайки се над чорбата.
Тумпаров се засмя и отгриза парче хляб:
– Да, намерих, намерих… Само дето се наложи доста да си поблъскам главата.
– Намъчи се той с тях, така си е – тежко въздъхна жена му.
– А ти как искаш – изгледа я Тумпаров, – че нали с хора работим, не с к’во да е. И ако навсякъде беше така, тогава от текучеството и помен нямаше да има. Ето аз, едва ли не всеки ден, с всеки разговарям. Ежедневно. Отида, погледам, пошегувам се, помогна със съвет, разкажем си истории и тъй нататък. А ако само иди-дойди – тогава ще им доскучае. Пък аз им отворих очите. Казвам им, какво все в града тичате? Какво търсите там? Дима ли? Мръсотията ли? Шума? Нима в тътена на цеха по-лесно се работи, отколкото тук в тишината? С кравичките ма полето. Гледаш ги и не можеш да им се нарадваш. Ами живинки са те! А там какво, никаква природа – само едно голо желязо.
– Но и в завода много хора също работят с радост, другарю Тумпаров – обади се журналиста.
– Така е, нищо нямам аз против завода. Моля моля – те там си имат свой интерес – ние тук, наш. Само че, аз самият съм от село, тук живях, тук раснах и пораснах и ще остарея, така че, ще агитирам за селото. Това е то. Точка.
И тропна с тежкия си юмрук по масата.
Всички се засмяха.
Домакинята наля повторно.
– Наздраве за хазяйката! – вдигна тост Пецев.
– Да, за Цонка къщовницата – последва го домакина.
– Ама няма нужда, няма нужда… Ох, аз…
Тумпаров поднесе чашата към устните си и изведнъж удивено сбърчи вежди:
– Ааа, краставичките! Крас-та-вич-кии-тее!!!
– Ох, ама съм идиотка, забравих ги! – затюхка се, скачайки от стола жена му.
– Абе, викам аз, нещо липсва! – засмя се гръмко домакина. – Те нашите са малосолни, с изворна вода. Такива не си вкусвал!
Тумпарова бързешката клекна и раздига няколко дъски от пода, измъкна иззад печката стълбичка, спусна я в зимника и се вмъкна вътре.
– Даа, най-важното забравихме ние – смееше се домакина. – Че те са ни главната радост и гордост на нас – краставичките. Цонето просто вълшебни ги прави. В устата се топят.
– Е какво, сега ще ги опитаме – усмихна се Пецев. – Другарю Тумпаров, а вие отдавна ли завеждате фермата?
– Почакай малко – вдигна ръка Тумпаров. – дай първо да замезим с туршията и всичко ще ти кажа.
Тумпарова с пъшкане изпълзя отдолу, подаде на мъжа си дълбока купа пълна с отбрана туршия и като отри в престилката мокрите си от разсола ръце, взе да изтегля стълбата от зимника.
– Я какъв е дълбок? – промърмори Пецев, надигайки се от масата да погледне и клекна на четири крака край отвора на зимника. – Кога сте го копали?
– От царско е. Преди войната още. Триметров. Лятото леда си стой и не мърда. По държи от хладилник „Мраз“ – рече Борис Тумпаров, също ставайки от масата.
– Забележително – поклати глава Пецев.
– Забележително ли? – глухо повтори Тумпаров и изведнъж блъсна Пецев с крак в гърба:
– Фъшшш!
– Хаа! – извика журналистът и с грохот се стовари върху ред каци и бидони, силно трясвайки глава в ръба на едно буре.
– Е, как е сега? Искаш ли да знаеш още нещо? – надвеси се отгоре Тумпаров.
Жена му и тя с интерес надникна зад гърба му.
– Ама вие, какво?… Какво ви става, бе?… – запелтечи Пецев, смръщен от болка, пълзейки между баките. – Защо… как така?…
Тумпаров се разкикоти. Жена му също се закиска.
– Боли ме бе, какво се смеете – вдигна очи към тях Пецев. – Давайте стълбата!
– Дръж! – глухо рече Тумпаров и над главата на журналиста се заклати дълъг среден пръст.
– Ама, как така, защо бе…
– Ми ей така, бе!
Домакините положиха дъските обратно на мястото им на пода и седнаха да обядват на масата.
Борис Тумпаров отпи и захрупа краставичка. Жена му Цонка също сръбна малка глътка и взе да лапа чорбата.
– Що за шегички!… отворете! Дайте стълбата – слабо долетя изпод земята.
Тумпаров се засмя:
– Да бе! Ей сега, веднага!
Жена му се подхилваше и чупеше хляба.
– Пускайте стълбата, гадове!… Тука е мокро!
– Браво! Точно така! – сериозно отбеляза домакина, допълвайки чашата си.
– Идиоти! … Разбих си главата бе… отваряйте!
– Тичам, тичам – Тумпаров обърна чашата на екс, изкряка като патица и си бодна още една краставичка.
– Гадове… изчадия такива…
Цонка Тумпарова завъртя глава към подземието:
– Изчадия!? Ти си изчадие, да ме прости Господ! Сам се насади, трай сега, простако неден…
И тя взе от масата празната чиния на мъжа си и отиде да я пълни с гъбена каша.

Прозрачната пирамида

откъс от романа „Виелица“ на Владимир Сорокин

Прозрачната пирамида се изпари с тихо свистене. Горелката угасна.
В същата секунда над масата, отделяйки четиримата от останалото пространство и света, се сви и се затвори прозрачна полусфера от най-тънка, самоизграждаща се пластмаса, толкова тънка, че само звукът на затварянето и, който напомняше пукване на огромен сапунен мехур или сънено разтваряне на влажни устни, издаде появата и.
– Мадагаскар – с отслабващи устни Заден произнесе традиционното приветствие на витаминдерите, ползващи продукта.
Докторът понечи да отвърне „Раксагадам“, но потъна в друго пространство.

Сиво навъсено небе. Редки снежни парцали се сипят от сивите облаци. Сипят се, сипят се. Мирише на мокър сняг. Да не би да се запролетява? Или е ранна зима? Слабият ветрец донасяше мирис на дим. Не. Така мирише баня, напалена по традиционния начин. Приятен мирис. На горяща брезова кора. Размърда глава. Чува глух плясък. Около тила. Свежда очи. До лицето му се разклаща течност. Не е вода. По гъста е и мирише познато. Толкова позната миризма. Доста плътна. Олио! До гушата е в олио. Намира се в някакъв съд, пълен с олио. Черен котел с дебел ръб. Около котела се е ширнал голям площад. Изпълнен с народ. Толкова са много! Стотици. Притиснати един до друг. Какъв голям, огромен площад. Около него се виждат къщи. Европейски къщи. И огромна катедрала. Виждал я е някъде. Изглежда, в Прага. Най-вероятно. Да, сигурно е в Прага. А може и да не е Прага. Варшава? Или Букурещ. Или Краков. Най-вероятно е Варшава. На главния площад. И на този площад са събрани стотици, стотици хора. Стоят и гледат към него. Иска да се размърда. Но не може. Вързан е. С дебело въже. Вързан е, сякаш е бебе в майчина утроба. Коленете му са сгънати, притиснати към гърдите и вързани с въже. Ръцете му са завързани за глезените. Движи пръстите си. Те са свободни. С пръсти докосва стъпалата си. Китките му са вързани здраво за глезените. Стъпил е върху дъното на котела. Усеща го. Като плувка на въдица е. Така някога се учеше да плува. Когато беше момче, имитираше плувка. Беше толкова отдавна на широката река. Беше слънчево и топло. Баща му стоеше на брега с широкопола сламена шапка и се смееше. Очилата му проблясваха на слънцето. А той се правеше на плувка и гледаше към баща си. На брега две кончета пиеха от реката. Голо момче яздеше единия кон и го гледаше презрително. А той имитираше плувка. Беше толкова отдавна. Много отдавна. А сега е вързан. В този котел. Котелът е вдигнат на нещо високо. Нещо като подиум. Подпрян е с дебели трупи. Вижда ги. Дебелият му ръб в горния край затулва почти целия подиум. Две дебели вериги са опънати от ушите на котела до два прясно одялани стълба. Веригите са омотани около стълбовете. Точно четири кръга. И са прикрепени с големи, ковани гвоздеи. Стълбовете също стоят на подиума. А оттам нататък се блъска тълпата. Гледа към него. Мнозина се усмихват. Нейде далеч, край катедралата, четат нещо тържествено и напевно. Дали е на латински? Не. На полски? Не, не е полски. Някакъв друг език. Сръбски? Или български? Румънски! най вероятно румънски. Четат тържествено. И леко припяват. припяват и четат в негова чест. Всички слушат. И го гледат. Онова, което четат, се отнася единствено за него. Четат нещо дълго. Дълго.
Опитва се да се придвижи към стената на котела, за да се опре с брада и да се повдигне. Но изведнъж забелязва, че въжето, което затяга глезените и китките му, е завързано за дъното и задържа тялото му в средата на котела. Стегнато е за една скоба, която се намира на дъното точно под него. Докосва скобата с пръсти. Гладка и полукръгла. През нея е промушено и омотано дебело въже. Разбира, че няма как да се измъкне от котела. Дори с вързани ръце и крака. Скобата няма да го пусне. Крещи от ужас. Тълпата се хили и дюдюка. Хората му се плезят и го сочат с пръст. Жени държат малки деца. Дърпа се с всички сили. От ужас губи съзнание за секунда. Веднага идва на себе си и започва да се дави в отвратителното миризливо олио. Олиото влиза в устата и носа му, той се задавя и мъчително кашля. Гадно олио! Как вони. И колко е много. Можеш да се задавиш с него. Мазно се полюшва навсякъде наоколо. С такова олио баба му пестеливо поливаше киселото зеле. А сега е толкова много. От миризмата не може да си поеме дъх. Само лекият ветрец го спасява от задушаване. От миризмата му се вие свят. Редки едри снежинки падат в олиото и мигновено изчезват. Падат и изчезват. Падат и изчезват. Колко им е хубаво. Не са вързани. Никому нищо не дължат. Ето че четецът тържествено и високо произнася последната дума. Тълпата реве. Реве и вдига ръце нагоре. Реве така, че ревът и отеква в котела и край чугунените му краища се образуват малки вълни.
Някой се качва на подиума. Момче с факла. С велурено жакетче с медни копчета, с червени панталони и червени обувчици с извити нагоре носове. Лицето му е прекрасно. Ангелско. Дългите кестеняви коси плавно се спускат по раменете. На главата му – червена барета с перо от сокол. Момчето вдига факлата. Тълпата реве още по-силно. Сваля факлата надолу под котела и се навежда. Вижда се само баретата му. Соколовото перце потрепва. Чува се слаб пукот. Усилва се. Сигурно лумват насмолени съчки. Пукотът става все по-силен. Черен дим облизва котела. Момчето слиза от подиума. Баретата с перото се мярка сред тълпата. Тълпата реве и дюдюка. Той прави още един отчаян опит да се освободи и толкова се напряга, че изпуска газове. Те изплуват като бавни мехури около него. Но въжето не помръдва. Той се дърпа, гълта олио, кашля и се дави. Олиото се плиска наоколо. Гадно, гъсто олио. Котелът е неподвижен. Невъзможно е дори да бъде разклатен. Той крещи така, че ехото, отразено от катедралата, три пъти се връща при него. Тълпата слуша писъците му. Реве и се киска. Той започва да плаче и да нарежда, че не е виновен. Разказва на тълпата за себе си. Казва името си. Името на майка си. На баща си. Казва им, че е станала чудовищна грешка. Че никому не е сторил зло. Разправя им за благородната лекарска професия. Изрежда имената на болни, които е спасил. Призовава Бога за свидетел. Тълпата слуша и се кикоти. Говори им за Христос, за любовта и за десетте Божи заповеди. Изведнъж усеща с петите си, че дъното на котела се нагорещява. Пищи от ужас. Отново губи съзнание за секунди. Отново олиото, гадното олио му връща паметта. Идва в съзнание, след като гълта олио. Задавя се с олио. Повръща олио в олиото. Тълпата се киска. Опитва се да им каже, че е невинен, но не може. Дъхът му секва. Кашля. Мъчително, почти с писък.
Дъното на котела се нагрява. Само централната скоба на дъното все още е по-хладна. Тя е от по-дебел метал и се издига над дъното. Пръстите му се вкопчват в скобата. Кашля. Събира мислите си. Успокоява се. Обръща се с реч към тълпата. Говори за вярата. Че не се страхува да умре. Защото е вярващ. Разказва им живота си. Не се срамува от живота си. Опитвал се е да живее достойно. Да прави добро и да бъде полезен на хората. Разбира се, допускал е и грешки. Спомня си момичето, което превърна в жена и което по късно абортира. Бе разбрал, че после не е могло да има деца. Сеща се как веднъж на студентска забава в общежитието се напил и хвърлил бутилка през прозореца, която ударила минувач по главата. Разказва, че веднъж не отишъл при болен, и той умрял. Много пъти в живота си е лъгал. Злословил е срещу приятели и колеги. Разправял е гадни неща за жената, с която живеел. Понякога са му се досвидявали пари за родителите му. Не е искал да има деца. Предпочитал да бъде по свободен и да се радва на живота. Главно по тази причина се разделил с жена си. Разкайва се за стореното. Говорил е лошо за властта. пожелавал на Русия да се провали в дън земя. Неведнъж се е присмивал на руските хора. присмивал се на императора. Но никога не е бил престъпник. Винаги е спазвал законите. Винаги изрядно е плащал данъците си.
Дъното на котела се нажежава. Напряга се и стъпва върху скобата. Тя е само топла. С ръце поддържа нозете си върху скобата. Казва, че най страшното нещо на света е да бъде екзекутиран невинен човек. Такава екзекуция е по страшна от убийство. Защото убийството се извършва от престъпник.Но даже престъпникът убиец оставя шанс на жертвата си да се спаси. Тя може да избяга, да изтръгне ножа от ръцете на убиеца, да вика за помощ. Убиецът може да сгреши и да не успее.Или само да рани жертвата. Но когато екзекутират човек, не му дават никакъв шанс за спасение.В това са ужасът и безпощадността на смъртното наказание. Той винаги е бил и продължава да бъде противник на смъртното наказание. Но това, което днес е случва на главния площад на този град, е далеч по страшно от екзекуция.Защото е екзекуция на невинен. Щом всички са се събрали тук, за да екзекутират него, невинния, значи вършат смъртен грях. Грях, който ще легне като вечен позор върху града им, върху децата и внуците им.
Усеща, че олиото на дъното се нагрява и се издига на повърхността на топли вълни, които изместват студеното. А студеното олио потъва надолу. За да се нагрее на дъното и да стане топло. И да изплува нагоре. Говори за децата, които са тук и седят върху раменете на бащите си. Децата виждат екзекуцията му. Ще пораснат и ще разберат, че е бил невинен. И ще се срамуват заради родителите си. Ще се срамуват заради града си. Този прекрасен, красив град. Създаден не за екзекуции, а за радост и благоденствие.
Петите му се хлъзгат от скобата и докосват дъното. Дъното е горещо. Веднага отскача, вкопчва се със стъпалата си за скобата с въжето и се държи за въжето. Говори за вярата. Вярата трябва да прави хората по добри. Хората трябва да се обичат. Изминали са две хилядолетия от смъртта на Христос, а хората така и не са се научили да обичат ближния.Не са почувствали, че са сродни души. Не са престанали да се мразят, да се лъжат и ограбват. Не са престанали да се избиват. Възможно ли е хората да не убиват други хора? Щом това е възможно в семейството, в селото, в градчето, защо да не е възможно поне в една страна?
Скобата се нагрява. Става горещо на стъпалата му. Дръпва се, но след миг те докосват дъното. Дъното в много горещо. Стъпалата му се оттласкват нагоре. Но не могат да висят в олиото. Трябва да стъпят на нещо. Сяда на дъното и опарва седалището си. Пъха пръсти под петите си. Опира пръсти върху горящото дъно.после върху скобата. Димът от огъня се извива край котела и щипе очите му. Затваря очи и изкрещява, че те всички са престъпници. Че градът им ще бъде съден от международен трибунал. Че извършват престъпление против човечността. Че международният трибунал ще ги осъди да лежат в затвора. Че върху града им ще хвърлят атомна бомба. Тълпата се смее и дюдюка.
Олиото се сгорещява. Горещи вълни се издигат нагоре. Облизват гърба му като огнени езичета. Хапят го по гърдите. Няма как да се скрие от тях. Те стават все по горещи. Скобата също е гореща. Поема си въздух. Крещи с всички сили. Проклина този град. Проклина хората на площада. Проклина родителите и децата им. Проклина страната им. Проклина внуците им. Ридае. изрича всички ругатни, които знае. Изригва ругатните си през ридания и храчки. Олиото се плиска около главата му. Вече не може да се опира на скобата. Пари. Силно. А дъното на котела е ужасно горещо. Не може дори да го докосне. Оттласква се от скобата и увисва в олиото. Оттласква се и увисва. Оттласква се и увисва. Оттласква се и увисва. Танцува в олиото. Танц в олио! Започва да вие. Танц в олио! Вие и се обръща не към тълпата, а към покривите на къщите около площада. Танц в олио! Стари керемидени покриви. Танц! Под тях живеят хора. Танц! Семейства. Танцувай! Жените правят закуски. Танцувай! Кърпят бельо. Танцувай! Децата плачат и играят. Танцувай! Прегръщат майките си. Танцувай! Спят в креватчетата си. Танцувай! Дечицата, спят, спят, спят. В креватчетата си. Възглавнички, бродирани възглавнички.Майките бродират цветя върху възглавничките.На възглавничките спят деца. Спят, спят, спят. В креватчетата си. Непробудно. Спят по цели дни. Може да спиш по цели дни. Непробудно. За спане никой няма да те екзекутира. Ако не се събудиш. Ако спиш. Крещи и се моли да го събудят. Вярва на децата. Вярва на гълъбите по керемидените покриви. Обича гълъбите. Гълъбите могат да му простят. Гълъбите прощават на всички хора. Гълъбите не убиват хора. Ще умра ли? Гълъбите ще го спасят. Ще умра ли? Той ще се превърне в гълъб. Ще умра ли? Той ще отлети. Ще умра! Тълпата започва да пее и да се люлее. Мра! Какво е това? Мра! Народна песен? Мра! Песен на този народ. Мра! Този прекрасен народ. Мра! Този проклет народ. Мра! Този зъл народ. Мра! народът пее. Мра! Народът пее и се поклаща. Мра! Те желаят прекрасната му смърт. Ра! Но той ще се превърне в гълъб и ще отлети. Ра! Не, това е хорът от „Набуко“. Ра! Пеят. Ра! „Va pensiero, sull ali dorate!“ Ра! И се поклащат. Ра! Пеят. Ра! Поклащат се. Ра! Пеят. Ра! поклащат се. Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! А! А! А! А! А! А! А! А! А! А!А! А!

Докторът отвори очи. Мяташе се в ръцете на две прислужнички. Тялото му се гърчеше в конвулсии като при епилепсия. Наблизо се гърчеха и тримата витаминдери. Девойките грижливо придържаха телата им. Конвулсиите утихваха. Постепенно четиримата започваха да се съвземат.
Девойките казашки бършеха лицата им, галеха ги и шепнеха утешителни слова на своя език.
– Суперпродукт – промълви Заден, след като пийна вода и се успокои.
– Девет бала… – промърмори Скажем, избърса мокрото си лице и подсмръкна. – Даже девет и половина.
Баю Бай не каза нищо. Само поклащаше кръглата си като диня глава и бършеше тесните цепки на очите си.
След като дойде на себе си, докторът остана вцепенен няколко дълги минути. Пенснето се мяташе на гърдите му, носът му изглеждаше още по голям и надвисваше внушително над устните. Изведнъж рязко се изправи, прекръсти се с размах и каза високо:
– Слава тебе, Господи!
Зарида като дете, падна на колене и зарови в шепи лицето си. Две девойки дойдоха и го прегърнаха. Но Заден им направи предупредителен жест. Девойките се отдръпнаха.
След като си поплака, докторът извади носна кърпа, избърса очите си, сложи си пенснето и стана.
– Какво щастие, че сме живи! – произнесе той.
Изведнъж се разсмя, замаха ръце и разтресе глава. Смехът му премина в кикотене. Кикотеше се и се кискаше истерично. Носът му почервеня като на пияница, треперещите му бузи се изпълниха с кръв.
Заден даде знак на една девойка и тя напръска с вода зачервеното лице на доктора.
Той полека-лека се успокои, но все още лежеше по гръб и хълцаше. Пое си дъх и седна. Момичето му наля вода. Изпи я и въздъхна дълбоко. Отново извади носната си кърпа, изсекна се и избърса лицето си, Сложи си пенснето. Вече сериозен, изгледа останалите и каза:
– Това е нещо велико!

С цялото си същество докторът осъзна мощта на новия продукт – пирамидата. Кълбото и Кубът даряваха с радостта на невъзможното., непостижимото, на нещо, което го няма и никога няма да го има на земята, за което човек мечтае в най-потайните, най-страшните си сънища: за хриле и криле, за огнен фалос и телесна мощ, за пренасяне в удивителни пространства, за любов с неземно същество или за съвкупление с крилати чаровници. Това е насладата от съкровени желания. Но след Кълбото и Кубът земният живот изглеждаше жалък, делничен и сив, сякаш бе изгубил още една степен на свобода. След Кълбото и Кубът завръщането в човешкия свят бе мъчително…
Пирамидата откриваше отново земния живот. След нея ти се иска не просто да живееш, а да живееш като за първи и за последен път, да пееш радостни химни за живота. Това представляваше истинското величие на този удивителен продукт.

6 трупа в залива Вромос : сборник криминални разкази

Няколко натъпкани със съспенс и неочаквани обрати криминални истории от делниците на Народната Милиция в края на 80-те, които поставят повече загадки, отколкото разгадки.

Всички персонажи в тези истории са измислени с художествена цел и нямат реални прототипи в действителността.

Вромос е залив в Черно море, една от последните неурбанизирани крайбрежни части от Българското черноморие. Заливът Вромос се намира в югоизточната част на Бургаския залив, на запад от град Черноморец и на изток от село Атия. Заливът е широк 3 и половина км. Самата дума „Вромос" идва от гръцки език и буквално означава „смрадлив", „миришещ лошо".

12 юни 1978
Шестият труп

В канцеларията на дежурната на районното управление на МВР в Черноморец, залепена на гърба на трафопоста на кметството, младши районен инспектор Красимир Ранков отпи от липовия чай и хвърли бегъл поглед към стенния часовник, който показваше 10 без 4; след малко почваха новините. Щракна копчето на VEF-а нагласен на станция Хоризонт и почеса родилното си петно с цвят на засъхнала горчица, разположено върху лявата му буза под ухото към шията. Хор "Бодра смяна" тъкмо подемаше изпълнението на „Марша на септемврийчетата", когато автоматичният комутатор на служебната линия се включи с остро пресекливо жужене и лампичката на апарата замига в ярко червено.
Ранков веднага сграбчи слушалката, гласът му се изви във фалцет от само себе си:
– Младши лейтенант Ранков слуша!
– Докладва сержант Недев, другарю началник – прозвуча в ухото му неестествено превъзбуденият глас на помощникът му.
– Какво има?
– Шести труп, другарю младши лейтенант! Загадката все повече се усложнява.
Трябваха му цели 20 секунди за да асимилира новината.
– Напротив, Недев, не се усложнява, изяснява се. Имаме работа със сериен убиец!
– Не бих прибързвал с изводите др-гарю лейтенант. Трябва първо да видите местопроизшествието. Не изглежда на убийство, а по-скоро като битов инцидент. Освен ако извършителят нарочно не го е замаскирал като такъв.
– Къде си?
– Южния склон на залива, откъм Черноморец, горе на шосето, точно над крайбрежната алея, сто метра след обраслия пън.
– Периметърът отцепен ли е?
– Не, но наблюдавам местопроизшествието.
– Организирай заградителни мероприятия!.. Чакай! – сети се внезапно Ранков. – Как така шести труп като убийствата дотук са четири?
– Телата са две, другарю началник.
– Идвам! Охранявай периметъра и не пипай нищо!
Ранков изрита под бюрото пантофите си, нахлузи панталона и обу коравите служебни боти. Пресегна се за пистолета от касата и го запаса в кобура отзад на кръста. За всеки случай добави и резервен пълнител. Въпреки че като участъков познаваше местността добре като петте си пръста направи бърза справка с картата на района, окачена на стената, като мислено свърза точките на предишните четири местопрестъпления с последното и пред очите му се оформи почти идеално симетрична петолъчка. Веднага кръсти на ум възможният извършител „Червеноармееца". Мл. л-нт Ранков угаси радиото и за втори път провери пистолета в кобура на кръста си. Яхна моторетката, ритна стартера на Балканчето и запърпори по нанадолнището покрай трафопоста. Насрещният вятър веднага се опита да събори от главата му фуражката и той я стисна между коленете. 
Красимир Ранков не знаеше кой знае колко за серийните убийци, но вече подозираше, че имат работа с такъв. Почти всичките му познания по темата се свеждаха до бегли впечатления добити от един кинопреглед, пред филма "Балада за войника“, в който ставаше дума за Джак изкормвача, лондонското страшилище от 18 век, плюс няколко статии в научно популярни списания, посветени на същата тема, както и една снимка на диво ококорения Чарз Менсън в списание "Пламък", касаеща дълбокото морално разложение на западното общество и неговият неизбежен крах. Всъщност Менсън не беше истински сериен убиец, а техен подстрекател и духовен водач. Но какво можеше да очаква човек от шайка пропаднали хипита с мозък замъглен от рокендрол и наркотици, освен да издигнат в култ подобен психопат. По негово лично мнение човек се раждаше такъв, сериен убиец, а не толкова го произвеждаше влиянието на средата. Идеологията на развития социализъм не предполагаше производството на серийни убийци. Ето защо в случай, че наистина се касаеше за такъв, той щеше да е чужд на народопсихологията елемент. А от това, което беше чел убеждението му бе, че повечето подобни маниаци действат на сексуална основа. Единственият сериен престъпник, с който бяха имали работа в района беше неговия съученик Стефан Фердинандов „Чефо". Но той трябваше да е за дълго в затвора, след като за едно лято, след прекаран вирусен енцефалит, бе успял да изнасили в лодката си една по една 12 германски туристки, между които четири непълнолетни и две пенсионерки. После беше имал неблагоразумието да черпи и се хвали с подвизите си пиян в кръчмата. Когато го заловиха и го попитаха защо, Чефо се беше нахилил: „П-п-по ллесно е д-да искаш из-з-звинение, от-ттколкото р-раз-решение". 
И все пак шест смъртни случая в рамките на месец и половина бяха твърде много за заспало място като Вромос. Ако продължаваха със същите темпове повереният му участък щеше съвсем да обезлюдее и от Бургас да му пратят инспекция.
Като наближи мястото на инцидента първо видя колелото на патрулния Ваклин, зарязано до мантинелата, а после и ударената каросерия на Зила на рибното, подпрян с разбити канати под 30 градусов наклон в дърво до пътя. Няколко метра преди това в тревата досами банкета лежаха двете тела на жертвите, разположени лице в лице едно над друго. През гърба на мъжът, който беше отгоре минаваше отпечатък от грайфер на тежкотоварна машина. На пръв поглед кръв не се забелязваше. 
Помощникът му Ваклин Недев го чакаше изпънат като гвардеец на пост на крачка и половина от труповете. Няколко неподвижни облака на изток хвърляха сянка върху тази част от брега и засега затулваха слънцето. Ранков огледа обстановката.
– Какво имаме? – зададе въпроса повече към себе си, отколкото на сержанта той: – Две размазани от тежкотоварна машина, може би ТИР, тела.
– Тъй вярно, дрргарю лейтенат – рапортува Недев и докосна с изпъната длан глават си.
– Кой е намерил труповете?
– Лично аз, др-ю лейтенант. Правех обход с колелото и горе от високото видях Зила на рибното как се е килнал. Реших да проверя и като наближих установих, че е ударен, даже отначало телата на починалите не ги забелязах, щото те са сплескани малко в ниското, встрани от пътя, а пък аз гледах каросерията. И като се обърнах тогава ги видях. За една бройка да стъпя отгоре им.
– Някой да е пипал нещо?
– Преди мен ли? Не знам. Аз веднага изтичах тука до първата вила и ви се обадих, щото радиостанцията нямаше обхват, и после на съдебна, и веднага се върнах обратно. Това е, др-ю началник - изпъна се чинно Недев и прибра ръце плътно до бедрата. - После застанах на местопроизшествието и останах да ви чакам. Никой не е проявявал интерес.
Ранков свали фуражката и попипа загорялото от слънцето си чело.
– Значи не си забелязал нещо съмнително или необичайно?
– Не. Само пощаджията Пеньо мина с колелото и взе да любопитства, но аз го напъдих.
– Пеньо значи – отбеляза на глас лейтенанта. - Добре, докато дойде доктора да видим какво имаме: една жертва от мъжки и една от женски пол, така. Извършителят се е отклонил от пътя, минал е през телата и и ги е прегазил, после е забърсал отзад и зила. Върху кепето на потърпевшия също се забелязват следи от грайфер, но то не е на главата му, а в близост до тялото. Няма спирачен път...
Ранков клекна и разгледа от непосредствена близост потърпевшите. Извади от чантичката си тефтерче и почна да записва: "Двете тела се намират едно върху друго в непосредствена близост след границата на банкета върху тревата. Едното, от женски пол, с вдигнати над главата ръце, а другото над него, на мъж с работен гащеризон със смъкнати презрамки, гуменки и моряшка фланелка със следи от автомобилен грайфер през гърба. По време на настъпването на смъртта в лявата си ръка е държал краставица. В близост до тях: пазарска торбичка с още две краставици, шише лимонада от 0,7 ст. и забита в земята лопата с дръжка стърчаща във въздуха. Следи от малък огън, но може и някой преди тях да си е пекъл дебърцини... "
Чу се тръбата на параходна сирена и Ранков инстинктивно вдигна очи по посока на звука. Върху морската повърхност се поклащаха няколко мазни нефтени петна. Навътре в морето една самотна птица замръзна във въздуха и рязко се спусна към гладката му повърхност за да се забие, гмуркайки се в нея.
Откъм височината, напряко през баира се заклатушка Уазката на съдебна медицина. Единият и фар се държеше само на кабелите и подрънкваше, подскачайки по труднопроходимия участък на наклона. Караше я лично патоанатома. Грамадните му старовремски очила, заемащи 40 % от лицето му гледаха съсредоточено в пътя отпред.
– А, ей го Пърдев, идва – констатира очевидният факт сержанта.
– Слушай – ръгна го с лакет лейтенанта, – да не вземеш да му говориш на фамилия, много е докачлив.
– Еми той така се казва, аз кво съм виновен.
– Да де, ама, не иска да се знае. 
Уазката стъпи на асфалта, обърна и паркира на затревения банкет.
– Кво става, мужици? – поздрави ги с разперена длан патоанатома щом се измъкна от кабината.
– Хващам се на бас, че такова нещо не си виждал, докторе – имаме две в едно – осведоми го лейтенанта.
– Верно ли!? М, да бе, да... Я гледай!
Докторът свали фотоапарата от врата си, прицели се към телата и с професионално безразличие изщрака няколко кадъра. От не особено чистата му престилка лъхаше силна миризма на формалин и още нещо, което можеше да се оприличи най близко до воня от умрял делфин.
– ... Ахъм, ахъм... Тва Ганчо Гроздето ли е? Май да? А това е... хм-ха, кака Сийка. Мда, и тя под него тука. Така... Така... Доб-рре... – обяви високо той, доволно потривайки длани. 
- Защо са ти тия снимки? – поинтересува се лейтенанта.
- Събирам за албума.
- Албум ли? Какъв?
- Правя си каталог. Кръстил съм го „Извънредна смърт“ – поясни доктора. – Нещо като хоби. 
- Аха, ясно – кимна Ранков. - Дай да проведем разпознаване за протокола. 
Когато докторът извърна главата на мъжа с развлечен дочен комбинезон и моряшка фланелка първо се показаха част от хулигански засуканите мустачки на шофьора на рибното стопанство Генчо, по паспорт Армагедон Гендов, който никой не знаеше защо, но всички наричаха Гроздето. Разведен, втори път семеен, баща на три дъщери, към най голямата от които сержант Недев имаше тайни симпатии и търпеливо чакаше следващите 3 години за да навърши 17 и да и разкрие чувствата си. Между устните му беше залепнала цигара. Тя увисна в устата му и отдолу сребърният му зъб весело проблесна на слънцето. В смъртта лицето му бе добило цвят на мухлясало сирене.
– Мда, той е. Не са пипани още, нали? – поинтересува се доктора. 
Ранков поклати отрицателно глава:
– Чаках те да дойдеш за да ги преместим.
– Добре, нека първо ги огледам.
Патоанатомът направи една обиколка около телата снимайки ги под различен ъгъл, нагласяйки в движение блендата.
– Предполагам, че са били легнали, когато е станало? – отбеляза Ранков.
– Ами провеждали са полов акт, не вярвам да са били прави.
– Несъмнено... Докторе, готов ли си със снимките?
– Ммм, да, почти...
– Може ли вече да ги местим? Искам да проверя съдържанието на джобовете.
– Не още.
Патоанатомът приклекна и попипа с пръст телата по откритите части на врата. Натисна и ощипа кожата на ръцете и я разгледа от горната и долната страна. После вмъкна термометър в ухото на Ганчо и се обърна към Ранков:
– Имаш ли цигара? Ама ми я запали, ако обичаш, да не свалям ръкавиците.
Ранков извади пакет Родопи без филтър, запали два къса и бутна единия между устните му. Докторът примижа и издуха встрани кълбо дим.
– Защо му мериш температурата като е умрял?
След третото дръпване патоанатомът отговори: 
– Ориентирам се за часа на смъртта по нея. Най добре става в ректума, ама от естетически съображения не ми се занимава. Сега времето е топло и трябва да пада бавно, с около градус и нещо на час. След малко ще имам представа.
– Гадна смърт – отбеляза лейтенанта.
– Така е - съгласи се доктора – Но всяка смърт е гадна.
– Ваклине, организира ли заградителни мероприятия както ти казах? – обърна се към помощника си Ранков.
– Е с какво? – вдигна рамене Ваклин и заоглежда голата околност.
Щом наближаваха редките коли по шосето намаляваха и водачите им извръщаха глави за да разгледат доколкото могат картината на местопроизшествието. Недев им сигнализираше с ръка да отминават. От завоя се зададе рейс Чавдар с табелка на стъклото „Внимание деца!", пълен с чавдарчета и пионери. Когато наближи ококорените им глави се струпаха по прозорците и пръстите им взеха да сочат надолу към телата на безжизнените хора. През стъклата се чуваха гласовете и виковете им, възбудени като че ли са на въртележките в лунапарка. Шофьора на рейса даде газ, опуши атмосферата с кълбо дим и отмина, а детските глави цъфнаха залепени на задното стъкло, жадно поглъщайки гледката. Какво ли ще разказват на другите съученици през първия учебен ден, помисли си Ранков, дали не трябваше да разпънем някакъв навес? 
Докторът извади термометъра от ушната мида на трупа и взе да го разтръсква:
– 22 градуса и половина – с авторитетен тон обяви той. – Явно са прекарали нощта на открито, както си и мислех. На ваше разположение са.
Ваклин и Ранков подхванаха внимателно Генчо, отделиха го от другото тяло и го пренесоха встрани. Когато го положиха по гръб се видя, че дюкянът му зее отворен и ластика на шортите му е смъкнат под слабините. В дясната му ноздра се забелязваха следи от бяло прахообразно вещество. Ранков пръв го забеляза.
– Какво може да е това, докторе?
– Де да знам. Всичко може да е.
– Да не би да е енфие? – обади се сержанта.
– Ха, Ганчо и енфие!
– Знам ли, моряците го шмъркат.
Ваклин съобразително изтича до каросерията и надникна вътре:
– Гасена вар е карал. Сигурно се е оплескал с нея.
Другата жертва – чистачката в почивния дом на маталурга кака Сийка беше твърде неподходящо облечена за жена на нейната възраст, поне от кръста надолу: плисирана леопардова пола, мрежест чорапогащник и обувки с остри токчета, една от които се беше изула от крака и разкриваше петата и през скъсания чорап. В момента на смъртта носовете им и се бяха забили в земята и бяха оставили следи в пръстта.
Ранков вдигна обувката и надникна в нея.
– Я, какво имаме тук! – изненада се той когато отвътре изпаднаха няколко банкноти: – 7 лв. и сгъната на четири банкнота от 2 $.
– Какво е това, долари? – развълнува се по детски Ваклин.
– Американска валута – потвърди лейтенанта.
– Ама тая да не е била шпионка?
– Ти пък, кака Сийка чистачката шпионка! И какво е шпионирала – метеорологичните условия? С някой турист сигурно е легнала. Жена с леко поведение си беше.
– Все обикаляше да си предлага задника покрай пътя и хотелите – потвърди Ваклин.
– Е, наобикаля се – ехидно се подсмихна доктора.
В джоба на Ганчо Ранков намери 1.65.
През това време патоанатомът падна на четири крака и взе да души около телата. Първо под кръста на Ганчо, а после припълзя и със силно пръхтене завря нос в краставицата.
– Защо души като куче? – прошепна тихичко сержанта.
– Тихо – сръга го Ранков, – човека си знае работата, патоанатом е, за това е учил.
– Само да не залае, ако хване диря.
Ранков почти успя да сподави смеха си.
– Ваклине, чух те! – обади се все още на четири крака доктора.
– Аз не на сериозно, другарю патоанатом, шегуваме се.
Доктора се изправи и кимна сякаш съмненията му са излезли основателни: 
– Е, поизпуснали са се, няма начин, при тая компресия – Погледна към Ранков и му кимна: – На твое разположение са, аз свърших.
Ранков нахлузи чифт ръкавици, издърпа зеленчука от ръката на умрелия шофьор и го пусна в плика с доказателствата.
Ваклин сякаш не го свърташе на едно място:
– Добре де, за какво му е била тогава краставицата? Да не би докато са правили любов да са я яли?
– Да виждаш да е нахапана? – апострофира го Ранков.
– Ами не е.
– Млад си Ваклине. Млад и зелен. Още имаш жълто около устата.
Патоанатомът се изкикоти тихо през ноздрите:
– Това че нещо е зеленчук не значи, че става само за салата – поучително натякна той.
– А за какво?
– Не се ли сещаш?
– Не.
– Използвали са я в любовната игра. Тоест, или канили са се да я използват, още не знаем – осветли го Ранков.
– Как така в любовната игра? В секса ли? – опули се Ваклин. – За какво им е била?
– Питай жена си и ще разбереш.
– Когато се оженя.
Ранков и патоанатома го наблюдаваха изпод вежди, докато правеше връзката. Изведнъж Ваклин се сепна и се оцъкли насреща им:
– Да не би?... Ясно. Тц, тц, тц, ненормална работа!
Патоанатомът разпери ръце:
– Меракът е голямо нещо.
– Е, добре де... – продължи да си напряга мозъка Ваклин, – те нали, таковата, и той, какво, да не е бил импотентен, че вместо с това с краставица? Или?... Пак не разбирам нещо.
Ранков поклати глава и въздъхна:
– Докторе, ще му обясниш ли?
Патоанатома вдигна рамене и прибра топчеста си глава навътре като костенурка:
– Стар съм вече за такива разговори.
– Ваклине, я иди огледай нататък покрай пътя, да няма нещо да сме пропуснали – смени темата на разговора Ранков.
Ваклин козирува и се запъти покрай мантинелата, като няколко пъти извръща глава да изгледа зеленчука и накрая вдигна примирено рамене. Двамата скришом го наблюдаваха как преработва информацията. По някое време се спря, сепна се и се извърна към телата:
– Пъхал и я е във... отзаде!
– Хаа! – ухили се широко Ранков, – Загря най сетне! Ама и ти си един албански реотан – тупна го бащински по гърба той.
Пърдев одобрително поклати глава:
- Пустото му Грозде, запълнил и е двете дупки! 
- Докторе, можеш ли да кажеш нещо за часа на смъртта? – обърна се към него Ранков и пак бръкна в кожената чантичка за бележника си.
– По степента на трупното вкочаняване, rigor mortis, бих казал не по-рано от 23 вечерта и не по-късно от 5 часа тази сутрин.
– Е, голяма точност, няма що. Че е по-тъмно и сам мога да се сетя, ясно е, че водачът не ги е видял.
– Не ги е видял, но със сигурност ги е усетил.
– Да, и не е спрял.
– За по голяма конкретност трябва да видя съдържанието на стомасите – уклончливо допълни докторът – ... Не знам защо, но ми се струва, че може да не са умрели по едно и също време?
– Как така не са? – застина Ранков.
– Хм, като че лии?... Не знам, може и да бъркам.
– Казвай какво имаш предвид?
– Нищо. Просто ми се струва, че тя е починала малко преди него. Косвена догадка.
– Преди него? Докторе, а можем ли да определим дали е имало извършен полов акт?
– На масата за аутопсии ще знаем със сигурност. Ама така като гледам няма начин да е нямало.
– А можем ли да разберем дали е бил преди или след смъртта?
Ваклин направо зяпна като чу въпроса на началника си:
– Как след смъртта?
– Имам предвид само нейната – уточни Ранков.
– Какво искаш да кажеш? Че я е убил, и после я е любил? Мъртва! В момента, когато е бил прегазен! – облещи се Ваклин.
– Не изключвам нито една версия – Ранков издиша право нагоре дима от цигарата си и загледа как той се разсейва в небето.
– Да не намекваш, че я е халосал с нещо и после я е любил без да знае, че е мъртва? Или въпреки, че е знаел, че е мъртва? – не се отказваше Ваклин. – И това съвпада с версията на доктора за различния час на смъртта?
– Не намеквам, само сменям перспективата. Некрофилията също е мотив, макар и рядко срещан.
Ваклин изпусна въздух с шумна въздишка, сякаш му предстоеше да вдига непосилна тежест и отиде да приседне върху мантинелата. Ранков се наведе да огледа тялото под Ганчо. Миг преди смъртта ноктите и се бяха впили в земята и бяха издълбали къси улеи в пръстта. Двете и ръце – вдигнати от лактите нагоре край главата, която лежеше безжизнено отпусната встрани, а очите и бяха изцъклени, сякаш точно преди да умре е видяла НЛО в небето над Вромос. Езикът и стърчеше изплезен между зъбите. От странната поза на еротично сгънатите в коленете им крака, телата им наподобяваха очертанията на настъпена жаба. На врата на Сийка имаше гердан от имитация на пендари и тъмно лилава смучка.
– Какво е това? – посочи я Ваклин – Някаква синка има, все едно я е ухапал прилеп.
Патоанатома се подхили ехидно:
– Дължи се на така нареченото еротично ухапване, мойто момче.
Сержанта сконфузено отмести поглед и бързо смени темата:
– Аз не разбирам защо не са минали оттатък мантинелата, а са легнали точно до пътя?
– Бързали са много – захили се пак доктора. – Мерака като ги е напънал.
Ваклин погледна към патоанатома с объркано изражение, сякаш не схващаше кое тук е шегата.
Ранков обходи с поглед още веднъж периметъра.
– Ами ясно защо. Оттатъка е каменисто, а тука почвата е мека и... За това.
Ваклин се съгласи с кимване:
– Така е, другарю лейтенант, не можах да се сетя бързо като вас. И все пак е било тъмно, защо не е обърнал фаровете? – не се отказваше той.
– Било е пълнолуние – съобрази веднага Ранков.
– Чувал съм, че серийните маниаци тогава стават най-активни.
– Май много книги четеш.
– Ами любознателен съм. В списание Космос пишеше за ...
– Млъкни, ако обичаш – сряза го Ранков и се вторачи в двете смачкани угарки от цигари Слънце на няколко метра вляво от телата. Вдигна ги с клечки и съсредоточи поглед върху тях: – Червило. – После ги прибра в плика с доказателствата. 
– Ваклине, я иди огледай кабината на Зила – разпореди се той.
Ваклин послушно се отправи натам и скоро се върна.
– Нещо интересно?
– Нищо. В жабката някакво старо фенерче и две бутилки мускатова. Едната пълна до половина.
Ранков се извърна към доктора:
– Искам да му вземеш кръвна проба.
– Е кво да му взимам, ясно, че е бил пиян.
– То е ясно, ама заради следствието. Имаме смърт с неизяснен характер.
– Неизяснен – не се съгласи доктора, – много си е изяснен даже.
– И според теб какво е станало? – стрелна го изпод вежди лейтенанта.
– Ами какво, той я е качил по пътя и са спрели тук да утолят потайните си страсти, когато по случайност са били прегазени.
– По случайност, аха. Ами мястото? Защо точно тук?
– Мястото? Нали ти казвам – пиян е бил. Може гледката да им е харесала.
– Хъ...
– А аз друго не разбирам – намеси се отново сержанта. – За лопатата. За какво им е била тая лопата? Вижте как са я забили да стърчи.
– Да, това вече е наистина загадка – съгласи се Ранков. – Остава да изясним ролята на лопатата. И как се вписва тя в твоята теория, докторе?
– Откъде аз да знам, ти си ченгето. Не мога да ти върша работата.
– Може да я е халосал с нея, другарю началник – предположи Ваклин, – ако е било изнасилване?
Патоанатома поклати плешивата си като топка за боулинг глава:
– Няма белези от насилие по темето. Поне на пръв поглед. Най вероятно е починала от вътрешен кръвоизлив. Но за сигурно заключение ще ми трябва цялостен преглед. И второ: за цялата съвременна история на Черноморец няма платежоспособен мъж на който Сийчето да е отказала.
Ранков откърши една от клонките на близкото храстче и с нея повдигна полата на жертвата – гащите и ги нямаше.
– Долните и гащи липсват – огласи откритието си той.
– Ако въобще е носила такива? – контрира патоанатома.
– Тука сме на едно мнение. Гледал ли си и гърба?
– Не, нали не съм я местил. 
- Искам да видя дали няма нещо отдолу.
– Трева, кво да има.
Ранков обърна гръб на двете тела и заразглежда земята наоколо. Облак мухи оттатък мантинелата привлече погледа му и той я прекрачи с един крак. Прегъна се от кръста и се взря от непосредствена близост в кафявото петно между камънака.„Какво е това петно тук?"... Май някой е имал диария? – оповести на глас той.
– Ма, таковата, азз, повърнах – заоправдава се гузно Ваклин.
– Що, прилоша ли ти? Не си ли виждал труп.
– А, не, бях ял нещо развалено на вечеря.
– Е какво толкова си ял, бе, Недев?
– Боб със зеле.
– Ясно. Повече да не замърсяваш местопрестъпленията! – с дисциплинарна цел го смъмри Ранков.
– Тъй вярно! Обещавам.
Един голям гларус внезапно се спусна и направи кръг над телата, сякаш искаше да отмъкне нещо, но не му достигаше смелост. После зави към морето и изчезна. Докторът отиде до камионетката, измъкна от чантата си в кабината сандвич с лютеница и домашно кюфтенце и мляскайки задъвка:
– Я, то вече почти обед станало.
Ранков се надвеси над женското тяло.
– Сега да видим с какво ще ни изненада кака ви Сийка.
Внимателно бръкна в левия джоб на жилетката и и извади на показ съдържанието му: опаковка от вафла "Чудо" и смачкана на топче дъвка Идеал, плюс два бонбона виолетки. Сложи ги в отделно пликче и ги прибра в торбата. Когато мушна ръка да провери и другия и джоб неочаквано оттам изпадна малко бурканче от полупрозрачно кафеникаво стъкло, наполовина пълно със светъл прах – бяло прахообразно вещество, перлен продукт, като някаква сол с леко мазна текстура, когато се разтърка между пръстите. Вдигна го към слънцето и го разгледа. Върху него имаше залепен ръчно изписан на изолирбанд етикет „cocainum sulfate 33 oz."Показа го на патоанатома:
– А, докторе, какво мислиш е това?
– Тя нали е и готвачка в почивната, може да е подправка или нещо, пудра захар? – обади се Ваклин.
– Не питах теб. А, докторе, този надпис говори ли ти нещо?
Патоанатомът примижа с късогледите си очи към подаденото му шишенце и замърда с устни, докато четеше:
– Да – кокаинов сулфат. Това е много силно химично вещество – алкалоид. В медицината се използва за анестезия като обезболяващ агент.
– Хм, интересно, как ли е попаднало това химично вещество у нея?
– Това е твоя работа да разбереш, аз преглеждам трупове.
– Може някакви зъболекари туристи да са и го дали? Беше си лека жена, много много не подбираше. Обикаляше хотелите направо като проститутка - пак се намеси Ваклин.
Ранков смръщи чело.
– При социализма няма проститутки, платената любов съществува само на запад. Обаче не отричам, че е нимфоманка и лице с ниска социална отговорност.
Като чу „нимфоманка" Ваклин запреглъща на сухо и машинално подравни напред бретона си.
– А тоя кокаинум не може ли да се използва в секса? – предположи той.
Двамата в синхрон обърнаха погледи към него все едно си имат работа с бавноразвиващ.
– Някакви други интересни идеи да имаш?
– Ами, да, според теорията убиецът винаги се връща на местопрестъплението. Дали да оставим секретен пост в храстите?
– И кой да бъде? Ти ли?
Ваклин сконфузено наведе глава:
– Е, то няма и много храсти наоколо...
– А така, трай си – Ранков му махна с пръст да замълчи. После се обърна рязко, сякаш се е сетил още нещо и допълни: – Знаеш ли Ваклине, единственото нещо по голямо от невежеството е дарбата ти да прекъсваш и си вреш носа навсякъде.
- Тъй вярно, другарю лейтенант – чинно козирува Недев и прибра пети.
- Така че млъквай!
Ранков извади тапата, наплюнчи пръст, топна го в шишето и го помириса 
– Нищо не усещам. – После го близна. Веществото беше горчиво на вкус и езика му веднага изтръпна.
– Не те съветвам да го правиш – стана сериозен патоанатома. – Ще го дадем за анализ в Бургас в лабораторията по криминалистика.
– Кой знае колко ще чакаме резултата. Не е пудра захар обаче.
В този момент лейтенанта неочаквано кихна и след това рефлекторно вдъхна обратно през ноздрите разлетялото се във въздуха облаче от веществото. Изведнъж след 4-5 сек. сърцето му затупа бясно и като приливна вълна го заля интензивно и с нищо несравнимо чувство на лекота и еуфория. Съзнанието му се разшири до степен да обхване едновременно всичко наоколо. Заедно с това взе да се поти и дишането му се учести от усещания за мравки, пълзящи под кожата. Енергията, бдителността, чувството му за благополучие и компетентност рязко се усилиха, заедно с някакъв пълзящ сърбеж, който се надигна от гениталиите, през стомаха към врата му и изтече през върха на главата. Почувства се като самият Феликс Едмундович Дзерджински. Можеше да лови диверсанти и шпиони като пеперуди с мрежа. За пръв път в живота не особено мощният му интелект пришпорваше умът му да работи прецизно като съветски часовник. Никакъв престъпник или чуждо разузнаване не можеха да му се опрат. Картината на местопрестъплението изкристализира съвършено ясно върху екрана на ума му. Почувства особен душевен подем, граничещ със сексуален екстаз. Знаеше че няма случай, който да не е способен да разкрие. Можеше да разбие сам турската армия или да спечели битката при Сталинград. Беше висок като паметника на Шипка и проницателен като Шерлок Холмс.
Закрачи възбудено в кръг около местопрестъплението, щракайки с пръсти и в следващите 20 мин. започна без да спре да бълва версии, говорейки със скоростта на картечница:
– Етокаквопредполагам,чеестанало: тя вероятно го е спряла на връщане от станцията, качил я е в кабината да я закара. Както винаги Ганчо е употребявал алкохол. Пътували са и после са спрели тук потайно за да задоволят страстта си. И са се разгорещили. Тя е пила лимонада, но това не е било достатъчно за да се охлади. Било е тъмно, но е имало видимост заради пълнолунието. Тогава той е извадил лопатата на Зила и, и я е нападнал!... Или, били са проследени и ликвидирани... Но от кой? И по каква причина? Ревност? 
Всички престъпления имат своя вътрешна логика и мотив – много добре знаеше Ранков, – но каква можеше да бъде логиката на един сериен маниак. Убийствата можеха да са методични и последователни от гледна точка на изпълнението им, и въпреки това да нямат смисъл. Защото той се намира в сферата не на обективната логика, а в областта на психиатрията. Извършителят, ако изобщо имаше такъв – мислеше си лейтенанта, – можеше да бъде напълно изперкал индивид, пълен с бръмбари в главата, но въпреки това достатъчно функционален и квалифициран за да не бъде заловен. Това което го караше да се съмнява в първоначалната си версия за сериен маниак беше липсата на какъвто и да е характерен почерк или подпис при извършване на престъпленията. А и нямаше сходство в профила на жертвите. Сякаш всяко едно от тях беше напълно несвързано с другите. Но тогава как можеше да се обясни географията им под формата на симетрична петолъчка, прецизно свързана в точната времева и геометрична последователност: от запад към изток – северозапад –, юг, върхът на фигурата – и сегашното местопроизшествие – североизток. Това изглеждаше като нещо повече от съвпадение. Първо в интервал през 4 дни бяха умрели – или убити? – разпопения свещеник от Бургас живеещ в Черноморец, при падане в кладенец, но позата в която бе намерен с ръце в джобовете подсказваше, че може и да е бил умишлено бутнат. След това някой застреля с арбалет в тила зам. председателя на ловната дружинка и следствието заключи, че вероятно става дума за ловен инцидент. После жената на управителя на детската кухня се удави при риболов в морето, но Ранков знаеше, че тя е отличен плувец и се съмняваше, че не би се добрала до брега. Намериха я с коса заплетена във въжето на шамандурата. Тя представляваше горният връх на петолъчката. Последва затишие от две седмици и тогава изведнъж изчезна подполковник Тороманов от базата в Атия. Откриха тялото му без долно бельо, висящо на един клон в гората. Беше се покачил на дървото с примка на шията и там се беше прострелял със служебния си пистолет. В ръката му смачкана на топка собственоръчно написана бележка само с 3 думи: „Не мога повече", а в джоба на униформата му романа на Достоевски "Идиот". И ето сега жертвите бяха станали 6, а местопроизшествията 5."
- Добре, ето какво – обърна се той във фалцет към събеседниците си, – ето какво предполагам, че е станало: – Той я е качил да я закара и по пътя тя е отговорила на чувствата му.
– Или обратното? – снизходително подхвърли доктора.
– Какво обратното? – тръсна глава Ранков.
Патоанатомът завъртя очи под огромните си като кинескопи цайси:
– Той е отговорил на нейните.
Ранков смръщи вежди и замислено разтърка врат:
– Хъ? Хайде бе! Но, ако излезеш прав ще те черпя едно шкембе чорба. Макар че едва ли има как това да го установим.
– Става. Ама с бира.
Двамата си стиснаха ръцете.
– Така, докъде бях стигнал? Работа на сериен убиец, или обикновен транспортен инцидент, това е въпросът.
– Мен пък ми прилича на класическо изнасилване от похот, което по злощастно стечение на обстоятелствата се е превърнало в автотранспортна трагедия – изказа мнението си Ваклин.
– Пък аз мисля, че са се ебали – огласи гледната си точка патоанатома. – И в страстта си са пренебрегнали опасността.
– И, ако е убийство, значи любовникът и ги е приключил – продължи с разсъжденията Ранков.
– Че Сийка кога е имала един любовник? – изкоментира Ваклин. 
– И откъде този любовник е намерил ТИР?
Ранков се позачерви и от умственото напрежение родилното му петно доби тъмно лилав оттенък:
– 7 лева. Скъпо му е взела. Обикновено взима 5 за... Така съм чул, де. Уфф, ама много е горещо тук! Айде да свършваме и да ги вдигаме, че в тая жега скоро ще се размиришат. Ваклине, донеси носилката.
– Веднага, шефе!
– Какъв шеф съм ти аз, шефовете се в капитализма, за теб съм другарю началник – остро смъмри подчинения си той.
– Виноват, другарю лейтенант. И все пак 30 % допускам, че може да е било инсценировка - настоя той.
– Ти си бил същинска Ванга бе! Проценти...
Ваклин изви врат и огледа небето. След малко слънцето щеше да застане точно над главите им и жегата щеше да бъде непоносима.
– И все пак, докторе как точно е починала? – попита за мнението на лекаря той, докато вадеше носилката. – От медицинска гледна точка питам.
– Травма на белия дроб, умряла е от компресията.
– Мъчила ли се е много?
– Малко е да се каже много.
– А колко?
– Страдала е като грешен дявол. Мъките и са били адски. Някога падал ли ти е върху леглото етаж на къща?
– Не, никога.
– Е горе долу това е почувствала.
– Кофти преживяване.
– Особено в момента в който стенеш от удоволствие – поклати съчувствено топчестата си глава Пърдев.
– Тц, тц, тц. Ей глей, начи, за единия пуст мерак!..
– Половият нагон е най мощният човешки инстинкт – поучително отбеляза доктора.
– Неговият или нейният? – опита се да изясни Ваклин.
– На всеки.
Ранков завърза торбичката за веществените доказателства и се намеси в разговора:
– Че е силен, силен е. Но не може да надделее идеите на социализма.
Доктора само се подсмихна:
– Щом казваш.
– Не го казвам аз, а Ленин.
– Е, съгласен съм тогава с вас, другарю командир по политическата част. Щом го е казал Ленин.
Двамата с Ваклин подхванаха и повдигнаха тялото на починалата чистачка. Тежеше доста повече от Генчо. Когато я обърнаха настрани, видяха от задника и да стърчи забита мидена черупка. Под нея се показа дупка изкопана в земята, дълбока около 20 и широка 30 см. в диаметър, точно колкото да се побере вътре гърбицата и.
– Да, ясно за какво им е била лопатата – констатира Ранков. 
– Пустото му Грозде! Не може да му се отрече, че има инженерна мисъл.
– Голямо нещо е меракът – пак кимна и зацъка патоанатома.
Ваклин отиде и надникна в дупката, сякаш за да се увери, че е празна и наистина е използвана с това предназначение.
– Чувал съм, че на младини е била танцьорка – сподели доктора.
– Танцьорка с тая гърбица? – шашна се Ваклин.
– Може още да е нямала гърбица тогава? – предположи лейтенанта.
– Танцьорка в цирка – сложи точка патоанатома.
Двамата униформени милиционери го погледнаха и замълчаха, представяйки си на ум гледката на сладострастните извивки на кака Сийка под светлините на манежа. Ваклин понечи да попита още нещо, но се отказа в последния момент. 
Ранков вдигна ръка в знак за внимание:
– След констатацията на новите факти да направим рекапитулация. Каква е квинтесенцията!? – отново подхвана той – Тя сигурно го е спряла на стоп, качил я е в кабината да я закара. Пътували са и после са спрели тук да извършват полов акт. И като е легнала по гръб е било трудно да го осъществят, защото тя се е катурвала встрани, нали така, заради гърбицата. Тогава за да се намести той е изкопал под нея дупка с лопатата на Зила, легнал е отгоре... и после са намерили смъртта си.
– Лош късмет.
– Направо рядкост като шестица от тотото.
Накрая Ранков взе окончателното си решение: 
– Мисля, че това е работа за КАТ, не е за нас. Съгласен ли си, докторе?
– Май да. Не виждам тук да има криминално престъпление. Само това шишенце малко ме смущава.
– Тогава, хайде, тръгваме си. Недев обади ли им се по станцията? Нямаме повече работа тук.
– А какво ще правим с телата? – поинтересува се сержанта.
– Телата? Товарим ги в Уазката и към моргата, и без това всичко е ясно. Докторе, ти нали засне обстановката? Я щракни и следите от гуми?
– Направено е – тросна се патоанатома и забърника апарата.
– Тогава тръгвай. Ваклине, ти изчакай катаджиите и отивай да уведомяваш близките, а аз ще напиша рапорта в дежурната.
– Ама защо аз? – опъна се Ваклин. – Какво да им кажа? Човека има жена и три деца! Как да ги гледам в очите!
– Еми няма кой друг.
– И като ме питат как е умрял: „Другарко, мъжът ви ви изневерява". И тя: „Леле, ще го убия! – Не се тревожете, вече е уредено. Той е мъртъв."
– Изпълнявай, сержант!
– Служа на Народната Република!
– Докторе, ще хвърлиш ли чантата с доказателствата до управлението, че да не ги разнасям с мотора?
– Патоанатомът я пое от ръката му с гримаса без да каже нищо и я пусна на седалката в кабината.
После тримата огледаха произшествието за последен път и се приготвиха да се разотиват. Никой не забеляза как докато товареха труповете Ваклин ловко бръкна в торбичката и подмени шишенцето.
– Хайде, дасвидание - помаха с ръка доктора.
– До следващия път - кимна му лейтенанта.
Патоанатома запали Уазката и хвана нагоре през баира. Ранков се метна на Балканчето и пое по нанадолнището в източна посока, а Ваклин забута колелото към сянката на камиона.
Като се отдалечи на 200 метра по шосето Ранков спря, угаси моторетката и седна на един варовиков камък край пътя. След малко Недев обърна посоката и се присъедини към него пеша. От височината на която бяха пред тях напълно се разкриваше панорамата на залива Вромос.
– Смени ли го? – попита лейтенанта.
– Да, другарю, нищо не усети.
– Дай го бързо.
Недев извади шишенцето и му го подаде. Ранков го пое с треперещи ръце и едва успя да го отвори.
– Къде ще отидем.
– Никъде, направо тук.
Ранков извади от фуражката си миниатюрна лъжичка от прибор за лула; двамата поред гребнаха с нея от веществото и после го изшмъркаха шумно през носа.
Пред тях блестеше безкрайното синьо море. В момента в който тавана на камионетката прехвърли хълма двамата се вкопчиха страстно един в друг и почнаха да се целуват.
– Ние успяхме!
– Да!
– Вече нищо не може да ни попречи!

Чупакабра в залива Вромос

Забранено под 18! Не е за впечатлителни и слабонервни.

“Чекистът трябва да бъде с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце“ – Дзержински

“Трепет и страх.Слънчогледите паднаха в прах.
Септември! Септември! О месец на кръв! “ – Гео Милев „Септември“

Всички персонажи в тази история са измислени с художествена цел и нямат реални прототипи в действителността.

съдържание:

1. Бракониерски улов
2. Кой Как? Защо?
3. Само хипотеза
4. Живка е курОбийка
5. Пръстен с брилянт
6. Към Акра
7. Jamon serrano
8. Особени белези
9. Дъжд от куршуми
10. C9H9NO3 (Adrenochrome)

1. Бракониерски улов

Живачният стълб в термометъра окачен на стената в канцеларията на РУ Черноморец надхвърляше 37 градуса и то на сянка. Беше най-горещият ден от години за началото на септември и инспектор Ранков не помнеше такъв, а след месец щеше да навърши 37. Поне от три седмици не беше падала и капка дъжд и въздуха пърлеше кожата като в хлебарска пещ, а едва прехвърляше 10 сутринта. Въпреки горещината плоското му издължено лице беше сурово и бледо, с израз на мрачна решителност в очите, което му придаваше донякъде зловещ вид.
Ранков обра леко газта на педалетката за да не приплъзне по пясъка довян от ветровете на завоя и щом го отмина пред погледа му се ширна обраслата с пясъчна тръстика брегова ивица, простираща се покрай рехавия горист пояс по протежение на път 99, успоредно на залива Вромос.
Спря под чадърестата корона на единствения морски бор в околността, угаси двигателя и подпря Самсончето на ствола му до колелото на Ваклин. То се катурна, но Ранков го прекрачи без да го вдигне и примижа към групата мъже на пясъка, заслонявайки очи с длан. От палещата жега въздухът пред погледа му танцуваше и размазваше гледката като пустинен мираж.
Групичката мълчаливо пушещи мъже, суетящи се около проснатото, омотано с водорасли тяло на брега се състоеше от шестима души. Освен сержант Недев и патоанатома Пърдев там присъстваха и четирима рибари: Ганди Огризката, Тошо Кашкавала, Гошо Изгорелия и Янкo Попчето, всичките добре известни на закона в раздела касаещ незаконния бракониерски улов и нарушаването на обществения ред, най често в състояние на алкохолно опиянения. Ранков и преди неведнъж си бе имал работа с тях.
Щом го видя помощникът му, сержант Ваклин Недев веднага се отдели от групата да го посрещне. С усилие закрачи, риейки с развързаните си кубинки в пясъка и козирува.
– Докладвай – делово подходи Ранков.
– Намерили са трупа на Стаматис.
– Аха, Стаматис.
– Казват че бил тук на плажа, – въведе го в обстановката Ваклин, – но мен не ми се вярва. Мисля, че са го извадили вътре и после са го изкарали на брега.
– Защо смяташ така?
– Крият че са тралели. Закачили са го някъде по дъното и са го изтеглили с рапаните.
– Напълно възможно – съгласи се с кимане Ранков. – Мръсни бракониери!
– Тук дъното е песъчливо, няма камъни – продължи сержанта, – Докарали са го с лодката, свалили са го и са изпратили човек да ни уведоми, че уж са го намерили на плажа.
– Кога е получен сигнала?
– Към осем и нещо тази сутрин. Уведомиха ме от кметството.
– Явно са излизали нощес щом казват, че са го открили рано сутринта.
– И аз така смятам. Траулели са колкото си щат. Сигурно калкан или рапани. Проверих – лодката е празна.
Ранков хвърли яден поглед към групичката бракониери.
– Какво ще правим с тях? – поинтересува се за инструкции Недев.
– Ще ги притиснем. Но не тук, че е страшен пек. Ще им набием канчетата в управлението.
Ранков отстъпи малко към сянката на бора и преди да започне огледа на местопроизшествието махна с ръка на Пърдев да се приближи към него. Очите на патоанатома бяха подпухнали от пиене. Явно беше тежък махмурлия, личеше си, че едва се държи на краката си.
– Какво имаш да ми казваш докторе?
– Какво. Престоял е във водата максимум три дена. Дори бих казал и по-малко. Още е пресен и не се е размирисал… Уф, ама и жега!
Напоследък докторът се беше сдобил с тик при който главата му отскачаше със завъртане встрани преди да каже нещо.
– „А е изчезнал преди повече от 10“ – произнесе на ум лейтенанта. – „По точно 14. Значи някъде по пътя му се губят 11 денонощия“.
– Другото ще ти го кажа след аутопсията – изпъшка доктора и си повя с ръка. – Иначе има доста повърхностни наранявания, ама скорошни. Най-вероятно от дънна мрежа. Пак, че не е станал на пихтия.
– Да го огледаме тогава.
Ранков закрачи към проснатото тяло и нареди на наобиколилите трупа мъже, посочвайки им няколко скупчени в редица храста:
– Отидете там и чакайте на сянка.
Те веднага се отдръпнаха и насядаха по турски в пясъка.
Ранков извади от чантата бележника и приготви фотоапарата.
Трупът на починалия рибар лежеше по гръб с отметнати нагоре ръце, сякаш се пазеше от слънцето или нещо над главата си. Беше чисто гол, ако изключим чорапите и обувките на краката му. Точно до лицето му, наподобяващо по цвят на буца свинска мас имаше настъпена медуза. Лейтенанта я подхвана с върха на кубинката си и я запрати настрани. Надвеси се над голото тяло на жертвата по което изобилстваха следи от влачене и разрези от миди. Към китките и глезените му с тел бяха омотани парчетата от верига на булдозер и завързана с въже решетка от улична шахта около кръста. Гарвановочерната коса на Стамо, с която се гордееше до преди дни, сега бе напълно побеляла. Кожата му бе добила цвят на застояло сирене с изключение на кръвонасяданията в долната част на трупа, които лилавееха. На фона и моряшките му татуировки с голи гърдести жени, разкривени надписи и котви изпъкваха отчетливо. Върху остатъкът от носа му лежеше рачешка черупка, а в едното му око зееше празна дупка.
 „Какво ли е станало? Сякаш преди да умре е преживял някакъв страшен ужас“ помисли си лейтенанта и тръсна рамене за да прогони пробягващите по гърба му тръпки.
– Окото му не ми харесва – сподели поверително патоанатома.
– И на мен. Гадна работа. Сигурно са го изяли раци.
– Не това, другото. Капилярите му са силно зачервени, което предполага, че може да е задушен, а не удавен.
– Значи предполагаш, че може да е умрял или убит на друго място? – изгледа го скептично лейтенанта.
– Не е невъзможно.
– Тежка смърт ли е? Имам предвид, удавянето може ли да обясни защо е побелял внезапно? – поинтересува се Ваклин.
– Хм, не мисля – докторът отново разтърси конвулсивно глава и заговори поучително. – Като правило, когато жертвата осъзнае, че скоро ще потъне под водата изпада в паника и почва да маха с ръце и блъска по повърхността. Борейки се да диша не може да извика за помощ. Този етап продължава до минута. Когато човек в крайна сметка потъне, задържа дъха си възможно най-дълго, обикновено това трае 30 до 90 секунди. След това вдишва вода и почва да кашля и да вдишва още повече. Водата в белите дробове блокира газообмена в тъканите, има внезапно неволно свиване на мускулите на ларинкса – рефлекс, наречен ларингоспазъм. Усещане за разкъсване и парене в гърдите, когато водата преминава през дихателните пътища. Накрая настъпва чувство за спокойствие, което показва началото на загуба на съзнание поради липса на кислород, което и довежда до спиране на сърцето и мозъчна смърт. Горе долу това е чувството. Не е приятно. Но не обяснява побеляването на косата.
Двамата се отпуснаха на колене в пясъка и заразглеждаха от непосредствена близост следите по трупа на рибаря. Имаше множество порезни и разкъсно контузни рани по корема лицето и крайниците, дълбоки до няколко сантиметра, без ръбцови некрози, с ясно видима тъканна загуба.
– Тези са съвсем скорошни – даде заключението си доктора и се извърна към групичката насядала край храстите:
– Стаматис, можеше ли да плува добре?
– Епа като тапа беше – веднага отвърна Изгорелия.
– На жабешката беше първи – подвикна Янко Попчето.
– Дълдисваше като змиорка. Обаче с тия тежести не ми се вярва – изказа се и Ганди.
– Мен ме спаси като паднах зимата от моста – посочи белега на главата си от инцидента Тошо Кашкавала.
– Добър плувец беше, ама откак го удари инсулта почна да потъва като камък.
– Направо тухла.
– Артрит, бе, не инсулт.
– И подагра май имаше?
– Е да де, обърках се.
Рибарите закудкудякаха един през друг различни диагнози като квачки в курник.
– Добре, добре, разбрахме, ясно, млъквайте – укроти ги Ранков.
Мъжете тихомълком продължиха да обсъждат нещо помежду си.
– Имате ли клещи? – обърна се към групичката Ранков.
– У лодката.
– Донесете ги.
Ганди Огризката изтича към нея и се върна със съндъче инструменти.
Ранков откачи тежестите от трупа и ги струпа настрани, ограждайки ги с кръг в пясъка.
– Ваклине, после отнеси веществените доказателства в колата.
Патоанатома заразчиства с пръчка водораслите от тялото.
– Знаеш ли че японците ги ядат?
– Кое? Труповете ли?
– Водораслите.
– От глад ли?
– Не бе, за мезе.
– Еми като са идиоти…
Доктора опипа и натисна с пръст няколко места по тялото.
– Иначе няма видими следи от борба или нараняване преди смъртта. Всички са получени в-по-следствие – натъртри той.
– Тия рани може ли да са от тралово гребло? – посочи белезите Ранков.
– Със сигурност. Като са го закачили на дъното.
– Нещо друго да ти прави впечатление? Освен това с окото.
– За момента не се сещам.
– Добре, ще чакам да ми се обадиш като свърпиш. Успя ли да огледаш всичко?
– Да.
– Карай го тогава. И ми звънни веднага щом имаш готови резултати. От Бургас ми дишат със врата.
Докторът само изпръхтя и отегчено кимна. Една вълна се засили по брега, плъзна се и облиза краката им. Патоанатома се надигна и с клатушкане се насочи към Уазката.
– Докторе – последва го Ранков и го дръпна няколко крачки настрани, придържайки го за лакътя. – Абе отдавна искам да те питам нещо…
– Питай.
– Такова, вие патоанатомите имате ли лекарска тайна?
– Кво? А ти как мислиш?
– Ами не знам, щото нали не лекувате, а умрелите сигурно им е все тая…
– Да, за това точно нямаме, но пък имаме служебна.
– Е, да, разбирам… Слушай напоследък имам един сърбеж, ето тука… – дискретно посочи към задната част на чатала си той – Може ли да е нещо сериозно, а?
– Аз преглеждам умрели, не лекувам. Но ако ходиш по жени или ядеш люто, откажи ги.
– Как мислиш, дали не са хемороиди?
– Като те аутопсирам ще ти кажа.
– Да, ама съм жив още.
– Няма проблем, мога да почакам. Ако толкова бързаш помоли Ваклин да те погледне.
– Добре, добре, само попитах. Айде, ще се видим.
– Да, до следващото местопрестъпление. Или като легнеш при мен на масата.
– Надявай се.
Патоанатомът измъкна сандала си от пясъка, хвана го в ръка и се затътри по посока на Уазката.
– Ей, докторе, между нас да си остане, чу ли! – подвикна зад гърба му лейтенанта.
– Не се безпокой, няма да кажа на пациентите – успокои го патоанатома без да се обръща.
Ранков се почеса по задника, после се завъртя и закрачи в посока насядалите в пясъка рибари. Огледа ги бавно един по един: Ганди Огризката, нисък и кривокрак като жокей, със сдъвканото си от кон ухо, откъдето идваше прякора му, Тошо Кашкавала с изкривения врат и чуканчето на осакатената от лебедка ръка, Гошо Изгорелия – нисък и набит като тапа, но несъразмерно широкоплещест, и Янкo Попчето, със саморъчно плетени сандали и брада покриваща лицето му напълно, оставяйки на показ само очите и носа. Те мълчаливо отбягваха погледа му и от време на време набожно се кръстеха.
– Кой от вас го видя? – подкара ги от упор лейтенанта. Очите му ги фиксираха като дуло на двуцевка.
Ганди Огризката с надъвканото лице, извади иззад ухото си без мека долна част омачкана цигара, залепи я върху долната си устна и без да я запали отговори:
– Ами, аз другарю, милиционер. Отдалеч ми се привидя като нудистка и си викам „А, некоя отрано легнала да диша йодни пари!?“ Обаче като дигнах бинокеля да видя и не беше нудистка, мъж, бай Сталин беше. Нали така? – обърна се за потвърждение към другарите си и те веднага закимаха енергично.
– Нудистка, значи?… – повтори тихо лейтенанта и се умълча замислен.
– Ми да, щото, отдалече, нали, таковата – с големи цици…
Ранков ги изгледа с ехидна усмивка за да им покаже, че разбира, че го лъжат. Мъжете му отвърнаха косо изпод вежди, пушейки съсредоточено.
Ранков вдигна очи към слънцето и веднага примижа от болката в главата, жегата беше направо разтапяща.
– Хайде, вдигайте котва – реши той накрая. Тръгвайте към канцеларията и ме чакайте там. И добре си помислете каква история ще ми разкажете. Ще трябва да подпишете официални показания и не е зле те да съдържат истината. Иначе ви обещавам, че ще стане лошо. Много лошо!
– Еми, видяхме нещо от водата и веднага излязохме. Тогава разбрахме, че е Сталин, така де, бай Стаматис – заоправдава се тартора на групата Ганди Огризката.
– Чух го това вече. А по каква работа бяхте в морето?
– Ами за паламуд излязохме. Обаче още не бяхме пуснали мрежата и го видяхме…
– Аха, паламуд. А тия биги за какво ви бяха?
– Е какви биги, е я лодката, нали сам виждаш!
– А драгерите дето са швартовани на пирса?
– Нема такова нещо, бе старши, не сме пускали драга! Ние не прайм такива мръсни работи. Ловим си честно. Само с мрежа.
Ранков стисна челюсти и процеди през зъби:
– Да бе. Хайде, отивайте пред канцеларията и ме чакайте. Като свърша тук веднага идвам. И му мислете, казах ви.
– Ваклине! – подвикна към помощника си той. – Помогни на доктора да натовари тялото и после мини да уведомиш близките и жена му.  И ако пак ще повръщаш гледай да не е върху трупа.
Ваклин се завъртя на място и тръсна ръце с разперени длани.
– Е къде да ги търся, децата му са некъде по София, а жена му, тя сигурно вече е разбрала.
– Заминавай и после ела в канцеларията да оформим протокола. Аз ще се заема с тия – погледна мрачно към групичката бракониери в раздърпани потници и шорти.
– Е все аз да съобщавам…
– Еми ако искаш си смени работата. Можеш да станеш рибар.
Ваклин изсумтя и мърморейки под нос забута велосипеда към Уазката, натовари го и се върна с носилката за тялото..
Групичката рибари пое към Черноморец по шосето. Фургона на съдебна медицина ги подмина, опушвайки ги с кълбо дим и запърпори по нанагорнището пред тях.
Като всички излязоха от полезрението му Ранков направи бавна обиколка в широк периметър около местопроизшествието, оглеждайки внимателно пясъка, но не откри нищо интересно. Само няколко празни бирени шишета и обичайните плажни боклуци – подметки от джапанки, заплетена корда, пластмасови парчетии и дори откъсната, обрасла с миди шамандура. За всеки случай ги засне с фотоапарата. Презареди лентата и отиде да седне опрял гръб в ствола под рехавата сянка на бора на който бе подпрял моторчето. Морето беше гладко като питка и кристално чисто; тюркоазените му вълнички прошумоляваха едва доловимо, докосвайки брега. Морето и небето, двата вечни символа на безкрая се сливаха при хоризонта, а зад гърба му оставаше изсъхналият сухоземен пейзаж над който въздухът трептеше като крила на пеперуда от горещината. Жегата се беше впила във всеки сантиметър от напечената суша. Времето сякаш беше спряно на пауза, а светът толкова замрял и призрачно спокоен, сякаш в него не съществуваха неща като належащи задачи, нерви и убийства, или ако съществуваха нямаха съществено значение.

2. Кой, как, защо?

„Решението на всички проблеми е солената вода – пот, сълзи или море“ беше казал някакъв умник и Ранков беше запомнил фразата. Но как това можеше да му помогне в случая? Потта ли едва ли щеше да свърши работа, в тая жега човек се потеше така или иначе и това не водеше до нищо нубаво. Сълзите също бяха безполезни. Какво, да седне да реве като вдовица? Оставаше морето – там беше разгадката. “Морето дава тишината нужна за да чуеш отговорите“, също бе писал някой. Обаче, ако имаш въпросите. Правилните въпроси, ето кое бе важното: „Кой?“, „Защо? и „По какъв начин?“. Или иначе казано Как и защо = кой.
Ранков пребърка джобовете на куртката си и измъкна смачкана цигара. Запали я от третата клечка, засмука с наслада дима и го изпусна бавно на тласъци през тесните си ноздри. Той се разстла като завеса пред лицето му и не помръдна преди да го разпръсне с длан.
Обобщено нещата седяха така: в началото на септември в залива Вромос се случва инцидент с предполагаем неблагоприятен изход: Стаматис – бай Стамо, на който всички в Черноморец, заради характерната прическа и мустаците викаха Сталин, беше изчезнал внезапно от хоризонта преди около 2 седмици. При издирвателните мероприятия след няколко дни откриха лодката му „Яваш-яваш“, предназначена за туристически разходки, в съвсем изправно състояние, но пълна с камъни, потопена на 8 метра дълбочина край остров Свети Иван срещу Созопол.
Почти по същото време от къмпинга на плаж Червенка бяха изчезнали и четири полски туристки в тинейджърска възраст: Беата Ковалски на 19, Бронислава Качмарек – 18, Гризелда Йалгоната и Урсула Возняк – 17. Всички от град Шчечин, две от тях наземни стюардеси, другите ученички, съзтезателки по фигурно пързаляне. Водното колело на полякините с техни принадлежности – два сутиена, очила за слънце, джапанки, слънцезащитен крем, хавлия и долнище от бански бе открито заседнало между камъните на брега на полуостров Свети Николай под Акра. В последствие се изясни, че полякините са наели лодката на бай Стамо за нощна обиколка в залива и след като са напуснали пристана около 22.30 вечерта повече никой не ги е виждал. Метеоролиогичната справка показваше, че за периода не имало буря или силен вятър, който може да стане причина за евентуален инцидент. По сведения на разпитаните свидетели девойките не са били употребили алкохол и две от тях са носили въдици.
При претърсването на палатките им в тях бе намерена карта на крайбрежието с отбелязан с флумастер маршрут към Резово, както и снимка на Босфора по изгрев с отбелязани координати.
От този момент нататък от рибаря и полякините нямаше каквато и да е следа. И тук  възникваше въпросът „Какво може да е станало? Коя е причината и средството на престъплението, ако е имало такова? Блъснали ли са се в нещо и са се обърнали или са били потопени?“ Версията, че туристките са удавили бай Стамо и са избягали към Турция се налагаше от само себе си. Добре, но тогава защо са потопили лодката му и с какво са се придвижили на юг към границата?
Няколко дни по късно двойка влюбени, излязла да се усамоти на романтична разходка, случайно бе намерила на брега бутилка с бележка написана нечетливо с нещо което предполагаемо бе кръв: „ Двигателя утказа. Течението ми утнася навътре. Помущ! Стамтус“
Създадена бе специална целева група за разследване, предприето бе мащабно издирване с участие на представители на властта от Бургас и София. В претърсването на морето, брега и гористата местност по крайбрежието бяха използвани войскови части от местното поделение на базата Атия и следови граничарски кучета от заставата в Малко Търново. Издирвателните мероприятия продължаваха вече трета седмица без никакъв резултат. Претърсено бе всяко кътче по крайбрежието. Провериха дори и галериите на мина „Росен“ и стигнаха до там, че влязоха в тръбите на хвостохранилището. Всеки момент се очакваше да пристигне и експерт криминалист от София, след намеса от Полското посолство, тъй като бащата на едната от полякините се беше оказал полски космонавт.
Ранков беше притиснат от времето да разреши случая. Но той не разполагаше никакви улики и не успяваше да се хване за нищо. До днес, когато откриха тялото на Стаматис. Сега поне имаше предполагаема отправна точка.Младши лейтенант Ранков стана, издърпа с два пръста дъното на панталона си от задника си, яхна педалетката и пое обратно към районното.
От жегата мисълта му течеше мудно като в бъркачка за тесто и съзнанието му играеше шеги; сякаш го владееше чувството, че живее в някакъв филм, в който гледаше отстрани самия себе си. Ранков се съмняваше дали ще успее сам да разреши случая, но много искаше да го направи. Знаеше, че сега е момента да се изяви пред началството и да го забележат. И после, кой знае, да го повишат, да го преместят в Бургас или дори да го изтеглят по заслуги в София, нещо за което мечтаеше откакто бе постъпил в органите на реда.
Унесен в подобни мисли късно забеляза петното на завоя, предното му колело се хлъзна върху него и педалетката поднесе. Ранков пусна крак встрани в отчаян опит да запази равновесие, но не успя да удържи моторчето и се стовари на хълбок върху земята зад банкета. Слава богу ударът не беше силен, дори не си скъса панталона, само се натърти. Изтупа се и се върна няколко крачки назад: „Масло ли е разлял някой? Баш тука на завоя ли намери!“ Но не беше масло, петното съдържаше остатъци от храна и миришеше на кисело. „Повръщано! Мамка му и прасе!…“
В момента в който понечи да запсува насреща от завоя изскочи велосипеда на пощальона Пеньо и щом го видя моментално натисна звънеца и заби контра:
– Ей, Ранков, чу ли!? Верно ли че открили трупа на бай Сталин?
Лейтенанта го изгледа мрачно и си придаде строго професионален вид. „Дано не ме е видял как се пребивам“.
– Служебна тайна, поща.
– Ма то цялото село приказва – възбуден заръкомаха пощальона.
– Нищо не мога да кажа. Следствието още не е започнало.
– А верно ли, че бил убит? И целия нахапан. Разправяха за някаква акула.
– Гледай си писмата, поща – скастри го Ранков и изправи от земята Самсончето. – И много много не дрънкай за акули да не спиш в трафопоста.
– Добре де. На никой няма да кажа как те видях, че падна.
Пощальона се захили, намести фуражката си с козирката назад и стъпи с цялата си тежест на педалите, отдалечавайки се по нанадолнището.
Ранков ядосано изруга наум зад гърба му: „ И твоя ред ще дойде, пощальонче!“ Изтупа се и продължи по пътя, но вече караше по-внимателно и отдалеч се взираше в завоите.
„Каква е целта на всяко разследване – продължи с анализа на ситуацията той: – да намери виновните, да оправдае невиновните и да разкрие в пълни подробности истината. От наученото в милиционерската школа, а и от романите за съветски разузнавачи, които бе изчел, той знаеше, че за да бъде успешно разкрито едно престъпление човек трябваше да влезе в главата на престъпника. Да се постави на неговото място за да открие специфичният му „модус операнди“. Но кой беше този престъпник? Полякините? Четири девойки в почти моминска възраст да са ликвидирали стария рибар за да избягат в Турция? Но как, и най вече защо са потопили лодката му, ако са нямали транспортно средство? А ако са имали защо им е било да го убиват? Какъв им беше мотивът? Оттук резонно следваше въпросът как би постъпил той, ако беше 18 годишна полякиня? Защо би убил човек? Проблема беше, че Ранков и идея си нямаше какво е това да си млада девойка и тайно се надяваше никога да не разбере. Предполагаше само, че не са искали от стария рибар романтични изживявания. Но ако е искал той от тях? И ако те са убили бай Стамо откъде са намерили вериги от булдозер и улична шахта за да го завържат? Трябва някой да им е помагал? Къде е било държано тялото? Защо косата му бе побеляла? Очевидно бай Стамо е бил жив дълго време след като лодката му е била потопена и след предполагаемата дата на изчезването на полячките. Тоест физическите извършители не може да са те. Е тогава кой? И кое е средството на престъплението?... Мдаа, задача с много неизвестни, достойна за екранизация в студио „Х“.
По същият начин по миналото лято в разгара на сезона бяха изчезнали четирима унгарски цигани, гастролиращи цигулари, но скоро ги откриха – бяха се напили и удавили на метри от брега. Дръпнало ги беше мъртвото вълнение, докато си правят купон с голо къпане.
Какво му казваше вътрешният глас? Нищо. Абсолютно нищо.

3. Само хипотеза

Наближавайки канцеларията, първото нещо което Ранков чу беше продрано гръмогласно пеене. Сякаш няколко души в хор изпълняваха различни песни, надвиквайки се с всичка сила. Четиримата закононарушители седяха по турски направо върху плочника на тротоара, подпрели гръб о фасадата на районното и си подаваха бутилка мастика „Кристал“, която вече беше почти празна. В краката им лежеше раздърпана баница и отворена кутия табла с разпилени наоколо пулове. Ганди раздруса зарчетата в шепи над главата си, метна ги с крясък „Ууа, дорджар!“ и тръгна да повръща.
Ранков се закова на място, втренчен в разкрилата се пред очите му картина: Ганди Огризката – с наполовина отхапаното ухо и лице осеяно с дълбоки дупки от прекарана в пубертета едра шарка. Смугъл, мръсен и раздърпан като караконджул. Откакто преди години, мъртво пиян, кон му беше отхапал ухото с част от бузата винаги изглеждаше сякаш току що е изял нещо гадно. После Ганди уби коня с лопата, запали яхъра и лежа в затвора. Заради сдъвканото лице рибарите му викаха Огризката. Беше професионален бракониер и тартор на група бараби, същите отрепки като него. Теглеха трал с два драгера и извличаха всичко което можеше да се отмъкне с гребло от дъното, без да им пука за разрушенията които нанасят върху останалата морска фауна. После изпиваха парите от плячката в кръчмите по кея и правеха скандали, заради които Ранков трябваше да става посреднощ да се разправя.
Той скочи от моторетката, пристъпи напред със стиснати юмруци и се надвеси разкрачен над рибаря.
– Кога успя да се напиеш бе говедо?
– Ами за Бог да прости! Аз такова, ти разбра ли, че Сталин е умрял? – Огризката поля щедро алкохол по плочките и му подаде шишето. – На, пийни от уважение. Зз упокой на душата.
Ранков го гледаше мълчаливо докато лицето му бавно се наливаше с кръв.
– Ти Ссталин уважаваш ли го или не го уважаваш? – продължаваше да фъфли рибаря и да тика към него бутилката.
Ранков я издърпа от ръката му и демонстративно изля остатъците алкохол на плочника. После я хвана за гърлото и бавно я поднесе към лицето му:
– Виж Огризка, ако не искаш да ти спукам главата като яйце и да си направя омлет от мозъка ти, сега ще те питам няколко неща и искам да чуя от теб истината. И ако ме излъжеш само един път и ще ти разбия безполезната надъвкана глава като това шише. – Замахна и стовари стъклото в ръба на бордюра. – Ясно!
– Тъ… тът… тъч вярно, дру… рю нач…чач…алник – разхълца се пиянски Огризката. – Ще… чъ… чъч…
– Чуйте ме внимателно всички – обърна се гневно Ранков към полупияните рибари. – Къде бяхте тази нощ от 1 часа до 8.00 сутринта?
– Е па къде, в къщи, у кревата – тупна се с чуканчето на осакатената ръка по гърдите Тошо Кашкавала.
Гошо Изгорелия и Янкo Попчето веднага закимаха, а Ганди раздруса глава и се разхълца още по-силно.
– Всичките заедно ли? – изгледа ги лейтенанта.
– Е как фсички заедно, да не сме педерази. Аз бех при жената – възмути се Янко Попчето.
– Не ни убиждай шефе, ние не прайм такива задни работи. Ний сме рибари, не сме разни манафи!
– Веднага дайте бордовия дневник! – кресна Ранков.
– Епа немаме….
– Как така нямате?
– Ми не знаем да пишем.
– Тогава как имате разрешително за стопански риболов от агенцията за аквакултури?
– … Ми мож да нямаме – тръсна глава Попчето. – Обаче тя рибата не знае.
– Ние ловим само водни организми – допълни Изгорелия, – други работи въобще не бараме.
Ганди огризката изведнъж се надигна от земята, превит на две от кръста, подпря длани в коленете си и пак почна да повръща. Този път направо в обувките си. Краката му се оплескаха до средата на прасците.
Ранков не искаше да ги вкарва вътре да му освинят канцеларията за това ги отведе на тревната площ в градинката при трафопоста и им посочи пейката:
– Сядайте там и да не сте шавнали!
Извади служебните белезници, закопча ги около едната китка на Ганди и я прикова към металната скоба на вратата на трафопоста.
– Я постой малко вързан да поизтрезнееш.
Рибаря опита да протестира, но залитна и се свлече към земята.
– Що не го сложиш тия гривни на Тошо Кашкавала! – изрепчи се той.
Едноръкия Тошо веднага предложи чуканчето на осакатената си китка.
Ранков въздъхна тежко, изрови от връзката ключове един и го пъхна в бравата на трафопоста, който откакто бе освободен от енергото ползваха за изтрезвително и служебен арест.
– Налагам ти мярка за неотклонение задържане под стража за срок от 24 часа. Ще бъдеш освободен утре, когато изтрезнееш и дадеш показания. – Издърпа Ганди за яката и го блъсна вътре, след което заключи и се подпря с гръб на вратата.
– Вижте сега, граждани, нека ви обясня нещо – обърна се към останалите браконири лейтенанта, – вие може би си мислите че бракониерството е дребна работа в очите на закона, но тук става дума за смъртен случай и изчезване на чужди гражданки. Така че, и да искам аз нямам думата, когато тия от София дойдат да ви арестуват. Знаете ли как бият в дирекцията там? По вас здраво място няма да остане. И после Беляне или Бургаския. Така че най добре си кажете всичко и чистосърдечно си признайте и аз ще ви помогна да се отървете само с конфискация на драгите. Но! Но! Само ако ми кажете цялата истина. Къде извадихте Стамо?
Тримата крадешком се спогледаха и наведоха глави.
– Ми на брега, другарю лейтенант, там си беше – плахо извърна очи нагоре Гошо Изгорелия.
– Знам, че не е бил там. Ще ви кажа какво е станало: пуснали сте трала и случайно сте го закачили. Освен ако вие лично не сте го очистили. После сте го докарали до плажа и сте го подхвърлили. Искам да знам къде точно намерихте тялото. Ако ми кажете ще ви съдействам да се отървете само с порицание и глоба. Ако не, лодките ви заминават, а после и вие към затвора. Ще помиришете сафрид чак след 15 години. Това е убийство бе, кретени! Знаете ли колко ще ви лепнат за възпрепятстване на следствието?
Въпреки че бяха полупияни кръвта едновременно се отдръпна от лицата на групата рибари, представяйки си мрачната картина на недалечното им бъдеще.
Янко Попчето пристъпи напред препъвайки се в плетените си сандали и вдигна умолително ръце:
– На Чукаля го закачихме, другарю старши лейтенант. – Всичко ще ти кажем, само истината.
– Така е, старши – потвърди с кимване и Тошо Изгорелия. – На Чукалята бяхме
През металната врата на трафопоста долетя силен вик „Лъжат!“, придружен с ритници и блъскане по решетката отвътре: – Лъжат! Аз не съм бил с тях!
– Искате ли да прекарате нощта при него? – изгледа мрачно останалите лейтенанта.
– Не ни заключвай при тока старши, всичко ще ти кажем. Признаваме си доброволно.
– Айде говорете. Искам пълни подробности.
Янко Попчето пое функциите на официален говорител на групата:
– Е, чак подробности не знаем, ама сега ще ти разправим всичко как си беше. Ми за калкан излязохме при Чукалята, ама нищо не закачихме. Честна рибарска. И по едно време като дръпахме трала, гледаме – опаа, фанали сме Сталин. И се уплашихме да не ни натаковат за бракониерство. Ганди вика „Дай да го пуснем да си плува“, обаче, нали сме съзнателни, го извадихме на плажа, все едно там сме го намерили…
– През решетката долетя нов вик „Лъжат! Аз не ги познавам!“, последван от дълга серия удари по металната врата.
„Нос Чукаля“ – помисли си Ранков. – „Мястото е срещу течението. Лодката му е потънала доста по на юг, чак при остров Св.Иван, срещу Созопол, а колелото на полякините е намерено под Акра на Св. Никола, горе долу по средата на разстоянието между двете точки. Нямаше как тялото само, по естествен път да се окаже толкова на север. Значи някой му е помогнал…“
В този момент телефона в канцеларията звънна. Ранков ги заплаши с жест и изтича да вдигне. Обаждаха се от дирекцията в София със сведения за миналото на Стаматис. Оказа се че е лежал в лагера Беляне като политически и е освободен от там при закриването му през 59-та. Ранков приключи разговора, постави слушалката на вилката и телефона веднага отново звънна. По сумтенето в отсрещния край на линията веднага разпозна адресата на обаждането.
– Докторе, слушам те.
– Пиши.
– Момент – Ранков извади от джоба си бележник и се приготви да записва.
– Както ти казах мъртъв е отскоро – подхвана патоанатома. – Два и половина, максимум три дена. Дробовете му са чисти. Което означава, че убит на сушата и после хвърлен във водата.
– Значи със сигурност може да се твърди, че е насилствена смърт?
– 100 %. И имам новина за теб: задушил се е, вероятно е бил измъчван с ток, докато е получил парализа на дихателните пътища. Тестисите му са изгорени.
– Какво?
– Яйцата му са изпържени. С ток. Измъчван е. Причината за смъртта е преминаване на електрическо напрежение през церебрума и сърцето. Най-вероятно е да е починал от прегряване на мозъка и асфикция вследствие парализата на дихателните мускули. Това вече може да обясни побеляването на косата – бил е малтретиран продължително и жестоко. И още нещо, окото му – било е извадено.
– Преди или след смъртта?
– Преди. Освен това има и субторален хематом, но не толкова пресен.
– Какво е това?
– Бил е халосан по главата.
– Мамка му! Какво се е случило, по дяволите! Кой може да го е мразил толкова?
– Нямам идея, може да е имал врагове? Не си ли чувал нещо?
– Хм, не. Не и такива, че чак да го мъчат като садисти.
– Все някой му е имал зъб.
– Не знам кой го е направил, но смятам непременно да го пипна.
– Успех. Гледай да е по-бързо, че знам ли, може аз да съм следващия.
– Теб пък кой ще те убива?
– И мен ми е любопитно да зная.
– Пък аз се чудя кой ли ще те аутопсира.
– Ами, ако е жена му? – предположи внезапно патоанатома. – Помисли ли за това?
– Жена му? Ти пък.
– Ми що не, ако и е писнало от него – доктора се закиска, сякаш загадката му носеше наслада. – И това още не е всичко, другарю лейтенант. Знаеш ли кое е най-най-странното – половината му кръв липсва… А, кво ще кажеш? Сякаш е била източвана. В него има поне литър и половина – два по-малко.
Ранков почувства как собствената му кръв се отдръпва и крайниците му изстиват.
– Има ли нещо, което може да обясни такава кръвозагуба?
– Тц. Никакви следи. Все едно са го изсмукали вампири. Но без каквито и да е белези или ухапвания. Макар че има толкова вторични наранявания върху тялото, че не мога да твърдя със сигурност.
„Странно! Много странно! Къде са го държали тия 11 дена? И какво са искали от него? Защо им е било да го измъчват?“ Докато мислеше Ранков пъхна дългия нокът на кутрето в свободното си ухо и го и завъртя енергично. После го извади и след като го инспектира старателно го избърса в панталона си.
– Очевидно някой го е мразел. Но защо му е било да му източва кръвта? Имал ли си друг подобен случай?
– Не, но… може да е Чупакабра? – неочаквано изтресе патоанатома.
– Какво да е?
– Чупакабра – повтори по-високо Пърдев: – неизвестно на зоологията митично и зловещо същество от Латинска Америка.
– Какви са тия глупости бе? Зловещо същество от майната си…
– Аа, не така, не са глупости. Не си ли чел за него?
– За пръв път чувам.
– В списание ‘Космос’ пишеше много подробно: не оставяло следи и изсмуквало наведнъж кръвта на цяла крава. Нападало и хора. Приличало на гигантски прилеп с тяло на хиена.
– И откъде е дошъл тоя гигантски прилеп в залива на Черноморец, бе колега?
– Ами с корабите. Като рапаните.
– Аха, някой моряк си го е докарал. Зловещо митично същество, което, атакува хората и домашните животни и се храни с кръвта им – звучи като да е бившата ми тъща.
– Е добре де, само хипотеза.
– И защо никой не го е виждал тоя прилеп?
– Излиза само нощем.
– Да, и сега огладнял и Стамо случайно е влязъл в менюто за вечеря.
– Добре де, казах, само хипотеза. Защото иначе трябва да допуснем, че сме завъдили вампири. Как си го обясняваш това, литър и половина кръв по-малко?
– Никак не си го обяснявам, там е работата. Но смятам да разбера.
– Е, ти си по разследването. Аз просто установявам причината за смъртта.

4. Живка е курОбийка

Пърдев тъкмо затвори и Ранков понечи да пренасочи вниманието си обратно към бракониерите в градинката, когато вратата на канцеларията рязко се отвори и през прага и с решителна крачка пристъпи директорката на местното училище, другарката Кларинела Кумчева, повлякла за яката петокласникът Райчо, племенник на помощникът му Ваклин.
Въпреки, че беше недохранен и слаботелесен и изглеждаше по-малък от годините си Райчо беше известен като най-големия хулиган в училище, а и изобщо в околностите на Черноморец. Каквато и поразия да станеше, стига да бе достатъчно голяма, веднага сочеха него като извършител. С лекьосани панталони шити от моряшки док, светлокестенява коса с ръбеста подстрижка и силен червеникав оттенък. Изпечен хаймана и хулиганин, но много предан на майка си, която се явяваше нещо като шивачка за по-бедните хора и абитюрентките от околността. Баща му Лазур беше загинал в промишлен инцидент в мината малко след раждането му а, майка му беше трудоустроена по болест и той всеотдайно се грижеше за нея и и помагаше с каквото може, най-вече дребни кражби от съседските дворове. Бягаше от училище и скиташе с бездомните кучета по плажа. Вуйчо му Ваклин отдавна бе вдигнал ръце, след като от многократни опити разбра че в неговия случай боят е неефективен като педагогическо средство.
Щом ги видя да влизат Ранков изпусна сподавена въздишка с която прикри раздразнението си. Не за първи път се разправяше с това злонраво дете и си имаше работа с досадната даскалица.
Директорката стисна хлапака за ухото, издърпа го в средата на канцеларията и побутвайки го с две ръце към Ранков без предисловие заяви:
– Ей го хубостника. Райчо, кажи на другаря милиционер какво си направил.
– Здравейте, другарко Кумчева, може би не е сега момента – опита се да охлади ентусиазма и лейтенанта. – Вижте, имам си неотложни проблеми на главата, не ми е сега до някакви хлапета. Не може ли някой друг път. Ще наредя на Ваклин да се заеме лично като дойде.
– Вак-лин – изсумтя през нос даскалицата, – че той ако имаше уважение на вуйчо си отдавна да е влязъл в пътя. Искам вие лично да го вразумите!
– Добре, за какво става дума? – въздъхна с неприкрита досада Ранков. – Какво този път?
– Какво. Хайде, Райчо, разказвай – побутна го Кумчева и го перна зад врата.
Малкият гамен заби поглед в гуменките си и заоблизва устни.
– Може би вие трябва да го питате – обърна се към лейтенанта класната.
Точно сега Ранков нямаше време за разправии с това упорито хулиганче. Мислеше да мине набързо само с конско и един два шамара, но познавайки нрава на учителката, явно се налагаше да вземе отношение. Изгледа хлапака смръщено и си придаде колкото може по-строг вид:
– Е, Райчо, говори. Пак ли се целил другарчетата с прашка? Какво си направил?
В отговор получи само упорито мълчание.
Класната Кумчева не издържа дълго в безтегловност и изнервено занарежда:
– Първо задигнал тромпета от Димитровската стая, после нарисувал мустаци на портрета на патрона на училището и какво още, хайде, казвай.
Райчо отново запази дискретност и взе да пристъпя от крак на крак, поклащайки рамене като двойкаджия на изпит.
– Разкажи на другаря милиционер какво написа в тоалетната на училище и с какво. И как отряза плитката на Живка.
Райчо облиза стиснатите си устни и измърмори през тях нещо неясно.
– Какво, какво? – наведе се към него Ранков.
– Жвикаекурабика – смотолеви петокласникът.
– Я пак?
– „Живка-е-кур-O-бийка“ – оповести на висок глас класната Кумчева, като наблегна върху ‘О’-то. Това!
Ранков направо се облещи.
– И каква е тая дума бе, Райчо? Не се ли казва „курабийка“?
– … Ми, може и да съм я сбъркал – измънка обвиняемият.
– И с какво го написа? Кажи на другаря милиционер – подкани го даскалицата ръчкайки го с показалец по гърба.
Отговора на Райчо се бави дълго:
– … Ми… сс… аку.
– С какво? – помисли че не чува добре лейтенанта.
– С аку.
– И защо с ако бе, нямаш ли боички? Или тебешир?
– Ми, нямах. С тебешир на плочките не става. Пък бях да акам и…
– С ако значи! – хвана се за слепоочията лейтенанта. – И откъде научи тая дума „куро…“? Не знаеш ли че не е хубава?
– Знае той, за това я е написал – за малко не изцвили от яд класната.
– Ми, чух я от големите – опита се да прехвърли вината Райчо.
– Чу я. Хубави приятели имаш. Ти гамен ли искаш да си, или пионер?
Райчо отново продължително се бави с отговора, сякаш избираше алтернатива:
– Пип-пионер.
– Пионер. Браво, бе. И така ли правят пионерите?
– Пионер! Мисли се той за Том Сойер брат му – намеси се ядосано директорката.
– Къв брат, ма, аз имам сестра – сопна се гамена.
– Ето, чухте ли го, другарю Ранков, какъв език държи.
Ранков поклати глава в безсилно отчаяние. Похожденията на малкия гамен напълно засенчиха в ума му историята със Стамо и рибарите.
– Ти чел ли си „Следите остават“ да видиш как трябва да постъпват пионерите? – стана от бюрото той и пристъпи напред към сконфузения хулиган. – А?
– Чел е той – изсумтя пак класната, – четвърти клас повтаря, а още срича. Дънгалак а не може да чете.
– Не съм, обаче съм гледал филма – оживи се хулиганът.
– А, гледал си го, и като го гледа какво научи? – смекчи малко тона Ранков.
– Как едни деца следят дебелия шпионин с ключа. И той, такова искаше да гръмне язовира.
– Не просто деца, а пионери, Райчо. Истински. Бореха се с врага, а не цапотеха с ако по стените. Ти за Митко Палаузов знаеш ли?
– Ммм?… Не го познавам.
– Че как ще го познаваш, като е умрял. А как, знаеш ли? Ще ти кажа – убили са го фашистите. А за децата-герой, за Васил и Сава Кокарешкови чувал ли си? А за шестте Ястребинчета? А Райчо, те така ли са цапали като теб с ако по стените?
– Аз няма повече да…
– Дали са си живота за борбата! – повиши глас лейтенанта. – А как са умрели Васил и Сава, а? С дванайсет куршума са застреляни. Арестуват ги, отвеждат ги полицията, където ги подлагат на нечовешка инквизиция, но се държат твърдо, не отронват нито дума. И после са заклани от жандармеристите. Цяла седмица са хранили с тях кучетата, докато от телата им не остане и следа. А знаеш ли за овчарчето Калитко от село Мали Чочовен, сливенско – след изтезания е разстрелян заедно с майка си, баба си и дядо си, едва 16-годишен. Ти на колко си сега?
– Ми на 13.
– На 13, и вече гамен. А Митко Палаузов е бил 14 годишен когато загива разкъсан от бомба.
Райчо наведе глава и заподсмърча.
– Другарко Кумчева, разкажете му вие за подвига на шестте ястребинчета. Да разбере какво е пионер – предаде щафетата на директорката лейтенанта.
Класната се включи с ентусиазъм и зарецитира бързо като по учебник:
– На 20 декември 1943 г. край с. Ястребино картечна рота на Царската армия разстрелва 18 човека от нелегалната съпротива, сред които 6 невръстни деца – издекламира тя. – След кървавия разстрел всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. Стойне на 7, Иван на 9, Надежда -12. Димитринка -11 и близначките Ценка и Цветанка на по 13.
– Чу ли? Чу ли хубаво – на 7 години и вече герой – с пламенен възторг извиси глас лейтенанта.
– Чух.
– А ти! Защо остана да повтаряш 4 клас?
– Ми болен бях от заушка.
– Заушка. Хубаво. И аз съм карал заушка, ама не станах гамен.
В този момент в канцеларията запъхтян и подгизнал под мишниците от жегата нахълта помощникът му сержант Ваклин Недев.
– А, Ваклине, тъкмо с племенника ти говорим! Е го диването – посрещна го началникът му, сочейки обвиняемия.
Сержанта сви юмрук и го вдигна заканително нагоре:
– Райчо, пак ли ти бе, магаре! Ще му откъсна ушите на тоя келеш. Какво е направил сега?
– Съсипал празника на патрона на училището и откраднал тромпета, това! – побърза да вземе думата класната.
Ваклин извърна към нея глава и после впи ядно поглед в племенника си.
– Докога ще ме излагаш бе, говедо!
– Какво ли не е направил – въздъхна с досада лейтенанта: – Подстригал плитките на някакво другарче, цапал с ако по стената на училището и, какво беше другото, другарко Кунчева? – обърна се за помощ към учителката той.
– Ами там е работата – раздърдори се даскалицата, – децата бяха подготвили изпълнение с духов оркестър за празника, бяха купили украса и бонбони и някой, тоест той, няма кой друг, влязъл в димитровската стая отмъкнал всичко заедно с пионерските връзки на целия клас. Толкова искаха за първия учебен ден да се почерпят. Подготвиха артистична програма със стихове на Гео Милев за септемврийското въстание и той да съсипе всичко! – посочи го с пръст даскалицата. – Бонбоните ги изял, украсата я разхвърлил и присвоил тромпета.
– Айде, бонбоните ясно, изял ги е, ама вратовръзките защо са му? – зачуди се лейтенанта.
– Ей така, за да направи пакост. И на всичкото отгоре нацапал стената на тоалетната с неприлични думи и отрязал плитката на съученичката си Живка – довърши списъка с престъпленията на питомника си класната.
– Абе, келеш с келеш такъв, кога ще ти дойде акъла, знаеш ли, че майка ти накрая ще се откаже от тебе чрез държавен вестник! – развика се вуйчо му и се приготви да му вкара един задвратник.
– Ще се откаже друг път! От тебе ще се откаже – писна петокласникът. – Повече няма да си и брат!
– Казвай къде е тромпета! Продаде ли го? – сграбчи го за ушите сержанта.
– Не бях аз – заинати се хлапакът.
Ваклин го задърпа за косата, докато не му изви главата силно назад и встрани.
– Не беше ти, а? Кажи честна пионерска.
– Че-честна пионерска! – извика бързо петокласника и отдаде чест с длан пред челото си, при което сякаш всички пръсти освен средния му останаха малко свити.
– Какво друго си задигнал?
Райчо се отскубна от ръцете му и писна:
– Нищоо, бее!
Ваклин ядно изруга под нос:
– Изобщо не му увира акъла. Толкова е тъпо това дете, че ще умре от глад, ако си изгуби лъжицата.
– Ти ще умреш от глад – озъби се племенникът му и покри глава с длани в очакване на шамара.
Ранков погледна стенния часовник. Вече минаваше два и половина, а още не беше готов с протокола. Трябваше да приключи с показанията на рибарите и да се свърже с дирекцията в Бургас за разпореждания.
– В такъв случай, другарко Кумчева – сети се той, – след като така и така сте тук, може би бихте могла да окажете съдействие на народната власт в качеството на поемно лице и запишете показанията на заподозрените, тъй като те са функционално неграмотни. И ви обещавам после веднага да продължим с превъзпитанието на тоя хубавец.
– … Амии, добре, щом се налага – съгласи се с нежелание директорката. – Ако искате казвайте ми Кларинела, много е официално това другарко Кумчева.
– Ъъ, да… Ваклине, докарай ония отрепки – разпореди на подчинения си Ранков и обърна към Райчо. – А ти сядай в ъгъла и чакай. После ще се разправям с теб – закани се с пръст той на хлапака.
Сержанта напусна и след минута въведе бракониерите, които се наредиха чинно край вратата.
– Така – изгледа ги строго Ранков, –  сега искам да повторите всичко, което ми казахте одеве в присъствието на гражданката директорка за да може тя да запише показанията ви за протокола и след това да ги подпишете – инструктира ги той.
– Може ли с палец? – показа пръста на здравата си длан Тошо Кашкавала.
– Като няма друг начин може.
– То аз съм учил в 6-ти клас. Ама отдавна – съобщи гордо Янко Попчето. – Иначе знам азбуката, де, с печатни букви.
– Добре, стига, говорете. Кога и как намерихте трупа на Стамо?
– Ми, значи, ние мислехме да ловим лефер, отначало… – пое инициатива Янко Попчето.
– Не бе, паламуд – прекъсна го Изгорелия.
– Трай бе! – сопна му се Янко. – Обаче, такова, видяхме че сме забравили да окърпим мрежата и за това отидохме към Чукалята и там пуснахме трала за калкан.
– Другарко Кларинела, отбележете, моля ви се нос Чукаля – вмъкна Ранков и се обърна пак към говорещият: – Кога това?
– Ми снощи. Вчера. И после, сутринта като се върнахме да го изтеглим видяхме, че сме закачили Сталин, така де, бай Стаматис мъртъв.
– Честна дума, умрял си беше като го намерихме – включи се Кашкавала и се прекръсти. – Нямаше признаци на живот.
– В колко часа?
– Ми не знаем точно, но по тъмно, тая сутрин.
– Баш на зазоряване – конкретизира Изгорелия.
– И после?
– Ми изкарахме го до плажа на Вромос и пратихме Янко да се обади в общината, да каже, че има удавник. Това е. Друго не се сещам. Ако искаш ти ни питай нещо.
– Значи, уточнявам за протокола – чукна с пепелника по бюрото Ранков: – Излезли сте за незаконен улов и вместо калкан сте извадили от дъното при нос Чукаля гражданина Йоаким Стаматис, по известен като Сталин. В периода около изгрев, тоест 06.40 сутринта. Закарали сте го на плажа Вромос и сте съобщили анонимно за смъртта му.
– Да, така си беше – потвърдиха с кимане рибарите. – Ама по телефона съобщихме, не аномимно.
– Записахте ли всичко, другарко Кларинела?
– Записах – потръпна с рамене директорката. – Ама направо тръпки ме побиха. Да ловят хората с мрежи!
– Сега добавете под текста: „Аз, долуподписаният, многоточие за трите имена /… / дадох тези показания доброволно и чистосърдечно, пак многоточие /… / за което се признавам за виновен и разкайвам.“. А вие се подпишете най-отдолу – махна към тримата бракониери той.
– С палец ли?
– Ми с палец.
Ранков им подаде един по един кутията с мастило от дактилоскопичния комплект и те нацапаха пръстите си и натискайки оставиха един по един пръстов отпечатък върху долния край на листа и се заизбърсваха в дрехите.
Ранков събра показанията им и ги прегледа.
– Така, сега ви освобождавам и се прибирате право в къщи под домашен арест да чакате по нататъшни разпореждания. Ганди ще го пуснем утре като изтрезнее и направи пълни самопризнания. Изчезвайте!
Тримата закононарушители моментално се изнизаха като змиорки през вратата.

5. Пръстен с брилянт

Лейтенанта оформи и приложи показанията в папката към делото, завърза я с шнур и се обърна към учителката:
– Само се свързвам за докладна в Бургас и после с вас ще довършим разговора с тоя хаймана.
Отдалечи се в дъното на помещението като издърпа след себе си кабела на комутатора и докладва по служебната линия промените в обстановката на дежурния в областното МВР. Оттам казаха че ще изпратят следователи и кола за трупа на Стаматис. После се върна зад бюрото и прибра под ключ документацията.
– Нещо интересно? – поинтересува се Ваклин.
– Изпращат следствена група, ще бъде тук утре сутринта.
– Оф, аман от тия! Умрял някакъв рибар, голяма работа. Кво само ни тровят живота.
– Не е заради Стаматис, зора е за полякините. Няма начин, ще се снишаваме докато бурята отмине.
Директорката дискретно се покашля и хвърли нетърпелив поглед към младши лейтенанта:
– Аз, понеже имам работа в училището…
– А, да. Ваклине, я дай този да го обискираме – сети се Ранков. – Може да е задигнал още нещо.
Ваклин сграбчи племенника си и го изправи подпрян до стената с вдигнати ръце. Бръкна в единия джоб и извади на бюрото съдържанието му: почти пълен пакет цигари „Слънце“, две стъклени топчета, кокарда от моряшко кепе, канап, три бонбона „лукче“ и половинка пура.
– Ма ти пури ли пушиш ли бе! – шамароса го зад врата Ваклин.
– Ми да, тя мама знае.
– Откъде я взе?
– Намерих я на плажа.
– Браво. Така ги възпитават сега родителите – възнегодува Кумчева.
– Тези ли са изчезналите бонбони, другарко Кларинела? – показа и ги Ранков.
– Не. Онези бяха шоколадови, в кутия. От хубавите, със станиол.
Сержанта извади на показ съдържанието и на другия джоб: ножче-отварачка, счупен ключ, кибрит, и 95 стотинки.
– Я, откъде имаш толкова пари, бе? – облещи се Ваклин.
Откъде ли? – просъска класната. – Сигурно е върнал на вторични суровини тромпета.
– Не съм, събрах си ги от върнати бутилки!
– И шишета крадеш значи!
– Не крада, събирам ги от плажа.
– Виж да няма заден джоб – обади се Ранков.
Ваклин завъртя Райчо с очи към стената, пъхна ръка в гащите му, поровичка и като я извади от там в дланта му проблесна малък златен пръстен с възхитително красив брилянт с овална форма.
– Я гледай ти! – изуми се сержанта – Това пък какво е?
– Дай тука – протегна настоятелно ръка лейтенанта.
Ваклин подаде пръстена на Ранков, който го вдигна нагоре за да го огледа на светлината от прозореца и моментално стана крайно сериозен.
– Това откъде го имаш? – със смразяващ кръвта тон произнесе той.
Райчо зяпна и се разтрепера.
– Ма това не е мое! Не знам как… Никога не съм го виждал!
– Значи така, някой тайно ти го е пуснал в джоба, а? – още повече удебели глас Ранков. – Я ме погледни в очите! Гледай ме ти казвам! – хвана го за брадичката той. – Другарко Кумчева, вижте какво имаше в джоба на тоя хубостник – женски пръстен със скъпоценен камък!
– Казвай откъде открадна този пръстен? – шамароса го Ваклин.
– Аа, ще кажа на мамаа! – писна хулигана. – Не е мой! Не съм го откраднал.
– На някое момиче от класа ли е?
Кумчева намести очила да разгледа бижуто в ръката на лейтенанта.
– Не е от нашите деца, другарю Ранков. Щях да съм го виждала. И откъде у тях такава скъпа бижутерия.
– В цял Черноморец няма такъв хубав пръстен – цъкна с език Ваклин. – Сигурно е поне 24 карата.
– Да не си обрал и бижутерски магазин?
– От някой туристи може да го е задигнал – предположи класната.
– Не съм. Не са мой тия работи – затропа с крака Райчо и почти се разциври.
Ранков се почеса по тила, разтърка слепоочия и изведнъж застина:
– Чакай! А случайно едни полякини да си виждал?
– Еми да – отвърна веднага гамена. – Тия дето… Ми те всички сме ги виждали. Цялото село ходеше да ги гледа като се пекат без бански. И него съм го виждал как ги дебе с бинокъла, даже ги снима с фотоапарата – посочи с пръст към вуйчо си той.
Ваклин тръгна напред, но Ранков протегна ръка и го спря.
– А тоя пръстен в джоба ти да не би да е случайно техен? – с режещ като трион глас зададе въпрос лейтенанта.
– Ма не знам, бе, не е мой! Аз да не съм женен за тях.
Ранков отмести поглед от Райчо, присви око и отново заразглежда пръстена отблизо.
– Май пише нещо? Недев я виж ти, по-млад си, твоите очи са по остри.
Ваклин нагласи пръстена към светлината, примижа и заоглежда вътрешната му страна.
– Да, пише… Ама не е на български… „Въ“, „Ветатъ“… Веату май?… И другото… Мога да го препиша, ама не мога да го прочета. – Ваклин бавно прерисува надписа буква по буква: „Beaty z wieczna miłość“
– Не е Веата, Беата е. Беата Ковалска – сети се Ранков. – Така се казваше една от полякините.
– Точно така – съгласи се класната. – Това е на латински букви.
И тримата в синхрон обърнаха лица към Райчо, който стоеше като препариран в ъгъла на канцеларията и се тресеше от страх.
Двамата милиционери бавно тръгнаха към него. После рязко пристъпиха напред и го сграбчиха от двете страни.
Вената на челото на Ранков изпъкна сякаш всеки момент ще се пръсне.
– Случай ме сега внимателно, дрисьо, ние не сме фашисти, няма да те изтезаваме, макар да ни се иска, но ти трябва всичко сам да си кажеш и разкажеш. Това деяние е много, много сериозно! Става дума за предполагаемо… убийство! – направи драматична пауза лейтенанта.
– Другарко Кларинела, Вие сте свидетел, нали видяхте лично как при обиска намерихме в джоба на заподозрения малък дамски пръстен с брилянт?
– Да, Красимир, тоест другарю лейтенант, видях и потвърждавам.
В този момент в погледа на Райчо блесна лъч надежда и той реши да излъже за да спрат да го тормозят.
– Добре, ще кажа, намерих го. Събирах камъчета по брега и там го мярнах. На скалата дето е до нос Червенка беше, отстрани след дюната.
– Аха! Погледни ме в очите! – изрече Ранков с привидно спокоен, но твърд и заплашителен глас. – Право в очите ме погледни!
Райчо вдигна глава и го изгледа злобно.
– Ти какво правеше там?
– Ами… ловях чайки.
– С какво?
– С прашка.
– Тъй значи…
Ранков старателно уви пръстена в страница от бележника и го прибра в джоба на куртката си, като внимателно провери закопчаването.
– Значи твърдиш, че не си го крал, а си го намерил случайно?
– Заклевам се, там го намерих, честна пионерска! – допря длан в средата на челото си гамена.
– Че ти си бил голям късметлия бе, Райчо – захили се лукаво Ваклин. – Намерил златен пръстен ей така, както си ходи! Що и аз не взема да намеря някой печеливш лотариен билет на улицата. Ще я установим тая работа, мисли му, ако лъжеш. Лично пред майка ти ще те пъхна в мазата при плъховете!
– И освен това, другарю лейтенант – намеси се Кумчева, – сега като стана дума се сетих, някой беше стрелял с прашка по учителя по трудово и го уцелил с гайка, с извинение в задника. Сигурно пак той, ама не можем да докажем.
– Край! Недев, води го в ареста. Сложи го в килията при оня пияница – избухна нервно лейтенанта.
Сержанта сграбчи Райчо за яката и го повлече навън към трафопоста.
Пред металната врата Ранков го стисна изотзад за раменете и му показа табелката „високо напрежение“ с фигурка на човек ударен от назъбена светкавица. Отвътре долитаха пъшканията и проклятията на Ганди Огризката.
– Ако не си признаеш всичко, затварям те и ще те оставя да киснеш вътре докато съучениците ти не завършат училище.
– Нее! Нее!
Веднага щом осъзна заплахата от арест Райчо се предаде. Изведнъж затрепера, краката му омекнаха и по тях потече топла жълта струя.
– Казвай къде ти е скривалището? – изрева в ухото му Ранков и извади ключа от катинара на ареста.
– Ще ви кажам всичко ще ви кажам – примоли се хулигана и се свлече на земята. – Само не ме бийте с ток!
– Хайде, че нямаме време! Говори!
– Въ, в старата рибарска хижа. Там ми е лъка и другите неща.
– Ранков изведнъж застина и потърси погледа на Недев, който също се бе втренчил в него. Видя как кръвта се дръпна от лицето на подчинения му и почувства как собствената му кръв се отдръпва от крайниците и те изстиват, сякаш замръзват.
– Изоставената хижа? Дето е под Акра?
– Да.
– Къде точно, вътре ли?
– Да, бе, в двора.
– В двора!? – повтори заплашително лейтенанта. – Ей, да не ни лъжеш? Мисли му ако ни пращаш за зелен хайвер.
– Я най-добре да отидем да проверим лично – намеси се решително Ваклин.
– Не лъжа, бе бат, Вако!
– Тромпета там ли е?
– … Там е.
Ранков не се колеба нито минута:
– Недев приготви Самсонката, тръгваме! – Завъртя се рязко на място и без да иска разпиля по земята бележките си от тефтерчето със записки по делото. – Ще се заемем с това! Хайде. Бързо! Бързо!
– Какво ще правим с „онова“? – приближи се да прошепне в ухото му стреснато Ваклин.
– Какво, „Анушка вече е разляла олиото“, нямаме избор – отвърна кривейки очи лейтенанта.
– Да му слагам ли белезници?
Ранков помисли малко и се обърна към гамена:
– Ще бягаш ли?
– Не.
Даваш ли дума?
– Давам.
– Добре, от мен да мине. Но опиташ ли някой номер веднага те застрелвам в гръб като враг на народа.
– А аз какво да правя, другарю Красимир? – объркана попита класната.
– Ами прибирайте се да преглеждате домашни и там… занимавайте се с нещо.
– Значи не ви трябвам повече?
– Ако ни потрябвате ние ще ви потърсим.
– Да, заповядайте направо в къщи – закопча чантата си даскалицата и се надигна да си ходи – С теб пак ще се разправяме – обърна се тя към Райчо и забързана напусна.

6. Към Акра

Ранков заключи вратата  на канцеларията, заби с кабърче бележка „ До дирекцията в Бургас съм“ и качи Райчо пред себе си на педалетката. Недев ги последва с колелото. Плувнал в пот въртеше педалите с всички сили за да не изостава. Щом излязоха на основната крайбрежна алея няколко души извърнаха глави за да ги съпроводят с поглед, а Райчо, който за пръв път се возеше на мотор не можа да се въздържи и ги приветства с пронизително изсвирване за което моментално получи шамар.
Вместо направо към целта групата стратегически пое в обход в югозападна посока отбивайки покрай Аязмо с лековита вода в двора на параклиса „Свети Пантелеймон Лечител“, а оттам към могилата разположена на два километра западно в местноста „Пахатурю“. Там спряха на сянка да изчакат изостаналия Ваклин и двамата милиционера се съвещаваха за малко, след което се насочиха в посока „Гармишката тумба“, и после завиха на изток покрай „Куручешма“, където някога са били разположени топилните и монетарницата на античната Аполония Понтийска. Растителността наоколо се състоеше предимно от дъб и габър, по-рядко от ясен, бряст и сребриста липа, а в низината се мяркаха яребици, бекаси, а помежду тях нарядко се стрелкаха и полски чучулиги.
Жегата беше станала направо смъртоносна.Ръцете на лейтенанта обгръщаха през кръста тялото на арестанта, стискайки ръкохватките, а мислите му отново машинално се насочиха към злополучната кончина на рибаря. Ранков знаеше, че за да се стигне до извършителя трябваше да се започне от жертвата му. И така, кой е, тоест кой беше бай Стамо? Бай Стамо или Йоаким Стаматис, известен също като Сталин. В светлината на новите сведения получени от София се оказваше по-загадъчна личност, отколкото бе допускал. Разбра се, че някога е бил съден за диверсия и е лежал в лагера Беляне като троцкист. Но дали това имаше общо със смъртта му? Едва ли. Зад формулировката „диверсия срещу народната власт“ можеха да се крият много неща: от разказан на пияна глава политически виц до обикновен съседки донос, критика към властта, или нежелание да се присъедини в редовете на ТКЗС-то. Но каквото и да се бе случило с него преди края му нещата бяха много по-сериозни от обикновено битово убийство. Към настоящият момент обаче Стамо беше мъртъв, а Ранков имаше да разреши много по-належащ проблем – как да представи нещата пред властите в Бургас и София, така че да не пострада.
Излязоха от сянката на гористата местност и хванаха по основният крайбрежен път – второкласният II 99, в посока Созопол и полуостров Свети Никола в северният край на подковата на залива. Когато подминаха параклиса вече имаха пряка видимост към руините на кулите на укреплението. Асфалта рязко свърши и натам тримата поеха пеша по чакълест черен път, извеждащ до артилерийските бункери от втората световна война разположени на полуострова – вече изоставени отбранителни блокспотове, където се въдеха само пепелянки. Щом завиха зад зидовете на рухналата византийска крепост теренът веднага стана пресечен и премина в стръмно спускащ се склон, а после пътеката се изгуби в треволяка.
Преди стръмнината Ранков, който беше най отпред спря да изчака и прикри очи с длан като козирка.
– Забравих да те питам, как мина с близките? – обърна се той към плувнакия в пот Ваклин.
– Е както винаги – махна с ръка сержанта, – обичайните писъци, припадъци и плачове. Писнало ми е от тия трагедии. Нали знаеш: „На кой ме остави Стамоо, мен бедната вдовица!“ и така нататък.
– На кой, все някой съсед ще се погрижи за нея. Не е съвсем сдала, има още хляб в нея. Задника и си го бива.
– Аха, става, ако си закъсал.
– Обаче, леле, тая Кумчева колко е досадна. Направо не мога да я трая.
– Ама май ти е хвърлила око? – подсмихна се Ваклин и тупна Ранков по рамото. – Излезе ти късмета.
– Абе само да ми се махне тоя случай от главата, ще я сложа аз на място. „Викайте ми Кларинела. Може ли на ти?“ Дрисла!
Лейтенанта изрита една спечена буца, придърпа Райчо близо до себе си, така че да е по плътно между него и сержанта и тримата се заспускаха по стръмнината към брега.
– Абе, чудя се той защо се казва Стаматис? – обади се сержанта.
– Е как искаш да се казва? – изгледа го учудено Ранков.
– Еми Стаматов.
– Стаматис е защото е грък. Такива са им имената.
– О, мислех, че е арменец.
– Ако беше арменец щеше да е Стамадян или нещо подобно.
– Стамадиян. А да, като Кеворк Кеворкиан.
– Уф, не ми говори за тоя! – изпуфтя през зъби лейтенанта.
– И аз не мога да го трая. Гледам само „Инспектор Дюдю“ по тъпата „Всяка неделя“ и я спирам.
Двамата се усмихнаха при мисълта за дребния анимационен детектив с бомбе и лупа, който все нещо прецакваше
– Какво мислиш за случая? – попита сериозно Ранков. – Смяташ ли, че има вероятност да приемат, те да са го ликвидирали? Дали ще хване дикиш?
– Кой, Стамо, полякините ли?
– Аха.
– Честно казано не знам. Защо им е било? Какъв им е мотива?
– Според Пърдев е умъртвен преди около три дни и после е бил хвърлен в морето. Сверих метеорологичната справка: през цялата седмица е духал „карпуз-мелтем“ – слаб югоизточен вятър, с вълнение на морето не повече от 1 – 2 бала. Няма как да го преобърне и течението да откара тялото в тази част на крайбрежието чак при Чукаля. Другата му лодка е швартована на пристана в рибарското селище и не е излизала отдавна.
– Определено смъртта му е крайно съмнителна – чисто гол, обаче с обувки. Защо? Кой се къпе с обувки? – зачуди се сержанта.
– Знаеш ли, че е лежал в затвора за диверсия? – сподели с него Ранков.
– Не. Какво е направил?
– Не ми дадоха подробности от София, но е бил шест години в Беляне. Политически.
– Е тогава така му се пада. Щом е вредител.
– И аз така мисля. Те там едва ли ще си дават зор за него. Ама заради полякините. Те са проблема. Бащата на едната излезе, че бил първият полски космонавт и сега като нищо ще ни виснат на главите от посолството. Чува се, че щели да командироват и полски следовател.
– Това не е добре.
– Не е, трябва да действаме много внимателно и съобразно с международната обстановка. Една погрешна стъпка и заминаваме.
– Мда, кофти.
– Все ще измислим нещо.
– Имаш ли идеи?
– Имам.
Двамата хванаха за кръста арестанта, вдигнаха го и се прехвърлиха напряко през една полегата скала на пътя им вместо да я заобиколят. После продължиха спускането по каменистия склон в пълна тишина. Чуваше се само запъхтяното им дишане в палещата жега и шляпането на джапанките на Райчо.
– Стооп! – обяви немощно Ранков и пусна арестанта. – Дръж го, трябва да източа бойлера. – Мръдна две крачки встрани и се чу дълго и към края пресекливо шуртене.
Тримата продължиха спускането, крепейки се ръка за ръка по камънака пристъпвайки странично.
– А Пърдев каза, че може да е Чупакабра – ни в клин ни в ръкав изтърси Ранков.
– Чупакар, какво да е? – не разбра Ваклин.
– Чупакабра – снижи глас лейтенанта, сякаш още някой можеше да чуе, – митично същество, което атакувало хора и домашни животни и смучело кръвта им да се храни. От Латинска Америка. Не си ли чувал?
– Не. Има ли го в зоопарка?
– Ти пък! Било нещо като крилата хиена. Не оставяло следи и изпивало наведнъж кръвта на цяла крава. Приличало на гигантски прилеп с тяло на хиена и ловувало само нощем.
– Стига бе!
– И аз не вярвам, ама доктора така разправя.
– Той по-добре да намали малко спирта, че съвсем ще го закъса.
– Не го упреквам, с тая работа всеки ще се пропие. Я си представи по цял ден да транжираш трупове, и теб ще почнат да ти се привиждат разни.
– Еми за това е учил.
– Абе не е лош човек, ама без 100 грама на екс не мож да се събуди сутрин.
– Чух, че са го махнали от окръжната в Бургас защото много фиркал.
– Еми нищо чудно.
– Как ги прави пиян тия аутопсии въобще не ми е ясно. Не му ли треперят ръцете?
– Треперят му ако не пие. Влез да видиш как мирише в моргата и всичко ще ти стане ясно.
– Какво е аутопсия? – неочаквано се намеси в разговора Райчо.
– Това, което ще ти правят утре, ако ни излъжеш – образова го вуйчо му.
– Няма да ви лъжа, обещавам. Всичко ще ви покажа.
Ранков спря и го изгледа строго:
– Ти в тая хижа какво още криеш?
– Нищо. Едно куче гледах, ама то избяга.
– Хм, сега ще видим.
– Ама нали няма да ме биете – примоли им се хулигана.
– Ако се разкаеш.
– Каквото трябва всичко ще направя – обеща гамена. – Само бонбоните не мога да ги върна щото ги изядох.
Лейтенанта реши да опита с добро, смени тактиката и тона му стана бащински:
– Що така, бе Райчо, като те гледам не си лошо момче, не знаеш ли че не са хубави тия работи дето ги вършиш. Излагаш вуйчо си. А той работи в Народната милиция, не може племенника му да е пройдоха. Обещаваш ли че няма да правиш повече така?
– Няма повече така да правя.
– А обещаваш ли да ни покажеш честно всичко дето си задигнал?
– Обещавам.
– Ха добре, да видим. Кажи сега, като не обичаш да четеш, а кой предмет в училище ти е любимия?
– Трудовото и гимнастиката.
– Аха, физическото. А какъв искаш да станеш, когато пораснеш?
– Киноактьор!
– Хахахахаха! – Ранков спря на място и се запляска с длани по бедрата. – Ваклине, чу ли го бе – запревива се от смях той, – киноактьор щял да става, запъртъка! Ще го гледаме по телевизията.
– Аз в цирка ще го пратя него. – закани се вуйчо му и показа свит юмрук.
– А в театъра не щеш ли, или само кино? – продължи да се забавлява с хлапака Ранков.
– Като Янек искам, от „Четиримата танкисти и кучето“.
– Ми ти не можеш да четеш и пишеш, бе Райчо, как ще си научиш ролята?
– Емм… – сконфузено задъвка устни петокласника.
– Избери нещо друго.
– Амии… тогава водолаз, или може индианец.
– За да станеш водолаз пак трябва много да се учи, за морското училище искат само пълни шестици. А индианците капиталистите са ги избили в резервати. Така че няма да имаш възможност да ловиш бизони.
– Щото аз имам лък и мога да уцелвам. Даже котки.
– Не се и съмнявам – чукна го с кокалче по главата Ранков. – А, такова, ти, Райчо, гадже имаш ли?
– Ем имах.
– И?
– Разкарах я.
– Какво, някоя съученичка?
– Една осмокласничка от София.
– Пада си по каки той – ехидно подметна Ваклин.
– Правилно се е ориентирал. Какво стана, защо я заряза?
– Ми лятото свърши и тя си замина.
– Аха, ясно. Е, нищо, догодина може пак да дойде.
– Може.
– Ако е луда – заяде се пак вуйчо му.
– Голям чешит е племенника ти – поклати глава Ранков и побутна хлапака да върви напред.
Докато се придвижваха към подножието на склона под рушащата се ранно византийска крепост небето над тях постепенно се затули и взеха да се трупат облаци. Атмосферата сякаш се наелектризира. Неочаквано западаха едри редки капки, в морето блесна светкавица, а после заваля и се изсипа истински порой. Въздухът, който досега миришеше на прах и тлен изведнъж се изпълни с ухания и разнообразни свежи аромати. Дъждът се изля като благодат върху полумъртвата растителност, главите им и нажежената околност, като веднага разкаля глинестата почва под краката им и затрудни придвижването. Дори Недев се подхлъзна, балансирайки неумело, докато прекрачваше една бабуна и се стовари на гръб, сурвайки се по стръмнината на склона. Райчо веднага скочи след него и клекна да му помогне да се изправи, придържайки го през кръста.
– Вуйчо, удари ли се? Лошо ли се удари?
Ваклин изпсува през стиснати зъби:
– Нищо ми няма. Айде продължавай.

7. Jamon Serrano

Докато стигнат хижата дъждът престана внезапно както бе започнал и слънцето отново напече, нажежавайки хоризонта до бяло. Колибата, отдавна изоставена и занемарена се разполагаше на съвсем леко възвишение на трийсетина метра от брега. С времето свлечените камъни и избуялата бодлива тревиста растителност почти бяха прекратили достъпа до нея. Отвън старата постройка изглеждаше направо трагично, сякаш всеки момент щеше да се катурне под напора на вятъра и рухне в морето. Дъските и бяха напълно проядени и избелели и долната им част беше почнала да се саморазпада. Покривът пробит и хлътнал, но все някак се държеше като последният есенен лист върху главата на бездомник. Портата, провиснала на една панта, привързана със сезал към рядката ограда, маркирана от килнати като редки, развалени зъби колци. Двора целия в треволяк, обрасъл в репеи и жилав бурен. От някогашният кей за лодки сега между камъните на брега бяха останали да стърчат само две ръждясали релси и един обрасъл с водорасли дирек.
Колибата представляваше едно голямо общо помещение, сковано от талпи и довлечен от морето дървен материал и свързана към него ламаринена пристройка от открит жепе контейнер надстроен с шперплат и гредоред. Каменната зидария на външната и камина, издигната откъм гърба, обаче изглеждаше напълно здрава. В единия край на тревясалия до над кръста двор, на мястото на някогашна външна тоалетна, сега беше останала само полузаритата септична яма около която свободно избуяваше изобилие от репеи.
Райчо ги заведе до нея и посочи с пръст надолу.
– Тука вътре са.
В следващият миг шамарът на вуйчо му се стовари с яростно плющене зад врата му.
– Я не ме разигравай, келеш такъв!
– Искаш ли да те заровим там с главата надолу! Казвай къде криеш нещата – сграбчи го за яката и го раздруса във въздуха Ранков.
– Добре, добре, ще ви кажа. Отзад при камината са, във варела.
– Какъв варел? Недев, иди да провериш – разпореди се лейтенанта и притисна врата на Райчо в желязна хватка с предмишницата си.
Ваклин заобиколи да огледа. Облегна гръб о каменната зидария и с тласък преобърна ръждясалия 200 литров варел от нафта. Капака му се отдели от корпуса и отвътре с дрънчене изпаднаха изчезналият тромпет, прашката, кожена футболна топка, пликче с тубички „Кале“, дрянов лък със стрели с върхове от пирони и протрито от прелистване немско списание с голи жени, загърнато в найлонова торбичка.
– Ей го тромпета! Какво е това, лък и прашка? – разбута с крак съдържанието Ваклин и тихомълком посегна да прибере списанието в джоба си. – И значи не знаеш кой е стрелял по директора?
– Не съм аз. И другите деца имат прашки.
– Сигурно. А в хижата влизал ли си? – дръпна го здраво за ухото  Ранков.
– Да, ама отдавна.
– Колко отдавна?
– Не знам. Отдавна. Като бях малък.
– А наскоро?
– Не бе, унчо Ваклине. Там не влизам, че има призраци.
– Сигурен ли си?
– За кое? За призраците ли?
– Че не си скрил нещо вътре.
– Ам проверете. Не съм.
– Точно това ще направим – закани се Ваклин. – Обаче, мисли му, ако пак ни лъжеш…
Ранков вдигна от земята тромпета и посочи към джоба на Недев:
– Това е веществено доказателство, дай го тука. Конфискувам го.
Ваклин с нежелание се раздели със списанието. После Ранков изхвърли тромпета и лъка в септичната яма и прибра доказателството в чантата си.
– Не знаеш ли, че са забранени тия работи? Много си малък да гледаш голи женски – скара се той на гамена.
Двамата побутнаха Райчо напред и прекрачиха прага на порутената хижа.
Във вътрешността и бяха останали няколко примитивни мебели, сковани с подръчни средства от плавеи и пънове пригодени за табуретки, голямо количество нахвърляни на купове бракувани рибарски мрежи, полуизгнили такелажни въжета овесени по стените и тавана и в средата на помещението, изтърбушен от взрив самоделен дестилационен казан за производство на ракия. В единия ъгъл – ръждясал железен креват с изпаднала на пода пружина и тумбеста самоделна печка в другия.
Милиционерите внимателно огледаха навсякъде, но не откриха нищо освен празни бутилки, няколко буци катран, шпатули, и разхвърляни по прокъсания линолеум инструменти, части от двигател и приспособления за калафатене на лодки.
Когато преминаха от главното помещение в пристройката и отместиха импровизираната преградна завеса от разпокъсани платна и риболовни мрежи, с изненада установиха, че зад нея в редица се сушаха 8 бута, овесени на рибарски куки, наредени между гредите на тавана на няколко напречни реи. В центъра, върху дървено магаре за ремонт в пластмасово корито бяха наслагани буркани с подправки за овкусяване, торба с едра морска сол, масивна готварска дъска, сатър, пълен комплект ножове за транжиране и месарски принадлежности, а до тях и разтворен рецептурен бележник.
– Това пък какво е? – приближи нос към един от бутовете Ваклин и го помириса.
– Не ми прилича на свиня –  огледа отвсякъде месата Ранков. – Нямат копита.
После се извърна към Райчо:
– Знаеш ли нещо за това?
Хлапето безмълвно поклати глава и вдигна рамене с учудена физиономия.
Ранков хвана рецептурния бележник, доближавайки страниците към очите си и зачете на светлината влизаща през дупките в обшивката:

Jamon Serrano
инструкция за приготвяне

1. Изберете шунка 1, 5 – 2 годишна свиня. Има два основни вида хаммон – „Серано“ и „Иберико“. Основната им разлика не е в метода на приготвяне, а от каква порода прасета се приготвят и какво се храни с това прасе. Тези породи свине могат да се различат по цвета на нокът – бял в породата серано, и черен в иберико.
2. Изсипете свинска шунка с големи количества едра сол. Солта прониква в мускулната тъкан, насърчава дехидратацията на месото, запазването и появата на характерния мирис и цвят на изсушения продукт. Дръжте шунката при ниска температура и относителна влажност от 80 до 90%. Средното време за осоляване на гама е един ден на килограм. Изплакнете шунката от остатъка от сол със студена течаща вода. Оставете свинския крак за 2 дни при температура около 30 градуса по Целзий за източване на водата.
3. Оставете сушената шунка да узрее в избата при температура от 8 – 10 градуса по Целзий. Хамон трябва да се съхранява най-малко 12 месеца, но не повече от 42 месеца. Именно на този етап от сушенето Хамон придобива присъщата си консистенция, вкус и мирис. За да усетите специфичния аромат, свидетелстващ за готовността на хамон, шунката се пробива с тънка дълга игла, направена от крава или конска кост…”

8. Особени белези

Лейтенанта хвърли на земята тефтера и стисна рамото на Райчо, изтиквайки го с лице към бутовете:
– Имаш ли нещо общо с това?
– Казвай тия меса откъде си ги откраднал? – повиши глас Ваклин. – Месарница ли си обрал?
Хлапакът мълчеше като глухоням и само въртеше глава, изтръпнал от главата до петите.
Сержанта побутна с крак един от бутовете и той със скърцане се залюля – Май изглеждат пресни? – нанесе лек му удар с юмрук той.
– Абе знаеш ли, май огладнях нещо – облиза устни лейтенанта и в очите му се появи хищен блясък.
Извади от чантата джобното ножче на Райчо, заточи го набързо в импровизирано точило от дъното на парче порцеланова чиния и тръгна към най близкия от бутовете.
– От този май е рязано?… Да, рязано е – забеляза той. Прокара острието по повърхността и си отцепи тънка като цигарена хартия обрезка дълга 5 – 6 сантиметра. Оплези се, пусна я върху езика си и я задъвка. – Уу, много е добро. Направо се топи в устата! Опитай.
Ваклин го гледаше с интерес как мляска.
– Как е на вкус?
– По хубаво от свинска шунка. Досега не съм ял такова.
– И аз ще пробвам – реши се сержанта.
Ранков му подаде ножчето. Ваклин завъртя бута да си избере място от което да отдели мазнината, заоглежда го и неочаквано замръзна:
– Ей, тука има някаква рисунка! Май е… татуировка?
– Какво!? – едва не се задави Ранков.
– Ето тук, виж, прилича на… статуята на свободата!
Ваклин извъртя към него бута за да му покаже.
– Това е… Това е човек!
– Човешки крак е!
– Полякините са! Татуировката отговаря по описание на особените белези на Беата Ковалски. Тя има такава на бедрото.
– Осем бута – изписка в потрес Недев, – това са четирите момичета! Транжирали са ги!
– Като прасета.
Милиционерите в синхрон обърнаха очи и пристъпиха заплашително към Райчо.
– Копеленце, казвай какво си направил с тях!
Хлапакът заотстъпва пищейки, спъна се и падна на гръб посред нахвърляните мрежи.
– Недев, дръж го, аз ще огледам наоколо.
Сержанта сграбчи Райчо и го стисна за яката, притискайки го с коляно в гърдите.
Ранков методично се зае да претърсва помещението. В ъгъла под прозорчето намери заключен с катинар моряшки сандък и над него малка закрита със завеса ниша.
– Какво има вътре? – попита той и изрита сандъка. – Защо е заключен?
– Не з-з-знам – запелтечи Райчо и покри глава с ръце. – Никога не съм бил тука.
– Да бе, вярвам ти. Сега ще видим.
Ранков се огледа и извади от огнището на камината парче криво желязо. С няколко напъна на ръжена изтръгна катинара, подхвана и бавно повдигна капака. Отвътре в лицето го блъсна силна миризма, но не тя, а това което видя го накара да се извърне назад и да отстъпи. От дъното го наблюдаваха четири опушени женски глави с цвят на овнешка лой, поставени в саксии наредени в слама, с вързани около вратовете пионерски връзки. Освен главите имаше и други изсушени части от човешки тела – гърди, бон филе и плешка. Очите им бяха пробити или напълно липсваха.
– Ужас! – реагира на гледката лейтенанта. – Всички са обезглавени!
– Провери тук – посочи с треперещ глас сержанта към монтираната в нишата етажерка, закрита със завеса.
Ранков я издърпа със замах. На полицата в нея стоеше 3 литров буркан с плуващи вътре пет броя очни ябълки и шепа отрязани пръсти. Над него четири изсушени скалпа висяха на връв окачена на пирони на стената.
Лейтенанта задиша шумно и дълбоко докато постепенно не излезе от шока.
– Това сам ли го направи или имаш съучастник? – надвеси се над проснатия петокласник той щом се съвзе и демонстративно откопча кобура си.
Лицето на Райчо беше станало пепеляво на цвят, почти като отрязаните глави.
– Н-н-н-нн…
– Кой ти помагаше?
– Нннеее…
– Убили са ги със Стамо и после се е отървал от съучастника си – изказа хипотезата си Ваклин. – Този изрод е сериен убиец!
– Сложи му белезниците! – нареди Ранков.
– Край, свършено е с тебе – изрева вуйчо му и посегна към колана.

9. Дъжд от куршуми

Внезапно Райчо изпищя, извъртя се като невестулка и го ухапа за палеца. Ваклин инстинктивно политна назад. Хлапакът в паника се хвърли с плонж между краката на лейтенанта, който от изненада не можа да реагира. Промуши се под него, прескочи с циганско колело сандъците и се шмугна между дървените скари в отсрещния край на помещението. Почти едновременно с това прозвуча изстрел и след секунди втори. Първият куршум уцели Ваклин в китката, с втория Райчо намери Ранков малко над лакътя, и мина през бицепса, точно в момента в който лейтенанта вадеше оръжието си и изби пистолета от ръката му. Ранков се претърколи назад през гръб и стисна ръкохватката на пистолета в лявата ръка. Последва бърза серия изстрели и от двете страни, които не засегнаха никой. При последния от тях се чу втори дълъг и протяжен писък от устата на Ваклин. Рикошет от куршум беше съборил един тармък, закачен на греда на тавана, който падайки се превъртя и се заби отзад във врата на сержанта. За секунди въздухът в колибата се изпълни с дим и остър мирис на барут. В следващият миг Райчо се плъзна покрай стената, смени местоположението си, приклекна и отново стреля. Ранков само бегло видя сочещото към него дуло на пистолета зад което се целеше окото на гамена, а в следващият миг и избълваният жълточервен пламък, и веднага почувства пронизващо ужилване ниско в бедрото. Изведнъж го втриса и усети слабост като в последен стадий на малария.
– Олеле! Умирам! Уби ме тоя! Майчице, убимеее! Помоощ! – загърчи се конвулсивно той.
Петокласникът това и чакаше, без колебание скочи напред и изрита падналият лейтенант в лицето с безпощадна жестокост. В този момент Ваклин, който вече се бе посъвзел от шока и напразно търсеше в кобура пистолета си, замахна към него с попадналият му под ръка кранец и хвърляйки го халоса странично в главата. Райчо политна и се стовари през масата преобръщайки я зад гърба си. Вуйчо му се метна след него и го сграбчи за крака. Райчо рязко се извъртя, изрита го с другия крак и се измъкна.
– Копеленцето ми е задигнало пистолета като паднах по пътя! – изрева той. – Убий го! Застреляй го!
– Не го виждам! Къде е? – изграчи лейтенанта и изпусна дълъг стон през зъби.
В настъпилата тишина след изстрелите се чуваше само свистящото дишане на двамата ранени. Ранков напипа едно въже и безуспешно опита да направи турникет над коляното си.
Нов куршум с трясък попадна в подпорната греда съвсем близо до главата на Ваклин и отцепи част от нея. Ушите му писнаха и сержанта веднага залегна и трескаво заопипва дървения под около себе си. Ръката му намери буца катран и той без да се изправя я запрати по посока на проблесналият пламък. От там се чу глухо изтупване и цветиста псувня след което последваха нови два изстрела.
– Добре ли си? – изпъшка Ранков.
– Пропусна ме, но съм ранен в ръката – отвърна му сержанта и сви юмрук. Раздиращата болка, която го заля го накара да прехапе език и да извие от ужас.
През помещението прелетя бирена бутилка и шумно се пръсна в стената далеч от целта.
Ранков смени пълнителя и му просветна. Преброи на ум изстрелите, бяха точно осем. Ако Райчо стреляше с оръжието на Ваклин, значи пълнителят бе празен. Реши да рискува и предизвика нападателя:
– А копеленце малко, какво ще правиш сега? Патроните ти свършиха! – извика от легнало положение без да надига глава той.
Последва неколкократно празно щракане.
– Хаа-хахаа! – изхили се лейтенанта. Гласът му наподоби вой на ранена хиена – Сега ми падна!
В отговор отгоре му се стовари запратена перка от гребен винт и през очите му излетяха свитки. Втория трясък прозвуча в посока прикритието на сержанта.
Райчо беше освирепял:
– Ей, вуйчо, ше ти еба майката! – закани се от тъмното гаменът. – Пипна ли те ще те изкормя като риба!
Ваклин запълзя назад по гръб, предпазвайки се с вдигната бирена каса пред главата. В следващият миг в нея се разби ново запратено шише последвано от ламеж на трактор, който го улучи в корема.
Ранков стреля напосоки и се заослушва.
– Сигурен ли си че е свършил мунициите? – извика сержанта.
– Да, преброих ги. Бяха осем. Нали си с Макаров?
– Да. Да действаме, докато имаме сили. Кръвта ми изтича, трябва да сложа турникет.
Ранков изпъшка от болка и се надигна на лакът:
– Улучи ме в крака, не мога да се движа. Изкарай го от там преди да съм припаднал за да го приключа.
– Е как като съм невъоръжен?
– Изпълнявай, това е заповед!
Дъсченият под проскърца и Недев насочи очи по посока на звука. В следващият миг през стаята прелетя буркан и една сянка пробяга ниско край стената и се прикри сред мрежите в сумрака. Сержанта претърси с поглед помещението. Изчака малко и надигна глава. Стори му се че нещо се движи зад прострените като завеса ветроходни платна.
– Зад мрежите е, отляв…
Тежък удар с чук за риба в слепоочието го превъртя по дюшамето. Райчо беше заобиколил пълзешком пристройката и го изненада атакувайки в гръб. Последва нов удар, който приплъзна по темето му и попадна в рамото. Петокласникът с нечовешка свирепост зарита падналия си роднина и заблъска тялото му безразборно с чука. Лейтенанта не посмя да стреля, за да не улучи Недев и ръгна към нападателя с приготвената риболовна канджа. Усети как куката се заби в плътта на гамена в месото над ключицата и дръпна със сила към себе си със здравата ръка. Последва писък на болка и ужас и след миг чукът се стовари върху пръстите на ръката му, принуждавайки го да изтърве оръжието. Тялото на петокласника се загърчи за да се освободи и успя с цената на дълбока рана. Чу се как се раздират дрехата и плътта.
Райчо подскочи, като маймуна, с една ръка се набра по такелажа към тавана и се запровира между гредореда. Сянката му се превъртя във въздуха и когато се пусна оттам тялото му се стовари право на гърба на Недев, забивайки дълбоко в плешката му острие от счупена бутилка в опасна близост до сънната артерия. Недев изквича като животно и загуби съзнание. Райчо веднага отскочи обратно, хвана се за висящите въжета и отново се изкатери нагоре в тъмното.
Ранков запълзя на гръб през помещението, дебнейки с насочена нагоре цев. Дъските над главата му изскърцаха и оттам се посипа облаче прах. Бутовете над него леко се поклащаха.
– Къде си копеленце! Покажи се да ти видя сметката.
Изведнъж върху челото му капна нещо топло и влажно. После още веднъж. Той го пипна и разгледа пръста си – кръв. Вдигна очи и видя надолу да потича течност. Между гредите на тавана право към лицето му падаше усилваща се струя урина. Ранков инстинктивно насочи оръжието и стреля четири пъти на сляпо и в следващият миг дъските на тавана се разцепиха и през тях отгоре рухна тялото на Райчо. Беше улучен точно в средата на челото.
Лейтенанта с шумна въздишка пусна пистолета и бавно се надигна на лакет, подпирайки се със здравата ръка на канджата. Облегна гръб в купчината въжета; свали колана от кръста и го пристегна над раната си на крака.
– Ваклине! Жив ли си? – изстена той.
Не последва отговор.
– Ваклине!
След малко сержанта се размърда с пъшкане и жалостиви стонове:
– Какво стана, къде съм! Главата ми…
Ранков запълзя към него и с леки шамарчета му помогна да се свести.
Двамата се превързаха един друг доколкото можаха с подръчни средства от такелажа наоколо и се преместиха да седнат на сандъците.- Мъртъв ли е?
– Да. Уцелих го в десятката.

10. C₉H₉NO₃ (Adrenochrome)

Известно време в помещението се чуваше само тежкото им дишане и проскърцването на люлеещите се бутовете.
– Дай шишенцето! – с разтреперан глас простена лейтенанта.
– Не знам къде го сложих… Чакай… Ей сега…
Недев трескаво заопипва предните си джобове и с ужас установи, че един от тях е пълен с парчета натрошено стъкло и течността е изтекла.
– Счупило се е! По дяволите! Копеле мръсно! Счупил го е като ме удари с чука.
Сержанта панически зарови и извади в шепа остатъците от малко кафяво шише с обем 0.50 мл. с вградена в капачката пипетка, върху парче от което имаше ръчно изписан етикет C₉H₉NO₃ / Adrenochrome. По стените му бяха останали само няколко гъсти капки.
– Всичко отиде по дяволите – изхлипа той и трескаво заизцежда под езика си последните остатъци лилава субстанция в пипетката.
– Има ли за мен? – протегна трепереща ръка към него Ранков. – Дай! Дай! Дай ми го!
Недев му подаде в шепа парчетата стъкло и Ранков се оплези, опитвайки се да изцеди остатъка от утаената на дъното течност под езика си. Нямаше никакъв резултат и той яростно заоблизва стъклата, наранявайки устата си. Все пак успя донякъде да поеме малко от останалата по стените гъста субстанция. Жадно залепи устни и трескаво почна да изсмуква влагата от плата на джоба на сержанта. Кръвта по устните му се оцвети в лилаво. Почти мигновено като фонтан го завладя приливна вълна жизнена енергия, съпътствана от чувство на еуфория и дереализация, карайки го, да се почувства, въпреки раните си напълно здрав, подмладен и два пъти по-силен.
– Мамка му! Толкова труд на вятъра! – изпъшка скърцайки със зъби лейтенанта. – Цялата операция отиде в клозета заради това копеленце – 200 млл. чист Епинефрин съсипан!
Ваклин събра сили и се изправи олюлявайки се над трупа на Райчо.
– Имам спринцовка – изграчи той и се отпусна на колене до мъртвото дете. – Ще взема колкото мога.
В същия миг тялото на петокласаника спазматично потрепна в посмъртна конвулсия от остатъчната нервно мозъчна дейност. После трупният спазъм стегна всички мускули в тялото му, концентрирайки се в предмишниците и пръстите на ръцете. Кадаверното вкочанясване кристализира в последната дейност, извършена преди смъртта – средният му пръст насочен напред към лицето на врага.
Недев сложи иглата и вкара острието в дупката на челото на Райчо. Проникна и натисна под ъгъл навътре. Иглата потъна до края. Сержанта взе да ръчка в черепната му кутия.
– Не става, не мога да намеря епифизата!
От действието на препарата Ранков видимо се оживи и това прозвуча в гласа му.
– Недей оттам, вземи направо от вената! Не тегли много за да не ни усетят.
Ваклин сякаш не го чу и продължи да бърника в мозъка на мъртвия си племенник.
– Мамка му! Не става, ръката ми е безчувствена.
– Чакай! – спря го Ранков. – Дай през окото!
– Ще ни хванат.
– Давай ти казвам. Няма откъде да намерим други деца. От оня дъртак не изкарахме нищо, а го източихме целия.
Недев заби спринцовката с две ръце дълбоко навътре през окото на племенника си, издърпа буталото и я напълни. После повтори операцията още два пъти, преливайки кръвта в празно шише от лимонада.
– Колко взе? – с треперещ глас попита Ранков.
– Около четвъртинка.
– Пак е нещо.
Лейтенанта се довлече на колене до проснатото по гръб тяло на ученика, подпря главата му върху дъските и подаде оръжието си на Ваклин.
– Останал ми е само един. Не мога да се прицеля с лявата ръка, давай ти. В окото. Но не от упор да няма следи от нагар.
Недев пое пистолета изтегли се стъпка назад, прицели се внимателно и от коляно простреля главата на Райчо точно в повредената зеница.
– Така няма начин да разберат.
Двамата се отпуснаха тежко на пода.
– Имаме ли останал сребърен оксид? – попита Ранков след като нормализира дишането си.
– Да, в моргата при Пърдев.
– Да действаме тогава, докато кръвта е прясна.
– Ами това, какво ще правим с бутовете?
– Взимаш един с мотора, повече няма да можеш да носиш.
– А другите?
– Другите ще ги изхвърлим на рибите заедно с главите. Ей там има брезентова торба. Аз ще остана, закарай го на сигурно място, прибери кръвта в хладилника и се върни с уазката да ме вземеш.
– Язък за хубавия хамон.
– Язък.
– Имаш ли цигара? – изпъшка сержанта.
Ранков му подаде пакета, сбърчи нос и взе да души:
– На какво мирише?
Ваклин нервно се огледа:
– Не знам. На какво?
– … На говна.
– Сигурно от него – посочи с глава към трупа на Райчо.
– Или – изгледа го Ранков, – от теб.
Ваклин се опипа със здравата ръка по задника и я подуши.
– Ъм, такова, може да съм се изпуснал. Като ме гръмна.
– Случва се.
– Ще сляза до брега да се подмия.
– Нямаме време, после ще се миеш.
– Е така ли да ходя.
– Е какво толкова.
Недев огледа обстановката в хижата. Наоколо цареше страшна бъркотия. Не виждаше начин да открие къде му е пистолета.
– Как мислиш, дали тая версия ще мине? – неуверено попита той. – За Райчо.
– Не виждам как ще ни разкрият. Ще му припишем всичко. Може и да ни наградят даже.
– Ама дали ще повярват, че ги е убил собственоръчно?
– А ти можеш ли да повярваш, че това пишлеме за малко не ни застреля?
– Уф, на косъм бяхме.
Ранков дозатегна със зъби импровизираната превръзка около ръката си.
– Мамка му, за пръв път ме раняват – изплю се към мъртвото тяло той. – И то някакъв петокласник…
Двамата милиционери се изправиха подпирайки се рамо в рамо и поеха към вратата на пристройката.

666 ОТ 49

пролог

Соломон Пърдев погледна в безжизнените очи на момичето и тихо каза:
– Да, била е истинска красавица… И все още е.

два дни по рано

Дежурният телефон иззвъня точно 4 пъти преди Пърдев да стане от секционната маса да го вдигне.
Беше Ранков:
– Имаме ново тяло.
– Момиче?
– Позна, на 17.
– Удавница? – сякаш се захили патоанатома.
– Съвсем прясна.
– Къде си?
– Потеглям към Вромос.
– Тръгвам веднага.

четири седмици по рано

Протокол за оглед ма местопроизшествие.

Днес неделя /29 /март /1983 г. в град Черноморец, област Бургас, подписаният инспектор от НМ, мл. л-нт Красимир Георгиев Ранков, разследващ орган при РУ на МВР, гр. Черноморец, по повод на постъпил сигнал от съседи за непоносима миризма и съмнения за настъпила смърт, и в съответствие с чл.155. чл.156 и чл.128-130 от НПК извърших оглед на адрес: кооперация на ул. „ Лилия “ № 17 ет 3, в присъствието на поемните лица:
1. Братан Бандев Кантарджиев, ЕГН 1109037610, адрес ул. „Лилия“ № 17
2. Цикория Аспарухова Кантарджиева, ЕГН 5511293803, адрес ул. „Лилия“ № 17
и вещо лице: Соломон Пантелеев Пърдев, длъжност патоанатом, ЕГН 2206037809 месторабота: обществена морга гр, Черноморец.
В жилището проникнах с помощта на специалист, технически помощник: Бригадир Копчов Караколев – ключар
Местопроизшествието е запазено и обезопасено от сержант Ваклин Тодоров Недев – помощник участъков РПУ МВР гр. Черноморец.
Огледът започна в 18 часа и 10 мин. при следните метеорологични и битови условия: облачно, дъждовно време /слаба електрическа светлина, видимост в помещението – ограничена, неясна.
При огледа се установи: настъпила в неопределен момент смърт на гражданката Евдокия Дочева Манастирска на 76 год., пенсионерка. Същата лежеше без признаци на живот на пода в непосредствена близост до балконската врата на жилището.
Установи се разкритие в коремната и гръдната кухина и липса на вътрешни органи вследствие изяждане от домашни животни.
Работещо отопление /чугунен електрически радиатор/ и напреднал стадий на автолиза /самосмилане на тялото/.
При огледа се направиха: … / скици, схеми, фотоснимки, снемане на анамнеза и др. следствени действия/
Иззеха се следните следи и веществени доказателства, които представляват неразделна част от настоящия протокол: 1 бр. котка Мици от неустановен пол и котешка тоалетна – леген с пясък и изпражнения.
Искания, възражения и бележки на присъстващите лица: При опит други две от котките на потърпевшата да бъдат уловени, същите нанесоха на поемните лица множество рани от разкъсване и ухапване и през време на огледа избягаха през балкона, поради което се наложи потърпевшите да бъдат хоспитализирани и ваксинирани с противобесен серум.
Други забележки – трупът на починалата е по долно бельо, без видими признаци за насилствена смърт.
Огледът завърши в 19 часа и 55 минути.
Поемни лица:
1. Братан Бандев Кантарджиев, подпис
2. Цикория Аспарухова Кантарджиева, подпис
Вещо лице: Соломон Пантелеев Пърдев, подпис
Специалист/технически помощник: Бригадир Копчев Караколев, подпис
Разследващ милиционер: мл. лейтенант Красимир Георгиев Ранков
подпис: ….

Ранков попълни протокола и го подаде на Пърдев да го разпише.
– Какво мислиш, докторе?
– Няма много за мислене, всичко е ясно – котките са изяли вътрешностите.
– Това и аз го виждам.
– Но! – извиси глас патоанатома и направи драматична пауза почуквайки се с химикала по брадичката. – Преди това е била замразена и после размразена. Наистина твърде необичаен медицински случай.
– Как така замразена? Че тя да не е някакъв полуфабрикат от магазина?
Пърдев се покашля преди да започне с обяснението, сочейки към трупа с химикалката:
– Мда, ето как е станало: в момента на смъртта е паднала на прага на отворената балконска врата, където е преседяла през цялата зима, така че тялото е минало през първоначален процес на некроза, след което гниенето е било прекратено от ниските външни температури. Разбира се за сега това е само предположение, но логично. Тялото се е изсушило от течението и студа и се получила мумификация. Автолизата се е подновила чак при повишението на температурите в края на пролетта.
– Тоест, искаш да кажеш, че не е пресен труп, така ли? – прекъсна го Ранков.
– Именно. Съблечена по пеньоар, лежаща върху студена подова повърхност и хладен ветрец, процеса се е забавил така, че след  4 – 5 месеца тялото изглежда сякаш трупа е на малко повече от седмица. Но от него очевидно е ядено. Защото вероятно в един момент балконската врата се е затръшнала от вятъра и котките вътре не са могли да излизат и са изгладнели. Проникнали са през корема и са я опоскали чак до гърлото. След прекратяването на студен въздух температурата в помещението се е повишила, тогава се е размирисала и съседите са ви уведомили. Това е, другарю Ранков, бих казал че смъртта е настъпила някъде през октомври или началото на ноември. А от какво точно е умряла никога няма да разберем, вътрешните и органи липсват. На нейната възраст може да е инфаркт, може да е инсулт, пневмония, тромбоемболия, въобще каквото си поискаш.
– Солидна теория развиваш, докторе – поклати глава впечатлен лейтенанта, – но не обяснява нещо важно.
– Кое?
– Включения електрически радиатор.
– Е, твоя работа е да го обясниш. Аз отговарям само за медицинската част.
– Може ли да е работил през цялото време? – зададе въпроса гласно повече към себе си лейтенанта.
– Като нищо – отвърна доктора. Състоянието на тъканите показва, че първо тялото е било подложено на ниска температура и въздушно течение и се е мумифицирало, а после изведнъж температурата в стаята се е повишила и е започнало гниенето. Значи радиатора е спомогнал втората фаза на процеса. Не намирам друго обяснение.
– Е, все тая – завъртя се гърбом Ранков и махна с ръка. – Да се махаме, че ми се усмърдя душата. – Умряла си е бабката, дошло и времето. Нали не е убийство, значи не е за нас.  Ваклине – провикна се той в коридора, – уведоми близките, ако се намерят такива да дойдат да си я погребват.
В отговор прозвуча само звук от стомашен напън последван от обилно повръщане.
– Поне животинките са си похапнали – захили се патоанатома и го последва през вратата.

Покойницата с жълтата обувка

В ранният петъчен следобед мл. лейтенант Ранков тъкмо дописваше доклада, който му бяха разпоредили да изготви от ръководството на областното МВР в Бургас. От около година се наблюдаваше статистически необяснимо висок брой произшествия с летален изход в и околностите на Черноморец. Ставаше дума за тревожно нарастващ брой злополучни инцидентни с млади момичета и жени, основно самоубийства, свързани с удавяния и произшествия в морето, но и други, дължащи се на битов травматизъм, както и такива с неустановен произход. Сякаш Черноморец бе попаднал в плен на някакво мрачно омайване от смъртта, разпространяващо се подобно на танцувалната чума от 16 век сред жените в града. Завишение на статистическата норма се установяваше най-вече сред лица във възрастовата група от 18 до 33 год. и преобладаваха в определен период от годината – месеците от активния летен сезон. Ставаше дума за смърт по естествени причини, но в необяснимо прогресираща тенденция. Случаите на фатални злополуки с приходящи туристки през сезона също бяха зачестили и справката, която лейтенанта изготвяше показваше, че увеличението им бе трикратно. Разбира се, взеха се предохранителни мерки – помощникът му Ваклин лично дежуреше с яркочервените си плувки на спасителният пост в залива Вромос и дори проведе няколко успешни спасителни операции. Но и това не помогна кой знае колко, просто телата на удавниците започнаха да се появяват извън охраняваният периметър.
Първо, още в началото на март рибари откриха навътре в морето дрейфващ воден дюшек с тялото на новата детска учителка, разпределена от Бургас. Бързо се разнесе мълвата, че сама е сложила край на живота си поради любовна мъка, след като била изоставена от годеника си. Все пак не намериха оставено предсмъртно писмо. По тялото липсваха каквито и да било следи от насилие, така че отсъстваше корпус деликти за умишлено причинена смърт и не бяха намерени предпоставки за образуване на досъдебно производство. Вписаха в смъртния акт като причина за смъртта преохлаждане и обезводняване и я погребаха общински парцел в Черноморец, тъй като беше сираче.
Последва дълга черна серия от удавяния чак до началото на октомври, в които края на живота си групово намериха няколко ученички от началните класове на гимназията, готвачка в стола на мината, монахиня, служителка в пощата и две сестри на 22 и 24 години. Телата им бяха открити далеч от охраняемите зони на плажа. Извън сезона смъртността също се бе увеличила. Беше нараснал драстично броя на битовия травматизъм: падания от балкони, токови удари и дори имаше едно взривяване на тенджера под налягане, отнело живота на средната дъщеря на Ганчо гроздето, скоро след като същия го бе прегазил камион.
В труднодостъпна местност при нос Червенка бе намерен и труп на неизвестно младо момиче в късна бременност, паднало от скалите край морето. Жертвата беше с пшенично руса коса, но освен, че беше в напреднала бременност и беше блондинка за нея не се разбра нищо друго. Тъй като лицето и тялото и бяха нагризани до неузнаваемост от лисици и чакали самоличността и не бе установена и разследването не даде резултат. Нея също я погребаха в общински парцел отпуснат от кметството.
Във връзка с честотата на възникващите произшествия имаше толкова много работа, че местният гробар Досю по прякор Къртицата почти не успяваше да изтрезнее от редуващите се погребения и панахиди. Продълговатата му шишарковидна глава, напъхана зиме и лете в дочена ушанка с вечно разперени наушници регулярно се мяркаше из някой нов изкоп.

Младши лейтенант Ранков тъкмо довърши изречението с фразата, която на всяка цена държеше да вмъкне в доклада – „корпус деликти“ (факт за действително извършено престъпление); издърпа чекмеджето да приложи папката с протоколите към данните от рапорта, когато на улицата се вдигна патардия, придружена с лай на кучета, и със забързани стъпки към канцеларията на управлението се устреми и нахлу група гражданки, предвождани от разплакана възпълна дама, понесла яркожълта женска обувка с отпрано токче в протегнатите си напред ръце.
Ранков за малко не пъхна запаления край на цигарата в носа си когато рязко се изправи зад бюрото да посрещне офанзивата.
– АААААА – Ъааа-хъаааа – ААААААА! – ридаеше жената, хълцайки на пресекулки, тикайки обувката в гърдите му. – На Параскева ееее!
Той отстъпи назад и несъзнателно зае отбранителна позиция.
Жената се отпусна на колене в средата на канцеларията, допря обувката първо до челото, а после до сърцето си и я вдигна в обърнати нагоре длани:
– Параскаееее!
– Чакайте, хора, обяснете какво става – успя да проговори след стъписването лейтенанта.
– Обувките от погребението на дъщеря и – заобясняваха надвиквайки се една през друга останалите жени в помещението.
– Миналия месец с тях я сложиха в ковчега!
– Точно си ги купи и взе че се удави.
– Горкото момиче! Още девица беше. Наесен, щеше да навърши 18 и да се ожени.
– Добре, кажете какво става, къде я намерихте? – попита Ранков щом се посъвзе от шока.
– Кучето им я донесло в къщи – пак в един глас заобясняваха жените и взеха да се вайкат, кръстейки се.
Ранков грабна гарафата с вода и я подаде на жената:
– Моля ви, успокойте се, другарко и разкажете всичко. Това е обувката на починалата ви дъщеря Параскева, така ли?
Жената се опита да стане от пода, веднага пак рухна и притискайки обувката към тялото си си занарежда:
– Ами бяхме сложили да варим лютеницата на двора и чувам Мурджо да драска на портата и като го пуснах дойде право при мен и я сложи на земята и взе да рие с лапи и да лае. Веднага я познах – нейната обувка. Погребахме я с нея. И после – идва кучето и ми я носи.
– Сигурна ли сте, че е нейна? – попита Ранков и посегна да я разгледа. – Казвате че е била погребана с тях. Тогава как, откъде се е появила?
– Дали съм сигурна? Ми ето вижте, тя си ги надписа. С братовчедка и имаха едни и същи да си ги познават. Ние живеем в къща близнак.
Ранков погледна към вътрешността на ходилото, където сочеше пръста на жената и прочете захабен надпис с химикалка „П-а. Дж.“
– Параскева Джемпелова – изстена майката на погребаната и припадна.
Всички жени в канцеларията сякаш само това чакаха да писнат в хор:
– Аууууу, Божкеее! Защо я взе, Божкее! Млада и невинна! Дете беше ощее!
Гардеробиерка в Бургас щеше да ставаа!
Без да се колебае Ранков изля съдържанието на гарафата върху главата на припадналата майка, сграбчи телефона и трескаво набра Ваклин:
– Спешно! Идвай веднага, чакам те на гробищата…. Не. Да. Не. Смъртен случай… Никой не е убит… На място ще ти обяснявам. Тръгвам с потърпевшите.
После бързо се снаражи и припряно се изнесе навън следван от процесията жени към която се присъедини още народ по пътя.
Когато стигнаха Ваклин вече беше там с колелото и пушеше нервно.
Въздухът в гробищния парк тежеше от мириса на разцъфтелите акации и отнякъде долиташе хрущенето на лопата в камениста почва, придружено от пъшканията и псувните на гробаря. Досю Чакъров копаеше изкоп и ушанката му ту се подаваше ту се скриваше в него.
– Идвай тука – махна му Ранков и Ваклин му подаде ръка да му помогне да излезе от трапа.
Жените ги отведоха при гроба на починалата Параскева, подкрепяйки майка и под мишниците. Отвън гроба изглежда непокътнат. Всичко си беше както трябва: камъкът с името и датата, малкото правоъгълно бордюрче от мрамор и още рохкавата пръст в могилата, частично покрита с букети цветя, паничка сладки и няколко забодени църковни свещи.
– Ти ли копа тоя гроб? – попита Ранков.
Досю огледа могилата пред него, почесвайки се през ушанката и поклати хоризонтално глава :
– Ми аз.
– И кой го зари след погребението?
– Кой? Ми аз.
– На каква дълбочина?
– Ми е до тука – Гробаря вдигна ръка и показа с длан педя над главата си. Е питай родата, ако не ми вярваш.
– А случайно да си вадил нещо от ковчега или да си го копал отново? – щракна с пръсти пред лицето за да привлече блуждаещият му пиянски поглед лейтенанта.
– Кое?
– Гроба, Да си взимал нещо от вътре?
– Че кво да съм взимал?
– Нямам идея. Тебе питам.
– Ми аз не си държа нищо при умрелите. Имам си шкафче.
Ранков се обърна към групата жени, вдигна рамене и каза:
– Не знам, другарки, всичко изглежда наред. Няма следи от посегателства, сами виждате. Вероятно е станала някаква грешка. Може да е…
– Нечиста сила – прозвуча плътен мъжки глас от тълпата и последва подплашено сумтене.
– Може кучето да я е изровило другарю Ранков, от скръб – намеси се братовчеда на майката на починалата бай Илия. Или пък диви прасета да са били, ако…
– Да, и после старателно са подравнили гроба и са запалили свещи. Не дрънкай глупости ако обичаш – сряза го Ваклин.
– Точно преди 5 седмици я погребахме, скоро щяхме да и правим 40 дни – изплака почернената майка и безсилно легна по гръб на земята.
– Това е дело на нечиста сила, казвам ви! – пак се обади гласът от тълпата.
– Леле Божке, ето я и другата! – чу се вик и бай Илия с подскок клекна сред дивите хризантеми на няколко метра встрани от гробното място. Когато се изправи и се обърна в ръцете му имаше още една банановожълта обувка, същата като първата.
Сред тълпата се понесе стон на ужас и жените вкупом взеха да си плюят в пазвите.
– Досю, хващай лопатата и почвай да отриваш! – надигна се с налудничав блясък в очите майката.
– Ама, не мога така другарко – разпери длани гробаря. – Трябва заповед от кмета.
– Не ме интересува. Почвай!
– Ама как така, това не е по устав. Къде се е чуло да се изравя мъртвец.
– Да, другарко Джукелова, – намеси се и лейтенанта – разбирам съмненията ви, но не става така. Има процедура.
– Тогава отивам в Бургас да искам есхумазия!
– Аууу! – писнаха пак в глас жените. – Какво е туй ма, Цанке?
– Ще отвориме ковчега за проверка! Ами, ако е… възкръснала!? Може да е станало чудо – с разтреперан глас изхлипа майката.
– Аууу! – писнаха вкупом жените и взеха да се кръстят.
– Вампирясала е! – извиси се над общата глъч мъжкият глас и тълпата изведнъж утихна.
– И като е възкръснала къде е отишла, що не се е прибрала? – усъмни се Досю.
Ранков закрачи около гроба с поглед забит в земята и съсредоточено заоглежда близката околност:
– Моля всички да отстъпят назад, това е предполагаемо местопрестъпление – изкомандва той и тълпата послушно се отдръпна.
Нещо подозрително привлече погледа му и той клекна, постоя надвесен и бавно извърна глава към гробаря:
– Досю, ти какви цигари пушиш, бе?
– Ми Арда.
– А пиеш ли бира?
– Ми как.
– Каква?
– Квато има – „Светло“.
Когато Ранков се изправи в едната му длан лежаха две смачкани угарки от Арда, а в другата ръка държеше шише бира.
– Тия да са ти познати?
Гробаря вдигна рамене и се опули:
– Па знам ли?
Лейтенанта го изгледа продължително и взе решение:
– Ваклине карай го към канцеларията и го пъхни в трафопо… ареста, до изясняване на обстоятелствата.
Ваклин сграбчи гробаря за китката и ловко му надяна белезници.
Уплашеният гробар се разхълца и запреплита крака по пътеката.
Жените бавно заотстъпваха и им направиха път да минат.
– Казвам ви, че е нечиста сила – пак се обади мъжът с дебелия глас.
После всички вкупом се понесоха в тръст към кметството.
Ранков изчака групата да се отдалечи, влезе в ямата, огледа внимателно  дъното на ковчега и прибра в джоба си няколко влакнести нишки, закачени към ръба му.

* * *

В деня след като пристигна разрешението за ексхумация и трябваше да бъде отворен гроба валеше дъжд. Майката на починалата, бай илия и още две найни братовчедки, Ранков и Ваклин, съоръжени с лопати и въжета, патоанатома Пърдев, зам. кметицата и представител на властта от Бургас – инспектор Семов се срещнаха в кметството и след като закусиха с айрян и баница се отправиха към гробищния парк. Мрачните дъждовни облаци се влачеха ниско над главите им на изток. После, когато подминаха последните обитаеми къщи дъждът плавно престана и птичките взеха радостно да чуруликат. Извървяха в мълчание разкаляните алеи на парка и стигнаха до гробното място.
Ваклин, който вървеше най-отпред внезапно спря и рязко се извърна към другите:
– Стойте! Някой го е разкопал. Празен е!
Всички се заковаха на място и се заоглеждаха в недоумение. Пред тях в земята зееше тъмна дупка с две могили прясна пръст отстрани.
Майката на починалата рухна на колене и после губейки съзнание се просна по очи в калта. Братовчедките се заеха да я свестяват, а представителите на властта се наредиха около празната яма взирайки се в ковчега на дъното и. Точно в средата на капака ги чакаше изненада – човешко изпражнение със забита в него угаснала свещичка.
Извадиха калния ковчег пълен до половина с дъждовна вода, без никакви следи от тяло в него. Трупа го нямаше. Дори Ранков и Ваклин претърсиха околните храсталаци, огледаха за насочващи следи, но не откриха нищо.
Когато дойде в съзнание майката широко отвори очи и изстена:
– Казах ви, че е възкръснала!
Двете братовчедки и помогнаха да се изправи и я подпряха с гръб на надгробния камък, придържайки я за да не падне в ямата.
Инспектор Семов извади от джоба на шлифера си малка луличка и я лапна без да я запали.
– Е, това доказва, че вашият заподозрян не е истинският извършител – надвеси се, оглеждайки празния гроб. – Нали така?
– Така излиза – кимна Ранков.
Семов клекна до ръба и известно време се взира надолу.
– По големината, гъстотата и специфичната миризма бих казал, че изпражнението е оставено от средно висок мъж, който е вечерял мусака – произнесе той, когато се изправи. – Вероятно има предишни регистрации за едро хулиганство и грубо нарушаване на обществения ред. С влечение към алкохола. И още нещо: този човек е обсебен от злото. Само психопат е в състояние да направи такова нещо. Това не е просто извратено чувство за хумор. Това е нещо повече!.
– Съгласен съм, така е. Но как разбрахте, че е бил със среден ръст? – поинтересува се лейтенанта.
– Разстоянието между следите от обувките му когато е излизал – инспектора от Бургас насочи мундщука на луличката си към калните вдлъбнатини с вдлъбнатини от подметки по стените на изкопа. – Горе долу колкото вас, сержант – посочи към Ваклин.
– А за мускатата? – попита Пърдев. – И аз вечерях мусака.
Инспекторът го изгледа и само поклати глава:
– Просто обосновано на житейски опит предположение.
– Аа… – измънка патоанатома.
– Е, поне изяснихме нещо – отбеляза Ранков.
– Какво? – поинтересува се объркано Ваклин.
– Станало е в промеждутъка от предното ни посещение, така че не може да е Досю. Няма как да го е изкопал докато е в ареста.
– А, да. Има желязно алиби – съгласи се сержанта.
– Освен, ако не е имал и съучастник – подхвърли патоанатома.
Ранков го изгледа и махна на Ваклин:
– Отивай бързо да го докараш да зарива, че иначе ние с тебе да трябва гребем до утре – нареди му строго той.
Ваклин козирува и с бърза крачка се отправи към управлението.
Инспектор Семов натъпка бавно, запали лулата си, пусна над бомбето си кълбо дим и привика с жест лейтенанта.
– Ето какво, другарю Ранков. Не знам какво се случва тук, но, за един служител на милицията няма по голяма отговорност и дълг от тази да разследва обстоятелствата около смъртта на невинно човешко същество. Но открадването на труп, принадлежал на жертва на смърт по неестествени причини е нещо немислимо. Това че тялото липсва показва, че смъртта не е била просто битов инцидент. И аз вярвам, че тази загадка несъвместима с морала на социалистическото общество ще бъде успешно разрешена. Действайте, лейтенант, намерете осквернителя и го обезвредете.
– Тъй вярно, другарю инспектор.
– Ако имате нужда от съдействие, търсете ме веднага.
– Да, другарю инспектор. Обещавам, ще направя всичко по силите си.
Семов се пресегна, хвана ръката на лейтенанта и постави показалеца и средния си пръст на китката му:
– Държа пръст на пулса на разследването и ще следя отблизо този случай. Гарантирам ви.

* * *

Tялото на баба Дочка лежеше застинало в състояние на вечен покой, покрито с операционен чаршаф до шията и отстрани изглеждаше сякаш починалата разглежда съсредоточено някаква картина на тавана. Изглеждаше дълбоко умиротворена. Само въздългият за лицето и нос правеше малко гротескно впечатление.
– Защо не мирише? – предпазливо подуши въздуха лейтенанта.
– Първо я замразих малко във фризера, че иначе не се трае. Щяхме да изпукаме.
Ранков одобрително кимна.
– Приключи ли с нея?
– Да.
– Какво мислиш за причината за смъртта?
– Най вероятно е инфаркт – сви рамене доктора. – Но понеже го няма сърцето мога да съдя само по косвени признаци.
– Чак до там ли са стигнали?
– Аха, всичко са изплюскали, хайванчетата.
– Това не го разбирам – обади се сержанта, – цял живот ги гледаш, храниш ги, грижиш се за тях и накрая да те изтърбушат, като…
– Все едно си консерва – довърши Ранков.
Пърдев пак сви рамене и поклати глава:
– И котката е хищник. Като изгладнее…
– С какво ги пълниш, като липсват органи? – полюбопитства Ранков.
– Зависи.
– Ъ, от какво?
– Обикновено с минерална вата, но ако се налага слагам тухли, бирени бутилки или квото има. Веднъж даже използвах старите журнали от картотеката.
– Помислих, че ще кажеш зеле – прозя се лейтенанта.
Пърдев пристегна последния бод от разреза, загаси насоченото осветление и сваляйки маската от лицето си облекчено въздъхна:
– Хората обичат сърцето, то е символ на доброто и любовта. Изпращат си картички със сърце като са влюбени и до припадък пеят за него: „Ранено сърце, горещо сърце, студено сърце, голямо сърце, тъжно сърце, невярно сърце, заключено сърце…“ и още и още.
– Е и?
Медикът прибира в джоба на престилката си ретрактора и иглодържателя с които работеше, натисна коремната кухина на трупа с изпънати пръсти и доволно кимна.
– Но не знам дали сърцето е толкова хубаво нещо? – продължи почесвайки се по чатала той. – Не мислите ли, че като анатомичен орган е силно надценено?
– Амии, сърцето е важно…
– Кажете ми какъв е шанса да умрете в авиокатастрофа, а? Да ви уцели светкавица или да ви изяде акула? Или метеорит да падне върху вашата половина от леглото?
– Бих казал под 0.3 %. – след кратък размисъл отсъди лейтенанта.
– А каква е вероятността да станете жертва на сърдечна атака и бъдете убит от собственото си сърце – значителен, някъде към 40 до 60 на 100 и с възрастта нараства. Казват: „О, едисикой има голямо сърце!“. Но уголеменото сърце е класически симптом за предстоящ инфаркт на миокарда. И това ги кефи? Oсвен това, ако умрете по време на секс пак няма да е заради половите органи, а заради сърцето. Да, хората харесват сърцето и мислят за него само в положителна посока, но за съжаление това въобще не е така. Да сте чували за сърдечно-съдови заболявания – номер 1 сред причините за преждевременна смърт? Така че, пак си помислете за сърцето.
– Така погледнато си прав.
– Знаете ли от какво разбира сърцето – дефибрилатор. Тоест токов удар. Това е единственото което помага. Казвам ви го като клиничен патолог и погребален агент по съвместителство. За това трябва да се пее.
– А какъв е шанса да удариш шестица от тотото? – замисли се Ранков.
– 10 пъти по малък от този да те удари светкавица: 1 към 14 милиона. Разбира се, ако преди това си пуснал фиш.
– Мда, късметът не пада от небето.
– Обаче гръмотевиците падат – обади се Ваклин.

* * *

Сред дърветата от двете страни на чакълестата пътека плавно се носеха последните останки от нощната мъгла. Лъчите на сутрешното слънце проникваха като копия през клоните и младите листа на брястовете, хвърляха сенки по земята и озаряваха гората така, че тя наподобяваше катедрала.
На една грубо скована от влакова траверса пейка седеше Ваклин и се правеше, че чете вестник, докато водеше наблюдение над околността. Беше съвсем тихо, като изключим шума от страниците на вестника, накъсанатото изпускане на стомашни газове и почукването на кълвача, стаен в близките дървета. После Ваклин тихо изпсува, преви се, хващайки се за корема и изведнъж скочи към храстите със средната страница от вестника, обирайки с дрехите си обилната роса от листака. Когато излезе от там минути по-късно, торбичката, която бе стискал под мишница беше празна, а страницата от вестник смачкана на топка в юмрука му. Той я подхвърли във въздуха над главата си, посрещна я с шут, запращайки я навътре в храсталака и бързо закрачи обратно към града, но не по пътеката, а пробивайки си ребром път в почти непроходимия листак.
След него в парка се възцари тишина, нарушавана единствено от ударите на кълвача и слабия аромат на влажно изпражнение.

Зли сили

Ранков и Недев тъкмо довършиха обяда си състоящ се от твърдосварени яйца, домати, кашкавал и консерва русенско варено, когато някой с чукане оповести присъствието си пред вратата на канцеларията.
– Влизай – уплътни глас лейтенанта и преглътна един цял жълтък.
Беше Пеньо пощальона, известен в някой среди и като Запека, след като веднъж жена му така му се карала, че хванал констипация и трябвало да влезе в болница за да се изходи. Жена му Гала пък беше известна гледачка на кафе в Черноморец и при нея редовно идваха клиенти дори от Бургас, а лятото и туристи от цялата страна. Знаеха я като Черноморската Пития, но Ранков смяташе, че повече прилича на Клеопатра с дългия си внушителен нос, както я помнеше от една картинка, която бе видял в списание „Жената днес“.
Пощальона пристъпи напред, намести фуражка и нерешително се прокашля:
– Идвам да дам показания по важен обществен въпрос.
При думата обществен Ранков и Недев го изгледаха недоумяващо.
– Какво толкова важно имаш да ни казваш, Пеньо? – посочи му стола и го покани да седне Ранков. – Слушаме те. Искаш ли яйце? – предложи той.
– Аз, ги видях!
– Видя ги, кои?
– Онези, дето ровят по гробовете.
– А? Кво? Кога?
– Беше точно нощта преди Архангелов ден, на Вълча Богородица. И после пак – нощеска.
– Ти? С очите си?
– Да. Тоест, не ги видях лично, но ги забелязах. Ето как беше: минавах с колелото след 12 по алеята край гробищата и мярнах някакви светлини. Чух и едно такова странно рецитиране, пеене на чужд език, нещо като църковен, ама не точно – като румънски, по различен. Сенки някакви обикаляха със свещи. С качулки бяха. Не посмях да се приближа щото ме беше страх… Не си бях взел средства за самозащита.
Пеньо измъкна и показа главата чесън която беше окачил на връзка от обувка около врата си.
– За какво ти е тоя чесън?
– Предпазна мярка. Отблъсква злите сили.
– Значи така, видял си някой да извършва съмнителна дейност – изгледа го от упор Ранков. – И защо чак сега идваш да разкажеш?
– Ми срам ме беше да не ми се смеят. Ма всички взеха да говорят, че има дяволско капище и реших да кажа.
– Аха. Нещо друго видя ли?
– Ами не… обаче имаше много гарвани, това ми направи впечатление.
– Гарвани? Е как ги забеляза в тъмното?
– Не ги видях, чух ги. И после, по едно време, като се отдалечавах, блесна нещо, като зарево, и изведнъж се вдигнаха във въздуха и закръжаха: „Граа-граа-граа!“ И замириса на запъртъци.
– Пеньо, ти пиеш ли?
– Ми да, като не съм на работа.
– По колко?
– Ми колкото ми се пие. Тя жената не ми дава да прекалявам.
– Значи чу гарвани. И какво очакваш, да ги арестувам?
– Ами, реших, че е важно и минах да дам показания. То цялото село взе да говори, че има караконджул в Черноморец.
– Кой го приказва това?
– Ми в кръчмата, в хоремага, всички. Казват щото Пърдев е пияница и е небоугоден. Не аутопсира правилно покойниците и ги погребват преживе.
– Кви са тия глупости бе, поща!
– Еми така разправя попа.
– Попа взел да слуша. Религията е буржоазна отживелица, не знаеш ли?
– Абе знам ама, така, по навик – опита да се прекръсти тайно пошальона.
– А ти какво обикаляш нощем така около гробищата, бе поща? – изгледа го подозрително лейтенанта.
– Да Пеньо, какво търсиш там по нощите? – включи се Ваклин.
– Аз ли? Ми нищо. К’во да търся?
– На умрелите писма ли носиш?
– Не.
– А?
– Абе скарах се с жената и, реших да се разходя да ми мине.
– Пеша или?
– С колелото.
– С колелото? Не беше ли малко тъмно да го караш?
– Аа, сложих новото динамо да го пробвам.
– Ахъ. Значи всъщност нямаш алиби?
– Алиби? Що да нямам.
– Ако я питаме жена ти тя ще потвърди ли?
– Ми питайте я.
– Май ни будалкаш нещо?
– Не ви будалкам.
– Недев, я го вкарай го в трафопоста, нека поразмисли. И докарай жена му. Да видим тя какво ще ни разкаже за нощните му бдения по гробищата.
– Ама, чакайте бе, недейте така – запреглъща на сухо пощальона. – Аз само да помогна да хванете осквернителите.
– Карай го в ареста. Не му е чиста работата! Недев сграбчи пощальона за яката и го задърпа.
– Добре, чакайте, ще си призная – примоли им се пощальона. – Всичко ще си кажа. Обаче обещайте да не казвате на Гала.
– Що?
– Имах тайна среща.
– С кой бе?
– Това не мога да ви кажа.
– Я пак си помисли.
– С… млекарката. Обаче обещайте да не казвате на Гала!
– Аа, такава среща! С Тинка? Тц, тц, тц, браво бе поща, добре си се ориентирал. И къде ги правите тия нощни рандевута?
– На полянката зад стария параклис. Там е, спокойно. И се виждат гробищата.
– И какво, доите ли се двамата?
– Ами… не, таковаме се.
– Ами Никифор, мъжа и?
– Той, не знае.
– Гледай къв любовник бил тоя! Да му се ненадяваш. Ама верно значи дето разправят, че жените харесвали мъже с униформи – възторгна се Ваклин.
– Ако беше верно щеха да се редят на опашка и за тебе – охлади го лейтенанта.
Ранков тежко пристъпи към уплашеният пощальон и се надвеси над главата му, бутайки назад фуражката му:
– Слушай сега внимателно, поща, забранявам ти да говориш и да всяваш паника сред населението. Ясно!… Ето какво, понеже и ти си държавен служител казвам ти го като на колега на колега: с Недев бяхме на секретен пост по служба и запалихме огън защото ни стана студено. Пийнахме по някоя ракия. Нали разбираш. Знаеш как е, увлякохме се и се поразпяхме. Но ти ще си мълчиш, за да мълчим и ние. Тайна операция. Макар че, да ти кажа, аз не вярвам в тия шуротии, ама по служба. Обаче, ако се издъниш няма само да кажем за изневерите ти на жена ти, ще се наложи да ти ампутираме крака.
– И няма да можеш да караш колелото – допълни картината Недев. – И тогава ще те уволнят от пощата.
– Така че, ти решаваш. Който не е с нас е против нас! – тресна с юмрук по масата Ранков
– С вас съм. С вас съм, само да не разбере жена ми.
– А така.
– Добре, тогава ще ви кажа всичко: тя е бременна!
– Кой? Тинчето млекарката ли!? Леле, кога успя бе поша!
– Ми на Сирни заговезни стана. Изтървахме се.
– Честно, не ща да съм на твое място – поклати глава лейтенанта. – Или Никифор или Гала ще те убият.
– Защо не и платиш аборта? – подсказа му Ваклин.
– Казва, че искала да ражда.
– А питала ли е Никифор какво смята по въпроса?
– Щяла му каже че е негово. Дар от Богородица. Лошото е че той не спи с нея и е импотентен.
– И за това търси теб.
– Ами да.
– Да ти имам проблемите, поща.
– Уфф! Не ми се мисли, мани, мани! Той Никифор е харпунджия…
– Добре, сега си тръгвай – потупа го по гърба лейтенанта, – и си затваряй устата, че…
– Няма. Обещавам. Гроб съм! Само да не казвате на Гала.
Не ми харесва тоя Пеньо – обърна се към помощника си Ранков щом пощальона се изнесе.
– И на мен. Ама никак.
– Ще трябва да вземем някакви мерки.


* * *

В следващият момент на вратата на канцеларията се потропа и без да чакат отговор вътре се вмъкнаха трима души в избелели гащеризони с емблемата на чистотата на гърдите. Единия от тях държеше с две ръце на височината на корема нещо гладко и обло с форма на кухо, нащърбено в долната част полукълбо.
– Другарю лейтенант, намерихме човешки череп – с ококорени очи обяви приносителят на артефакта, шумно дишайки едновременно през носа и беззъбата си уста.
Ранков пое предмета в ръце и внимателно го заоглежда.
– Къде?
– На змийската поляна до овъгленото дърво, дето го удари светкавицата.
Ранков надникна във вътрешността на полукълбото:
– Нещо друго, някакви кости имаше ли?
– Ми не, само това. Половинка от глава е. Подаваше се от земята; тъкмо седнахме да си запалим огън да печем наденица и гледам: „А!…“.
– Хм? Ин-те-ресно…
Ваклин се пресегна и с любопитство заопипва находката, плъзгайки длан по гладката, сива и заоблена костена повърхност без следи от съчленяване.
– Може да е убийство – предположи най младия от тримата с провиснала долна челюст и внимателно изтънени мустачки като на кинозвезда от 30-те.
– Едва ли. Басирам се, че е естествена смърт – подсмихна се поклащайки глава Ваклин.
– Тогава къде е тялото? – сети се третия от групата. – Щото… излиза, че…
– Никъде. Това е коруба на костенурка. Ако бяхте учили зоология щяхте да да я разпознаете. Полирала се е от вятъра и атмосферните въздействия. Сигурно е лежала там от десетки години.
– Стига бе! – зяпнаха хамалите. – Пък ние помислихме, че е обезглавяване.
– Е. може и да е. Ама няма да образуваме следствие заради земноводно. Не са в червената книга.
Хамалите засрамено се спогледаха един друг, сякаш за да преценят кой от тях е най тъп и да го обвинят за излагацията.
– Вземете си я за спомен – подкани ги Ранков – и със здраве. И ако намерите още някоя глава пак елате. Ама да е прясна.
– Ние ценим помощта на гражданите – иронично подметна сержанта и ги потупа по гърбовете, подбутвайки ги към вратата. – Бягайте. Чух, че в наркопа щели да пускат банани. Можете да ги държите вместо в панер в нея.
Хамалите си тръгнаха засрамени без дори да се сбогуват, опитвайки се да излязат вкупом през вратата, блъскайки се поред в касата.
– Ама че идиоти ми се мъкнат тука – изпроводи ги с въздишка Ранков. – Адни през други. Не ми стигат всичките проблеми, ами и с техните простотии ме занимават. Черепи ми носят… Дай ми данните с неизяснените смъртни случаи от тази година.
Сержанта скочи да изпълни нареждането и измъкна папката от горния рафт на кантонерката.
– Заповядайте, другарю Ранков. Някакви задачи за деня?
– Да, искам да пообиколиш и да се ослушаш какво се говори. Поразпитай тук там. А, и ми докарай Костадин. Сигурно е в кръчмата при Стамо или в работилницата.
– Пак хазарт ли?
– Пак. И довечера отиваш секретен пост на гробищата. Аз по някое време ще дойда да ти донеса чай през нощта.
Ваклин разпери ръце, сякаш искаше да каже „еми служба, кво да правиш“ и напусна канцеларията.

* * *

Лейтенант Ранков постави слушалката върху вилката и се усмихна зловещо:
– Току що разговарях по телефона с кмета.
– И?
– Получили са анонимен сигнал с подробни данни за извършителя и скривалището му.
– Сериозно?
– Съвсем. Въоръжен ли си?
– Да.
– Отиваме на лов за Пеньо.
– Пецата, най сетне!
Когато стигнаха до дома на пощальона той тъкмо излизаше за работа. Двамата милиционери се прикриха зад стобора на съседската къща да го изчакат да приключи разправията с жена си за да го закопчеят на спокойствие. Когато се качи се на колелото и подкара Гала се показа на прозореца и изкрещя след него:
– Ей, магаре!
Пеньо извъртя глава да я изгледа мръсно, успя да и покаже среден пръст и се заби в магарето на съседа Ценко. Ранков и Ваклин веднага изскочиха от засадата и докато лежеше проснат му надянаха белезниците. После бързо го помъкнаха към управлението следвани от виковете и проклятията на жена му.

* * *

Ранков тъкмо заби отварачката и почна да отваря кутията пастет, когато на вратата на канцеларията неуверено се почука и след поканата „Да, влез“ през процепа и надзърна балонестата глава на обущаря Костадин.
Когато не беше в ателието си, което се помещаваше в мазето под аптеката на ул. „Крайморска“ Костадин висеше в кръчмата на Стамо пелтека и по цяла нощ играеше карти с редовните клиенти, а през сезона обираше летовниците. Въпреки, че имаше само 8 и половина пръста беше много сръчен картоиграч и почти винаги печелеше. Кутрето и половината от безименния му пръст липсваха от ръката му след инцидент със самоделна пиратка, но после сам си беше измайсторил на тяхно място кожени. Беше известен и като голям фантазьор и дори се говореше, че пише научно фантастични разкази за обущар вербуван от държавна сигурност, който спасява човечеството в бъдещето.
– А, здрасти, Коста. Браво на теб, че се отзова толкова бързо – посрещна го Ранков.
– Считам това за свой граждански дълг – тържествено заяви обущаря.
– Виж ти, много хубаво! – изгледа го с изненада лейтенанта. – Значи се досещаш за какво си тука?
– За да помогна на следствието.
– Кое следствие?
– Това за осквернителите.
– Тоест? Ти? И как би могъл?
– Мога да ви съдействам с опознаването на веществените доказателства, като разпозная собствениците на намерените обувките, ако ми дадете да ги видя.
– И как ще го направиш?
– Ами обущар съм. 7 разряд.
– Е и?
Костадин се подсмихна снизходително:
– Ето какво, другарю лейтенант, за мен характерните белези и следите от износване върху подметката са като за вас криминалистите пръстовите отпечатъци.
– Ха! – замисли се Ранков. – Не бях се сетил за това. Ми то имаме бая чифта, но са само три модела и както виждаш повечето са еднакви. В магазина само тях продават, че и номерата им съвпадат…
Ранков отвори касата и изсипа съдържанието на торбата с веществените доказателства върху двата стола до бюрото.
– Именно – кимна енергично Коста. – Проблема е, понеже населението в Черноморец носи масово произведени в крайно тесен асортимент обувки и дори роднините на покойниците биха ги объркали. Но не и аз. Специфичните характеристики на шарките на грайфера и следите от повредите прави за мен всяка една от тях уникална като снежинка.
– Аха. Продължавай – насърчи го лейтенанта.
– Даже, ако обувките са произведени в промишлени количества и едни и същи обувки се носят от произволен брой хора, конкретните особености на походката дават точни насоки за определяне на притежателят им – шарката, протриванията и другите им характеристиките ги правят уникални. Ето, вижте – Коста сграбчи един чифт жълти дамски половинки декорирани с метални капси на завод „Сърп и чук“ и тикна към лицето му подметката: – Виждате ли как е протрит табанът тук. И тук. Което означава, че собственичката им е страдала от плоскостъпие… С голяма вероятност бих казал, че идеално пасват на Минка от квартал „Червенка“, дето се заплете в таляна. На Алипи диригента дъщеря му. Трябва да направя справка в тефтера, но си спомням как им тигелирах саята, някъде в края на пролетта.
Ранков респектирано заклати глава и извади тефтера да записва.
Костадин вдигна и огледа следващата обувка в купа:
– А тази, на завод „Пещера“ с ортопедични стелки. Елементарно – Тинчето млекарката. Дойде с тях за смяна на катарамата. Виждате ли, едната е по-нова.
– Сигурен ли си за тези? Че са на Тинка? – наостри уши лейтенанта.
– Напълно.
– Защото ги намерихме при обиска на Пеньо в шкафчето му в пощата.
– Дали съм сигурен? Колкото и, че се казвам Коста и имам 8 и половина пръста.
– Тогава това потвърждава вината на тоя мръсник! – злобно се ухили лейтенанта.
– 100 %. Никога не съм го харесвал. Един такъв, с трапчинка на брадичката, уф! И все любезен и усмихнат. Ама не съм и подозирал, че е некрофил и осквернител.
– Хм, че кой да очаква такова нещо в Черноморец – съгласи се лейтенанта.
Ранков внимателно пое от ръцете му обувката на Тинка млекарката, драсна нещо на листче и го пъхна в нея. После я прибра в сейфа, където държаха служебното оръжие.
Костадин се пресегна и взе нов чифт от бюрото:
– А тази – завъртя и огледа с напрегнато и недоволно изражение следващата обувка, – без съмнение принадлежи на тъща ми. И искам мръсникът, който е осквернил тялото и да бъде наказан с цялата строгост на закона! – извиси глас обущарят.
Ранков учудено го изгледа и го потупа леко по рамото да се успокои:
– Не се ли изхвърляш малко, Коста, тъща ти едва ли е причина за сексуална възбуда сред мъжката част от населението в Черноморец. Не бих казал, че беше на прага на смъртта, но изглеждаше сякаш момента не е и кой знае колко далеч в бъдещето.
– Ами сигурно е и геронтофил! Като нищо. Виждаш ли как тука е изядено подметката и е килнат форта? № 43. Нейните крака са, не мога да ги сбъркам.
Обущаря сграбчи още няколко чифта и ги подреди на бюрото като заподозрени в редицата за разпознаване.
– А тези крака са на някоя с артроза. Сандали с ниско токче от изкуствен лак. Такава деформация се нарича халукс валгус и причинява много характерни белези на износване по грайфера и подплатата. Палецът сочи навън: десният надясно — левият наляво, а костта зад палеца се насочва навътре и между нея и палеца се образува ъгъл, отворен навън, което причинява претриване ето тук. Със сигурност е Параскева Гондева. Месец преди да умре и сменях токчетата – той развълнувано затъпка на място като ловджийско куче надушило следа. – Така, да видим какво имаме още? Ъъ, джапанки. Тях няма как, те са неразпознаваеми.
Ранков се пресегна и ги метна в кошчето за боклук.
– А тези от змийската кожа? – посочи едни тъмнозелени и почти нови боти лейтенанта.
– Тези тук? Не е змийска, това е тип крокодилска кожа – с демонстративно превъзходство отбеляза обущаря. – За официални поводи. Мда, идеален модел за самоуверени и модерни дами, за които удобството и самочувствието са приоритет. Естествена кожа с максимална здравина и мекота в лицевата част. Леко ходило с височина на тока 8 см, извивката плавно следва стъпалото, гарантирайки му мекота и оптимална опора при ходене. Стелка от естествена кожа за по-голям комфорт. Красивото деколте, което нежно приляга на крака, допълва изящността им. Мдаа-да-да, без никакво съмнение – Цола Чолова дето я извадиха на нос Червенка и я погребаха по Еньовден. Да почива в мир, добро момиче беше.
– А тези чии са? – посочи му следващият чифт лейтенанта.
– … Станка, по-малката сестра на директорката на профсъюзния почивен дом.
– Дето ходеше да моржува и се удави още в края на март?
– Не знам дали е било март, но със сигурност са нейни. Той Ваклин по едно време не излизаше ли с нея? – сети се обущаря. – Или май с дъщерята на Данчо Гроздето?
– От де да го знам с коя излиза. Не му се бъркам.
– Еми да де, но може и да знае нещо?
– Кво да знае, той акъла му стига колкото да се среши и дойде на работа. Ти си гледай обувките, не се меси в нашта работа.
Костадин извади от джоба си бижутерски монокъл, закрепи го на очната си ябълка и заоглежда шарките на грайфера на следващият чифт.
– А тук се вижда деформацията, при която е налице медиално, тоест в посока навътре, отклонение на първата предноходилна кост и латерална, в посока навън девиация на палеца. Причинява се от подагрозен артрит. Със сигурност са принадлежали на жена над средна или зряла възраст – Гинчето, Геновева, тая година дъщеря и щеше да бъде абитуриентка. Двете заедно идваха за машинно разтягане и смяна на каишката на пръстите – посочи с пръст мястото на корекцията той.
Ранков кимна и внесе данните в тефтера.
Какво имаме тук ? – продължи инспекцията на следствения материал обущаря: – Стелки за спадане на свода на ходилото. Сигурно знаете, че здравото стъпалото на човека има три опорни точки, другарю лейтенант – петната кост и метатарзофалангеалните стави на първи и пети пръст. При наличие на дюстабан се нарушава нормалната биомеханика на ходене, което на по-късен етап води до болки в ставите на долния крайник – глезенна, колянна и тазобедрена, както и в кръста, появяват се неприятни мазоли по ходилата. Възможно е поява на варици на долните крайници – Соня Камбурова. Гарантирам, че са нейни.
Една по една Костадин огледа и разпозна обувките в редицата и взе да подрежда следващите чифтове.
– Коста, ти си бил цял детектив бе – похвали го лейтенанта. – Трябваше да започнеш работа в органите.
– Ами мога да изнеса лекция на тая тема: „Краката на собствениците – методи и за идентифициране и съпоставяне“. Следите от похабяване от материала докато обувките преминават по различни повърхности. Начинът по който кракът среща почвата, определя и износването им – външната част на стъпалото, върху петата, възглавничката или на пръсти. Ето, да видим какво имаме тук – Коста втикна навътре монокъла и го приближи към следващата обувка: – Без видими следи от ползване. Това е обувка на жена която работи в офис и стъпва на мокет. Нула изхабяване и драскотини. Обаче забелязвате ли как пирончето е пробило стелката от вътре навън? Мога да се хвана на бас, че чорапа и е бил скъсан и на трупа има следи от убождане по петата. Никога не са били при мен, така че, могат да принадлежат само на Петя секретарката на директора на винзавода. Тя е специална. Тя е специална. Любовникът и ги носи направо от Корекома и никога не ги дава за поправка, подарява ги.
Ранков заклати глава с уважение пред способностите му.
– А тези чорапи тук са на Дафинка, дето се удави на Вромос миналото лято – уверено констатира обущаря.
– Ама ти и от чорапи ли разбираш?
– Вървят комплект с краката и обувките. Имам набито око за такива работи.
– Почваш да ме съмняваш, да не си и ти нещо фетишист?
– Ми, кво да ви кажа, от дете краката са ми слабост. Ходилата де. Още от малък, като четох приказката за пантофката на Пепеляшка. И после вече професионално. За това в техникума реших да стана обущар.
– Ясно. Ако е за следи от крака и подметки идваме при тебе.
– Да. Винаги съм насреща. Ето вашите, кубинки например…
– Заеби ги мойте – прекъсна го припряно лейтенанта. – Мойте са служебни. Като ги скъсам ще ми дадат нови. Я виж тия…
– О Боже! – внезапно пребледня Коста и се хвана за сърцето.
– Какво? Какво видя? – стресна се лейтенанта.
– Не мога да повярвам! Това не е моя работа, ходила е на друг обущар. Рая Каназирева. Мръсницата! Виждате ли как нескопосано е минат реприза. Сигурно ги е носила чак в Бургас, там са такива некадърници.
– Коста, успокой се – лейтенанта му подаде гарафата с вода. Обущаря отпи, задави се и едва успя да си поеме въздух.
– Ама как, не може така, другарю Ранков, А аз толкова я уважавах. Това е все едно да видите жена си да се целува с друг мъж. Така и се пада!
– Кое?
– Да осквернят трупа и.
– Е, айде стига пък ти де, не се вживявай чак толкова.
– Лесно ви е да го кажете, ама не знаете какво е. Обущарят и фризьорът са за жената по-близки от любовник.
– Някой жени имат по двама любовника – просветли го лейтенанта.
– Е, имат, ама им викат курви.
Като се посвести от шока Коста се надвеси над бюрото и старателно подуши една по една друга няколко обувки:
– Взехте ли от тях натривки за семенна течност?
– Защо?
– Струва ми се, че… не знам, аз бих проверил?
– Какво, да не смяташ, че е правил нещо с тях?
– Бих проверил за всеки случай. Тоя Пеньо ми изглежда на голям извратеняк. Чувал съм, че имало такива, дето… сещате се. Дори ми е неудобно да го споменавам.
– Не се сещам. Това да не ти е София да взимаме натривки. Имаме достатъчно факти за които да го обвиним и да го тикнем за дълго в затвора, за да се занимавам и с това дали е таковал обувки. То не знам даже и дали има такъв член в закона.
– Дали? – оживи Костадин. – Не се ли води престъпление срещу половата неприкосновенност?
– Откъде да знам дали се води, обувките не са полов орган. Защо питаш?
– А, не, така просто.
Ранков го изгледа продължително и видя как по бузите на обущаря плъзна лека червенина.
– Коста, ти имаш ли шило? – сети се той внезапно.
– В мен ли? – сепна се обущаря.
– Да.
– Ми да, нали съм обущар. Трябва ли ви? – и затърси по джобовете си.
– А така ровичкаш ли си с него в ушите? Да ги чистиш?
Коста се поколеба дали да каже истината, но се смути под изпитателния взор на лейтенанта и реши да си признае:
– Мии случвало се е, ама веднъж така се стреснах като се включи радиоточката, че за малко да си пробия тъпанчето.
– Хм, интересно. А някой да ти го е искал назаем?
– Кво? Че на кой му е изтрябвало мойто шило на заем?
– Както и да е… Значи така, ако дадеш официални показания като ги подпишеш и се стигне до дело ще трябва да се явиш като експерт и да се закълнеш в съда.
– Е, не ща да ме мъкнат по съдилища, другарю Ранков, просто оказвам съдействие в разследването. В памет на тъщата.
– Няма друг начин. Такъв е закона.
– … Ами добре, щом е така ще дам. Нека правдата възтържествува!
– За това още веднъж те питам, сигурен ли си, че ще подпишеш показания?
– Напълно! Тоя перверзник трябва да бъде наказан.
– Ще бъде, мога да ти обещая. Свободен си… А, да – внезапно си спомни лейтенанта причината поради която го беше извикал: – И спри да играеш на сварка и да обираш хората, защото ще трябва да те профилактирам. За това има член в наказателния кодекс: 327, ал. 2. Ще лежиш от 1 до 8. И няма да ти хареса.

* * *

Всъщност в град Черноморец нямаше истинска морга. Помещението в което Пърдев държеше телата на покойниците беше малка допълнителна камера в промишления хладилник на месокомбината на кравефермата, към който беше пристроена външна медицинска пристройка за провеждане аутопсиите с отделен вход.
Ранков и Недев решиха незабавно да проникнат вътре, тъй като нямаше откъде да намерят последното тяло, а беше вечерта преди петък 13-ти, пред Сирни Заговезни и те знаеха, че понастоящем там има починала девойка. Така че отидоха до кравефермата веднага след полунощ. Уазката на патоанатома беше паркирана в двора, задните и врати зееха широкоразтворени.
Щом прекосиха дългата редица окачени кравешки трупове в халето забелязаха под вратата на аутопсионната ивица светлина.
– Вътре май свети? – отбеляза Недев. – Да.
– Я, д-р Смърт и нощем аутопсира, направо работохолик!
– По скоро алкохолик. Сигурно пак се е нарязал и е заспал като талпа.
– Какво ще правим? Не можем да чакаме повече, утре е пълнолунието.
– Погледни през ключалката.
Ваклин се наведе и залепи око до дупката на паянтовата брава.
– … Леле!
– Какво видя?
– Леле, леле! Ела бързо…
Двамата излязоха ,заобиколиха пристройката отвън и се покачиха на складираните до стената бали под малкото зацапано прозорче за да надникнат вътре:
Соломон Пърдев се беше надвесил над голото тяло върху масата за аутопсии със заметната върху гърба престилка и свалени под коленете три четвърти долни гащи. Малко калориферче беше насочено в пространството между краката му. Бутилка олио беше поставена на масичка с хромирани колелца в близост. Чуваше се далечно, приглушено пъшкане и ритмично дрънчене. После Пърдев заобиколи и изтегли тялото на младата жена, напряко на масата, така че главата и краката и едновременно да увиснат през ръба на плота. Дългата и светла коса провисна към пода. Устата и зееше отворена като в момент на пълна изненада. Пърдев залепи чатала си плътно към нея и пъхна пениса си в устата и. При всеки тласък върховете на лачените му островърхи обувки приплъзваха по плочките на теракота.
– Ейй, глей къв чеп вади тоя бе! – възкликна Ваклин. – А иначе какъв е дребен. Ама надарен!
– Шш, тихо! – прошепна Ранков. – Дай бързо фотоапарата.
– Не го взех. Не знаех че ще ни потрябва.
– Язък. Щеше да стане страхотен доказателствен материал.
– Нищо чудно че ги работи само умрели, това жива няма да го понесе – снижи още глас сержанта.
– Мани ти чепа, я глей топките! Като, как му викаха на оня плод, бе, авокадо!
– Хъм, не знаех, че е мюсюлманин?
– Може и да е евреин, и тях ги обрязват. Мони е еврейско име.
– Не знам, ама добре че тая не е жива. Не искам да съм на нейно място.
– Щеше да ти се стъжни.
В този момент балата на която бяха стъпили поддаде и двамата шумно се сринаха на земята. Когато се изправиха светлината в прозорчето беше угасена и вътре цареше тишина.
– Какво ще правим? – прошепна Ваклин.
– Няма да имаме друг подходящ случай, сега ни е паднал. Влизаме и действаме.
– Ами ако ни издаде?
– Кой, тоя трупоебец! В кърпа ни е вързан.
Двамата се насочиха обратно към вратата на халето.
– Каква изненада – захили се тихичко Недев, – Пърдев бил некрофил!
– Да ти кажа, не се учудвам, отдавна подозирах. С тоя нездрав вид на лицето, като човек, който го мъчи съвестта.
– Сигурно за това пие толкова.
– Като нищо. Обаче като се замислиш има си предимства: елиминираш най трудната част от любовната игра – флирта и минаваш директно по същество.
– Ти пък!
– Бъзикам се бе. Айде да влизаме.
Двамата с тихи стъпки се върнаха през халето до вратата на хладилното помещение и Ранков почука. После я изрита.
– Пърдев отваряй, заем че си тука… Пърдев!
– Видяхме всичко, не ни карай да разбиваме вратата!
– Кой е? – в тъмнината прозвуча скимтящ, немощен глас.
– Отваряй и ще видиш кой е.
Ивицата светлина пак се появи под вратата, резето със скърцане се отмести и през тясната пролука надзърна луковидната глава на патоанатома.
Ранков веднага пъхна крак в процепа и натисна с рамо.
– Кво правиш бе, перверзник!?
– Аз… нищо – разтече се уплашената физиономия на доктора – … аутопсирам.
– Да, да, видяхме те.
На масата тялото на младата девойка лежеше в изправено положение с длани върху слабините, сякаш за да ги прикрие. Масичката с бутилката олио беше изчезнала.
– Какво, бе Пърдев, любов от пръв поглед, а? – изхили се Ранков. – Не можа да устоиш?
Патоанатома ги гледаше с широко отворени очи, лицето му бе позеленяло и още дишаше учестено.
– Аз… не е това което изглежда…
– Така ли? А тогава какво е ?
– … Проверявах дали не е жива. Стори ми се че диша.
– Защо, съмняваше се, че не е достатъчно умряла? – подхили се ехидно Ранков. – С това хлътнало теме? Тази ли е фризьорката дето беше паднала от третия етаж?
– Да.
Недев заобиколи масата и с любопитство се надвеси над трупа:
– Отзад в главата е като ударена от метеор. Какво е станало с нея?
– Не чу ли? Битов инцидент. Простирала и се надвесила през перилата.
– Да не я е бутнал някой?
– Тц, кой – сама в заключен апартамент.
Недев погледна към Пърдев и повдигна вежди:
– Амии, примерно… той? Ако я е харесвал?
Пърдев ужасено отстъпи назад и вдигна длани пред лицето си, сякаш за да се предпази.
– Спокойно бе, шегувам се – захили се сержанта. – Знаем, че не си ти. Не се шашкай.
– Това дето и го беше пъхнал да не ти е стетоскопа? – потупа го дружески Ранков.
– … Ами стори ми се че има пулс. Някой път може да са в дълбока кома и само да изглеждат като умрели. Имал съм такъв случай – едва си пое дъх доктора и приседна на въртящата се табуретка.
Недев подпря задник на аутопсионната маса:
– Не е ли малко вкочанясала, а? Или ти така ги обичаш, по стегнати?
Ваклин почука с кокалчетата на пръстите си по бедрото на починалата за да я пробва на твърдост.
Доктора извърна очи без да отговори.
– Абе не ви ли мирише малко странно? – сбърчи нос сержанта и се заозърта.
– Тук е морга, няма как да не мирише странно – подсмръкна патоанатома.
– Имам предвид от нея – Ваклин приближи нос към шията и. – Парфюмът и още се усеща. Едва едва, но се усеща. „Бон шанс“, вуйна ми има такъв.
– Знаете ли кое е наистина странно? – произнесе Пърдев. – Между зъбите и имаше заседнал косъм.
– Какъв косъм? – наостри уши Ранков.
– Черен, и къдрав
– Искаш да кажеш?
– Да.
– И?
– И предполагам няма как да е от Пеньо.
Известно време тримата мълчаливо се гледаха подредени в равнобедрен триъгълник около аутопсионната маса.
– А от кой мислиш, че може да е? – обади се накрая лейтенанта.
– От… нямам представа – измънка патоанатома.
– Докторе, случвало ли се е да попаднеш на девственица? – изведнъж смени темата Ваклин. – Искам да кажа преди да я аутопсираш?
– Не.
– Жалко, а? А леля ми като умря нея такова ли я?
Пърдев разклати наведената си глава:
– Не се обиждай, ама тя не е мой тип.
– По-младички ги харесва той – обясни на помощника си лейтенанта. – Като това девойче тука. Студентки. Разглезил се е с тая работа, за какво му е да ебе грозници като леля ти… Обаче донякъде го оправдавам, така си спестява унижението от ухажването и не му се налага да плаща сметката. Но пък няма с кой да си говориш, а Пърдев. Обаче ти си, темерут… Според теб колко дават за трупофилство? Ще ти кажа, като нищо ще откараш една десетарка по чл. 152 алинея 5 и 4.
Пърдев видимо се разтрепера и тихо пръдна от страх.
– Айде сега, да не вземеш да се насереш. Спокойно, разбрани хора сме. Влизаме ти в положението. Живееш сам, липсва ти женска ласка… Слушай Пърдев, и на нас ни трябват някой неща.Ти решаваш дали да ни ги дадеш доброволно или ние да те дадем на прокурора.
Патоанатома не се замисли и секунда:
– Какво… каквото кажете.
– Гледам доста карантия имаш тука. Ще вземем само това… – Ранков опря показалец в гръдната кост на починалата – и те оставяме да си продължиш с романтиката на спокойствие.
– За да я отворя трябва писмено съгласие от близките.
– Не и ако аутопсията е съдебномедицинска.
– Трябва ми документирано нареждане.
– Ще ти напиша. Изпълнявай.
– За какво ви е? – Лицето му малко по малко възвръщаше цвета си, но погледа му все така блуждаеше.
– Е, ти пък всичко искаш да знаеш. Трябва ни за дроб сърма. Ще пълним агне.
– Вадиш го и те оставяме да си продължиш интимния живот, ясно? – повиши глас сержанта.
– Да.
– После я затваряш и всичко е точно.
– Да.
– И забравяш, че сме идвали.
– Да.
– Иначе, знаш… ще има последствия.
– Да.
– Хайде тогава, действай! Нямаме цяла нощ.
Пърдев сложи ръкавици и приготви инструментите.
Под натиска на острието кожата на починалата изскърца като гумена при първоначалния срез.
Ранков наблюдаваше процедурата с интерес, почесвайки се зад тила.
– Уф, много е задушно тука, трябва да сложиш ароматизатор борче – сбърчи нос сержанта.
– И някакви свещи, за по интимна обстановка – допълни предложението лейтенанта.
– Не знаете какво става когато спре тока… – едва едва промълви доктора.
– Какво, бракуваш ли ги?
– Ами, налага се.
– Не е лесна твойта. Ама никак – въздъхна съчувствено Ранков.
Патоанатомът заби скалпела дълбоко в хранопровода на младата жена и после направи дълъг разрез във формата на Y с две разклонения от ключиците към долната част на стернума и оттам към гениталиите, следвайки средната линия на коремната кухина.
Една голяма муха месарка, проникнала през хладилното помещение кацна върху лицето на момичето и лейтенанта машинално посегна да я премахне с удар, но ръката му овреме се спря във въздуха на сантиметри от целта.
– Докторе, бе да те питам – обади се Ранков: – Как е усещането? Има ли разликата от секса с истинска жена?
– … Мн, не знам, никога не съм бил женен.
– Не си? Що така бе?
– Ами… Още от първи курс патоанатомията ме влечеше. А и не се сработвам добре в колектив.
– Аха. Тогава ли направи сефтето?
Докторът само кимна и продължи резекцията на ребрата с ножовка и хрущялен нож.
– Пърдев – намеси се и сержанта, – содомизираш ли ги тия мадами или караш на мисионерската? Говори спокойно, на никой няма да кажем.
Пърдев дълго мълча и накрая промърмори:
– Случвало се е. Като бях по млад.
– Браво на теб.
– Ще подържиш ли ретрактора – обърна се той за помощ към сержанта. – Ето така. – показа му как да натисне двете крила за да задържи гръдната кухина отворена.
– Мони, чувал ли си го тоя? – ухили се Ранков: – Докторе, има ли секс след смъртта? Ами какво да ви кажа, всичко зависи от вашия патоанатом. Хахахахахаха! Май за тебе е измислен.
Доктора довърши екстирпацията, изтръгна органа измежду разтворените ребра и го пусна в метална съдинка с формата на бъбрек върху дисекционната табла. Проми го с физиологичен разтвор над улея за оттичане на кръвта и им го връчи в найлоново пликче.
Ранков го пое и го изгледа с немигащ поглед:
– Слушай, Симеоне, оттук нататък ще правиш каквото ти кажем и можеш да продължаваш със забавленията. Нас не ни интересува интимния ти живот. Нали не си бисексуален да се притесняваме ако умреме?
– Не, не съм.
– Тогава не ни бъркаш.
– Благодаря ви – приведе се от кръста доктора. – Ама нали няма да кажете на никой? – пак се разтрепери той и една сълза се стече по лицето му.
– Спокойно бе, щом си точен, гроб сме.
– Обещавам, с мен няма да имате проблем – долепи молитвено длани той.
– Значи се разбрахме.
– Да, добре, каквото кажете… Имам и други работи тука. Ако ви трябва нещо…
– Тях си ги задръж за себе си. Айде, че си имаме задачи да гоним…
– Чакай – сети се сержанта. – Ще ни трябва тяло.
– Не можем да го носим. Много е тежко – не се съгласи Ранков
Пърдев взе да се оглежда като в небрано лозе и накрая предложи:
– Имам и едно джудже. Седи тук от половин година.
– Сийка тапата ли?
– Ахъм.
– Взимаме я – зарадва се лейтенанта.
– Ей там е, в долната камера.
Ранков даде знак и Недев изнесе с ръчна количка за кравешка тор брезентовата торба с тялото на джуджето.
– Ще ти вземем за малко Уазката. На заем, може ли?
– Да.
Двамата хвърлиха по един последен поглед към медика и дамата на сърцето му и се насочиха към изхода на хладилното помещение.
– Докторе – обърна се от вратата Ранков, – сега имаме малко работа, но после ще се върнем да поговорим. И ако смяташ, че е жива я покрий с чаршаф да не настине.

– Мислеш ли че Пърдев може да е съучастник на гробокопача? – почеса се по тила Ваклин щом излязоха навън.
– Знам, че не е – уверено заяви Ранков след като пое с пълни гърди чистия нощен въздух и прочисти синусите си от сладникавата миризма впомещението.
– И защо си сигурен?
– За какво му е да изравя трупове, когато си има на разположение пресни жени в моргата. Мисля, че при осквернителя става по-скоро въпрос за психическото заболяване танатофилия. Това е неестествено влечение към смъртта. Но много се съмнявам, че изпитва сексуални желания към телата, било то живи или мъртви. При Пърдев нещата са различни, там водещ е секса. Повечето некрофили като него са мъже с ниско самочувствие, те се страхуват от отхвърляне, затова им харесва мисълта, че партньорът им не може да се съпротивлява. Дори да има възможност за интимност с истинска жена би отказал докато е още жива.
– Хм. И според теб защо е станал такъв?
– Жизнени обстоятелства. Сигурно някаква травма в детството – вдигна рамене лейтенанта. – Все тая.
– Откачена работа. Добре, ако не е Пърдев, тогава кой? Трябва да дадем някаква правдоподобна версия на обществото за да ги успокоим.
– Кой – отвърна без да се замисли лейтенанта, – естествено американците. Те мразят постижениета на социализма. Черноморец е един от най добрите морски курорти в света, разбира се, че ни завиждат и имат внедряват шпиони.
– И кой може да е този някой? Всички тук си знаем и кътните зъби.
– Ами някой, който има достъп до средства за комуникация без да буди подозрения. Има само един такъв човек в града…
– Досю гробаря?
– Не разбира се.
– … Пеньо пощальона! – сепна се изведнъж Ваклин. – Така всичко се връзва.
– Именно!
– Това ли ще напишем в доклада?
– Да, точно това – ухили се Ранков и тупа срежанта с юмрук по рамото. – Среща после на нашето място.
– Тъй вярно – козирува Ваклин. – Само дано да не вали.
– Няма да вали – увери го лейтенанта.
Двамата се разделиха, Ранков се качи в Уазката, а Ваклин пое пеша покрай кравефермата.

“Какво е смъртта? – мислеше си Ранков, докато караше на загасени фарове към вкъщи. – Смъртта е окончателното пътешествие. Вход в пустотата.
В живота няма нищо сигурно, освен нея. Но по някаква причина, винаги се говори за смъртта като за нелепа случайност. Всеки път, когато някой умре, хората казват, че смъртта му е била преждевременна. Но точно смъртта, само смъртта е винаги закономерна. Ти трябва да умреш. Аз трябва да умра. Ние всички ще омрем!
И теб ти изглежда, че ще умреш някъде в далечното бъдеще. Но не е така – ти вече си мъртъв. 30 – 60 – 90 % мъртъв. Когато човек се роди, той вече е осъден да умре. В мига на раждането той влиза в царството на смъртта и е на път. Смъртта не се случва в края – тя е това, което се случва сега. Умирането е процес, както живота. И те се случват едновременно сега: живот и смърт, живот и смърт, това е като двата ни крака. Като вдишване и издишване. Животът и смъртта са един и същ процес. Ние умираме всеки миг. Дъхът е раждането, и издъхването е смъртта. А как точно ще стане – това са само подробности. Всяка смърт е естествена, противоестествено е само безсмъртието.”

* * *

Вятърът протяжно свистеше в храсталака и клоните, навявайки страхопочитание в душите и черната нощ се спускаше от запад като покров над града. Два закачулени силуета, наметнати с тъмни плащове белязани със сигила на Бафомет и островърхи капишони безшумно се движеха през гробището, мъкнейки войнишки мешки на гръб и тежка брезентова торба в ръце. В движенията им се чувстваше увереност и целеустременост, въпреки физическата умора от тежестта на товара. Горяща буца асфалт хвърляше бледи отблясъци по надгробните камъни наоколо и разпръскваше тежка миризма в околността.
Щом стигнаха до малка могила увенчана с обърнат дървен кръст пред легнал надгробен камък двете фигури положиха торбата, която мъкнеха върху предварително приготвена дървена скара и пуснаха до нея мешките. Едната от тях започна да окача отрязани кокоши крака по клоните на близките дървета, а другата развърза торбите. Извадиха чувалче с ориз и посипвайки го на струя по земята начертаха около тялото голяма пентаграма с връх към юг и щом влязоха в нея я запечатиха в окръжност. От другата мешка извадиха различни ритуални предмети и ги подредиха в пространството наоколо: 5 черни свещи в края на лъчите на пентаграмата, тесте катри Таро и триъгълни нафори от мухлясал хляб и гнила ряпа в основата на кръста, жертвеник от ковано желязо, многофасетен трапезохедрон за взиране и малко глинено гърненце в което изсипаха тъмна течност от медицинска банка. Срязаха брезента на торбата и когато го отстраниха отдолу се показа голото тяло на джудже от женски пол, върху корема на което положиха погача, а между гърдите закрепиха сребърен бокал. После двамата обиколиха кръга отляво надясно и запалиха свещите, а след това накладоха тих огън в жертвеника.
Чу се шесткратен звън на камбанка, последван от плътен удар на гонг.
По едрата фигура приклекна пред желязното котле на жертвеника, поставен върху кован триножник и с вдигнати ръце със свити длани и стърчащи крайни пръсти тържествено изрече:
– Приеми, о Боже наш, САТАНАИЛЕ, своите верни слуги и ни защити от всеки враг и зло. Доверяваме нашите съдби в твоите ръце и няма да се уплашим и преклоним пред християнския Господ. Нека всичките ни помисли и думи бъдат достойни за теб. И нека делата ни те прославят.
Не ни позволявай да се отклоним от истината, вярата и милостта ти. Освети пътя ни, О Луцифер, приеми ни за свой помощници, защити ни от всички опасности и ни дари със Мъдрост, Слава и Богатство!
С теб са нашите мисли и надежди
Велики Сатана – ти си нашата сила и спасение!
Твоето име е Легион!
Шемхамфораш! Привет и Слава на Сатана!
Втората фигура веднага повтори като ехо:
– Шемхамфораш! Привет и Слава на Сатана!
– НЯМА ДРУГ БОГ ОСВЕН САТАНАТА! – извикаха двамата заедно и в нощта пак прозвуча удар на гонг.
После двете фигури вдигнаха плащовете си над кръста и се заеха с интензивна взаимна автоеротика, доставяйки си удоволствие чрез преднамерено милване с ръка на интимната област на тялото на партньора. Когато ерекцията им набъбна единият от тях легна и вкара пениса си между краката на джуджето, което или беше мъртво или в безсъзнание.
Другата фигура се качи върху надгробния камък и с насочена ръка стиснала меч с дръжка от кози крак, завършващ с копито, към символа на Бафомет в обънатия пентаграм изрече:
– In nomine Dei nostri Satanas Luciferi excelsi!
В името на Сатаната, Властелинът на Земята, Царят на Света, аз повелявам на Силите на Мрака да ме удостоят с Адската си мощ!
Разтворете широко вратите на Ада и излезте от бездната за да ме приветствате като ваш приятел и брат!
Дайте ми удовлетворението което искам!
Приел съм имената ви като части от себе си! Добър с добрите и зъл със злите!
В името на всички Богове на Бездната, аз повелявам нещата, които казвам да се сбъднат!
Елате и отвърнете на имената си като изпълните моите желания!
О, ЧУЙТЕ ИМЕНАТА и се отзовете незабавно:
Ти славни Кимерис, Ти всемогъщи Самаел, Ти непобедими Хаборир, Ти неизясними Мормо и ти неизразими Бахарес!
Ела, О велико потомство на бездната и се появи! Изгарям мислите си върху пламъците от разгаряща се страст, която съм избрал, набъбваща като пламтящ мехур от слабините ми.
Ще дойде знак от шестата кула на Сатаната, и ще се съедини с огъня отвътре за да задвижи плътта, която призовавам.
Подкрепете го с огън и вода, земя и въздух, за да получа онова, което искам и ми принадлежи!
Шемхамфораш! REGIE SATANAS!
AVE SATANAS! ПРИВЕТ САТАНА!
Втората фигура веднага повтори:
– AVE SATANAS! ПРИВЕТ САТАНА!
Отново в нощта прозвуча тържествен удар на гонг.
Двете фигури останаха със сведени глави известно време в пълно мълчание след което насочиха пенисите си и продължително и шумно уринираха в бокала закрепен между гърдите на джуджето.
Когато той се препълни водачът на церемонията докосна с изпънати пръсти челото, устата и гърдите си и насочи протегната ръка към Юг, произнасяйки гърлено:
– На-же-же-нние! САТАНА – врагът, противникът, обвинителят, Повелителят на Огъня, преизподнята и юга.
После се обърна на Изток и тържествено добави: Из-па-ре-нние! ЛУЦИФЕР – носителят на светлината, просветлението, въздуха, Зорницата и Изтока.
Към Север: Зам-ра-зе-нние! БЕЛИАЛ – без господар, фундаменталността на земята, независимостта и Севера.
И завърши обръщайки се на Запад – На-вод-не-нние! ЛЕВИАТАН – змеят от дълбините, морето и Запада.
В тази сива пустош от камък и дърво, аз надигам своя глас за да ме чуете. Правя знак на Изток и на Запад. На Север и на Юг аз правя знак и възвестявам: смърт на слабите и благополучие за силните!
Потапям показалеца си във воднистата кръв на импотентния спасител и написвам върху изподраното му от тръни чело: ИСТИНСКИЯТ Принц на Злото — Царят на Робите!
Благословени да са силните, защото те ще владеят земята — проклети да са слабите, защото те ще наследят ярема! От центъра на този пентаграм АЗ Призовавам силите на Мрака!
Веднага след края на инвокацията двамата отпиха по шест глътки от еликсирът на живота в бокала на екстаза. По едрият от тях вдигна нагоре робата си, приклекна над погачата върху корема на джуджето и дефекира обилно върху нея, а другия постави в центъра и запалена бяла свещ. После двамата застанали един зад друг целунаха по ред задните си части със скверна целувка, прониквайки дълбоко с език в отвърстието на партньора.
Когато се изправиха водачът на церемонията заби върха на меча в пергамента от нещавена кожа, който съдържаше посланието и го въздигна към олтара, а другия високо и тържествено зачете текста на желанията изписан върху него с кръв:
– 3… 13 … 27… 33… 36… 44… 8… допълнителни – 22… 34.
След което водачът поднесе пергамента върху пламъка на жертвеника и тържествено го изпепели произнасяйки:
– Ела, О велико потомство на бездната и се появи тук и чий желанието ми!
Събрал съм символите си и съм си приготвил украшенията за това, което ще става и образът на моето творение дебне като яростен дракон, очакващ пускането си на свобода.
Видението ще стане реалност и чрез храната на моето жертвоприношение, ъглите на първото измерение ще станат веществото на третото.
Излез в празнотата на нощта и проникни този ум, който откликва на всички твои мисли.
Моят жезъл се забива! Проникващата сила на моята отрова ще унищожи неприкосновеността на онзи ум, който е лишен от страст и както семето избликва, така изпаренията му ще се разпрострат в този замаян мозък, сковавайки го до безпомощност, съгласно волята ми! В името на великия бог Пан, нека тайните ми помисли се внедрят в плътта на онова, която желая! Шемхамфораш! Привет Сатана!
В този тържествен момент жрецът вдигна високо две ръце като пое от помощника си един по един 5 топчести предмета, които положи върху жарта в жертвеника и въздухът в цялото гробище се омириса на печена скара. Жрецът взе обсидиановия меч и с две ръце го заби го в тялото на джуджето като разпори гръдния му кош. После другата фигура изтръгна сърцето му и също го пусна в жертвеника. След което двамата се съвокупиха легнали орално.
Когато се изправиха стъпиха върху надгробния камък пред олтара и държейки заедно картата Таро на Дявола зарецитираха заклинание на Енохов език:
– Napeai Babajehe das berinu vox ooaona larinuji vonupehe doaiime: conisa olalogi oresaha das cahisa afefa. Micama isaro Mada od Lonu-sahi-toxa, das ivaumeda aai Jirosabe. Zodacare od Zodameranu. Odo cicale Qaa! Zodoreje, lape zodiredo Noco Mada, hoathahe Saitan!
Затова задействайте се и се появете! Разкрийте тайнствата на вашето сътворение! Бъдете приятелски настроени към мен, защото аз съм същият! – Истинският почитател на най-върховния и Неизразим Цар на Ада!

Веднага след последните думи някъде в далечината се чу дълго и пискливо козе блеене, придружено от избухване на тъмножълто зарево и мирис на сяра. Гарваните накацали по клоните на околните дървета изведнъж се вдигнаха във въздуха и закръжиха възбудено над гробището.
– ЧУ ЛИ ГО!? – рече едната фигура – Това е знакът!
– Да, Сатан, Баалам и Мамон ще бъдат с нас! – отвърна радостно другата.
– Шемхамфораш! Да живее принца на мрака!
– В името на Сатаната! Този път ще успеем!

Зората бе само бледа ивица сияние на хоризонта. С пълзене Костадин се заизмъква заднишком през храстите и щом се отдалечи на достатъчно разстояние се изправи и побягна към нея в посока на града.

* * *

На следващия ден след ритуала в нощта на Сирни заговезни Ранков и Ваклин още от ранни зори посетиха няколко тотопункта в Бургас и областта и попълниха фишовете. Тегленето на тиража щеше да е в 18 часа и те го проследиха на живо на телевизорчето в канцеларията.

* * *

– Цялата заплата отиде за фишове, и какво? – четворка! Една четворка за 32.75 лв. Не знам как ще изкарам месеца.
– Кво да ти кажа, аз вложих и спестяванията за москвича. Не знам какво по дяволите се обърка.
– Какво, какво? Сигурен ли в ритуала?
– Абсолютно. Следвахме точно описанията в гримоара. Учих текстовете дума по дума почти цяла година.
– Оригинален ли е? Откъде го взе?
– Бях го конфискувал отдавна от едни иманяри и няколко години внимателно го проучвах.
– Значи е заради джуджето. Не трябваше да го броим за цял човек – махна с ръка сержанта.
– Ъ? А за колко?
– Половинка. И какво ще правим сега?
– Какво? Ще изчакаме. За известно време ще бием отбой и всичко отначало.
– Не мисля че града ще понесе още жертви.
– Може да се преместим към Созопол и Бургас. Ще трябва да сменим и модус операнди.
– Какво е модуд операнди?
– Модус операнди – метод на действие.
– Най вероятно да. Толкова удавяния се набиват на очи. Имаш ли идеи?
– Отрова. Инсулинът трудно се доказва. Също и калиевия хлорид – причинява инфаркт и смъртта е неуловима. Ако успеем да намерим талий.
– Харесваше ми да ги давя – въздъхна с наведена глава Ваклин. – Някога наистина бях спасител. Ще ми липсва.
– Спомняш ли си първият път?
– Първото убийство е като първата любов – никога не се забравя.
– Запази го като хоби.
– Да. Знаеш ли какво си мисля?
– Не.
– Докато правим това което правим… Разбираш ли, докато чакаме най добрите си години,., че докато гледаме напред към светлото бъдеще на комунизма, сякаш живота междувременно изтича през пръстите ни както пясък. Докато накрая вместо това дочакаш рак или микроинфаркт и разбереш, че тях ги няма. Настъпил е оня неизбежен момент в който си даваш сметка, че по голямата част от живота е преминала през пръстите ти неусетно. Като че ли докато си гледал към бъдещето то вече е ставало минало. Защото обратимост няма и… какво можеш да направиш?
– Какво ти става, да не си в депресия? Млади сме все още.
– Прав си, извинявай. Яд ме е че така стана. Толкова труд на вятъра.
Ваклин застана на колене и почна да къса и хвърля над главата си един по един фишовете. Двамата милиционери вдигнаха очи и проследиха с поглед как вятъра ги грабва и понася към водите на залива Вромос.
– Не сваляй гарда, следващият път непременно ще успеем – сложи ръка през рамото му лейтенанта.
– Трябва да го направим докато сме още млади, разбираш ли.
Ранков се изправи, погледна към небето и тържествено изрече:
– Обещавам ти, догодина по това време ще бъдем милионери.
– Вярваш ли го?
– Да!
– Можем да опитаме да ме хипнотизираш и да ме изпратиш седмица напред в бъдещето и аз да запиша числата като излязат.
– Не мога да хипнотизирам.
– Сигурно има начин да научим как се прави. Едва ли е толкова сложно като да копаеш гробове.
– Веднъж прочетох в списание Космос, че ако се движиш със скоростта на светлината можеш да се върнеш назад във времето. И да поправиш миналите си грешки. На теория поне де.
– Звучи добре, ама ще ти трябва звездолет или нещо такова.
– Там имаше научна статия за това. Може и да е добра идея.
– Да, но, чувал ли си за „Парадоксът на дядото“?
– Какво е това?
– Парадоксът на дядото: Баща ти се ражда > Ти се раждаш> Създаваш машина на времето > Връщаш се в миналото > Убиваш дядо си > Баща ти не се ражда > Ти не се раждаш > Не създаваш машина на времето > Не попадаш в миналото > Дядо ти е жив > Баща ти се ражда > Ти се раждаш > … Разбираш ли, не става. Ще попаднеш в примка.
– Чакай да помисля…. Обаче: Баща ти се ражда > Ти се раждаш > Създаваш машина на времето > Връщаш се в миналото > Убиваш дядо си и чукаш баба си > Баща ти – който ти е син – се ражда > Ти се раждаш > Създаваш машина и се връщаш в миналото > Пак чукаш баба си > Баща ти се ражда > Ти се раждаш… Видя ли, значи става.
– Не знам, ще го мислим по-натам. Зиг хайл, до утре.
– Зиг Хайл. Нов ден, нов късмет.


СЛЕДВА>>>

Реклами

ЕКСПЕДИЦИЯ ВРОМОС

– Е, всичко е ясно – заключи Ваклин, закривайки със страница от вестник лицето на възрастният плешив мъж, проснат на гръб върху плажната хавлия – Слънчасал е и се е гътнал. Сърцето му не е издържало такова количество бира в тая жега.
Ранков се надвеси да надзърне в чантата до краката на трупа и скептично поклати глава:
– Много малко неща на този свят се смятат за безспорни, Ваклине. Не те съветвам прибързваш заключенията.
– Че що? Случаят не е за нас: няма видими следи от насилие, очевидно както че слънцето изгрява от изток – топлинен удар след препиване.
– Първо искам патоанатома да го види.
– Да, ама не знам къде е. Звънях му, в тях го нямаше, а на работа не му отговаря телефона.
– Изпрати човек да го намери и да го докара.
– Вече изпратих. Не му се мърда в тая жега. Сигурно се е пъхнал да дреме на хлад при камерите в моргата.
– Ще му задреме на него.
Ранков претърси чантичката на покойника и извади от нея сгъваемо японско ветрило, походна отварачка и портфейл с документи на името на Иржи Марек – чешки гражданин, роден 1922 година, от град Бърно ЧССР.
– Е, щом е чужденец, така или иначе се налага аутопсия, няма начин – констатира той.
– Глей колко шишета е обърнал – посочи с пръст Ваклин бутилките бира в касата до главата на трупа – 12, 13, 14… Всичките сам ги е изпил! Има и някакви татуировки по предмишниците. Досега не съм виждал такива. Като първобитни букви.
– Мдаа, татуировките са интересни, това са скандинавски руни. Искам Пърдев да ги снима непременно. Знаеш ли къде е отседнал? – изправи се с пуфтене Ранков и намести фуражка.
– Ей там, в оная каравана, при тополите, дето е в края на залива.
– Бежовата с навеса?
– Аха.
Лейтенанта задържа поглед в оказаната посока и поклати недоволно глава.
– Че е умрял от естествена смърт е ясно, аз друго не разбирам – пристъпи напред сержанта и се опита да покрие слабините на починалия с ново парче вестник, – защо е без гащи? Това ми е чудно.
– Щото е нудист, бе, за това. В тази зона от плажната ивица дето е паркирал се намира заустването на естакадата за флотационен отпадък от мината и има радиоактивно замърсяване. Нищо чудно че се събират нудисти.
– Как не го пипнахме без гащи, докато е още жив да го глобим – затюхка се сержанта. – Нямаше да се налага да се разправяме сега с трупове в тая жега.
– Съмнявам се…
Ранков обходи бавно периметъра около тялото с поглед в пясъка и после вдигна глава да огледа околността. Няколко зяпачи седяха на почтително разстояние на сянка по клоните на дърветата и обсъждаха инцидента.
– Ваклине, искам да събереш сведения за него, в кметството и туристическото бюро. Разпитай и местните в кръчмата.
– Направено е вече, другарю лейтенант, на идване взех показания от продавачките в хранителния и павильона на кафето: тука е от около седмица до десет дни. Казват ходил да изследва пещери и ловял пеперуди. Обикалял с тая чанта като гламав. Някакви птици търсел да снима, или прилепи, така разправят. По цял ден пиел бира, вечер пеел опери и, ами това е всичко.
– Ахъм… Значи орнитолог, така ли?
– Ами, може и да е… Какво е орнитолог?
– Зоолог, ама по птиците.
– Тоест, като бай Мануш.
– Той е ветринар, орнитолога е учен.
– Той и бай Мануш е учил. За ветринар, де.
– Така – завъртя се около оста си Ранков и заслони очи с ръка да огледа хоризонта и пътя към плажа, – първо изчакваме Пърдев, след това влизаме да претърсим караваната и после ще говорим в канцеларията.
Двамата се насочиха към сянката на дърветата, но в този момент в далечината с дрънчене и прекъсващо пърпорене се появи Оазката на патоанатома и те се върнаха при тялото.
Симеон Пърдев спря при зяпачите под рехавата сянка на най-близкото дърво и след като изу белите си медицински налъми и ги замени със сини джапанки с клатушкане се затътри през пясъка. Кожената му чанта и фотоапарата се люлееха и блъскаха в престилката му като при морска буря.
Накрая патоанатома се добра до тях и с мъка изпуфтя:
– Уфф, аман от тия!
– Кои? – огледа се Ваклин.
– Кои?… Намерил кога да умира в тая жега баш на плажа, дето няма и едно листо сянка.
– Е къде да умре? – вдигна рамене сержанта.
– Къде, като хората, в кревата.
– Здравейте, докторе – подаде му ръка Ранков и му помогна да отплете и свали ремъка на чантата.
– Мараба – изсумтя под нос медика.
– Кво, става, някоя пациентка ли те задържа?
Доктора само го изгледа мръсно без да отговори и кимна към трупа:
– Ъ, къв е тоя?
– Турист. Чех някакъв. И ние току що идваме. Намерили го преди час и нещо учителките с децата от забавачницата, докато провеждали урок на открито по родинознание.
– Браво на него. Запознал ги е с Родината.
Лейтенанта махна с ръка сякаш искаше да каже „ такъв им бил късмета“ и добави:
– Докторе, имам молба: да подходиш по внимателно от обичайно при аутопсията – удебели глас Ранков за да внуши впечатление за сериозност. – Все пак става дума за чужд гражданин. Не искам усложнения и изненади.
Патоанатома дори не си направи труд да огледа тялото, а само отмести с крак вестника от главата на покойника и хвърли бегъл поглед:
– Бе кво не ти е ясно, Ранков, с това червено като варено цвекло лице – умрял е от топлинен стрес. Хипертермия. Ако съдя по годините е имал и сърдечносъдови проблеми. От температурите циркулацията на кръвта се ускорява и помпата не издържа. В комбинация с алкохол – сигурна дехидратация. Знаеш ли колко такива съм виждал.
– Кога е настъпила смъртта?
– Съдейки по… – патоанатома притисна с крак мускула на рамото на мъртвия, задържа и бързо го отдръпна, – липсата на трупно вкочаняване и атмосферните условия – рано през нощта.
– Преди или след полунощ?
– Около.
– Все пак?
– Еми ориентировъчно – един.
– Ваклине, потърси свидетели. Някой можа да е бил наоколо.
– Ми няма следи в пясъка, само някакво куче е обикаляло да души.
– Следвай процедурата.
– Слушам. Аз такова, чудя се тогава, защо е бил гол посред нощ, като не се е пекъл? – обади се пак Ваклин. – Нали е нямало слънце. Или понеже е нудист и нощем не обуват гащи?
– Офф, все тая – отегчено махна с ръка доктора, – пиянска работа. Сигурно ще има поне 2-3 промила спирт в кръвта.
– Добре, дигай го сега, но все пак искам да потърсиш признаци за причинена смърт – разпореди Ранков.
– Това защо?
– Изпълнявай.
Пърдев уморено кимна и двамата с Ваклин претъркаляха тялото по корем върху носилката и го помъкнаха с краката напред в посока на Оазката на съдебна медицина.
– Не можа ли да спреш по-далеч – изпъшка сержанта и се запрепъва в пясъка.
– Да виждаш наоколо сянка. ? – изсумтя през рамо доктора. – За пет минути кабината става на фурна. Можеш да пържиш яйца на ламарината.
– Имаш ли?
– Какво?
– Яйца. Да чукнем по едно, че прегладнях нещо.
– Идиот!
Двамата избутаха с усилие носилката в каросерията. Ваклин остана отзад при тялото, а Ранков се качи в кабината и доктора подкара в посока караваната на потърпевшия. Щом стигнаха до нея милиционерите слязоха и Оазката обърна и се насочи към селото.
– Докторе, снимай му татуировките – извика след нея лейтенанта и една ръка със стърчащ среден пръст му даде знак, че са го чули.
Щом пърпоренето заглъхна Ваклин хвана лейтенанта за лакътя:
– Какво беше това с аутопсията?
– Дай да огледаме караваната, после ще ти обяснявам – освободи ръка Ранков.
– Кажи де – дръпна го пак Ваклин.
– Имам подозрения, че смъртта на тоя чех не е естествена.
– Защо? – заинати се сержанта – Умрял си е човека, дошло му е времето. Случва се. Не му е издържало сърцето на пиенето в тая жега. И според доктора всичко е ясно и трябва само да уведомим Бургас.
– Заеби го доктора.
– Защо?
– Защото… Ще изчакаме заключението, но отсега съм готов да се басирам с теб на две заплати, че става дума за убийство.
– Стига бе! Как така?
– Като излезе резултата ще ти кажа. Работата може да се окаже сериозна.
– Щом мислиш, че е убийство тогава не трябва ли да фиксираме периметъра около местопрестъплението и да потърсим веществени доказателства?
– Нямаме повече работа там.
– Защо?
– Защото няма да намерим. В канцеларията ще ти обясня.
– Добре де – не мирясваше сержанта, – на кой може да му е дотрябвало да убива някакъв чешки нудист във Вромос? Щом викаш, че може и да има нещо съмнително.
Лейтенант Ранков рязко извърна лице към помощника си и ясно произнесе:
– Хитлер.
– Койй!?
– Адолф… Хитлер.
– Онзи Хитлер? Фюрера?
– Именно.
– И защо му е било?
Лейтенанта тихо пое въздух през зъби преди да отговори:
– Защото съм сигурен, че вече съм виждал този човек. Но тогава беше с друго име.

* * *

Караваната на покойника беше светлобежова на цвят, с дължина 4 и половина метра, оборудвана с хидравлични крака и брезентов навес, разпънат като импровизиран форселт към плажа и беше прикачена с теглич към съвсем нов Вартбург 353 De Luxe. Жалузите на алуминиевите щори бяха спуснати и вътре не се виждаше нищо.
– Носиш ли отверка? – попита Ранков с крак върху степенката на стълбичката след като опипа дръжката на вратата.
– Отверка? Не. Имам ножче с пиличка.
– Дай го.
Лейтенанта вкара острието в секрета на бравата и завъртя с натиск наляво надясно. После удари няколко пъти с длан по ръкохватката на ножчето и пак натегна настрани. Пак удари и секрета поддаде. Той хлъзна острието в жлеба и отмести езика, дръпна дръжката и вратата се отвори навън.
Двамата служители на реда проникнаха в задушното като манерка помещение, призрачно осветено само от затъмнен илюминатор на тавана.
Оставиха вратата отворена докрай да влиза светлина и първото което видяха беше дълга редица прилепи овесени на пръчка край насрещната стена. Ваклин хлъцна и понечи да се дръпне обратно, но Ранков го хвана през кръста:
– Спокойно, препарирани са, не хапят.
– Абе, изкарах си акъла… Ама тоя верно бил ормито… лок.
– Или много иска да го мислят за такъв. Давай да я претърсваме тая хралупа – хладнокръвно произнесе Ранков. – Уфф, направо не се диша.
Ваклин вдигна една по една щорите.
Караваната беше оборудвана луксозно: две помещения преградени със завеса с азиатски орнаменти, облицовани с ламперия имитация на планински бор,, плюс преход с мокро и кухненско помещение – бокс с газов котлон и емаилирана мивка със закачено над нея метално огледало и пластмасов бидон – резервоар за вода, Дневна-спалня със сгъваемо легло от две разтегателни диванчета и подвижна масичка върху която имаше пепелник, преполовен оцетник и книга за живота на прилепите. Люкът на тавана беше оставен леко отворен, но въпреки това вонята на застояли птичи изпражнения твърде силна. По люковете на прозорците имаше комарници и перденца. Печка за отопление на газ, хладилно шкафче, лунички за четене свързани с акумулатор, при вратата на пода килимче изтривалка и няколко овчи кожи за стъпване по тях. Възглавнички с тибетски религиозни мотиви бяха нахвърляни по меката мебел и окачени по стените, заедно с декоративни камбанки в източен стил.
Имаше и висящо от тавана велосипедно колело, но без велосипед.
– Ама бива си я караванката – огледа се с възторг сержанта, – де да имах и аз една такава. – и завистливо въздъхна.
– Какво щеше да правиш? – ухили се Ранков. – Да водиш мадамите от плажа право в нея.
– Ми много ясно. И да си пека миди отпред на тенекия. Можем да…
– Мечтите после, айде, залавяй се за работа. Почваме подробен оглед, ако трябва ще я развинтим до болтчета.
– Слушам.
– Огледай за негови лични вещи из багажа – разпредели задачите лейтенанта. – Аз ще се поровя в шкафовете.
Първото странно нещо, което забелязаха беше нахапано парче кашкавал пане върху кухненският бокс със следи от червило по него.
– Женско присъствие – отбеляза лейтенанта.
– Уфф, ама как ми се доядоха кренвирши – почти изпъшка Ваклин. – Сутринта не можах да закуся. Я, тука имало хладилник!
– Отваряй да го проверим.
Сержанта с ентусиазъм изпълни нареждането. Вътре имаше само 5 – 6 бутилки бира с козя глава на етикета, салам и две консерви.
– Хубава е чешката бира, – отбеляза Ранков, – не е като нашата. Да вземем да я опитаме, а?
– Ми що не.
Двамата си отвориха по бутилка и се заоглеждаха с шишетата в ръка.
– Ау помириши само тия колбаси – не се отлепяше от хладилника Ваклин. Добре се хранят тия чехи, не само бирата им е хубава.
– Добре де, взимаме ги да не се развалят, че всичко ще се умирише. Сложи ги при другите неща и продължавай да претърсваш.
Сержанта лакомо загриза салама и заразбутва с крак разни предмети и сандъчета из дневната.
На различни места из помещенията намериха подводна апаратура за гмуркане и карти на крайбрежието – подводен шелф и брегова ивица. Списания по подводна археология, списания с изгледи от Хималаите, кутия за шах, самурайски меч и под матрака плик със 7000 крони.
– Много пари ли са това!? – зарадва се Ваклин.
– От де да знам. Дай ги тука.
Ваклин с неохота изпълни нареждането. После клекна и извади кутия за обувки изпод канапето. Махна капака и вътре откри 4 чифта вълнени чорапи.
– Хм, вълнени чорапи. Е за какво са му дебели вълнени чорапи в тия жеги?
– Интересно, поредната загадка – посред лято с вълнени чорапи? Обаче забелязваш ли нещо, – завъртя врат Ранков – няма никакви обувки.
– … Може да са му ги откраднали? – предположи сержанта.
– Едва ли. Кой ще остави вентилатор и газово котлонче с бутилка и ще вземе само някакви обувки? А и нямаше следи от взлом… преди да дойдем.
– Абе ти като каза вентилатор… На него вече няма да му трябва… А на нас може да ни свърши хубава работа в тия жеги. За канцеларията… Грях е да го оставим някой да го свие.
– Мм, даа, прав си – кимна Ранков.
– Нали?
– Ама ти ще го носиш.
– Няма проблем.
– Бе то и котлончето не е лошо… Я го добави към веществените доказателства. Може и да се окаже улика.
Ваклин отдели вентилатора и газовото котлонче настрани и после ги пъхна в хладилника при салама плюс останалите бири:
– Да не се стоплят бирите – отговори на учудения поглед на колегата си.
Ранков порови в чекмеджетата под кухненския шкаф и извади от там дамски несесер и три шишенца лак за нокти.
– Значи все пак има и жена – заключи Ваклин.
– Не виждам никакви следи от жена да има тука. Освен тия работи.
– Тогава на кого са?
– … Еба ли му майката?
Ваклин допи бирата и се насочи към спалнята.
– Я виж, виж! – извика той като обърна и изтърси един туристически сак с презрамки от който изпадна тънък куп документи и тетрадки.
Двамата милиционери ги занесоха на масата да ги прегледат. Документите бяха на чужд език и съдържаха различни снимки, факсимилета и отделни страници с печати.
– Какво пише? – надвеси се над тях Ваклин. – Това на чешки ли е?
– Не знам, но май споменават Хитлер – вторачи се в страниците Ранков. – Ето тук, най горе. Сложи ги отделно. После ще ги занесем за превод.
– На кой?
– Ъ. Не знам още. Все ще намерим.
Сержанта събра документите и ги напъха в кутията за обувки след като изхвърли четирите чифта вълнени чорапи.
Лейтенанта внимателно провери ламперията на стените и разви луничките за осветление. После премина към тапицерията на мебелировката порейки я с ножче.
– Абе, къде сере тоя? – сети се сержанта и повдигна сгъваемото канапе да огледа под него. – Не виждам кенеф.
Ранков го чукна леко с показалец по главата:
– Където си иска. На теферич в храстите.
– А, да. И аз пък. Ние, такова, нали вече не сме с външен кенеф. Откак победи социализма.
– Ограничи разсъжденията да не пропуснеш нещо и претърсвай.
В ъгъла в най-задната част на караваната до панорамния прозорец Ваклин се натъкна на висящ от тавана предмет с овална форма покрит с плажна хавлия. Оказа се празен кафез застлан с вестник оклепан със сантиметър курешки. Показа го на Ранков:
– Виж, тоя мъкне и кафез.
– Има ли вътре пиле?
– Ми не… Я чакай, сетих се нещо: в един от разказите за Шерлок Холмс имаше скрити документи в кафез с двойно дъно. Дай да го проверим.
Двамата трескаво го разглобиха и наистина намериха под под двойното дъно на пода плик с документи:
– Я, видя ли, казах ли ти! – с гордост в гласа обяви находката сержанта и с треперещи от вълнение ръце ги разопакова и разгърна:
– Обаче не са документи, това са някакви… любовни списания… – облещи се той. – Ама то тука почти няма жени… Даже май, хич няма никакви жени… Е кого любят тия!… ! А! А! А! Ама тоя има и гърди!
– Кво видя? Дай тука.
– Леле! Какво е това бе, за пръв път виждам секс списания без жени! Тия нудисти били…
Ранков ги издърпа от ръцете му и ги разлисти:
– Ама и ти си умен като оня Уотсън, бе Ваклине. Това се нарича со-до-мия – западна пропаганда за развращаване на обществото, насочена към първично удовлетворяване на животинските инстинкти и деградация на семейството с цел морално разложение на личността и формиране на неправилна и лъжлива представа за половата дейност. Освен това предизвиква зависимост и психически разтройства, така че стой далеч от тях. Ще ги взема за да ги унищожа. Дай да ги сложим при иззетите материали. Ще ги проуча вкъщи. Ама ги завий в нещо да не се гледат.
– То и аз мога да ги унищожа.
– Изпълнявай!
Ваклин с неудоволствие му предаде вражеската пропаганда.
– Тц, тц! Е добре де, те чехите не са ли като нас, от социалистическия лагер? Защо да ни развращават?
– Чехите да. Но този не е чех.
– А, не е ли? А какъв тогава?
– В канцеларията ще ти обясня.
Ранков направи последен бърз оглед и разпореди:
– Взимай документацията и веществените доказателства и тръгваме. После ще се върнем да запечатаме обекта, че не нося нищо.
Сержанта изпразни един сак с дрехи и сложи вътре бирите, салама и котлона и стисна под мишница вентилаторчето.
– Кабела да не забравиш – подсети го Ранков и пъхна списанията в кутията с документи.
– Няма. Леле, колко път има да бием пеша в тая жега…
Ваклин тръсна пепелта от цигарата си над кошчето за отпадъци и не забеляза как огънчето и падна в него.

* * *

Когато най-сетне стигнаха до управлението двамата бяха плувнали в пот, така че си запариха грузински чай на котлона. Седнаха на бюрото и го сипаха в порцеланови чаши. Докато чакаха течността да изстине Ранков прибра документите от караваната на чеха, нагласи трофейния вентилатор, превъртя секрета на вратата на канцеларията, затвори прозорците и пусна радиото. Накрая отпи от течността с посръбване и наруши мълчанието:
– Слушай ме сега внимателно, Ваклине. Преди години, ти не беше постъпил в органите още, на Вромос се запознах с един руснак, другарят Алексей Дмитриевич Капустин. Един такъв, абе светъл, рус със сини очи и големи увиснали торбички. Хем симпатичен, хем противен едновременно. Не помня как се заприказвахме, но сега си мисля, че не е било случайно. Отначало той просто минаваше вечер на чашка в кръчмата, а после почна да подпитва това онова, разправяше, че търсел в околността обитаеми пещери за палеонтологически разкопки. Обаче като са се посближихме сподели с мен истината като на колега: че офицер от службите за контрашпионаж на „СМЕРШ“ и е дошъл тук със специална задача.
– СМЕРШ? Кво е това?
– Съкратено от Смърт за Шпионите. Тайна разузнавателна служба към КГБ.
– И ти му повярва?
– Показа ми карта. Абе смееш ли да не вярваш като прочетеш Москва.
– А да де, ама…
– Не ме прекъсвай. И този капитан Капустин ме информира, че се интересува от един немски турист – алпинист и фотограф, който е на почивка тук и ме посвети в мисията си: да следи този Хейнрих, някакъв авантюрист, Халер или Галер, който уж бил покорил връх Нанга Парбат и през войната дълго време обикалял из Тибет и Индия. Предполагаше се, че може да е бивш есесовец от щурмовите отряди „кафявите ризи“. Беше отседнал в Созопол с годеницата си, 20 години по млада от него норвежка и двамата обикаляха с колелета из тоя край. С Капустин започнахме да водим наблюдение заедно. Но този Хенрих не правеше нищо особено, освен секс с жена си, даже не ходеше да се катери. Мотаеше се покрай рибарите, пушеше един много смрадлив тютюн с луличка, наливаше се с бира и все обикаляше да снима. Целта ни беше да го напием за да му докопаме фотоапарата, но така и не успяхме заради езиковата бариера. Но жена му да ти кажа си я биваше. Една такава с, абе – и тя нудистка… – унесе се в спомени лейтенанта, но се сепна – Така че той си тръгна, а след него и Капустин.
Ранков отпи от чая, нагласи струята на вентилатора да духа право към него и направи многозначителна пауза:
– И сега, слушай ме Ваклине, тук става интересно: няколко години по-късно същият този Хейнрих отново е във Вромос, този път под друго име, като чешки гражданин… и е мъртъв.
– Какво? – надигна се възбудено Ваклин. – Онзи нудиста? Сигурен ли си че е той?
– 100%. Татуировките му – много добре си ги спомням, направиха ми впечатление. А и на вид не се е промени изобщо. Само тогава беше с повече коса и рунтави бакенбарди като на оня певец Енгелбът Хъмпърдинг. Но може и да е било дегизировка. Наблюдавахме го почти месец и добре го помня.
– Кой е Енделбърд Хъмпиринг?
– Един пискливец, дето бившата ми жена беше луда по него.
– Аха.
– Тя за това и се ожени за мен, смяташе, че в профил доста му приличам, ама като разбра че по служебни причини не мога да си пусна като бакенбарди ме напусна. Е тоя немец Хайнрих беше с такива.
– Леле, направо настръхнах. И какво стана после?
– Какво. Като му слушах приказките на тоя Капустин за СМЕРШ и тайни шпиони реших, че са пълни небивалици, защото не бях виждал дотогава човек да поглъща такива количества водка на гладно за закуска. Пък ти знаеш тука кви пияндурници има. Ама му уйдисвах на акъла, щото… абе за всеки случай. В името на българо съветската дружба. И като се напиеше съвсем нашия ядеше чаши. Не знам, такова ли им е в Москва мезето, или не знаеше какво прави, ама… Обаче историите му бяха увлекателни и аз ги слушах. Един път даже спомена за някакъв пилот на Хитлер и съкровище в потънала нацистка подводница до Вромос, уж и преводача на цар Борис бил замесен. Абе пиянски небивалици, ама интересни. И накрая като си тръгна така се напи, че си забрави куфара.
– Стига бе! Ебати и шпионина.
– Много пият братушките! Помня го как все се мъкнеше с една чантичка хюмнетка, и на плажа не се разделяше с нея, ама на тръгване така се наряза, че си забрави чемодана на перона.
– Кой перон?
– Бургаския. Качих го на Зила на рибното да го откара, а той пееше така: „Чемодаан, вокзаал, Маскваа!“, чемодан значи куфар. За късмет от транспортна милиция го намерили преди да го откраднат и го предали в багажното за съхранение, а от там по адресна регистрация жепето ми го доставиха на мен. Тогава не му придадох значение, но го складирах из мазето и после съвсем забравих за него.
– Не погледна ли какво има вътре?
– Е, хвърлих едно око: бельо, водка, туршия, някакви книги, документи, но не ми се занимаваше да ги чета на руски. И фотографии, портрети на различни хора. Викам, ако пак се появи ще му ги дам и толкова. Даже му писах, но така и не получих отговор. Но в светлината на новите събития мисля, че се налага да погледнем. Само да се сетя къде го забутах…
– Значи е при теб?
– Да. Някъде из мазата.
– Трябва да го отворим.
– Точно това ще направим. Да видим какво има вътре.
Двамата едновременно станаха и се насочиха към вратата.
– Пазиш ли му адреса? – сети се сержанта.
– На кой?
– На тоя, руснака, Капустин?
– Не, загубих го.
– Те в Москва може и да са го разстреляли – замисли се с ръка на дръжката Ваклин.
– Него ли? За какво?
– Ми щом е шпионин – че е загубил куфара. Ако е съдържал нещо секртетно.
– … Може. Ще разберем. Давай към вкъщи.

* * *

До мазата на Ранков се стигаше по буренясала пътека в двора, покрай задната фасада на къщата, откъм сутерен с преграден с покрит с дъски и ламарина проход на нивото на земята. Лейтенанта с труд отвинти болтовете на резето на шахтата, защото не намери ключ за катинара. Двамата вдигнаха капаците и един зад друг се спуснаха по стръмните неравни стъпала, водещи към полуподземния етаж на избата, осветявайки пътя си с петромаксова лампа с пукнато стъкло на цилиндъра. Кихайки, предпазливо навлязоха в приземното помещение пропито с просмукала се през стените влага и обрасло с плесени и мухъл.
На паянтови дървени рафтове покрай стените бяха наредени купища прашни буркани, ръждясали кутии, пластмасови бидончета, варели, сандъчета и всякакви вече неизползваеми битови вещи с разнообразно предназначение, маскирани под дебел слой паяжини.
– Внимавай, може да има плъхове! – предупреди Ранков.
Закачиха фенера на пирон забит в централната греда на тавана и огледа започна:
– А, ей къде ми била валдхордната! – зарадва се той като се спъна в голям обшит с нацепена кожа калъф, който се разпадна и през него проблесна нащърбена месингова фуния.
– Не знаех, че свириш на… това – с уважение отбеляза Ваклин.
– А, не, като чавдарче наште ме записаха в духовата музика, ама аз я скрих и казах че са ми я откраднали цигани.
– Аа.
– Още помня как ме биха и ходихме да я търсим на вторични.
– Абе, да нямаш и ракия тука? – поинтересува се сержанта.
– Не знам. Може и да имам. Не съм слизал бая време.
– Ако намерим ще… Я, това не е ли куфар? – посочи Ваклин към тъмен правоъгълен предмет обшит с алуминиеви лайсни на най-горния рафт на стелажа пред него.
– Май да. Той е. Внимателно, чакай.
Ранков дотътри едно буре и сержанта се покачи на колене отгоре му.
Внимателно издърпа и свали куфара на Капустин заедно с още 5 килограма прах и няколко празни буркана, които гръмко се разбиха в краката им.
– Дай го тука.
Поставиха куфара върху пале под светлината на фенера и щракнаха закопчалките. Вътре беше пълно с вещи над които се виждаше застлан вестник „Комсомольская правда“, затиснат под олющена матрьошка.
– Да, този е. Хващай отсам.
Двамата заедно подхванаха куфара, защото дръжката му се откъсна и го изнесоха по стълбите навън.
– Това значи е чемър… как беше тая дума? – опита се да си спомни Ваклин.
– Чемадан.
– Добре че знаеш руски – с уважение отбеляза той.
– Ъъ, абе бях отличник, ама малко съм го позабравил.
След като позабърсаха с парцали куфара двамата милиционери го внесоха в къщата и го поставиха върху кръглата кухненската маса разположена до прозореца в ъгъла между две Ге образни диванчета.
– Та-даам! Часът на истината – вдигна капака Ранков и посегна към матрьошката отгоре.
– Чакай! Не я барай! – спря го Ваклин като го сграбчи за ръката. – Ами ако има бомба?
– Къде?
– В това. Тая кукла. Ако я развием и вътре има граната?
– Ъ? Че защо?
– Не знам. Нали този бил шпионин. Може да е заложил взрив за унищожение. Ти преди отваря ли я?
– Ъмм… не помня. Обаче май е тежка…
Ранков бавно отдръпна длан и инстинктивно направи крачка назад от масата:
– Ъм, добре де, сложи я в празния варел на двора и после ще я мислим. Или ще я подарим на някой. Нека децата се радват.
Сержанта нервно примлясна с уста и се зачеса:
– Ъ, не знам къде ти е варела?
– Точно зад нужника. Заобиколи и ще го видиш.
Ваклин с нежелание изнесе с две ръце матрьошката, стъпвайки внимателно на пръсти, сякаш носеше пълна чиния супа и се стараеше да не я разлее и след минута запотен от напрежение се върна.
– Така, сега, да видим – Ранков дръпна вестника и го захвърли. Отдолу се показаха чифт наполеонки, после бели парадни ръкавици и увит в долни гащи мичмански кортик с метална корда, украсен с дъбови орнаменти – вензел и гравиран надпис „На абордаж“ , а също и малка червена кутийка с орден „Свети Георги“ за проявена храброст.
– Какво е това? Медал ли? – попипа го с възхищение сержанта, докосвайки с палец назъбените кръстовидни форми стърчащи от него.
– Орден – поправи го Ранков. – Високо държавно отличие, носител на специални привилегии. Медала се дава за заслуги в областта на спорта. Този е с мечове, значи за храброст.
– Ама пак не схванах разликата.
– Ами медала е по скоро като сувенир. Ордена е изключителна държавна почест и го дава генералния секретар. Даже не го дава, а го връчва.
– И този Капустин е герой на СССР, така ли? Щом има такъв орден.
– Да, ако е негов. Разправяше че е участвал в разследване по заповед на самия Брежнев и ръководил партизански операции зад вражеската линия. Така че, може и да е, макар че не ми приличаше на голям герой.
– Абе то вида лъже.
Докато Ранков обясняваше двамата внимателно заизваждаха едно по едно нещата от куфара, подреждаха ги по дивана, подавайки си ги един на друг.
– И какво още ти каза за Черноморец? – попита Ваклин изследвайки здравината на тапата на една бутилка водка „Столичная“ увита в кафява амбалажна хартия.
– Че СМЕРШ е служба на контрашпионажа, която основно се занимава с противодействие на външния шпионаж, разобличаване и залавяне на вражески агенти на чужда територия и такива работи. С една дума – неутрализират ги без съд и присъда. И се предполага, че тук също се крият такива.
– Значи този Хайнрих, когото сте следили със сигурност е бил враг, така ли?.
– Изменник, саботьор, шпионин, конспиратор, дезертьор, като цяло предател и престъпен елемент. Със завършването на войната – обясни Капустин, – на СМЕРШ се пада задачата да издири Хитлер и другите главни нацисти, като по възможност трябва да се пленят живи, ако са още живи. Предполагам, че това е била целта му. Вероятно този тип по някакъв начин е бил свързан с нацисткото командване и лично фюрера.
– Интересно, какво може да е правил тук?
– Каквото и да е не е било нещо хубаво. Не е бил на почивка.
Едно по едно от куфара се появиха будилник „Заря-Восток“, туристически транзистор „Спутник“, два празни пълнителя за Валтер ППК, театрален бинокъл, връзка ключове, универсален шперц, фалшиви мустаци, перука, буркан трушия „Болгарский перец“, както и няколко мускалчета розово масло-фолклорни сувенири и около килограм тютюн Махорка.
– Значи излиза, че може да е имало фашисти в Черноморец? 40 години след края на войната? Че кво ще дирят тук?
– Не знам, но това което каза, доколкото си спомням е, че личния пилот на фюрера в началото на май 45-тя е излетял в източна посока, вероятно към България, като на борда му са били главатаря на нацистка Германия, както и личния му секретар Борман и шефа на гестапо Мюлер и жената на Хитлер Ева Браун. И че СМЕРШ издирват потънала немска подводница в Черно море. А също и че според данни на разузнаването Хитлер е имал само един тестис.
– Стига бе! Как така един тестис? По рождение или?
– Не знам, ама така каза: „Знаеш ли – вика – че фюрера е бил едномъд?“
– Ти ме гръмна! Този или е бил пиян или наистина е голям шпионин.
– Тяхното контраразузнаване не си поплюва.
Ранков извади от куфара и сложи на масата няколко овързани с канап папки пълни с пожълтели от времето документи, а до тях кутийка диапозитиви, кутия с медицински боекомплект за първа помощ, още няколко вида различни служебни карти със снимката на смръщения Капустин и закачен на верижка за врат военен метален жетон изработен от легиран волфрам с гравиран войскови номер.
После разчисти кухненската софа и нареди папките и документите в редица върху нея. Сряза канапа, отгърна първата и пред тях се появиха множество портрети на издирвани нацисти, Ева и Хитлер разхождащи два ризеншнауцера, както и хора с военни униформи със свастики и различни други отличителни знаци на ръкавите.
В следващата папка откриха карта на българската част на Черно море и крайбрежието с отбелязани местности и пещери и гранични съоръжения.
Другите папки съдържаха чертежи и още портрети на различни хора, някой от които бяха нарисувани на ръка за да изглеждат състарени, а други бяха преснимани.
Ранков взе един лист и смръщи чело докато се взираше в гъсто изписаната на ръка страница.
– Какво пише там? – поинтересува се Ваклин.
– Пише… отчет – засрича лейтенанта. – Тоест доклад някакъв…
Оперативный отчет.
От /звания, имени, должности/ – не се чете
До /звания, имени должности/ – не се чете
Касательно: : Генрих Г. Халлер: ………
Данные. Предположения: …
Не мога да го разбера – отказа се той.
– И аз нищо не схващам – зачуди се Ваклин. – Да не е шифровано?
– Не, на руски е.
– Е ти нали го знаеш.
– Да, ама, бе напоследък съм го позабравил.
Ранков хвана и отвори следващата папка. В нея присъстваха списък с имената и портретите на различни нацистки водачи с вероятния им изменен вид в период от 30 години. Плешив и без мустаци Хитлер изглеждаше като добродушен чичко градинар взиращ се в пейзажа през заоблените си нерамкирани очила. Веждите му бяха бухнали и бели, а носът удължен и сбърчен сякаш се канеше да кихне.
– Кви са тия? – попита Ваклин.
– Това са издирвани нацисти, рисувани със специална техника за състаряване за да се добие представа за настоящия им външен вид в случай, че са още живи.
– Аха, много хитро – Ваклин запрелиства снимките в албума и заби очи в една от тях. – Я чакай! Тоя…
– Какво? – посегна към нея Ранков.
– Бе прилича ми на някой, ама… не знам откъде?
Лейтенанта разгледа снимката, сви рамене и му я върна:
– Откъде? То и за мен казват, че приличам на Ален Делон, ама не съм. Много хора просто си приличат.
– Не знам, познат ми изглежда, сякаш съвсем наскоро съм го виждал.
– Кой знае, малко ли филми дават за войната, По два на вечер,
– Прав си, дават – умисли се сержанта. – Мога ли да я взема?
– Защо ти е?
– Ми ако се сетя нещо…щото, върти из ума, ама…
– Не става, това са секретни материали, не могат да напускат хранилището.
– Кое хранилище – огледа се из кухнята Ваклин.
– Това – Ранков подравни снимките в папката, събра една по една останалите на куп и ги прибра в празния неработещ хладилник.
– Така, – плесна с длани той – сега трябва да намерим кой да ни помогне с превода.
Ваклин веднага се захили до ушите:
– Ми кой, твоята ухажорка – другарката директорка Кларинела Кумчева.
– Кво!? А не-не-не-не-не.
– Ти можеш ли – не можеш. Значи…
– Никой ли друг не знае руски?
– Никой доверен.
– Ама хич не ми се ще. Не мога да е трая тая Салмонела с нейните фасони!
– Ще се прежалиш. Няма начин.
– Уфф. Добре де, ще и се обадя.
– Така де, кво толкова. Няма да те изяде. То и на чешки има, а чешкия е славянски, може да го знае.
Ранков пак забърника в куфара. От подплатата в джоба на капака извади метална цилиндрична кутийка на винт с ампула и до нея листовка с инструкция за употреба. Гнездата в кутийката бяха две и една ампула липсваше.
Лейтенанта я разгледа и внимателно я постави отделно от другите неща.
– Цианкалий – понижи глас той. – Тия ампули винаги са в комплект по две. Запознат съм с тоя метод от школата. Едната се зашива в яката, а другата в ръкава. Гълташ ги ако те залови врага.
Сержанта се почеса по тила:
– Ми лятото като си по фланелка?
Ранков се опита да си спомни:
– Слагаш ги в цигара и в кутията. Но, виж, едната липсва.
Ваклин пак се почеса и поклати глава:
– Ми щом викаш, че много пиел и ядял стъкла, ако я е глътнал по погрешка, може и никога да не го видим?
Лейтенанта се втренчи в лицето му сякаш го виждаше за първи път и след дълга пауза, изпълнена с ровичкане в ухото произнесе:
– Утре се обади се на Кумчева и и кажи, че я викам.
– Да и напиша ли призовка?
– Не бе, просто я покани по телефона.
– Как, като на среща?
– А куршум между очите искаш ли?
– Съвсем не!
– Щото може и да не те питам.
После двамата подредиха нещата обратно в куфара на Капустин и го набутаха под миндера, където бяха документите от караваната на чеха.

* * *

На следващия ден първото което направи Ваклин е да се обади на директорката Кумчева и да я покани в канцеларията. Тя сякаш се зарадва и обеща още следобед през голямото междучасие да мине.
– Като стана дума, не знаех, че си бил женен – отбеляза Ваклин. – Може би пак ти е време?
– Бях, някога, ама сега съм вдовец и ми е добре – тръсна глава Ранков.
– Ъ? Как така?
– Дълга история. Друг път ще ти я разправям.
– А тя как почина, ако не е тайна – полюбопитства сержанта.
– Уби я пеликан.
– Какво я уби. пеликан?
– Ахъ. Прелиташе близо до нея, блъсна я въздушното течение и падна от висока скала.
– Кво? Че откъде се е взел?
– Не знам. Може да е избягал от зоопарка. А може и да беше чапла?
– Тц, тц, тц, моите съболезнования.
– Няма нищо – сви рамене Ранков сякаш искаше да каже „такъв и бил късмета“ и се прозя отегчено.
Телефонът задрънча, той грабна със замах слушалката и шътна към Ваклин:
– Това сигурно е д-р Смърт?
– Кой?
– Пърдев.
Гласът от другия край на линията извести с прокашляне:
– Ало, Симеон съм.
– Койй? Кой Симеон? – проточи Ранков.
– Симеон… Пъ, патоанатома.
– Ааа, ти ли си, докладвай.
– Ало? Лошо те чувам.
– Какво става, докторе, как е пациента? – премина в делови режим лейтенанта.
– Все така мъртъв.
– Нещо интересно?
– И да и не: има мозъчен отток, което е характерно за смърт при хипертермия, но и още нещо.
– Като какво?
– Не казвам, че си, но може и да излезеш прав. Имам известни подозрения за използване на химично вещество причиняващо инфаркт. Но нищо не мога да потвърдя без лабораторен анализ.
– Хм, колко % са тия съмнения?
– 51 на 49 за предумишлено убийство.
– Какво вещество?
– Вероятно от типа на „Неуловима смърт“, тоест E508 – Калиев хлорид (Potassium chloride) KclO_{3 .}
– Пърдев, обясни човешки.
– Ами бяло вещество с кристална структура без характерен мирис. Има естествен произход. В природата може да се срещне в някой минерали като карналит и силвинит. Вкусът му е изразено солен, така че не се усеща в ястия и се разтваря добре във вода. Използва се като добавка в хранително-вкусовата промишленост за стабилизатор. Калиевите йони може да намалят честотата на сърдечните контракции. В малки дози разширява коронарните съдове, а при големи, обратното – свива ги и сърцето не издържа. Но както казах трябва да изпратя проби за потвърждение и пак не е сигурно дали ще бъде установено.
– Слушай, Симо, направи ми услуга: не се занимавай, пиши смъртта по естествени причини. За теб е все тая, а умрелия си е умрял. Не искам да си имам разправии с посолства.
– Няма да е трудно и без това е почти недоказуемо без специален токсикологичен анализ.
– Чудесно. Значи се разбрахме?
– Да, чешкият гражданин е получил инфаркт вследствие злоупотреба с алкохол и слънчево прегряване. Случаят е закрит и ти си лягаш на спокойствие.
– Идеално.
– Обаче, знаеш ли на какво се натъкнах като му отворих черепа? – лукаво изви глас патоанатома.
– Казвай, да не съм ти Ванга.
– Идеално оформено ромбовидно отвърстие в горната част на челния лоб точно под линията на косата, с форма на симетричен ромб със страни от сантиметър и половина.
– Ти пък! Какво може да значи това?
– Не знам, никога не съм виждал нещо подобно.
– Може ли да е някаква травма? Ако се е фраснал в нещо остро и ръбесто, докато гони трамвая?
– Напълно изключено. Това е акуратна трепанация направена по хирургичен път, преди много, бих казал минимум 20 години. И отвора е покрит с пластина от медицинска сплав, каквато не съм срещал.
– Хм. Да го еба! … Добре, трай си по въпроса. Не е нужно да го споменаваш.
– Няма как да не го впиша в доклада, вече му отворих главата.
– … Нали не е умрял от това нещо?
– Изключено. Никакъв шанс.
– И няма връзка между двете – инфаркта и тая дупка?
– Не би могло.
– Тогава прави каквото искаш. Ако щеш пиши, че си открил спестовна касичка и си е пускал крони.
– Добре. Пращам го в хладилника.
– И, Пърдев, нали помниш – снимките… опичай си акъла.
– Да, помня. Впрочем, видя ли че е с лакирани нокти на краката?
– Не.
– Е сега знаеш. Чао.
– Симо, чакай. Не е зле да се видим тия дни да хвърлим едни карти, трябваш ми за личен разговор.
– Добре, ще мина към теб утре следобед.
Лейтенанта затвори и се обърна към Ваклин, който го беше зяпнал право в устата:
– Пърдев с резултата от аутопсията. Тоя Иржи имал някакъв отвор отпред тука в главата, с капачка.
– Кво? Чеха? Отвор? – опули се насреща му сержанта – и посочи с показалец собствената си глава.
– Ахъм. Като розетка за щепсел.
– Е къв, да не е робот тоя?
– Казах ти, че тая работа е много мътна… Но ние ще я разгадаем.


* * *

Точно в 15.05 запъхтяна от бързане, в свински тръс, преминаващ в галоп, пред канцеларията се появи директорката Кларинела Кумчева, от метри пръскаща очарование, щедро подсилено с ухание на корекомски парфюм, понесла торбичка в изпънатата си напред ръка:
– Аз, тъкмо бях опекла кекс, Красимир, и ви донесох – грейна тя при вида на Ранков.
Лейтенанта я посрещна със служебно изражение на лицето, мълчаливо пое торбичката, предаде я на Ваклин и и посочи стола зад бюрото срещу себе си.
– Ето ме, другарю Ранков, – усмихната до ушите Кумчева се настани, приглаждайки прическата си – дойдох веднага щом разбрах, че имате нужда от мен. С какво мога да бъда полезна?
Ранков умишлено се позабави с отговора за да му придаде официалност:
– Нуждаем се от вашата професионална компетентност, другарко директор. Но първо трябва да подпишете това – той бутна към нея лист със служебен формуляр и химикалка и и кимна подканящо – Запознайте се с текста и, ако нямате възражения подпишете ето тук – посочи с пръст той.
– Какво е това? – прехапа устни класната. – Да не ме подозирате в нещо?
– Вас? Не, не, разбира се. Само формалност. Декларация за секретност. Че нямате право да говорите с никой за това което ви покажем. Дори насън. Става въпрос за държавна тайна.
– Ах! – хлъцна класната и стисна чантичката пред гърдите си. – Ама за какво…? Да не би нещо с другаря Тодор Живков?
– Всичко е наред с другаря Живков – с благ тон я успокои лейтенанта. – Имаме нужда от вас като нещатен сътрудник. Ще ви покажем някой поверителни документи на чужд език, съдържанието на които не трябва да се огласява. Вие нали знаете добре руски?
– Ами да, разбира се, почти като втори майчин. Два пъти съм била в Москва, даже съм стигала до Мурманск.
– Чудесно. А чешки или немски владеете ли?
Директорката поклати глава.
– Не за съжаление… Обаче знам кой знае немски – колегата Минзухар физика. Той е любител лингвист.
Ранков и Ваклин се спогледаха въпросително и едновременно си кимнаха. После Ранков пак обърна лице към Кумчева и я изгледа проницателно.
– Можете ли да гарантирате за него?
Директорката издържа погледа му без да мигне:
– Напълно. Другаря Минзухар е партиен член и произхожда от пролетарско семейство. Той е предан на делото на партията.
– Добре. Кога можете да го уведомите, че искаме да се срещнем с него?
– Днес след училище или най късно утре – с ентусиазъм отговори класната.
– Чудесно. Колкото по скоро, толкова по добре. Ваклине, папките! – разпореди лейтенанта и пъхна химикала в ръката на директорката.
– Тя със замах разписа декларацията и изпъна врат:
– Можете да бъдете сигурен в мен другарю Ранков. Ако трябва ще дам живота си за Партията! Кажете за какви документи става дума?
– Ето тези – отвори той и и подаде най-горната папка от купчината.
Кумчева я пое и наклони глава да я разгледа. Посуети се малко и извади от чантичката си кръгли диоптрични очила за четене:
– Това е биографична справка – заяви тя след кратък преглед.
– На кой?
– На някой си Райнхард Копс, офицер от СС известен в латинска Америка и като Хуан Малер.
– И какво за него?
– В общи линии споменава се като нацист свързан с есесовеца хауптщурмфюрер Ерих Прибке, лично отговорен за смъртта на 335 италианци през март 44-та край Ардените… След разгрома на 3 Райх този Копс живее в Аржентина, град Барилоче и се явява нещо като финансист или банкер на нацистите там. Получава и разпределя пари от подръжници от цял свят. Преди това е изпълнявал военни функции към Гестапо в България. Между 39-1944-та година. При падането на Берлин е заловен и интерниран в Британски военнопленнически лагер, но успява да избяга и се озовава във Ватикана. След това напуска Европа по море и от Генуа с помощта на католическото духовенство емигрира в Арженина. Ако искате дословен превод ще отнеме малко време.
– Интересно. Продължавайте, моля.
– Има ли нещо за… – намеси се Ваклин.
– Шшшт! – сряза го лейтенанта. – Запази мълчание.
Кумчева отгърна следващите страници:
– А тук се споменава Българският преводач на цар Борис и Хитлер – посочи тя с пръст: – Бонко/Бончо Бергер, по баща Фърков, родом от село Чермоморец. Пише, че лицето е безследно изчезнало, вероятно починало. Рода му е тук е прекъснат. Не са установени свързани лица.
– Фъргов? – замисли се лейтенанта. – Не знам за такава фамилия.
– И аз не съм я чувал – реши да се обади Ваклин. – Глей к’ви важни личности сме имали значи. А има ли снимка?
– Не – разлюля прическа Кумчева. – Само пише роден май 1915-та година, следвал в Хайделберг, бакалавър по сравнително езикознание, изследовател археолог. Ползвал се с пълното доверие на монарха. Понастоящем в неизвестност.
Ранков отдели папката настрани и и подаде следващата:
Кумчева дълго мънка под нос преди да заговори:
– А, ама това било домашна рецепта за самогон от картофи. Пък аз се чудех… Да я превеждам ли? Пише: залейте нарязаните грудки с вода…
– Няма нужда – спря я лейтенанта, разгърна и постави на масата пред нея нова папка. Директорката примигна зад дебелите лупи на очилата и вдигна поглед:
– Вие опитайте от кекса, другарю лейтенант, че то има доста за превеждане, днеска го направих, с истинско какао.
– Благодаря, но нямаме време, ще го опитаме с колегата после. За какво е документа?
Кумчева съсредоточи поглед върху страницата:
– Така, да. Пише… Това са досиета на видни нацисти съставени от МОСАД и предадени на еврейската организация за издирване и документация „Визентал“: М. Борман, А. Айхман, Й. Менгеле, Гронинг или Гьоринг, Гьобелс и други такива, виновни за холокоста. Както и служебна справка от ГРУ за самият Визентал: (Шимон/Симон или Симеон) Визентал, роден на 31 декември 1908 г. в Букзац, град в провинцията Галиция (сега Букач в УСССР). Баща му е проспериращ търговец на захар.
Въпреки всички сведения събрани за него, какво точно Визентал е правил през военните години на немска окупация остава неясно. В три различни случая той дава три отделни противоречащи си версии за действията си през време на войната. Първата версия е записана под клетва по време на разпит сесия през май 1948 г. воден от американската комисия за военни престъпления в Нюрнберг. Второто е сведение дадено от Визентал, като част от “ Молбата за помощ “, която той изпраща през 1949 до Интернационалният Бежански Комитет. Третата е публикувана в автобиографията му, “ Убийците между нас”, от 1967 г.
– Давайте нататък – прекъсна я нетърпеливо лейтенанта, – ако се наложи ще се върнем към тоя Шимон-Симеон по-късно. Вижте дали има нещо за потънала подводница.
Директорката духна върху очилата си, изтри ги в края на полата си и продължи с превода на текста от следващата папка, четейки всеки абзац на ум и повтаряйки съдържанието му високо и ясно на глас:
– Поверително! Особой важности: не подлежит оглашению. Ъ, извинете – закашля се тя и мина на български. – Достъп само за лица с разрешение за „необходимост да се знае“ Секретно. Не подлежи на разгласяване.
От Харолд „Ким“ Филби / Андрей Фёдорович Мартинс / ръководител на 9-ти отдел в МИ6: Изпратено донесение чрез резидентурата ни в Истамбул, във връзка с открито от съюзниците собственоръчното завещание на Адолф Хитлер.
Филби докладва, че същото е било намерено от Хърман Ротнам британски разузнавач и преводач, при разпит, в подплънките на раменете на германския военнопленик Хайнц Лоренц /зам. пресекретар на Хитлер/, намиращ се понастоящем в лагера Сталаг 11 Бад Фалингбостел.
Според предадените сведения за изпълнител на завещанието си фюрера е определил Мартин Борман. Същото в било съставено в бункера на Райхсканцеларията, април 45-та, 9 дни след 56 тия му рожден ден на 20 април. Според информатора завещанието е напълно достоверно, но съставено с цел да се затвърди убеждението, че фюрера наистина е смятал да се самоубие.
– А стига бе! – не можа да се сдържи Ваклин. – Значи Хитлер може и да не е мъртъв!
Ранков рязко му изшътка.
– Продължавайте другарко.
– Според анализ на западните разузнавателни служби – продължи нататък Кумчева – Хитлер е бил нечувано богат, въпреки съществуващото мнение, че е водил аскетски живот и не се е интересувал от финансово облагодетелстване. Основната част от богатството му е поставена от приходите от Моята борба още преди да бъде избран за райхсканцлер.
Приложени са копия от данъчните документи на Хитлер за приода 1929 – 1938 г. Според които дължи на държавата огромни суми. Освен луксозен апартамент в центъра на Мюнхен и вила заедно с любовницата си Ева Браун е притежавал и голям алпийски имот в австрийското село Берхтесгаден – 30 стай пълни с ценни произведения на изкуството, редки гоблени и персийски килими, скъпоценности и картини на европейски художници, Нарисуваните от него над 2300 акварела както и още 8000 събрани картини оставя в завещанието си на музея „Хитлер“ в родния си град Линц. Нашият източник от МИ6 твърди, че фюрера и сподвижниците му са били колекционери на изкуство в индустриален мащаб. Известни са и няколко случая в които той е заплащал за творби на антични художници със собствени средства. В момента по голямата част от личната му колекция е в неизвестност.
– А какви са тези карти? – поинтересува се Ранков и посочи прикрепените към досието топографски схеми и чертежи.
– Това ли… Така, пише: установено е, че в близост до езерото Алталузе в Австрия дълбоко в планините има 65 километров подземен комплекс на 18 нива изкопан при извличането на сол от варовика, който вероятно е бил използван за складирането им. Входът към мината в последствие е бил взривен.
Нашият осведомител разполага с непотвърдена информация, че подобни секретни съоръжения има изградени на територията на още няколко от съюзническите на Оста държави, като царство България, кралство Румъния – в близост до акваторията на Черно море, и също Хърватия. Установяването на разположението им представлява първостепенен интерес за нашите служби.
Според класифициран доклад на американското бюро за стратегическо разузнаване преди смъртта си Хитлер е поверил на личния си секретар Мартин Борман достъпът до цялото си налично богатство изнесено и укрито извън Германия.
Подпис: не се чете.
Ранков мълча известно време и шумно въздъхна:
– Значи така, излиза че тоя Капустин не е говорил току така за подводници и скрити… – секна се по средата на изречението и довърши – архитектурни паметници.
Ваклин му намигна съучастнически.
Ранков подаде на директорката последната папка от купа и нареди на Ваклин:
– Недев, я направи по едно кафенце. Тя другарката сигурно вече е уморена.
– А нищо ми няма, другарю Ранков, щом е за вас винаги съм насреща. Можем да оставим кафето за друг път като пак ме поканите.
– Недев, отбой – изкомандва лейтенанта и сержанта се върна обратно.
Новата папка съдържаше снимки на издирвани нацисти.
Кумчева заразглежда фотографиите една по една, приближавайки ги на фокус към очилата си:
– Ама че гадни физиономии! Като ги гледам направо изтръпвам. Веднага им личи, че са фашисти. Сякаш на челото им е изписано.
– Така си е – съгласи се лейтенанта.
Кумчева прехвърли последните няколко снимки в ръцете си и понечи да ги пусне, но изведнъж дланта и застина стиснала една от тях:
– Я чакайте!… Другарю Ранков, този не ви ли напомня някой? – завъртя я към него тя.
Лейтенанта погледна лицето на снимката и поклати глава.
Ваклин също се вторачи в портрета:
– Да, бе, изглежда ми познат, ама не мога да се сетя. И вчера си блъсках главата.
– Ми това е бай Марин бе! Казанджията – повиши глас с две октави Кумчева. – Дето работеше в мината и сега вари ракия.
– Кой бе? С дървения крак?
– Аха. По млад, ама изглежда съвсем същия.
– Да, верно, има известна прилика – съгласи се лейтенанта.
– Знаех си, че съм го виждал – запристъпя Недев сякаш не го свърташе на едно място.
– Те ти булка спасов ден – зяпна лейтенанта. – Ти къде го чукаш, то къде се пука.
– Трябва да го проверим – развълнува се като гонче надушило следа сержанта.
– Чакай малко – охлади го Ранков, – дай да изчакаме другите преводи, да не стане грешка. Да знаем какво пише в документите. Нека се срещнем с този, как беше, Минзухар химика.
– Абе верно той е! – настоя директорката. – Направо са като близнаци.
– Пише ли име на нея?
Кумчева се взря в справката на гърба на портрета“
– Райхслайтер Мартин Борман. 17/06/1900 – 02/05/1945) висш партиен и държавен ръководител, райхсминистър по партийните дела. Съобщава, че при опита за бягство от райхсканцеларията през нощта срещу 2 май 1945 г. водача на хитлерюгенд А. Аксман е видял в района на берлинската гара Лертербанхоф труповете на Борман и на СС-щандартфюрер Лудвиг Лумпегер – личния лекар на Хитлер, облечени в униформи без опознавателни знаци.
При опита си да си пробият през съветското обкръжение Борман носи със себе си копие от завещанието на Хитлер. Групата се придвижва пеша през тунел на Берлинското метро до станция Фридрихщрасе, където излизат на повърхността. Няколко членове на групичката се опитват да преминат река Шпрее при моста Вайдендамер, приклекнали зад танк Тигър II. Танкът е ударен от съветска артилерия и унищожен, а Борман и Щумпфегер са повалени на земята. В края на краищата Борман, Щумпфегер и още няколко души пресичат реката на третия си опит. Те вървят покрай железопътната линия до централната железопътна гара на Берлин, където Аксман решава да ги остави и да тръгне в противоположна посока. Когато среща съветски патрул, Аксман хуква обратно. Той вижда две тела, които по-късно идентифицира като Борман и Щумпфегер, на мост близо до железопътната линия. Той не разполага с време за да провери телата напълно, затова и не знае как са умрели и дали със сигурност са били те. Това е.
Ранков поклати в недоумение глава:
– Райхсминистър? Бай Марин? Не съм сигурен. Трябва да подходим без прибързване. Може приликата да е съвсем случайна, малко ли хора си приличат.
– Ама не и като две капки вода. Все едно са братя близнаци – заинати се Недев.
– И какъв фашист ще е Бай Марин? Знам го още от баща ми, бил е партизанин. И нали пише, че този Борман е мъртъв.
– Е те след 9-ти всички за една нощ станаха партизани. Не казвам, че е бил фашист, а че е същия като тоя на снимката. Едно към едно.
– Другарко Кумчева, споменава ли се този Борман да е имал дървен крак?
– Не видях да пише – поклати глава тя.
– Ето, видя ли, Недев, само се палиш.
– Въпреки това пък съм 99 % сигурен! – настоя Ваклин. – Той е.
– Тогава, мятай се на колелото и отивай да докараш бързо тоя Минзухар физика.
Ваклин незабавно се насочи към вратата, но щом прекрачи прага се спря и се върна обратно.
– Сигурен ли си, че искаш да ви оставя с нея насаме? – прошепна в ухото на началника си той.
Ранков го изгледа сепнато:
– Ммм, да, такова, добре де, прав си, ще почакаме до утре и ако има потвърждение ще го посетим. Другарко Кумчева, излишно е да ви напомням – обърна се към директорката той. – На никого нито дума.
– Ама, разбира се, гроб съм, нали подписах декларация. Това ще е нашата тайна.
Като чу „нашата“ Ранков спазматично сбърчи нос и миг по късно се направи, че кихва.
– Наздраве – поздрави го даскалицата.
– И от мен – присъедини се Ваклин.
– Мерси.
Лейтената отдели настрана фотографията и демонстративно започна да подрежда папките.
– Добре, достатъчно за днес. Ще ви чакам утре сутринта да довършим останалите преводи. И предупредете колегата да не приказва.
– Разбира се.
Директорката свали очила, прибра ги в чантичката си и след като се ръкува с двамата милиционери и хвърли прощален поглед към Ранков фръцкайки задник напусна канцеларията.
Щом вратата се затвори Ранков посегна да метне кекса към кошчето, но Ваклин със светкавично движение го улови по пътя му във въздуха.
– Чакай! Аз ще го хапна. Храна е това, грехота е.
– Уфф, ама въоще не мога да я трая тая – изкоментира лейтенанта.
– Знам, ама няма начин.
Ранков сви примирено рамене и отново заразглежда снимката.
– Добре де, какво точно ти каза тоя Капустин – поинтересува се Ваклин с пълна уста.
– Каза ми… Малко преди краха на третия Райх Хитлер и Борман организират финансова евакуация като изпращат няколко подводници със свалено въоръжение за по голяма товароносимост, натъпкани с богатства до различни дестинации: Аржентина, Огнена земя, Антарктида, Нова Швабия и… залива Вромос.
– Значи, може да са скрити тук наоколо?
– Като нищо. КГБ няма да си прави труда да праща цял капитан от СМЕРШ да обикаля ей така за нищо.
– А дали не може тоя Борман и бай Марин да са братя?
– Хм, утре ще видим.

* * *

На следващият ден Кумчева се появи в ранния следобед на вратата на канцеларията и им представи новодошлия:
– Това е другарят Мизухар Захариев, преподавател по физика. Имате голям късмет, колегата е възпитаник на немската гимназия и е специализирал в ГДР.
– Какво?
– Теоритична физика – с гордост обяви тя.
– Не, не, аз питах какво, защото не ви чух добре? – заоправдава се Ваклин.
– Захариев – физик изобретател – пристъпи напред да се представи дребният, подобен на богомолка с дългите си крайници мъж. Носеше тъмно бежово учителско сако с 5 външни джоба и постоянно бъркаше по тях, сякаш търсеше нещо много ценно. Гласът му беше тънък и шиптяш, като че ли в гърдите му всеки момент щеше да заври чайник.
– Приятно ми е да се запознаем – стисна ръката му подадена на височината на адамовата ябълка Ранков и я раздруса. – Какво сте изобретил?
– Все още го изобретявам – изтри длан в панталона си физика и я завря в един от джобовете, само да да я изкара след секунда от там и да я премести в друг. – Гравитационния забавител на времето. Но срещам някой спънки с производствените разходи. Частите са много скъпи.
– Аха, чудесно. Значи така, вижте сега другарю Минзухар, вие сте партиен член, нали?
– Разбира се.
– Тогава ще разберете, трябва да имате предвид, че това за което сме ви извикали е въпрос от национална сигурност и нямате право да говорите с никой за това което видите тук.
– Да, да, запознат съм, колежката Кумчева вече ми обясни. Къде да се подпиша?
Ранков му подаде декларацията за секретност и Минзухар с апломб надраска подписа си, наподобяващ уравнение от физични велични върху нея.
Ранков извади от касата папките с документите и ги подреди в редица върху позахабената кувертюра на служебното диванче.:
– Предполагам, че са на немски и на чешки, но вие ще кажете – показа му с жест, че може да разполага с тях лейтенанта.
Немският възпитаник, отгърна няколко корици, бързо прелисти и огледа съдържанието им:
– Да, някой от тях са на чешки, например ето този пътеводител на Прага и това ресторантско меню, но останалите са на немски. Това, това, това и ето това – върна папките пак на дивана той.
– Добре, да започнем с тази – посочи му крайната лява от поредицата Ранков и я пренесе на бюрото.
Физика седна на стола, хвана глава с палци опрени във веждите си и мълчаливо зачете.
– Колежке Кумчева – внезапно вдигна глава той и я затресе спазматично, – предлагам вие да записвате текста, а аз ще превеждам. Така ще бъде по ефективно.
Директорката потърси погледа на Ранков, който утвърдително и кимна.
– Да, и аз така мисля, колега Захариев. Готова съм да започна.
Минзухар физика се надвеси напред, почти залепяйки чело към папката и подсмърчайки зачете текста, нанесен ръкописно с печатни букви на стара зеленикава хартия, сгъната като пощенски плик:
– „До Х. Х. райхсфюрер на СС и ръководител на Вафен-СС
август 1944
Радвам се да Ви съобщя, че ми се удаде да постигна всичко, което бяхме планирали. Честно казано дори не разчитах на такъв пълен успех. Контактът беше осъществен по най добрия начин. Те са готови да Ви приемат и всичко щя бъде подготвено към края на годината. Можете да дойдете тук щом поискате. Те приеха всички наши условия. В замяна Вие трябва да направите това което им обещахте още в началото. Убеден съм, че разбирате колко важно е по никакъв начин да не нарушаваме договора. Освен това се налага вие да изчезнете безследно за всички останали. Те не искат някой да Ви търси на Изток или където и да било. Боя се, че сега твърде много хора са заинтересовани от Вашата смърт. Повече няма да влизам във връзка с Вас, но Вие знаете какво да предприемете нататък.
Хайл Хитлер!
Ваш предан Х.Х.“
– Не разбирам – обади се лейтенанта, – това е някаква записка от този Х.Х. До себе си, така ли?
Минзухар физика поклати глава и размърда горните си крайници сякаш плува бруст във въздуха над масата:
– Предполагам, че адресата е Хайнрих Химлер велик магистър на Черният орден и райхсфюрер на СС, а писмото е изпратено от човек със същите инициали. Кой може да е той нямам представа, но очевидно двамата са доста близки.
– Аз пък имам – Хейнрих Халер, или така нареченият Иржи Марек. – промърмори тихо лейтенанта.
– Кой, чеха ли? – развълнува се Ваклин. – Нудиста, дето…
– Шшшт! – сряза го Ранков. – Не коментирай служебни въпроси. Продължавайте, другарю Минзухар, кажете ми ако срещнете някъде това име – Хейнрих Халер, а също и какъв е тоя Черен орден?
– Черният орден е окултен орден, което значи таен, мистериозен и свръхестествен, основан по модела на средновековните ордени на йезуитите и в него влиза висшето ръководство на СС, преминало през специално посвещение в мистичните доктрини на Третия Райх.
– Другарят Захариев в има богати военно-исторически познания – намеси се в разговора Кумчева. – Имате голям късмет, че беше на разположение.
– Ами да, от малък се увличам от военната история – потвърди с кимане физика и продължи да прелиства. – Даже в къщи имам макет на танковата битка при Куркската дъга от кибритени кутийки.
– Вие сам ли я сглобихте? – прояви учтивост Ваклин.
– Не, подарък е от леля ми.
Лейтенанта му подаде в ръцете нова папка.

СЛЕДВА>>>

СТРАСТ И ОМРАЗА В ЗАЛИВА ВРОМОС

ОЧАКВАЙТЕ>>>

Ранков се натъкна на сака съвсем случайно, докато се разхождаше в морската градина на  Варна. Забеляза моряка когато минаваше покрай административната част на пристанището при входа към вълнолома. Беше отишъл в града във връзка с едно оставено от леля му наследство. След като уреди формалностите той се помота час два из центъра и после пое по крайморската алея пеша в посока гарата. В района на отбивката при вълнолома седна да почине на една пейка и да почопли семки. Тренираното му да забелязва необичайни обстоятелство око долови почти незабележимо раздвижване из храстите между алеята и оградата на митницата, придружено с глухо тупване. Ранков наостри уши и се взря в листака. Известно време не последва нищо. Той стана, огледа се небрежно и предпазливо се спусна по обраслия с бъзов храсталак склон.
Там край стената на оградата откри голям брезентов сак натъпкан до пръсване. Нарами го и се изкачи обратно до алеята. Отдалечи се на 30-ина метра и го скри в шубрака зад едно дърво. После се върна и седна на пейката.
Млад мъж с моряшка фланелка и множество татуировки по ръцете се появи след 10-ина минути, огледа се и влезе в храстите ужким да пикае. Дълго обикаля и сумтя и когато излезе на алеята изглеждаше разтревожен и докато изтриваше в бордюра подметката си от настъпено лайно се озърташе нервно на всички страни. Изгледа го подозрително и направи крачка към него.
– Търсите ли нещо, другарю? – попита го любезно Ранков.
– Къв си ти бе? – озъби се заплашително мъжа.
Ранков извади картата и му я показа:
– Такъв.
– А не, нищо не търся, аз само да пикая – пребледня моряка и бавно заотстъпва.
– Тогава си закопчай дюкяна и изчезвай, тука не е тоалетна.
Щом моряка хукна нанякъде Ранков веднага грабна сака и бързо се отдалечи с него в посока гарата. Като стигна градинката с чешмичката пред нея седна на една самотна пейка и го отвори да разгледа съдържанието. Както предполагаше беше пълен с контрабандна стока – два стека цигари „Дънхил“, няколко бутилки уиски „Бяло конче“ и множество видеокасети VHS с голи жени на корицата, снимани в моменти на полов акт, в пози които Ранков виждаше за първи път.

Когато се прибра в канцеларията в Черноморец и ги показа на Ваклин очите на сержанта станаха на палачинки:
– Леле, какво е това?
– Филми.
– Какви филми?
– Контрабанда. Със секс.
– И как ще ги гледаме?
– На видеокасетофон. Ако намерим.
– Аз знам кой има – оживи се Ваклин.
– Казвай.
– Панчо Колев домакина на почивната база на миньора, пада ми се някакъв роднина.
– Можеш ли да го вземеш на заем?
– Дори нещо по добро – ще ти кажа как да го изземем – въодушеви се сержанта. – Сипи сега по едно Виски.
Лейтенант Ранков се пресегна за бутилката и с рязко и звучно завъртане разпечата капачката. Отпи, поклати одобрително глава и отбеляза:
– Конфискуваното е най вкусно.
– Имах си хас – съгласи се Ваклин и обърна чашата.
Двамата запалиха по един „Дънхил“ и отново си наляха.
– Ха, наздраве!
– Кажи кво стана с леля ти? – поинтересува се Ваклин.
Ранков сви рамене с безразличие:
– Умря.
– От кво?
– От удар.
– По главата?
– Не бе, получи инсулт. Лекарите и казаха да спре цигарите и тя мина на лула.
– остави ли ти нещо в наследство?
– Лулата си. И 1/3 вилно място на Траката.
– Е, пак е нещо.
– Аха. Като ми писне от тук ще се преместя. Ако успея да се отърва от роднините.
– Ти чу ли новината? Знаеш ли кой ще идва тука? – сети се изведнъж Ваклин.
– Не. Каква новина?
– Кокалова ще идва на почивка в Черноморец.
– Коя е пък тая?
– Че как коя – актрисата! Невяна Кокалова.
– А стига бе, наистина? И какво ще търси в тая дупка?
– Говори се из селото. Имала тук някаква братовчедка и щяла да летува при нея. На спокойствие. Нали ги знаеш хората на изкуството, всичките са малко смахнати.
– Невяна Кокалова – въздъхна Ранков, – някога бях влюбен в нея. Още откато гледах оня филм дето продаваше боза. Оня като кажеше „Една боза от шест“ и тя му я подаваше земята сякаш спираше да се върти. Ех, каква жена! Примадона!


* * *

След като изгледаха всички касети по 8 пъти и успяха да сдъвчат няколко ленти при превъртането на Ранков му хрумна гениална идея:
– Знаеш ли какво си мисля, и ние можем да снимаме такива филми и да ги продаваме.
– Да бе. И кой ще участва в тях?
– Ние… Ти – посочи с показалец към областта под пъпа му Ранков.
Ваклин се опули към пръста му и вдигна поглед:
– Не знам как се снимат порнофилми. Това не е като да слагаш белезници и да пишеш глоби на туристи. Трябва да си учил за такова нещо.
 – Е какво толкова, важното е да ти стане. После го вкарваш и викаш „Дас ис фантастищ! Шнел! Шнел!“
– В кого го вкарвам?
Ранков се замисли и рязко бутна фуражката си към тила:
– Ъъ, в… Невяна Кокалова.
– Какво!?
– Ми тя е актриса, не може да не знае как се прави. Нали работи в театъра..
– И как ще я накараме?
– … Ще я… отвлечем. От плажа!
Ваклин обмисля известно време идеята и накрая зададе въпроса който го загложди:
– И къде ще я държим?
Ранков се почеса преди да отговори:
– Къде, в трафопоста.
– Рисковано е, ако се развика може да я чуят.
– Тогава в моргата при Пърдев. Тримата ще я пазим на смени. Там никой няма да я търси, може да си вика на воля.
– Ами ако не се съгласи? – усъмни се Ваклин.
– Ще и дадем приспивателно.
– Какво приспивателно?
– Ще питаме, Пърдев трябва да знае.
– Аха. Ъъ, а как ги избират артистите за тия филми? – продължи с въпросите лейтенанта. – Мъжете дето ги таковат…
– Откъде да знам как. Мерят им чепа.
– Чепа?
– Ахъм. Колко е твоя?
– … Ами не знам точно. Към, една педя някъде.
– Ще стигне.
– Ама зависи от коя страна се мери? Отгоре, отдолу, или от топките?
– От… Добре де, какъвто, такъв, важното е да седи изправен.
– За това нямам грижи. А твоя?
– Е не си ли го виждал?
– Ми виждал съм го, ама не съм ти го заглеждал.
– Не го мисли, ще и хареса. Ти почвай да репетираш.
– Как?
– Не знам, за  нали четеш списание Космос, все ще измислиш как.
– Това да не ти е „направи си сам“.
– Еми купи си пъпеш и му пробий дупка.
Ваклин оцени на ум идеята и след като я одобри каза:
– Аз, такова, харесвам филми за зомби.
– Нищо не пречи да направим двете.
– Какво имаш предвид?
– СЕКС ФИЛМ със зомбита – тупна го по рамото лейтенанта.
– Е това вече е нещо! – ухили се до ушите сержанта и в следващия миг смръщи чело и напрегна рамене, сякаш се канеше да вдига нещо тежко:
– И как предлагаш да го направим – отвличането. Аз нямам никакви идеи.
– Тя обича да се пече сама, встрани от тълпата. Ще изчакаме привечер хората да се разотидат и…
– Добре де, ами свидетелите? Ако ни видят ще ни разпознаят.
– Ще им отвлечем вниманието.
– Как?
– Пожар на пирса в другия край на плажа. Ще изчакаме да хукнат и тогава отиваме да и искаме автограф и ще и духнем приспивателния прах в лицето.
– Тя няма да ни остави да я приближим, чувал съм че е много дръпната.
– Не и ако се облечем като коминочистачи. Тогава сама ще дойде да ни пипне.
– Какво? Като коминочистачи! И какво правят коминочистачите на плажа?
– И коминочистачите са хора – заяви с демонстративно превъзходство Ранков. – Може да са дошли да се поизмият от саждите…
– Ама нали с тия дрехи ще се виждаме от километър, и другите ще искат да ни пипат. А и никога не съм виждал заедно двама коминочистачи. Винаги са само по един. Ще се усъмни веднага.
Лейтенанта вдигна очи към тавана и след кратка пауза тръсна глава:
– … Добре де, ще го мислиме нататък.
– Не е ли по добре да и кажем, че я викаме за справка – оживи се Ваклин.
– И като попита каква справка?
– Някой се е опитал да и открадне, ъ, колата.
– И после?
– Завличаме я в храстите и завързваме очите.
– Ти не разбираш ли, че ако ни види кой сме после ще трябва да я убием. А? Непременно трябва да сме маскирани.
– Не бях мислил за това..
– А освен това може някой случаен да ни забележи и когато разберат че е изчезнала ще почнат да говорят…
– Значи?
– Значи, отивай да търсиш униформи, четка за прочистване, въжета. Топуз и такива работи.

* * *

Когато отидоха до работното място на Пърдев го завариха в двора на месокомбината с маска и електрожен в ръка да заварява един към друг два 200 литрови нафтови варела, вградени в тухлено корито. Конструкцията освен тях включваше разположена хоризонтално желязна скара и комбинирана пещ на дърва и дизелов калорифер свързан с дюзите на два реда с по три пърлачки за прасета, а отгоре и стърчеше кюнец.
Ранков застана широкоразкрачен с ръце на кръста и се надвеси над съоръжението:
– Какво правиш бе докторе, да не майсториш подводница?
– Хаха, познай от три пъти – свали маската доктора и отри изпъкналото си чело с ръкав.
– Предавам се, не мога.
– Разработвам крематорий – с гордост в гласа заяви патоанатома.
– Какво?
– Модерен начин за преработка на покойници. Първият в цялата Бургаска област. Само в София има такъв, ама не е пуснат в експлоатация.
– Какво се прави в него?
– Това е като екарисаж. Вместо да се погребват труповете се изгарят вътре и пепелта се сипва в буркан и се държи на етажерка.
– А стига бе. Че това разрешено ли е?
– Някой ден ще бъде. За сега е само прототип.
– И на кой ще го изпробваш.
– Е там е работата – няма на кой. Ще трябва да ползвам кучета и селскостопански животни.
– Малко къс ми се вижда за човек, няма ли да им стърчат краката? – обади се да изкоментира Ваклин.
– Е кво толкова, ще ги скъсиме. Казвайте за какво сте дошли?
– Амиии… – покашля се Ранков, – кхъ, кхъ, такова…
– Пак някоя глупост ли замисляте? Какво е този път, ще обирате тотото? Ако ви трябват още тела нямам.
– Не ни трябват тела.
Патоанатома свали ръкавиците за заваряване и отри длани в комбинезона.
– Много филми гледате момчета, вземете се кротнете малко, че ще загазите накрая.
– Абе ние може да гледаме, ама не таковаме умрели.
– А! – подскочи Пърдев. – Аз се отказах! От оня път повече не съм, кълна се.
– Добре де, трябва ни нещо с което да приспим човек. Ама моментално.
– Колко моментално?
– На секундата. И после да прави каквото му кажем.
– Аха, “дяволски прах“, значи. Как да си направим зомби в домашни условия, това ли?
– Какъв е тоя прах?
– Има само едно познато средство с такъв ефект – „тетродотоксин“, или така наречения зомби прах. Магьосниците в Хаити го извличат от риба Фугу и добавят трупна отрова – кадаверин, жаба „bufo marinus“ и растителни съставки. После човек поел това вещество напълно губи воля и става несамостоятелен.
– Е откъде да я хванем тая риба, има ли я в Черно море?
– Аз знам кой има такава – оживи се Ваклин. – Братовчедката на жената на чичо ми, моряка. Те имат в къщи препарирана.
– Тетродоксина може да се синтезира. Имате късмет, защото съм запознат с рецептата и разполагам с някой от съставките.
– Значи можеш да направиш?
– Мога. Срещу 50 %.
– От кое?
– Печалбата.
Ранков и Ваклин се спогледаха и едновременно поклатиха глави:
– Няма печалба.
– И за какво ви е тогава?
– За изкуство. Ще снимаме филми.
– Ъ?
– Обаче можем да ти предложим роля.
– Кви филми?
– За зомбита, ама с жени без дрехи.
– И ще ги снимате Вие?
– Ахъм. Можеш и ти да участваш. Знаем, че не си падаш по живи партньорки, но зомбитата фактически се водят мъртви.
– Ето, знаех си, че сте замислили някоя глупост – въздъхна патоанатома и поклати топчестата си глава. – Оставете ме, стар съм вече за тия щуротии.
– Добре, тогава, ако ти намерим някой труп за крематория ще ни помогнеш ли?
Соломон Пърдев разбра, че работата е сериозна и след кратко обмисляне решително каза:
– Двама.
– Имаш ги – стисна ръката му Ранков и тупна по рамото Ваклин: – Казах ти, че Симо в сериозен.
– Никога не съм се съмнявал, че е наш човек. Още откакто го…
– Кажи сега за тоя дяволски прах – прекъсна го лейтенанта. – Как действа?
Патоанатома стъпи с един крак върху крематория и със сериозно изражение заобяснява:
– След като поеме токсина жертвата се парализира и изпада в 24 часова кома. Все едно жив труп: нервната система излиза от строя, дишането почти изчезва и пулса не се усеща, очите не реагират на светлината. Компонентите на съставките и кислородният глад в гроба причиняват увреждане на някои центрове на мозъка, след което обекта на зомбиране се превръща в послушен робот. После идва втората фаза: физиологичните процеси се възобновяват и човек може да се движи, но без да притежава собствено съзнание. Погледа е стъклен, не изпитва болка и прави всичко което му се каже. Така магьосниците в Хаити са правели селскостопански роби.
– И как се дава тоя прах, сипва се в храната или се пие?
– Вдишва се. Духва се в лицето и действа моментално.
– Духва се. Ами ако го вдишаш без да искаш? Не е ли опасно? – угрижи се лейтенанта.
– Не и ако си с маска и си глътнал преди това лъжичка готварска сол. Тогава не ти действа. Но ви предупреждавам, в никакъв случай не давайте на зомбито солено, защото действието на тетродоксина и ще отслабне или прекрати напълно. Солта го неутрализира.
– Ясно – без солено, туршия и такива работи. А какво може да яде?
– Шоколад, месо и картофи. Ама без подправки. Плодове, зеленчуци, на практика всичко. И още нещо: човек може да се превърне в зомби и ако бъде ухапан от такова. Зомбито обича човешка кръв и плът. Стават агресивни, когато са гладни. Така че внимавайте, трябва да го храните обилно да не ви ухапе. Или най добре му сложете намордник.
– Ясно. Кога да дойдем за прахта?
– Първо телата.
– Едното. Второто след като видим как действа продукта.
– Става. Имаме сделка – протегна длан патоанатома.
После всички си стиснаха един след друг ръцете и Пърдев им викна:
– А сега се разкарайте, че трябва да бачкам!
– Сложи му и резе – подритна крематория Ваклин.
– За какво? – неразбиращо го изгледа доктора.
– За всеки случай.
Двамата милиционери се отдалечиха с бодра крачка, сподиряни от мърморенето на патоанатома. Когато се поотдалечиха от двора на кравефермата спряха и се поздравиха:
– Видя ли, уредихме всичко – нахили се до ушите Ранков.
– Да, ама откъде ще му намериме тела? – зачуди се Ваклин.
– Има откъде. Ония братя коминочистачи от Обзор, дето стана дума.
– Какво за тях?
– Ще им изпратя призовка. Докато са при мен отиваш и им разчистваш инструментариума. Тях повече няма да им трябва.
– Аа, къде ще ги?…
– В трафопоста.
– Ясно.
– Имаме мисия и план, да действаме тогава!

* * *

Ваклин отвори тетрадката с надпис върху корицата „ФИМОВ СЦЕНАРИЙ“ и я разлисти:
– Рентгеновата лаборантка Луиза/Невяна Кокалова, сексуално разочарована жена, отива при Ванга  за съвет как да постигне оргазъм. След като никакви билки и народната медицина не помагат, Ванга препоръчва на Кичка да посети психиатър, д-р Варенхайд/Хипокрад – в ролята е Пърдев. Лекарят случайно открива, че клиторът на Луиза се намира в задхопроходното и отвърстие й и след като той й помага да развие уменията си за анален секс и накрая постига оргазъм, влюбената Луиза го моли да се ожени за нея. Той я информира, че в името на медицината е дал обет за безбрачие и собственоръчно си е направил вазектомия, но ако тя може да се задоволи с работа като негов терапевт, изпълнявайки специфичната си сексуална техника – известна оттук нататък като „дълбоката дупка“ – върху различни мъже, докато намери този, за когото да се омъжи. Междувременно Варенхайд/Хипокрад документира нейните сеанси, докато различни мъже многократно правят секс с медицинската му помощничка. Луиза най-накрая среща мъж, който може да я направи щастлива, като се съгласява да се омъжи за него. Това е единия от нас двамата. Раздирана от вътрешна борба между романтичната чувствителност и юношестката красота на единия и грубата, първична мъжественост и бруталната сексуалност на другия, тя дълго се колебае, но накрая размера все пак има значение. Филмът завършва с хепиенд и репликата „Краят. И дълбока дупка за всички нас.“ А, как ти се струва?
Ранков наклони глава и го изгледа с подозрение:
– И кой от нас ще е мъжът и?
– Емии, мислех аз, че съм по-млад и тя каза, че имам актьорски заложби.
– А защо не аз? Мен ми каза, че приличам на на… Добре де, да теглим чоп.
– А не, знам ги тия чопове! Пак ще стане като миналия път.
– Кой минал път?
– Знаеш кой.
– Тогава ти избери как.
– Честно. Ще си ги мерим.
– Е, ти пък сега, да не сме тинейджъри, мислех нещо като ези-тура. Две от три.
– Е да де, като миналия път.
– И как ще се казва филма? – смени темата лейтенанта.
– Предлагам „Страст и омраза в залива Вромос“, кво ще кажеш?
– Мен ми е все тая, става.

* * *

След като предадоха първото тяло на Пърдев и взеха зомби прахта Ранков и Ваклин се отправиха към плажа на залива Вромос да проведат предварителен оглед на локацията и съставят план. Беше късен следобед и туристите вече се разотиваха, местните както винаги стояха далече от водата.
– Ще я заговорим ли? – попита Ваклин.
– Не, само ще преценим обстановката.
Двамата разсеяно тръгнаха по плажната ивица в нейната посока, движейки се край прибоя.
Актрисата се печеше сама в най северния край на залива, облечена в розов бански без презрамки на сини цветя, подчертаващ зашеметяващите и форми. Пухкавите и кестеняви коси бяха прибрани в кок под плажна шапчица с жълта роза отгоре. Върху банския беше обула широки ленени шорти, а на краката плетени сандали с коркови подметки.
Щом ги видя да наближават тя се изправи и им помаха с ръка:
– Здравейте момчета. Знаете ли откъде мога да си откъсна малко праскови? Много ми се доядоха.
– Ъъ, праскови ли? Ние можем да ви наберем. – стреснато отвърна Ранков и се насочи плахо към нея.
– О, много сте любезни. И високи и силни. Рядко човек среща такива красиви мъже.  Да ви кажа честно във вашето село повечето са… ъъ, грозновати.
– Така е – съгласи се лейтенанта, – особено жените.
– Но както виждам сред мъжката част има и изключения. Знаете ли, и преди няколко дни ви забелязах. Харесвам високите и силни мъже – усмихна се кокетно Кокалова.
Двамата милиционери я гледаха зяпнали и не знаеха какво да кажат.
– Казвали ли са ви, че имате много фотогенично, изразително лице – обърна се към Ваклин тя и завъртя глава да го огледа.
– Ъъ, ммии… още не са – заекна от смущение сержанта и замачка длани.
– О, да, трябвало е да се насочите към актьорската професия. Напълно подходящ сте за роли на романтичен любовник.
Ваклин целия се изчерви, а Ранков завистливо се намръщи.
– А вие приличате на един мой познат, Марков – извърна лице тя към лейтенанта. – Той много обича плодове. Даже ги краде понякога.
Ранков разцъфна в широка усмивка и прибра пети сякаш се канеше да козирува.
– Ще ми направите ли услуга, момчета? – весело изчурулика Кокалова. – Може ли да ми наглеждате багажа докато вляза да се къпя. Само за няколко минути.
Ранков и Ваклин се огледаха. Освен тях тримата на плажа нямаше никой. Само в срещуположния край на залива се виждаше камилата на фотографа, преживяща клекнала на пясъка.
– Разбира се, даже ще ви… – Ранков се преви от кръста напред, като че ли се канеше да и целуне ръка и неочаквано вдигна глава и духна праха в лицето и.
Кокалова моментално загуби съзнание. Коленете и се подкосиха и Ранков я прихвана през кръста. Тялото и безволно се отпусна напред и свличайки се легна по очи на пясъка.
– Защо го направи? – паникьоса се Ваклин.
– Ами падна ни се идеална възможност. Наоколо няма никой. Да я завлечем бързо в храстите.
Двамата подхванаха актрисата за ръцете и краката и я отнесоха в храстите, колкото се може по далеч от плажа. После се върнаха и заметоха следите от стъпки около багажа и.
– Ама праха на Пърдев наистина работи безотказно – отбеляза с възхищение Ваклин.
 – Няма грешка. Оставяме и всичките неща така – заяви лейтенанта – Сложи и джапанките близо до брега, ама не съвсем, да не ги дръпне прибоя. Да изглежда като нещастен случай, така ще си помислят, че е влязла да се къпе и се е удавила.

* * *

Ваклин блъсна и почти изкърти с рамо пантите на вратата като влетя в канцеларията.
Ранков, който тъкмо почистваше служебното оръжие трепна с ръце и частите се разпиляха наоколо. Всички винтчета се разлетяха и потънаха във фугите на дюшамето, а възвратната пружина излетя под канапето.
– Къ-какво става, бе? Изкара ми акъла.
Ваклин дълго диша шумно и тежко, превит с ръце на коленете, докато успее да събере въздух:
– СССССъ…. ССССъс… Стрезов!
– Ъ!?
– Инспектор Стрезов е тук. Дошъл е от София. Току що го видях.
– Кой? Къде?
– В кафенето пред кметството. Наблизо имаше частна кола със софиянски номер.
– Сигурен ли си, че е той?
– Да, познах го веднага, същия е като в рисунките в списание „Космос“. Сигурно е дошъл заради нея.
Ранков се изправи със скок и панически се заоглежда.
– Бързо да приведем всичко в порядък. Сигурно ще дойде тук. Има ли нещо изобличаващо из канцеларията?
– Не знам, ти кажи.
Двамата дълго се суетиха и безсмислено разместваха папките из шкафовете и оглеждаха нещата в помещението.
– Касетите къде са?
– В къщи, в килера.
– Стой! – застина Ранков. – А тялото в трафопоста!
Двамата замръзнаха от ужас.
– Не можем да го изнесем сега. Какво ще правим?
– Трябва да запазим самообладание. Никой няма да тръгне да я търси там, той да не е Ванга. Успокой се.
– Добре, спокоен съм – със съмнение в гласа се съгласи Ваклин.
В този момент на вратата на канцеларията се почука.
Кръвта се дръпна от лицата на двамата милиционери, които застинаха като истукани.
– Има ли някой? – чу се глас пред вратата.
Ранков пое въздух и с разтреперана ръка отиде да отвори.
От прага през дебелите диоптрични стъкла на очила в тъмно кафяви рогови рамки го гледаха проницателно присвитите очи на мъж с посивяла коса и волево, изсечено като с длето лице, завършващо в долния край с мъжествена брадичка, увенчана с голяма колкото лимка трапчинка. Въпреки топлото време беше облечен в сако и наметнат през раменете елегантен сив шлифер. На китката на протегнатата му ръка блестеше хромиран швейцарски часовник.
– Инспектор Стрезов – представи се новодошлият.
Гласът му, плътен баритон, звучеше равно и отсечено като на човек свикнал да взима трудни, но винаги правилни решения.
– К-кой? – заекна лейтенанта и пое дланта му.
– Инспектор Константин Стрезов от Главно управление на дирекция на милицията София – пристъпи напред той.
Преди Ранков да успее да отговори гостът сведе очи към крака си и когато го вдигна под подметката му се показа затвор на пистолет.
Стрезов вдигна глава и зададе въпрос само с поглед.
– Много ми е приятно – измънка лейтенанта. – Аз, такова, тъкмо смазвах оръжието и взех та кихнах и го изтървах.
– Разбирам, и на мен ми се е случвало – усмихна се инспекторът, но погледа му остана все така непроницаем. – Е, другарю….
– Младши лейтенант Красимир Ранков – представи се участъковият на Черноморец и отстъпи назад за да пропусне в помещението госта, който се наведе и му подаде затвора.
– Хубава канцеларийка си имате – огледа се инспектора и посочи канапето – Може ли?
– Ама разбира се, заповядайте, за нас е чест.
Стрезов свали шлифера, сгъна го през лакет и се настани на захабената дамаска, но веднага се надигна и извади изпод себе си патрон:
– А вие сте? – погледна той сержанта и подхвърли патрона към Ранков.
– Сержант Недев. Ваклин Недев – козирува той и изпъна снага.
– И така, другари, сигурно знаете за какво съм тук?
– Още не, но предполагаме – отвърна Ранков.
– И какво е предположението ви?
Лейтенанта прочисти гърло и с мъка проговори:
– Заради изчезването на другарката Невяна Кокалова.
Стрезов бръкна в джоба на сакото и извади лулата си преди да отговори:
– Именно – бавно напълни гнездото с тютюн, натъпка го отгоре с пръст и присви очи. – И как другари допуснахте да се случи това?
– Ние, ние не знаехме, че е тук, другарю Стрезов – почти запелтечи лейтенанта. – Разбрахме после, чак когато казаха, че може да се е удавила.
– Не се е удавила.
– Слава богу! Сигурен ли сте?
– Значи вие сте религиозен, така ли да разбирам? – погледна го изпитателно Стрезов.
– Аа, не, не, казах го от суеверие. Защото много се вълнувам за другарката.
– Не се е удавила. Говорих лично с Ванга.
– С Ванга? Ама и тя ли разследва? – прежълтя лейтенанта.
– Помага на разследването. А и плавниците и са останали при дрехите на брега. Близките и потвърдиха, че тя никога не е влизала да плува без тях. Защо точно този път да влезе в морето без плавници?
– Значи? – плахо попита Валклин.
– Значи или е отвличане. Или имаме работа с особено опасен фанатик.
– Тоест мислите, че е някой поклонник?
– Не го изключвам като версия – поклати глава госта. – Дори допускам нещо по лошо.
– К-какво? – промълви Ранков.
Стрезов се прокашля и понижи глас:
– Искам да ви кажа нещо. Другарката Коканова е национално богатство. Тази година ще представлява България на фестивала в Кан. Много врагове са заинтересовани да не спечелим. Така че… – той описа въпросителна във въздуха с мундщука на лулата и вдигна рамене. – предстои да изясним.
– А какво казва леля Ванга? – обади се Ваклин.
– Оставете Ванга, аз ще ръководя разследването – Стрезов погледна часовника си. – Сега отивам да телеграфирам, после среща за да ме въведете в обстановката. Искам да огледаме местопроизшествието и околността. А също и квартирата където е отседнала.
– На вашите заповеди – отвърна лейтенанта.
– И ми предайте папката с материалите по случая: снимки, протоколите от огледа, разпит на свидетели, снемане на показания, всичко каквото сте събрали.
– Разбира се, ще ги приготвим.
Инспекторът бавно се стана и се насочи към вратата. С ръка върху дръжката и се извърна и прикова очи в лейтенанта:
– Нещо ми изглеждате блед, лейтенант.
– От кръвното налягане е. Винаги пада от горещините – прокара длан през лицето си Ранков за да избърше избилата по него пот.
– Аха. Грижете се за здравето си. А, да, щях да забравя, и пригответе подробна справка за всички по необичайни произшествия, които са се случили на територията на поверения ви участък през последните няколко години.
– Ми то, почти няма такива – отвърна глухо Ранков. – Но ще се постарая.
– Интересно, аз пък чух друго – поклати глава Стрезов.
И без да откъсва тежкия си поглед от лицето на лейтенанта полуизвърнат напусна канцеларията.

* * *

Центърът на село Черноморец беше притихнал и спокоен. Дори кучетата и котките не смееха да се покажат в следобедния пек. Бледият отблясък на маранята леко потрепваше над плочника на малкия площад. Сградата на кметството с опустошена от времето мазилка се издигаше самотна край него.
Леля Ванга седеше на пейка в беседка на градината на механата зад кметството, заобградена от най близкото си обкръжение – племенницата и Красимира, помощницата Витка и шофьора Жоро, скрити на сянка, обгърнати от уханията на пищна декоративна растителност. За да убият скуката, докато чакаха Стрезов решаваха кръстословица. В далечината зад оградата в сянката на дърветата се виждаше черната Волга на ДС, която ги придружаваше.
– Ванге, ма, кажи едно земноводно животно от джунглата с „К“ и шотландски математик от 16 век, роден 1550-та. – прочете Витка.
– Крокодил ма.
– Става. А математикот?
– Имаш ли букви?
– Свършва на „ер“.
– Кога каза, е умрел тоя?
– Отдавна. 1617-та.
Ванга прихлупи забрадката над лицето си чак до брадичката, потъна в транс и и загъргори:
– Тоя ше е само Непер? Е го я, видех го, висок, с чисто бела бухнала дантелена яка и черна роба. С таке. Седи и смята, чертае запетая… Голем астроном е бил тоя.
Близките и отбелязаха името в квадратчетата и закимаха одобрително.
– Излиза.
– Ми много ясно. Той сам си каза името като дойде. Айде, бегай си! – посочи със сбръчкан показалец пред себе си във въздуха тя и го отпъди.
– А знаеш ли немски император – 1075-1137, с „Лъ“? – попита шофьора надвесен напред с химикал забит във вестника.
– Пророчицата пак обърна невиждащите си очи към небето, събра длани пред лицето си и дълго мънка, сякаш говореше с някой невидим увиснал над нея:
– … Млъ, млъ, млъ… Лотар. Ама не първи, втори, чак трети. Ех, че страшен мъж. Голем пълководец. Умрел е в битка. Е го, баща му Гебхард фон Суплинбург дойде да види какво става. „Не ме безпокойте с тия драсканици“ вика. А е я и жена му: Рихенза Нортхаймска, дъщеря на Хайнрих Дебелия и съпругата му Гертруд Млада фон Брауншвайг, от рода Брунони…
– Ей, нямаш грешка, лельо Ванге – зарадва се шофьора Жоро и нанесе буквите в полето. – Ама нали не гледаш от отговорите в следващио вестник?
– Ти пък, Гоше. Нали, че играем честно.
В този момент Стрезов седна при тях на пейката и ги прекъсна.
– Как си, лельо Ванге? – поздрави я той и се ръкува с всички.
– Я, его и инспекторо – усмихна се доволно тя и го ощипа. – А Варадин къде е?
– Оставих го в управлението в София да ме замества.
– А, хубаво, хубаво, добро момче е той. Малко недочува с лявото ухо, ама иначе нема грешка.
– Като малък е карал заушка – осведоми я Стрезов.
– Знам, знам, ей заека дойде при мен и вика „Много съжалявам.“
Пророчицата протегна ръце да го попипа по лицето и очилата и го сгълча наужким:
– Пак си качил диоптера. Казах ли ти да пиеш отвара от гол охлюв и мухи винарки.
– Пих, лельо Ванге, ама не мога, алергичен съм към винарки.
– Е, оди си тогава кьорав.
– Остави ме мен, ти кажи как си?
– Как, немат край мойте мъки, цел ден и цяла нощ си говоря с мъртвите. Е и сега, като на опашка за банани са застанали край масата. Занимават ме с техните си глупости: „Кажи, вика, на чичо, че ме ритна коня та ме уби. Не е свекървата, напусто лежи у затвора.“
Стрезов без да иска се огледа и потръпна с рамене.
– А тоя с тебе кой е? – сепна се Ванга и вдигна бастунчето си към лейтенант Ранков, който стоеше на няколко метра встрани от масата стиснал дамска плажна чанта в ръце.
– А, това е колегата от Черноморец Ранков. Помага ми за случая.
– Ела тука бе момчи, оти си толко срамежлив? – покани го при тях пророчицата.
Ранков пристъпи и се наведе да и целуне ръка и леко приклекна на кояно.
– Не знам, бабо Ванге, за пръв път виждам феномен на живо – отвърна плахо лейтенанта и пусна дланта и.
– Ела де, нема да те ухапя. Седи при нас тука.
Ранков предпазливо се намести в края на пейката.
– Как ти е първото име? – обърна се към него Ванга. – С „Г“ ли нещо?
– Красимир, с „К“ – изстреля лейтенанта.
– Е да де, да де. А баба ти къде е?
– Кой, баба? В гроба, тя почина.
– Я, ей де, дойде. Е тука отляво застана и право в тебе гледа. А коя е Тинка? И Минка?
– Мии – замисли се лейтенанта, – не знам. Имам една трета братовчедка Динка.
– Същата. Тя не е тука.
– Не е.
– От кво почина?
– Ами не е още. В Ямбол се омъжи.
– Не е тая. Прасета гледаш ли?
– Ми не.
– Значи дедо ти е гледал. Ей го, застана пред мен прасето Тинка и ме пита. Вика: „Що ме утепаа пред коледата тия? Малко бях още, сукалче. Поне деца да имах. Туй няма да ви го простя.“
Ваклин я гледаше зяпнал и нервно мърдаше с устни, сякаш повтаряше думите след нея.
– А за мъжла сила ще храниш торни бръмбари с листа от Беладона в една кутийка и ще събираш изпражненията. И после тия изпражнения, като изсъхнат, че ги пиеш по полвин чаена лъжичка сутрин и вечер в кревата.
– Ма аз не съм импотентен, бабо Ванге – запротестира слабо Ваклин. – Млад съм още.
– Ти сега не си. Ама както я караш по тънката част, скоро може и да си. Ше идваш чак при мене да ти казвам. Всичко виждам аз.
Всички се засмяха, а Ваклин наведе глава и пламна до ушите.
– Казвай сега що ще ме питаш – припряно се обърна тя към Стрезов, – че да си бягам на Рупите.
– Донесъл съм тука едни неща на Невяна…
– Дай ги – прекъсна го нетърпеливо феномена.
Тримата и придружители се отдръпнаха към края на пейката за да направят място и замълчаха почтително.
Ранков сложи на масата плетената плажна чанта, която стискаше между краката си и Стрезов извади от нея плавник, тъмни очила и чифт плетени сандали.
Ванга ги пое и ги опипа с костеливите си пръсти, помириса ги и ги хвърли на земята:
– Я мани тая гума, че само ми пречи. Требва ми саксия.
– Каква саксия? – свали очила инспектора и обърса чело. – Тя не е носила със себе си саксия.
– Нещо живо за антена. И бучка захар.
Всички се огледаха наоколо. Единственото растение наблизо беше декоративен рододендронов храст, засаден в голяма теракотена кашпа.
– Има саксия, ама е тежка, не знам дали ще я издържи масата – неуверено отвърна Стрезов.
– Давай я.
Помощницата Витка извади бучка захар и я постави в ръцете на ясновидката, която я потърка по петата на сандала и веднага я лапна и засмука.
Инспекторът и шофьора Жоро с усилие примъкнаха кашпата и я покачиха отгоре без да я счупят.
Ванга обгръна саксията две ръце и взе да диша тежко и на пресекулки докато не получи видение. Гласът и стана дълбок и гърлен. После сякаш влезе в спор с някой невидим: „Че как ще е станала русалка бе!? … Сакън! Нема такова нещо… Ти пък, рано и е още… Я не дрънкай глупости, да не е некоя уруспия… Знам, знам аз, ама не всичко казвам. Не е театър туй, ама на театър изглежда… Значи обещаваш? Добре, айде иди си и гледай рибите да не стане някоя бела, пък аз ще се оправям нататък.“
После Ванга въздъхна, потръпна с крака и бавно дойде на себе си. Помощницата Витка напръска лицето и с вода и и помаха с кърпа.
– Казах ли нещо? – попита ясновидката.
– Каза, лельо, ама не ти разбрахме – отвърна Красимира.
– Аа, хубаво… Слушай сега – обърна се тя към инспектора, – и преди ти казах, не се е удавила. Говорих лично с морскио цар. Мъж е замесен тука. Висок, русоляв. Голям красавец. Ще се налюбят па ше се появи.
– Какво, какъв мъж? – наостри уши инспектора.
Ванга поклати глава и занарежда:
– То даже двама има на сърцето. Тя на тях де. И двамата левенти. Единия, не знам защо, ама малко като тебе мяза. Виждам фуражка и пагони. И името му даже почва с „Къ“. А другия – замисли се тя, – хм, а в него има нещо немско. И той голем красавец, ама по млад, светъл. И двамата са и голями мераклии. Но тя ше избере трети – той пък с очила, начетен. Пък той не я харесва, това е бедата. Магия има тука. Много силна и за това ми пречи да го видя ясно.
– Да не е жертва на магия, лельо Ванге? – изтъни глас Витка.
– Да, жертва е, ама тая магия не е за лошо, а за хубаво.
– А!? Сигурна ли си лельо? Че не е отвлечена?
– Както, че се казвам Вангелия Пандева Гущерова – отсече пророчицата и тупна с длан по масата.
– Че кой мъж не аресва мома като нея, бе лельо Ванге? – усъмни се на шега Жоро шофьора.- Има ли такива?
– Е така, тоя баш не я аресва. Него го влече отвъдното. Все умрели виждам около него.
– Стига бе, не думай! – изахкаха двете жени и бързо се прекръстиха. – Да не е убиец.
– И муха не може да убие. Да е гробар – не е, касапин – не е касапин… Като доктор нещо, ама никой не лекува – събра вежди феноменката. – Малко нещо като мен се пада. Странник. Е го, виждам му челото, главата му пълна с книги и наоколо лежат триони и умрели.
Неочаквано зъбите на Ранков се разтракаха. Ванга се вслуша в звука и бързо извърна невиждащите си очи към него:
– Какво бе, момчи да не ти е студено?
– Не, бабо Ванге, ядох нещо развалено и ме втресе – оправда се той.
– Туй да ти е проблема. Осем желада ще глътнеш и две кисели краставички, ма без да ги дъвчиш и ше се оправиш.
– А лельо Ванге, а къде, в коя посока да я търсим? – поинтересува се Стрезов.
– Тука, у България е. Некъде близо до вода – отвърна след кратка справка с невидимите сили петричката врачка.
Всички автоматично извърнаха глави към морето.
– А къде по точно? – приготви се да записва Стрезов.
– По точно нема. Сега спи. Дълбоко. А като се събуди сама ше се появи. Всичко ше е наред, казвам ви. На сватба мирише работата, не на варено жито.
– Не ни помагаш много лельо Ванге – отчаяно поклати глава инспектора и затвори тефтера, който беше приготвил да си води записки.
– Ти по добре не се мешай у любовните работи на ората – сопна му се Ванга. – Не ме ли чу, ше се налюби и ше се появи. Точка. – тропна тя с дръжката на бастунчето.
– Е, не става така, лельо, заповед лично от другаря министър. Другарката Кокалова е национално съкровище, цялата партия носи отговорност за нея. Всички се тревожат.
– Бе знам аз, ама ти викам, седи мирен. Всичко че се уреди и че ядеме торта.
– Е как да седя мирен, като работата ми е да разследвам и да я открия.
– Остави я на мира, учи се за роля.
– Роля? Нямаме такава потвърдена информация – възрази и Стрезов. – Сега лятото извън сезона, театъра не работи и няма ангажименти.
– Вие нямате информация, ама аз имам. Филм ще снима.
– Така ли? Какъв филм?
– Ще го видиш. Голем филм! Любовен. И там ще се намери с нейната половинка.
– Лельо Ванге, знаеш колко те уважавам, ама говориш празни…
– Ти къв чин си, бре? – повиши глас пророчицата.
– Капитан, лельо Ванге – леко притеснен измънка инспектора.
– А тъй, а аз съм подполковник от десето. Значи ше ме слушаш. По старша съм от тебе. Държавна сигурност командва меверето.
Инспектор Стрезов нервно потри очила и ги побутна нагоре надолу.
– Това не мога да ти обещая.
Ванга почука с пръст по масата и нервно каза:
– Слушай, Константине, да ти рекем нещо – сложи дланта си на ръката му пророчицата и я притисна. – Твойта любовница Минка, има нещо мое дето е у нея. Да ти го даде да ми го върнеш.
– За какво става дума, лельо Ванге? – стъписа се инспектор Стрезов.
– Преди тебе тя беше ли омъжена?
– Беше.
– За един генерал от МВР-то?
– Да. Генерал Газдов.
– А така. И той като идва да прави обиск в Петрич, го открадна от мойта стая тоя пръстен и го подари на нея. Лятото шеейсе и осма беше. А после умре и сега тя ти е любовница на тебе. А ако обичаш да и кажеш да ти го даде да ми го върнеш. Щото, нали знаеш, оня горе гледа.
Стрезов седеше загубил дар слово, ококорил широко очи и се потеше.
– Не знам нищо, лельо Ванге. Обаче обещавам да я питам.
– Нема кво да я питаш. Пръстена е в спалнята и там в една дървена кутийка. Златен. Вземай го и идвай на Рупите с него. Иначе хаир с тая жена няма да видиш.
После махна с ръка пред лицето си сякаш пъдеше муха и викна:
– Айде да се дигаме, че цял ден е път до Петрич. Шипковенски професора че идва да снима филм за мене – изкомандва тя и подкрепяна под двете мишници от приближените си се насочи към колата.

Лейтенант Ранков изглеждаше разтревожен. Палеше цигара от цигара и сякаш не го свърташе на едно място.
– Тоя Стрезов много взе да души. Иска да му изготвя доклад за всички необичайни произшествия през последните години. Май подозира нещо. Накрая ще стане някоя беля.
Ваклин го изгледа стреснато и предпазливо сподели мисълта която се въртеше из главата му:
– Абе в Созопол има една сладкарка Динка, дето малко прилича на нея. Като я подстрижем и нагласим и Пърдев я гримира ще стане съвсем същата. Ще я напиеме и ще я оставиме на някоя пейка да я намерят, все едно е тя ии…
– Откъде ти идват тия глупости? – изпъшка Ранков и махна с ръка да го прекъсне.
– Имам и по добра идея – продължи Ваклин.
– Добре, казвай.
– Ще и наредим да го елиминира!
– Кой да елиминира?
– Ами него, Стрезов.
– Ъ? Кой, тя?
– Да. Ще я изпратим на мисия. Нали е зомби, ще прави каквото и кажем.
– Честно Ваклине, не знам какво ти има. Сигурно нещо ти се е случило в детството?
– Не знам. Като малък наште ме наказаха да не си играя с другите деца докато не навърша 18.
– Явно те са причината.
– Сега, ако беше Пеньо пощальона, можехме да му подхвърлим нещо нейно и да го натопим – не се отказваше Ваклин.
– Да, ама светкавицата не удря два пъти на едно и също място – поклати глава Ранков. – Няма как да мине.
– Ами тогава някой друг? Обаче кой?
Внезапно Ранков замръзна като гонче надушило следа и насочи в негова посока блеснал поглед:
– Чакай хрумна ми нещо.
– А!? Какво?
– Банския и нали е у нас.
– Да.
– Тогава, какъв е проблема.
– Ще го подхвърлим на някой?
– Да.
– На кой?
– Ще видиш.

* * *

Ранков заедно с Ваклин отидоха на среща със Стрезов да му предадат доклада.
– Ще го прегледам после на спокойствие – пъхна го в чантата инспектора. – Сега нека обсъдим данните по случая.
– Ми то няма много данни – попи с кърпа потта по лицето и врата си лейтенанта, – все едно просто се е изпарила. Другарката Кокалова.
Стрезов свали очила и извърна лице към събеседника си:
– Данни винаги има. Дори там където няма. Знаете ли каква е нашата работа, колега? – замълча той и се замисли. – Криминалната работа е като да обичаш една много интересна, но грозна жена. Да съзнаваш, че е грозна, но въпреки това да я обичаш. Красива жена може да обича всеки. Но само някой може да е влюбен в грозница. Това е и талант и призвание.
– И за това някой пият много, за да заличат разликата – съгласи се лейтенанта. –  На 5 ракии всички жени стават красавици.
– Аз обаче съм пълен въздържател – инспектор Стрезов почука с молив по масата:
– Факти, улики, обстоятелства и доказателства. С какво разполагаме до тук:  другарката Н. К. пристига на 11 август тази година на почивка в Черноморец и отсяда при своя втора братовчедка. Присъствието и в селото е широкоизвестно, но почти незабележимо. Изглежда всички са знаели за нея с изключение на вас. На дата 20 август с.г., както обикновено, отива сама на плаж в северния край на залива Вромос и в късния следобед изчезва. Последно е забелязана с бинокъл около или малко след 16 часа от преминаваща туристическа лодка. Когато около 18.00 лодката се връща нея я няма. Вещите и са намерени там на следващата сутрин от пионери.
– Точно така, и ни уведомиха – потвърди с кимане Ранков. – Намерихме сандалите и близо до водата и решихме, че е влязла да се къпе, и, не е излязла. Рибарите цял ден я търсиха, но…
– Нека уточним картината, вие например какво правихте през деня на изчезването?
– Кой, ние ли?… Ами бяхме в канцеларията, слушахме речта на другаря Тодор Живков за успехите на социалистическото общество и дружбата със СССР по радиото.
– А преди това? Може би сте забелязали нещо необичайно в обстановката? Някакви впечатления?
– Не, нищо.
– Не? Съвсем?
– Освен… ами аз имах малък проблем от личен характер – сконфузи се лейтенанта.
– Така ли, какъв?
– Ужили ме оса.
– Къде?
– По, ъ, гърба. И получих оток.
– Имах предвид къде бяхте.
– Аз ли, ми в тоалетната на двора.
– Много неприятно.
– Направо кошмар. После цял ден не можех да сядам. Даже пих алергозан
– Мдаа, мда, анафилаксия. Разследвал съм такъв смъртен случай. А вие? – Обърна се Стрезов лъм сержанта.
– Не съм.
– Какво не сте?
– Не съм разследвал такъв.
– Питам какво правихте тогава?
– А, това ли? Ходих да търся лед и държах на другаря лейтенант компреси.
Стрезов опита да визуализира картината, но веднага тръсна глава за да прогони образа:
–  Да се върнем към изчезването. Виждали ли сте я да говори с някой? Знаете ли с кой е била по близка?
– Другарката Коканова правеше впечатление на доста саможива жена. Така че нямаме преки впечатления от нея. Виждали са я само да отива към плажа и доколкото знам дори не е пазарувала лично.
– Някой да и е досаждал? Да са и искали автограф? Може да сте чули нещо?
– Не, само…
– Какво?
– Местния идиот – Ицо печурката, разправяше, че го помолила да и набере праскови. Ама той не е съвсем наред с главата и…
Стрезов наостри уши:
– И какво?
– Не обърнахме внимание.
– Какъв е тоя Ицо печурката?
– Имаме тука един смахнат. Безобиден е. Като малък паднал от виенското колело в Бургас и не е добре с акъла. Седи на шосето и записва номерата на колите, лекува мравките, такива работи. Но не е опасен, никога не е имал противообществени прояви.
– Oт какво живее?
– Трудоустроен е, по болест. Взима пенсия и бере гъби в гората. За това му викат печурката. Даже веднъж се отрови, ама го спасиха.
– Доведете го – властно разпореди Стрезов. – Или не, по добре ние да го посетим. Къде можем да го открием?
– Ами или е в тях или пак виси край шосето.
– Да тръгваме тогава.

СЛЕДВА>>>

Меден месец в залива Вромос – тийзър

Нови приключения на л-нт. Ранков в залива Вромос

1. Меден Месец в холокоста

Когато Ранков се появи на работа след сватбения отпуск, завари Ваклин покачен на стълба да опреснява със синя блажна боя дъската с надпис „Народна милиция“ окачена над вратата на канцеларията.
– Оо, шефе! – пусна четката и скочи от стълбата щом го видя сержанта. – А добре дошъл! – приветства го с широка усмивка Недев и го потупа братски по гърба. – Разправяй, разправяй как мина медения месец.
Лек тик пробягна по лицето на лейтенанта.
Щом двамата влязоха в канцеларията Ранков безсилно се отпусна на диванчето и изпусна въздух като спукана гума. Ваклин веднага забеляза тъмните кръгове около очите и изтощения му вид.
– Бе нещо не ми приличаш на щастлив младоженец – отбеляза несигурно сержанта. – Май тая софианка те е изцедила като лимон? Явно секса е бил на ниво.
Лицето на лейтенанта пак потръпна конвулсивно и дори заекна като проговори:
– З-з-ззнаеш ли за холокоста?
– Кво? За евреите ли? Какво за него?
– И тях не са ги мъчили колкото мен. Тая свиня  направо ми изпи душата.
– Стига бе…
– Тая е сукуб, казвам ти, това брака с нея е направо като инквизиция. И от ден на ден по лошо става.
– Е защо бе, нали уж всичко беше точно?
– Беше то. Още като се запознахме, вика ми, една нощ в леглото с мен е като билет за екскурзия из рая. Ама аз не се усетих. Грабни вика шанса. И оттогава мира нямам с нейните креватни изпълнения. Има една книга „Кама сутра“ и ме кара да я практикуваме глава по глава.
– Брей…
– И знаеш ли как ми казва тая тарантула – Посейдончо! „Посейдончо, ще направиш ли на твойто котенце едно масажче. ПОСЕЙДОНЕ! Идвай тука!“ Кара ме да и масажирам туловището, представяш ли си!
– Е, ти си я избра такава пищна.
 – Избрах имотите и и Волгата, дето ми я обеща, не нея. Да не мислиш, че съм си загубил ума от любов… А готвенето и! Леле! Смята че варената риба е много полезна и трябва да се яде през ден. Не издържам вече, страх ме е че ще хвана язва от тия нейни манджи. По цял ден реди пасианси и нещо врачува. Двойка спатия, това, Вале пика онова…
– Ебаси! Значи си се набил, яко, а!
– Офф, не ща да се ядосвам. Утре ще ти доразкажа, че сега ме боли главата, искам малко да се посъвзема. Докладвай първо обстановката в района. Случило ли се е нещо извънредно докато ме няма?
Недев отвори две бири, подаде му едната и отпи преди да заговори:
– Ами, обичайните неща: катъра на Цеко ряпата ритнал жена му в гърба и я парализирал, майката на Цанка аптекарката се отрови с антифриз, ама я спасиха, Кольо кайсията го удари ток, докато се опитва да краде от жиците пред тях и сега бере душа с 60 процента изгаряне в болницата. Няколко пиянски домашни скандала с побой, и, това е. Друго, друго: една сватба имаше, ама младоженеца се напи и падна във варницатата и я разтуриха. На Киркор му се измъти пиле с две глави и сега ще го показва на туристите по плажа.
– Значи всичко по старому – заключи лейтенанта.
– Да, няма извънредни обстоятелства. Ау, да бе, най важното забравих – плесна с длан по челото сержанта: –  И Пеньо пощальона се събра с жена си. Освободиха го.
– Каквоооо!? Пеньо! Мамка му! Как така? – затресе се в нов нервен пристъп Ранков.
– Ами съда го пусна от ареста тоя мръсник. Нямало достатъчно годни доказателства за да образуват дело. Изтекъл бил някакъв срок. Сега ще си кара Ладата от тотото и ще ни се присмива.
– Офф, не ми е сега до него, ама по натам непременно ще му изтрия мазната усмивка! Няма да му се размине – закани се със свит юмрук лейтенанта.
– Не знам как стана тая работа? – затюхка се Ваклин.
– Коя работа?
– Дето жена му спечели вместо нас от тотото.
– И аз нямам обяснение – махна с длани пред лицето си Ранков сякаш искаше да отблъсне назад невидима зла сила. – Уж направихме церемонията със заклинанието както трябва, а шестицата отиде в нея. Открадна ни късмета тая.
– Може да е вещица? – боязливо промълви Ваклин.
– Те всичките са вещици – удари с юмрук по дивана Ранков и около него се вдигна кълбо прах. – А моята не е ли?
– Що бе, на Пърдев жена му ми изглежда свясна. Никакви ядове няма с нея.
– Е тя пък е зомби – сви рамене Ранков. – Зомби или вещица, избирай. Няма оправия с тия.
– Ми както разправяш, май така излиза.
– Вчера мойта ме замери с една тенджера и после сготви вечеря в нея. Представяш ли си как съм ял? И пак варена риба.
– Брр – демонстративно потръпна от ужас Ваклин, – не ща да съм на твое място.
– Казвам ти наистина ще ме съсипе. Знаеш ли какво ми вика: искала да и направя бебе! БЕБЕ!  – врата на Ранков конвулсивно потръпна и остана изкривен надясно. – Кара ме да правим секс по три пъти на ден. Вика ми да свършвам в нея и после лежи с крака качени на таблата на кревата и плюска.
– Стига бе. И ти кво?
– По цял ден нищо не прави, само яде, пие ликьор, пее опери и иска да правим „Любов“. Люби ме, вика, Посейдончо, искам да ми направиш бебе. И аз какво, трябва да имитирам оргазъм, преструвам се че съм свършил.
– Преструваш се че си свършил?
– Аха, махам с ръце, пъшкам им правя гримаси, сякаш получавам припадък.
– Тц, тц, тц – съчувствено заклати глава и запримигва сержанта. – И какво ще правиш?
– Не знам. Сякаш мозъка ми е парализиран.
– Не се предавай, ще измислим нещо – опита се да го ободри Ваклин.
– Искала да ме запише на курс по мандолина да съм и акомпанирал, представяш ли си? Аз, на курс по мандолина!
– Научи я да пуши цигари, може да и съкрати живота.
– Че тя не ми дава на мен да пуша, нея ще я карам. Било вредно за гласните струни. Голяма пача е, и да пия ми забранява. Крия си ракията в мазето.
– Леле, това твоето не е живот – даде заключението си сержанта.
– Живот е, ама в ада! – натърти Ранков – И не знам кога ще свърши?
– Ще свърши, – изгледа го втренчено Ваклин – като свърши тя.
Ранков изведнъж се сепна и се ококори.
– Вярно, бе!
– Какво?
– Ами, нищо, нищо – промълви под носа си лейтенанта.
– И ти ли си мислиш за… „това“ – изгледа го изпитателно Ваклин
– За кое?
– За… „онова“ – недвусмислено прокара палец пред гърлото си Недев.
– Да – кимна Ранков.
– И как?
Ранков сбърчи чело и се хвана за ушите.
– Трябва да помисля.
– Да се посъветваме с Пърдев – предложи сержанта. – Той може да измисли нещо. Някакво средство или…
– Да – вдигна очи с надежда младоженеца. – Още утре. Непременно. Айде, сега ще бягам, че имам вечерен час. Ще говорим с него утре.

2 Кама Сутра

Когато Ранков се прибра съпругата му, мадам Дора, го чакаше по пеньоар в антрето.
– Закъсня!
– Само 15 минути. Той Ваклин понеже…
– А-ха, Ваклин. Слагай униформата – повиши тон тя.
Ранков послушно взе да изпълнява.
– Не тази, парадната, с медалите, и ме чакай в спалнята, аз отивам да акам и веднага идвам!

Мадам Дора беше застанала подпряна с рамо в рамката на вратата и го гледаше с размътен поглед и сладострастна полуусмивка. Розовите и шорти бяха толкова къси и впити, там където тъканта дълбаеше в местата и червени резки, че едвам се подаваха под жарсената и камизолка с цвят на пчелен мед, а изпод тях прозираха свободно избуелите къдрици на венерения и хълм.
Лицето и говореше вместо нея – тя преживяваше очакването на нови плътски наслади в неговите обятия. Страсният и поглед го пронизваше като харпун в слабините. Езика и пърхаше по навлажнената и горна устна.
– Посейдончо, какво ще кажеш за едно масажче? – измърка тя с премрежен поглед.
Ранков отчаяно се опита да се прави на заспал.
– ПОСЕЙДОНЕ! – изгрухтя тя и корема и се затресе – Твоята Валери иска да и излижеш гевречето и да я обладаеш по касапски. Да и се метнеш изотзад и да я изтърбушиш като стар кашон от телевизор.
– Ъ? Какво, скъпа? – отвори очи лейтенанта и ги заразтърква с юмруци.
Мадам Дора се насочи към кревата с полюшваща се съблазнителна походка, стиснала любимата „Кама сутра“ под необръснатата си подмишница.
Ранков разбра, че предстои неизбежното.

3. Дора-Мария Гюлемезова – мадам Дора

Първоначално лейтенант Ранков си помисли, че е ударил шестица от тотото, когато пищната софиянка Дора-Мария Гюлемезова, мадам Дора, се появи с широкополата си шапка в Черноморец и го обгради с внимание. Но скоро след сватбата разбра че е сбъркал. Гражданката Гюлемезова донесе щастие и просперитет в живота му колкото нацистките отряди на евреите.
Запознаха се по повод нейно заявление по фалшив, както се оказа повод, че някой краде сутиените и от простора. Ранков веднага се усъмни в разказа и за тъмната фигура с кукерска маска, промъкваща се посреднощ в двора на вилата и. В Черноморец нямаше цигани, а и никой от местните нямаше афинитет към подобен вид престъпна дейност. Единственият жител с нестандартни перверзни наклонности, Пеньо пощальона, от месеци лъскаше наровете в ареста в очакване присъда за оскверняване и некрофилия. Да я изнасилят рибари на пияна глава, или да и отмъкнат туршията или прасето, ако имаше такова, да и оберат градината, това да, но да и посегнат на бельото – крайно съмнителна хипотеза. Но все пак се съгласи да даде няколко нощни дежурства в дома и дебнейки вероятния злосторник. Като примамка мадам Дора лично свали пред Ранков сутиена си и го окачи на един клон на асмата в двора. Разбира се никой не се появи и на третата нощ акцията завърши в кревата на вдовицата, където тя демонстрира отдаденост и завидни умения в любовните игри, придобити из гримьорните в чужбина, където преди години се беше подвизавала като оперна солистка.
И от момента в който каза „Да“ и сложи подпис под брачното свидетелство, а тя стовари токчето си върху палеца на крака му и го пукна мъките му почнаха. Докато четиримата свидетели викаха „Горчиво“ и хвърляха конфети на него вече му се плачеше.
Медения месец по нейно настояване прекараха на юг в Синеморец, за където Ранков трябваше да уреди открит лист за пребиваване в гранична зона. Там тя по цял ден или пееше арии, или седеше на брега, зареяла поглед на юг към Турция и въздишаше тежко. Нощем го експлоатираше в леглото.
Мадам Дора-Мария Гюлемезова беше попрехвърлила средната възраст софиянка, вдовица на дипломат, живяла доскоро в чужбина. Бивша оперна певица – сопрано с, по нейни думи, по мощен вокален диапазон от този на Мария Калас и многобройни изяви в Миланската Скала. Сега притежаваше най хубавата лятна вила в Черноморец, банкова сметка, къща в Бургас и два апартамента в центъра на София. След смъртта на мъжа и и се беше наложило да се прибере в България и да заживее като простосмъртна. Нещо което дълбоко противоречеше идеологически на убежденията и тя категорично не беше съгласна.
Скоро Ранков разкри тайната и цел – да избяга в чужбина. Беше планирала маршрут през Турция към Апенините и за това се бе нанесла в Черноморец. Ето за какво и беше нужен той. А него го поблазниха имотите и, софийското жителство, Волгата на мъжа и и гаража дето беше обещала да му купи. Един вид зестра, като сватбен подарък.
Но сметките му излязоха криви – цената се оказа твърде висока. За броени дни мадам Дора го превърна в мъж под чехъл.
Започна се с проблема с храната. Тя настояваше той да се храни основно с варена риба. Била екологично полезна храна. „Минаваш – вика – на средиземноморска диета. В Италия мъжете само това ядат – морски дарове, за това всички са толкова стройни и темпераментни. И маслиново олио, ама тука няма откъде да купиш“. Само понякога, когато той се измореше в леглото мадам Дора му вареше мъде от коч. „Сутрин, обяд и вечер ще дъвчеш по едно мъдо!“ нареждаше, тя сякаш му предписваше рецепта.
И Ранков дъвчеше, чакайки от София да му докарат Волгата. Тя си плюскаше както си иска, защото разнообразната храна била най важна за диафрагмата и оттам силата на гласа, който притежаваше такава мощност, че нарушаваше работата на вестибуларния му апарат и тъпанчетата му постоянно пищяха.
Другият му неистов кошмар – секса, или както тя му викаше „изпълняване на съпружеските му задължения“. Тия „задължения“ обаче бяха денонощни, 7 дни в седмицата, с прекъсване единствено за храна и тоалетна и често включваха дори обедната му почивка. Въпреки че имаше известен опит в порноиндустрията Ранков никога не бе предполагал, че може да има толкова ненаситна жена. Беше по разгонена от престъпничка току що напуснала Сливенския затвор.
Скоро лейтенант Ранков се превърна от напет младши офицер в бродещ призрак с дълбоки сенки под очите и залитаща походка. В един момент се стигна до там, че от стрес дори миглите му опадаха и по време на дежурства заспиваше и сънуваше кошмари.
На въпроса Защо се е омъжила за него, отговора и беше: свикнала била да не спи сама. Опитала като умрял мъжа и, но не можела да издържа. Много харесвала мъже с униформи, за това не могла да му устои и го удостоила с честта да опита пружините на леглото и.
Но това което най много го тормозеше беше пеенето и. Мадам Дора не бе загубила надеждата, че някой ден отново ще пее в чужбина. В мечите си се виждаше в главната рола на сцената на Миланската Скала посрещана с бурни аплодисменти. А когато  в един момент реши да го кара да пее с нея, бил природно надарен контратенор, положението стана нетърпимо.
И така той се изправи срещу суровата реалност и осъзна че е мъж под чехъл или по скоро плъх притиснат в ъгъла. Сиренето в капана се бе оказало отровно. Планът му да се ожени по сметка бе претърпял катастрофално фиаско.

4. Операция ликвидация

Когато на следващият ден Ранков тътрейки крака се появи на работа Ваклин седеше в градинката до канцеларията с пачка петолевки в лявата ръка и с голяма ловкост ги броеше между палеца и показалеца на дясната. Ранков застана край него и го загледа.
– А, шефе – нахили се сержанта като го видя, – появи се значи. Пак приличаш на изгоряла кибритена клечка. Как си?
– Кво правиш, бе Недев? За кво броиш тия кинти? – пренебрегна въпросa му лейтенанта.
– Аз ли? Тренирам санже. Глей сега… – и запремята светкавично през пръстите си банкнотите.
– Кво тренираш?
– Санжейка, бе, шефе. Ченч, не си ли светнат?
– Не.
– Сега, значи, имам да ти давам 50 лева, нали така? – заобяснява сержанта и бързо изброй банкнотите – Един тарикат, Таргата от Варна ме научи на тая врътка. Я ги преброй – и му ги подаде.
Ранков взе пачката и бавно преброи банкнотите една по една.
– Тук са 40, не 50.
– А, така ли! – направи се на изненадан Ваклин. – Не може да бъде. Я дай да видим. – и взе обратно парите от ръцете на Ранков. – Така… – преброи ги отново той с огромна скорост. – Верно бе. Сбъркал съм, извинявай. – Извади от джоба на ризата си още две петарки и ги добави към пачката. После пак ги тикна в ръцете на лейтенанта, защипвайки ги към дланта с пръсти – Сега са точно.
Без да ги брои Ранков ги издърпа и ги пъхна в джоба си.
– Еми, мерси.
– Е виж колко са, де.
– Няма нужда – тупна го по рамото лейтенанта, – имам ти доверие.
– Ама не бе, аз не на истина – засуети се се сержанта, – само ти показвам как се прави.
– Е нали каза, че имаш да ми даваш.
– Ми нямам, само за демонстрация. Можем лятото да нареждаме туристите с тоя номер.
Ранков извади банкнотите от джоба си.
– Колко са, 30?
– 25.
– Добре де, ще ти ги върна, не се шашкай – успокой го.  – На заплата. Продължавай да тренираш.
Ваклин сви примирено рамене и го последва в канцеларията.
– Е, как е семейният живот? – попита той след като двамата се настаниха на бюрото. – Така като те гледам…
– Лошо и става все по лошо – изпуфтя облягайки се назад лейтенанта. – Нещата са много зле.
– И?
– И какво „И“?
– Какво ще предприемеш по въпроса?
– За сега обмислям. Колкото и да ми се иска няма да избързвам.
– Някакви идеи?
– Идеи? Идеи се намират, но трябва да се пипа умно. Проблема е, че можеш да запалиш два пъти една и съща клечка.
– Какво значи това? –  недоумяващо го изгледа сержанта.
– Значи, че трябва да стане от раз. И да е 100 %. Без шанс за издънки.
– Тогава защо не я бутнеш под влака – подхвърли му Ваклин. – Ще остане само мармалад от нея.
– Добре звучи – обмисли със замечтан поглед идеята Ранков, – ама технически е неосъществимо. Няма как да я закарам до линията и да седне там да чака влака, и въобще…
– Не и ако е приспана – не се отказа от предложението си Ваклин.
Ранков пак помисли и отново поклати хоризонтално глава:
– Тц, рисковано е. Залога е твърде голям. Имам право само на един опит.
– Тогава можеш да я напиеш. Тя пие ли?
– Пие, ама носи повече от мене. Има си нейна бъчва с вино.
– Ами бутни я в нея.
– През канелката ли?
– Не, имах предвид да я закараме мъртвопияна до линията и да я метнем на релсите.
– Как да я закараме като е цяло прасе?
– С Уазката на доктора – след кратък размисъл намери решение Недев.
– Остави – махна с ръка лейтенанта. – Я се получи, я не. А и не звучи много достоверно. Изведнъж мъртвопияна тръгнала да скита по релсите. И дете няма да повярва.
– Що бе, самоубийството не е лоша перспектива – настоя сержанта. – Ако се организира както трябва. Можеш да инсценираш, все едно е оставила предсмъртно писмо и сама е сложила край на живота си.
– Как го е сложила?
– Скочила е под влака. Или с въже. Обесила се е.
– И какво да пише в него? Освен, че няма как да я издържи полилея.
– Ми – замисли се сержанта: – „Не мога повече така, отивам да пея на едно по добро място. Любими прости ми, че те изоставям. Дарявам ти всичко. Твоя до гроб –  Дора“. Нещо такова.
Докато говореше Недев се изправи и зажестикулира все едно участваше в пиеса.
– Хм, абсурд това да мине – изкриви лице сякаш е сдъвкал лимон Ранков.
– Защо?
– Не си и виждал почерка. Пише все едно държи химикалката в гъза си. Никога няма да мога да го имитирам.
– Пърдев ще може, той има неразбираем почерк, нали е лекар.
– Ще го питам, ама не искам да имам разправи с адвокати. Малко да се усъмнят и край с наследството. Ще почнат едни експертизи и ще стане мазало.
– Така или иначе трябва да се консултираш с него, може и да измисли нещо, той е вишист.
– Вишист е, ама от тая негова работа е малко чалнат.
– Добре, а защо не я предизвикаш тя да направи първия ход? – ентусиазира се Ваклин.
– Как?
– Ами тя да те нападне с нож и да я ликвидираш при самозащита. Ще пледираш домашно насилие, а аз ще те подкрепя като свидетел.
– Май с много филми си се нагледал, колега. Това да не ти е Западна Европа. Къде се е видяло жена да нападне милиционер – няма кой да повярва.
– Само се опитвам да помогна – засегна се Ваклин. – Не може да ти угоди човек.
– Мисля, че най добре да я отровя. Сигурна работа и чиста.
– Мога да ти услужа с арсеник – предложи му Ваклин.
– Имаш ли?
– Купих навремето един препарат срещу гризачи. Много ефикасен. Плъховете умират и изсъхват без да се умиришат.
– Идеално.
– Ама не е зле първо да питаме Пърдев. Той по разбира от отрови.
– Да, непременно. Слушай, кажи сега останаха ли ти от ония порносценарии дето ги писа за филма? – смени темата Ранков.
– Ми трябва да видя да не съм ги изхвърлил. Що са ти?
– Бе тая ме кара да играем всякакви игрички и могат да ми влязат в работа, че се изчерпах. Трябват ми свежи идеи.
– Добре, да ти ги донеса ли ако ги намеря?
– Непременно. Знаеш ли какво е „строга господарка“?
– Не, какво?
– Не ти и трябва да разбираш.
– „Строга“, „господарка“ – повтори Ваклин. – Това да не е нещо от средновековието?
Ранков само махна с ръка и се пребърка за цигара.
– Знаеш ли, че тая свиня се има за неотразима. Надува ми главата какви ухажори имала в чужбина, като била пяла в Миланската Скала. Как я разхождали с лимузини и карети и едва не се стигало до дуел заради нея.
– Каква е тая скала?
– Ми не знам точно, ама не е скала, а някаква сграда дето пеят в нея. Името и е такова.
– Аа. Пък аз помислих, че се качва на някаква голяма канара да пее.
– Не бе, не е канара, театър някакъв е. Все разпрая как идвали всякакви графове да я чакат след представление и и подарявали кошници цветя и брошки с диаманти. Какви комплименти и правели и как и искали ръката.
– Къде са тия брошки, виждал ли си ги?
– Не, крие ги някъде.
– Не е зле да ги потърсиш.
– Ако са из къщата все ще ги намеря. Ама ако са в банка…
– Бе ти веднъж да я приключиш после ще изтарашим цялата къща отгоре до долу.
Ранков кимна замечтано и се прехвърли на канапето.
– Слушай, имам задача за теб.
– Казвай.
– Искам известно време да наблюдаваш месаря Симо. Следи го, но гледай да не те забележи. Къде ходи, с кого пие в кръчмата, с кой се вижда и така нататък. Вечер ще ми докладваш.
– За какво това? – погледна го с любопитство Ваклин.
– Просто проверка, ако излезе нещо ще ти кажа. И купи едно кило кайма от него.
– Каква да бъде?
– Смес… Не, чакай, помоли някой друг да ти я купи, не ти лично.
– Разбрано. От кога започвам?
– Веднага.
Ваклин се надигна от стола, но Ранков го спря.
– Чакай, има и още нещо. Искам да наблюдаваш къщата на Дора докато ме няма: какво прави, посещава ли я някой, дали излиза, въобще, какво се случва. И всичко си записвай, часове и дати.
– Нея да я следя ли?
– Не, само наблюдавай какво става в къщи.
– Ясно. Да се заемам ли?
– Тръгвай.
– Тъй верно – изкозирува Недев и енергично се изправи изпънат като струна. – А ти сега какво ще правиш?
– Ще си почина малко.
– Ъ, такова, ще ми върнеш ли ония пари? Щото, ъм, да напазарувам каймата.
– Дръж – бръкна в джоба си и му подаде банкнотите лайтенанта.
Щом Ваклин се преоблече в цивилни дрехи и напусна канцеларията
Ранков се сви на канапето и веднага заспа.
Сънува погребението на мадам Дора. Дълга процесия от пеещи хора, облечени в бяло, съпровождаше ковчега и яркото слънце хвърляше весели отблясъци по металните му части. Някакво потайно задоволство бликаше от сърцето му и изпълваше душата му с лекота и безметежна радост. В далечината отекваха камбани. После постепенно задуха вятър и изведнъж черни маси от вихрени облаци засенчиха небето и мрачно предчувствие го стисна с желязна хватка за гърлото. Блесна светкавица и се чу разтърсващ гръм. Ковчега се разцепи и от него изскочи юмрук с окървавени нокти стиснал зацапана четка за тоалетна. После оттам се въздигна мадам Дора и се надвеси над всички протегнала ръка  в небето като статуята на свободата. Следващата светкавица го улучи.
Когато се събуди бе късен следобед, а под вратата на канцеларията имаше мушнато писмо.

5. Куриозна смърт

Когато двамата милиционери посетиха работното място на Пърдев го завариха да тъпче със стъклена вата гръдния кош на някаква покойница, говорейки си сам на глас:
– През цялата си дългогодишна практика не съм виждал труп, който преживе да не е бил убеден, че е нещо повече от куп биологични нужди. Безполезна работа на недоразвит ум. Сблъсък на желанията с невежеството. Хора, хора… виждал съм края на стотици животи: млади, стари, здрави, болни, всякакви. Всички бяха толкова сигурни в целта на съществуването си; че житейсикят им опит ги направи уникални личности. С призвание и важен смисъл. Единствени и неповторими като снежинки. Толкова сигурни, че не са просто някакви неврологически марионетки. Но истината не може да се скрие и всеки осъзнава, че е просто ЕГН-е, когато дойде краят. Булото пада… Я, младежо ела хвани тука, да и тегля ципа – обърна се той към Ваклин.
Сержанта махна с ръце и моментално заотстъпва назад към вратата.
– Ей, много чувствителен тоя твоя помощник, бе, Ранков. Все едно не е виждал труп.
– Пърдев, кой е това? Новата ти невеста? – прекъсна разсъжденията му Ранков. – сочейки с брадичка тялото на масата.
– Тази ли – една покойница от Созопол. Имат авария в енергото, не им работи хладилника и ми я докараха на мене да я аутопсирам.
– Какво е станало с нея?
– Голям куриоз – плесна с ръце доктора, сякаш е конферансие което обявява следващия номер в програмата. – Докато се смеела на някакъв виц на масата се наклонила назад със стола и като паднала си треснала главата и си прехапала езика. Парчето заседнало в трахеята, задушила се и, ето я при мене. – извади от легенчето езика и му го показа Пърдев.
– Това ли ще впишеш в смъртния акт?
– Мм, ще пиша, че има  съмнения за причинена смърт и трябва да се доразследват обстоятелствата.
– И имаш ли?
– Не, ебавам се само с глупаците. Нека ги потормозят. Съдебно-медицински хумор.
– Ама вернокуриозна смърт.
– Има и къде къде по странни. Миналата година в Попово една жена получила инфаркт по време на собственото си погребение.
– Е как така получила инфаркт, бе, нали вече е била умряла?
– Само на пръв поглед. Те я погребвали, ама тя не била мъртва, само в кома. И по едно време докато я спускали в гроба се надига от ковчега и се вижда затрупана с венци, около нея оплаквачите, и така се стряска, че от страх получава инфаркт. Успели да я закарат в болницата, ама там живяла само около 15 минути и окончателно умряла.
– Ебаси и случая!
Ваклин подаде глава през вратата и плахо огледа помещението преди отново да се присъедини към тях.
– Ами една дето шала и се закачил за огледалото на колата и мъжа и докато карал за работа я влачил 10 километра – продължи с историите си доктора. – После никой не му вярвал, мислели я за обесена. За това работата на патоанатома е толкова важна. Ние установяваме истината.
– И тая с инфаркта в същия ковчег ли я погребали?
– Е нов ли да купуват? Обаче най откачения смъртен случай – разпали се Пърдев – е с оня дето се удавил в клозетната яма на женската баня в Русе. Това още преподавателя в университета ми го е разправял. Значи някакъв маниак за да гледа жените се напъхал в чисто новата септична яма и от там се промъкнал в свързващия с кабинката канал и легнал по гръб, точно под отвора на клекалото. Обаче като тръгнал наобратно се заклещил и те нали ходят по нужда отгоре му, лайната запълнили пространството и го удавили.
Тримата млъкнаха за малко представяйки си на ум картината на трагичния инцидент.
– Е той не е ли викал? – поинтересува се Ваклин.
– Може да е викал – почеса се по тила Пърдев, – ама то ако му е била пълна устата да не са го чули?
– Моята хипотеза е – отсъди Ранков, – че отначало го е било срам да не го разкрият, а после е загубил съзнание от миризмата и до другата сутрин вече е бил мъртъв. Никой не може да прекара цяла нощ заклещен в дупка на кенеф и да оцелее. И после лека полека отходните маси са го затрупали.
– Да, така ще да е било станало – съгласи се Ваклин.
– Това и на най големия си враг не го пожелавам – обобщи чувствата си Ранков. – С изключение на Пеньо пощальона.
– Добре, а как са го намерили като е бил затрупан?– продължи да умува над загадката Ваклин.
– Като дошли да изгребват видели едната му обувка да плува отгоре – проясни развръзката на трагедията патоанатома и бръкна в хладилната камера.
– Ще пийнете ли нещо? – предложи им преполовена банка медицински спирт.
Двамата колебливо приеха от учтивост и отпиха малка глътка.
– 70 градуса чист етил. Капнал съм му глицерин да минава по леко.
– Уф, ама и напитка! – изпръхтя Ваклин.
– Патоанатомията и медицинския спирт винаги са били тясно сързани. Преди години даже и коняк правехме от него. – гордо обяви доктора и отсръбна. – Казвайте за какво сте дошли?
– Слушай Симо – пристъпи накланяйки се към него Ранков, – в голяма беда съм, само ти можеш да ми помогнеш.Ти баща, ти майка.
– Казвай.
– Дай някаква сигурна отрова.
– В какъв смисъл сигурна? – изгледа го подозрително Пърдев.
– Да не ме хванат като… сещащ се.
– Ъъ, не съвсем.
– Решил съм да ставам вдовец – хвърли картите на маста лейтенанта.
– Кво!? Не, без мен! – доктора подскочи сякаш го убодоха с пирон и закрачи нервно из помещението – Този път не участвам!
– Пърдев, ти не разбираш, положението е безнадеждно – умоляващо протегна към него ръце лейтенанта. – Или аз нея, или тя мен.
Патоанатома понечи да каже нещо и за момент се замисли, но после стисна решително устни и устата му се затвори. Моментът беше отминал.
И как си я представяш тая работа? – попита саркастично той.
– Е стига, де! – ядоса се Ранков. – Толкова ли не можеш ли да ми намериш някоя отрова дето не се хваща лесно?
Пърдев енергично затресе глава:
– Мога, имам колкото искаш, ама ако се усъмнят и ни разкрият?
– Е как, нали ще правиш ти аутопсията.
– Рисковано е.
– Така е – съгласи се привидно Ранков. – Но без риск няма печалба.
– Ти май не мислиш с главата си – опъна му се доктора.
Ранков вдигна очи и ги завъртя сякаш не вярваше на ставащото.
– Пък аз те мислех за приятел.
– Не чак такъв, че да лежа заради теб в затвора – отвърна доктора.
Ранков въздъхна и направи пореден опит да въздейтва върху убежденията му:
– Виж, разбирам те, всяко престъпление има своята логика, която може да бъде проследена и така то да бъде разкрито. Знам го много добре като криминалист. Но, уверявам те, Пърдев, няма на света по свято чувство от това да изпипаш работата, така че да не те хванат, а още по добре и да натопиш някой невинен.
– Остави тая работа, другарю лейтенант – категорично отхвърли идеята доктора, – Тая твойта е Софиянка и не се знае, може да я закарат там да я отварят и да ни разкрият. Ще изгорим заради тебе всички. Не участвам.
– За да ме разкрият трябва да докажат три неща: първо – мотив, второ – физическа възможност, и трето – пряка връзка с жертвата и престъплението – оспори аргументите му Ранков.
– Нищо по лесно – вдигна длан с разперени пръсти Пърдев и почна да брой, свивайки ги един по един надолу: – Мотив – писнало ти е от нея, ревност или имотен интерес, избирай. Възможност – кой ако не някой, който съжителства с нея. И накрая пряката връзка – вие сте мъж и жена. Винаги първият заподозрян е съпруга и в повечето случаи е той, аз ли да ти обяснявам това инспекторе – натърти на последната дума доктора и остави вдигнат само средния си пръст стърчащ нагоре.
Ранков дълго мълча и накрая избухна:
– Мама и да еба и пачата! – изду бузи и изпусна въздух. – Не може да няма начин да се отърва от нея.
– Има – докосна го успокоително по рамото доктора. – Ама трябва да се пипа внимателно, с акъл. Съветвам те да обмислиш всичко най детайлно и да си направиш списък с начините и възможните варианти. После ела пак да поговорим. Сто пъти мери, веднъж режи.
– Така е – съгласи се с макар и с неохота лейтенанта, – три глави са повече от една. Впрочем какво ще кажеш за Арсеника? Ваклин имал някакъв препарат за мишки. Приложим ли е?
– Първото за което ще проверят е това – махна с ръка Пърдев. – Много лесно се разкрива. Ежедневно поглъщане над поносимата доза води до хронична интоксикация, която причинява Алцхаймер, диабет или в крайна сметка смърт. При него характерен е “балсамиращият“ ефект, запазващ в идеално състояние трупа в продължение на години. Острите отравяниявъзникват при приемане наведнъж на голяма доза и се проявяват със симптоматиката на остър гастроентероколит, ще рече, възпаление на лигавицата на стомашно-чревния тракт, токсична кардиомиопатия – нарушение на функцията на сърдечния мускул, хепаторенален синдром – бъбречна недостатъчност, съпътстваща чернодробна дисфункция, и за финал, епилептиформени гърчове и кома. Много лесно се хваща и без разширен токсикологичен тест.
– Значи арсеника отпада – оклюма се Ранков.
– Не те съветвам да го ползваш. Виж, ако имаше малко Рицин щеше да е съвсем друга работата.
– Рицин? Какво е това?
– Не си ли чувал за шпиона Георги Марков?
– Чувал съм за рициновото масло. Като малък ми го даваха за диария.
– Нашите го ликвидираха с чадър в Лондон с помощта на КГБ. Тая отрова се прави от семената на едно разстение и се разпада без да остави следа в организама до 24 часа. Освен това е 500 пъти по силна от циалнкалия. Само 5 бобчета стигат да убият възрастен човек, но проблема е че при температурна обработка токсина се разпада. Няма от къде да се достави, само руснаците я имат.
– Жалко че ликвидирахме Капустин. Иначе можехме да го помолим да изпрати малко. Той беше от СМЕРШ. – обърна се лейтенанта към Ваклин.
– Ами ако просто изчезне? – пак взе инициативата Ваклин. – Какво толкова? Няма ли труп – няма престъпление.
– Да бе, Пърдев кво стана с крематория? – лъч надежда отново блесна в погледа на лейтенанта.
– … Взриви се – с неохота отговори доктора след кратка пауза.
Ранков го изгледа като индианец който вижда кон за първи път и се хвана с две ръце за темето.
– Е как се така взриви?
– Ми не знам, така, дефектна газова бутилка. Гръмна – изсумтя под носа си доктора и му обърна гръб.
– Е ти уби всичко детско в мене – отпусна ръце лейтенента и доби съвсем трагично изражение. – Дай поне някакво хапче да спре да врещи тая по цял ден, че ще откача от тия опери.
– Това бива. На първо време ще ти дам Диазепам. Приспивателно е. Слагай и го в храната или квото там пие. Трябва да я държи в кревата 6 до 8 часа. По натам ще видим. Ако не върши работа ще го сменим с  Флунитразепам, тоест Рохипнол. Това е много силен наркотик за изнасилване, ще я държи замаяна цял ден и после нищо няма да помни. Причинява амнезия. Може да се дава и алкохол, ама внимавай да не я приспиш завинаги, защото засилва ефекта. Не повече от половин хапче.
– Ама аз не искам да я изнасилвам. Точно обратното, искам да си почина от нея.
– Е, в твоя случай само ще загуби съзнание без после да я изнасилваш.
– Ъ, такова, може ли малко и на мен – протегна ръка в шепа Ваклин.
Патоанатома го изгледа косо и после изтръска няколко сиви хапчета в ръката му:
– Дръж, забавлявай се – и се обърна пак към Ранков: – Направи списък както ти казах и после те чакам при мен. Ще го обсъдим и ще намерим някакво решение.
Двамата милиционери умърлушени _­­­тръгнаха към изхода. Щом стигнаха при вратата на моргата лейтенанта изчака Ваклин да излезе, спря и се обърна:
– Пърдев, отдавна искам да те питам…
Доктора го изгледа въпросително.
– Какво?
– Тия вътрешности, нали ги изхвърляш? – посочи към тялото той.
Патоанатома потвърди с кимване.
– Къде?
– В екарисажа на фермата, или в морето.
– И никога не си ги опитвал?
– В смисъл? Как да ги опитвам?
– На вкус.
– И какво очакваш да ти отговоря? – втренчи се в него Пърдев.
– Истината – отвърна на погледа му Ранков.
– Още не съм.
– Защото чувам, че доста си се сближил с месаря Симо. Каймата му била станала много хубава.
– Че тя винаги си е била хубава.
– ПРЕКАЛЕНО хубава – наблегна на думата Ранков.
– За какво намекваш? – вцепени се Пърдев и твърдостта погледа му рязко угасна.
– Аз нищо. Но получих анонимно съобщение в което нещо се намеква. Така че, като на приятел ще те посъветвам да внимаваш.
– Д-ддай да го видя – опита се да се съвземе доктора.
– По натам може и да ти го покажа – усмихна се зловещо Ранков и  напусна помещението без да затвори вратата зад гърба си.

6. Картите вещаят

Мадам Дора-Мария Гюлемезова наля две чашки малинов ликьор, разтегна връзките на розовия си халат и се настани на стола с цигара в ръка в безуспешен опит да кръстоса бедра.
Приятелката и местната Касандра Монка Долапчиева разбърка тестето и подреди картите по дължина на масата в три спретнати колони с лицето нагоре.
– Така – вгледа се изучавайки ги тя. – За миналото… е, ти си го знаеш: бляскав живот, обожатели, чужбина… Настоящето – не толкова приятно, но не и безнадеждно…
– А мъжа ми? – прекъсна я мадам Дора, сочейки с лакиран в сигнално жълто показалец едно Вале купа.
Гледачката подпъхна отдолу няколко карти, издърпа две нови от тестето и ги сложи отгоре му.
– Замисля нещо. Да. Виждам нещо като запушалка и как ти се хили… Ето, към тебе гледа и след него върви четворка пика.
– Сакън, четворка пика, това лошо ли е? – настръхна мадам Дора и нервно заоблизва устни.
– Зависи. Ако успееш да я махнеш е хубаво. Ако не успееш – лошо.
– Запушалка значи, и какво – се хили? Ква ли ще е тая работа? А чужбина виждаш ли?
– Чужбина? – взря се късогледо гледачката и забарабани с пръсти по масата. – Виждам. Голям път те чака. Обаче ще летиш с въртолет до нея.
– Е как така с въртолет? – размърда се на стола мадам Дора и той заскърца под нея.
– Ми така, право нагоре. Вертолета излита нагоре. Е така и ти.
– Да не е Италия?
– Италия? Не е Италия, много по далече. Много дълго се пътува. Девятката спатия е дълъг път. И там всички пеят. Гласовете им направо ангелски. И диригента един хубав, хубав. На Христос прилича.
Мадам Дора оживено се прекръсти.
– А, е това е място за мене – въздъхна тя. – Ама кое ще е? Да не е Аржентина?
– Не мога още да ти кажа. Не им разбирам езика.
– А тоя простак Красимир виждаш ли го с мене?
– Красимир?… Много ще ти помогне да стане тая работа.
– Тц, тц, тц, да му се невиди и говедото! Ще помогне значи. Казвам ти едвам го трая, ако не ми трябваше за оная работа… А изневерява ли ми тоя?
– Да ти изневерява? Че с кой да ти изневерява? Няма толкова акъл.
– Това е верно, тъп е като гъска.
– Ми кво искаш от милиционер. А ти се пази от жълт хипопотам! – със сериозно изражение добави гледачката и побутна едно Асо купа.
– Кво? Хипопотам? Че откъде да го намеря в Черноморец? Аз само по телевизора съм виждала.
– Не знам, ама така излиза. Може и носорог да е? Ама ти за всеки случай не ходи в зоологическа градина. С фуражка някакъв го язди, и ако те блъсне може да те смачка.
– Е не можеш ли да го видиш по ясно? Така нищо не разбирам.
– Това показват картите. Толкова ми е дадено да зная. Виждам някаква буква – „Бъ“ или „Въ“, и цифра – 15… и още нещо има, ама мътно, да не те излъжа. Като дата или телефонен номер нещо.
– Къде?
– Отзад пише на хипопотама – разстла още няколко карти Монка: – 1, 5, 7 и 9.
– Жълт хипопотам, и с номер? Еми ако видя хипопотам ще се скрия… И запушалка? Нищо не ми стана ясно. Ама поне ще отида в чужбина да пея. Нали така?
– 100 процента. Следващият път ще видим повече. Вземи нещо от бельото му.
– Е тука имам пълно гащи.
– Не, не прани, трябва да са носени.
– Добре, ще ги задигна, той не може да ми устои в секса. Само като му свирна и скача в леглото.
Двете се засмяха и отпиха с наслада от ликьора.
– А някой ухажор имам ли? – поинтересува се уж небрежно Дора. – Излиза ли ти нещо?
Монка прокара пръст над едната колона и го закова върху последната карта.
– Мисли те някой, ама не смее да ти се покаже.
– Къв е тоя? – развълнува се вдовицата и стола пак заскърца под нея.
Монка и подаде останалите карти от тестето:
– Цепи.
Мадам Дора пое въздух, примижа и раздели картите. Отдолу се показа Вале пика.
– Ей го. Някой с униформа… Добър мъж, много хубав.
– Кво друго?
– И учен – носи чанта.
– Ох! – хвана се за пазвата певицата и примижа поемайки си въздух. – С униформа значи? Да не е военен?
Монка поклати отрицателно глава.
– Не е. Не е милиционер или военен, няма пистолет.
– Ми какъв ще е тогава?
– До седмица ще разбереме.
Мадам Дора отброй 20 лева и ги приплъзна към гледачката през масата. Тя ги прибра заедно с картите и ги натъпка в портмонето.

7. Любовница на Сатаната

Когато на следващата сутрин, отиде на работа Ранков завари пред канцеларията да го чака някаква жена. Изглеждаше около четиресе и няколко годишна, но изострените и черти издаваха, че вече успешно е навлязла в критическата. Беше облечена в бежова пола и есенна блуза с поло яка в цвят бита сметана. Ранков си помисли че би избрал точно такава цветова гама за фаянса в банята. Познаваше я бегло, по физиономия, но не и по име. Имаше смътен спомен че някога бе живяла в Черноморец, после се бе преместила в Атия и за дълго бе изчезнала от хоризонта и наскоро се бе върнала пак.
– Добро утро – поздрави я той. – Какво ви води толкова рано при органите на реда, другарко?
Жената нервно закърши ръце и заподсмърча.
– Искам да подавам жалба.
– Да. Влезте, заповядайте – въведе я в канцеларията той и я настани на стола за посетители край бюрото. „Кво ми се мъкнат от толкова рано. Сигурно с някой съсед делят нещо или са и изчезнали саксиите“ помисли си докато сваляше сакото на униформата и го наместваше на облегалката на стола.
Вратата зад гърба им шумно се отвори при което жената едва не подскочи и в помещението със забързана стъпка се вмъкна Ваклин, дъвчейки геврек.
– А добро утро! – поздрави той с пълна уста и се взря учудено в нея.
– Добрутро, колега – приветства го Ранков. – Я, такова, вземи запиши показанията на другарката…
– Младенова. Тереза Георгиева Младенова – легитимира се посетителката и бръкна в чантата си за паспорта. Покрай носа и се стече сълза и тя затърси с какво да я избърше.
– Какво е станало, какъв е проблема? – подаде и салфетка лейтенанта.
– Искам да подам жалба.
– Срещу кой?
– Сатаната.
– Какво е това, прякор? – изгледа я мижейки Ранков, прехвърляйки наум контингента и завъртя глава за консултация с Ваклин: – Ти сещаш ли се?
Ваклин сви рамене.
– Не знам, викат му и Дявола – допълни сведенията си жената.
Ранков се почеса – не познаваше в околността такъв човек „Не е местен, значи не е моя работа“ реши доволен той.
– И какво ви е направил той?
– Изкуши ме и ме облада.
– Моля?
– Той ме изнасили.
– Със или без ваше съгласие?
– Сега като се замисля без – с неуверен тон заяви жената.
Ранков хвърли един поглед към сержанта, който зяпаше в потърпевшата като хипнотизиран.
– Честно казано, не мога да се сетя за кой говорите – вдигна очи към тавана лейтенанта. – Дайте ми някаква уточняваща информация за него: местоживеене, описание, особени белези, лични данни и така нататък.
– Амии, той е зловещ.
Ранков ядосано се завъртя на стола, губейки търпение.
– Как изглежда? Опишете го.
– Огромен – вдигна ръце нагоре тя. – С козя брадичка. Ходи облечен в кожени дрехи и ботуши с токове като копита. Мирише много лошо, на развалени яйца и катран.
Лейтенанта  я изгледа с подозрение, тая или го разиграваше или беше откачена.
– Не изглежда да е местен – заключи той. –  Знаете ли къде живее?
– Не знам къде живее. Но има опашка и обилно окосмление. Каза, че ме е избрал за своя любовница.
– Чакайте малко – включи изведнъж Ранков и се надигна, опирайки се с длани на бюрото, – Вие за кой Сатана говорите? От Библията?
Жената го погледна с искрено учудване.
– Е за кой друг? Същият.
– И ви облада? Вас? Лично?
– Да – настоя тя и предпазливо се прекръсти.
– Къде ви изнасили?
– В кревата.
– Не, питам за… както и да е. Сигурна ли сте, че беше той?
– Да, познах го.
– Да не сте го объркала с Пеньо пощальона? Описанието ви за окосмяването напомня за него.
– Беше Сатаната!
– Значи Сатаната. И откога имате полови контакти с него?
– Аз нямам, той има с мен. Отскоро.
Ранков се изправи и нервно закрачи около бюрото.
– И какво очаквате да направя, другарко?
– Ами не знам, вие народната власт не се ли борите с религията?
– Борим се, но как си представяте, да арестувам Сатаната?
– Защо не?
– Не можем, Сатаната е много силен, и Бог не може да се оправи с него. Не разполагаме със средства.
– Ама, какво тогава да направя? Страх ме е, че мога да… забременея – изхленчи тя и запреглъща сълзите си.
Двамата се ококориха срещу нея и дълго мълчаха.
– Вижте – окопити се Ранков и скришом намигна към Ваклин, – вашият случай не е от нашта компетентност. Обърнете се към ЦК на комсомола в Бургас. Ние тук се занимаваме с битова престъпност, ако ви откраднат нещо или ви насилят местни лица, тогава можем да ви окажем съдействие, ама да задържаме свръхестествени същества от Стария завет, това не влиза в пълномощията ни.
– Значи ме съветвате да отида в ЦК на комсомола в Бургас, така ли?
– Да, другарко Младенова, непременно. Там ще ви помогнат. Напишете заявление, опишете им подробно случая. Те са по идеологическата част и борбата с религиозните предразсъдъци.
– Добре, така ще направя – закима утвърдително тя. – Благодаря ви за съвета.
– Извинете, последен въпрос – поколеба се Ранков, – извън пророкола. Той, обрязан ли е?
Жертвата на Сатната сведе очи и поклати утвърдително глава.
– И за всеки случай си носете глава чесън – добави сериозно лейтенанта.
Жената стана, Ваклин и отвори вратата и тя озъртайки се напусна канцеларията.
– Какво мислиш за тая? – изгледа помощника си Ранков.
– Ненормална. Ама, знам ли, може и някой да си е направил майтап и наистина да я опънал – скъса листа със заявлението и го изхвърли в коша за боклук – Все тая.
–  Жени, всичките са малоумни. Любовница на Сатаната. Ако се запознае с мойта нищо чудно и да станат приятелки.
– Слушай – сепна се внезапно Недев, – да не би пък наистина? Нали го призовахме, и, знам ли…
–  Глупости да избере баш па нея. Не я ли видя, на нищо не прилича – допря показалец до слепоочието си Ранков и завъртя пръсти все едно развива кранче. –  Побърка се народа напоследък. Давай да ходим при Пърдев, че ни чака.
Камбаната на часовника на кметството удари 9 часа и двамата припряно напуснаха помещението.

8. Златната решетка

Когато бутна вратата на канцеларията Ранков завари Ваклин облегнат на стола с наклонена назад глава да балансира цигара върху пространството между носа и горната си устна. Сержанта се стресна и цигарата падна.
– Кво става бе колега, да не почваш в цирка?
– Не още. Сядай, кафето е готово – посрещна го Ваклин.
– Какво е?
– Чиста Инка.
– Инка – изкриви лице в презрителна гримаса лейтенанта. – Значи Виетнамско от ГДР-то… Еми като няма друго.
– Е това не ти е корекома. В „Билкооп“ такова пускат. Пак, че не е печена леблебия.
– Да го еба и в развития социалиЪм! – изнедоволства лейтенанта. – Едно свясно кафе не може да си купи човек. На Запад хората си пият „Нес“ и „Мока“, а ние тук – негърска пот.
– Е, „Нескафе“ и тука има, в корекома. И шоколадови яйца, и „Тоблероне“.
– Ама с валута.
– Е, да.
Ваклин запали цигарата, сръбна глътка от фалшивото социалистическо кафе и се обърна нахилен към Ранков:
– Знаеш ли го тоя за бай Тошо? От серията „Златната решетка“. Умрял Брежнев и Свети Петър го пита:
– Ти къде искаш – в Рая или в Ада?
– В Рая, разбира се! – наежил се Брежнев, аз съм комунист.
– Абе да, ама си много грешен, мястото ти е в Ада, за да идеш в Рая, имаш само една възможност – да се ожениш за най-грозната жена и да изкупиш греховете си.
– Коя е тя?
– Людмила Живкова. Решавай.
И оня: – Ъъм, взимам я.
Пуснали го в рая и взел да се разхожда под ръка с Людмила Живкова. Тя с тюрбан. И по някое време срещат Тодор Живков под ръка с Брижит Бардо! Целуват се с език.
Брежнев веднага тича обратно да се разправя с Петър: – Абе как на мене най грозната, а тъпия Тошо с Бриджит Бардо? Кво става тука?
– Не бе, Брежнев – захилил се Петър – Той не е с нея, тя е с него. За наказание и казахме да избира, или в Ада или да се омъжи за най-големия идиот, и тя съгласи да каже „Да“ на Тодор Живков!
– Хахахахахахаааа! – Запревива се от смях Ранков и чак се задави с кафето – Бай Тошо и Бриджит Бардоо! Представям си как и вика: „Скъпа другарко Бърдо, да ви е честит 8-ми март!“ и я пощипва по задника. Пет годинки не ти мърдат за тоя виц – тупна той по рамото сержанта.
– Абе верно, че е голям гъз, ама поне дава вид на родолюбец.
– Родолюбец – плю към коша за боклук Ранков, – за малко да станем 16-та съветска република заради него. Щеше да видиш тогава кон боб яде ли. И Инка нямаше да пиеш.
– Е, сега като пипнеш наследството ще се отпием на истинско кафе и ще се напушим на „Марлборо“.
– Ух, вече нямам търпение! Слушай – поколеба се Ранков. – … Ще ти кажа нещо, но първо закълни се, че пред никой няма да го споменаваш. Каквото и да става.
– Обещавам, гроб съм.
Раменете и целия гръб на Ранков потръпнаха и той се изгърби като костенурка, а главата му хлътна навътре.
– Тая богомолка през ден си прави някакви клизми и ме кара да и помагам с едно такова, иригатор, отзад.
– Клизма? – облещи се Ваклин. – Дето си пъхат маркуч в гъза ли?
– Да. Пълни се това, тя кляка на четири крака, маже с ва-вазелин оная дупка, сещаш се, и аз и го изстисквам вътре.
– И после?
– После го изпомпва.
– И за какво го прави?
– Прочистване. Било полезно за дебелото черво.
– Шефе, това не трябваще да го чувам. Довечера не знам как ще спя.
– А мене питаш ли ме кво ми е.
– Напълно те разбирам.
Лейтенанта въздъхна няколко пъти тежко, пое шумно въздух и постоя малко с отворена уста.
– Реших – изплю накрая камъчето. – Цяла нощ мислих и реших. Не мога повече да чакам, ще инсценирам битова злополука и ще я приключа. Ще я блъсна надолу по стълбите от втория етаж.
– Сигурен ли си, имаш ли план? – замръзна Недев и почувства как врата му се наелектризира.
– Имам – несигурно отвърна Ранков: – Тя нощем ходи да яде. Когато съм на  дежурство ще се върна тайно в къщи през балкона, ще се скрия в коридора и като тръгне към кухнята ще я блъсна в гърба надолу по стълбата. Лошото е само, че ако не си счупи от раз врата ще трябва да я довършвам. Ама тя е свиня и стъпалата са стръмни, така че има голям шанс да стане. Ще сложа една бананова кора на горното стъпало все едно е стъпила на нея и после сутринта като се прибера ще я открия. Да докажат че не се е пребила сама, ако могат. Ти си ми свидетел, че сме били заедно дежурни.
Ваклин обмисля известно време на ум сценария и накрая кимна:
– Звучи добре. Кога ще действаш?
– Утре. В чест на 9 септември.
– Да дойда ли с теб? – неуверено предложи сержанта.
– Не, ти стой в канцелариията да не вземе да звънне някой от областната дирекция.
– Прав си – съгласи се веднага Ваклин. – Значи поддържаме обществения ред за празника и се редуваме да правим обходи, нали, това е плана.
– Да.
Ранков се изправи и възбудено взе да пристъпя напред назад из помещението:
– Знаеш ли какво, колега, имам чувството, че тоя скапан празник ще ми донесе късмет!
– Еми да, освобождението от фашистко иго.
– Вдруги ден ще бъда богат и ще пием шампанско.
– Да живее 9-ти семптември! – изправи се и отдаде чест Ваклин.

9. Ромео и Жулиета

През лейтенант Ранков деня подготви почвата за успешното провеждане на акцията. Каза и, че цяла нощ е на дежурство заради утрешния празник и ще следи за сигурността и реда, така че да не го чака преди 7. Докато се правеше, че преоборудва стария нужник в двора в склад за инструменти премести стълбата, така че да е удобно подпряна под чардака и блокира езика на бравата на балконската врата. За всеки случай остави и един от прозорците на втория етаж притворен.
В канцеларията изчака да се стъмни, преоблече се в тъмен анцунг и се отправи в сенките на оградите към къщата на мадам Дора.
Камбаната на часовника на кметството отброи 11. Ранков скрит в двора наблюдавше двата светещи прозореца на втория етаж между листата на лозите. Малко преди 12 мадам Дора се появи на двойния прозорец, отвори го и сложи на перваза ваза с три жълти минзухара. Над главата му се чу тихо сигнално подсвирване, последвано от трикратно проточено излайване на кукумявка завършващо с едно дълго „хуууу“. Някъде в храстите оттатък оградата му отговори приглушено петелско кукуригане.
Секунди по късно  се чу тътрещ звук от стъпки и Ранков усети чуждо присъствие в двора, придружено с характерна миризма на мъжки парфюм със силна нотка на тютюн и свинска кожа. Мадам Дора опря пазва в перваза и се надвеси през прозореца:
– Ромео, ти ли си?
От сянката на царския рожков долетя басов шепот:
– Идвам, Жулиета – последван още едно приглушено кукуригане.
Приведен мъжки силует прекоси на четири крака двора и с маймунска ловкост се заизкачва нагоре по стълбата. Прекрачи с подскок чардака, хлътна през вратата и след миг се мярна зад пердето на прозореца на спалнята.
Ранков изчака половин минута и тръгна на пръсти след него. Къщата беше двуетажна във възрожденски стил със седемдесет сантиметрова камменна зидария отдолу, в която бяха вградени дървени кошаци и много малки прозорчета-бойници и ниши. Втория етаж беше гредоред, облицован отвън с ръчно дялани чамови греди. Изкачи се тихо като котка по стълбата и се прехвърли на чардака, който обикаляше почти цялата предна страна на етажа, промушвайки се между окачените черги. Светеха само двата прозореца на спалнята и за да стигне до тях той се прехвърли на покрития с тикли покрив на навеса на бившата конюшна-гараж която сега служеше за склад за въглища и дървен материал.
Пердетата бяха частично спуснати, видимоста в стаята не беше добра, но той успя да различи на светлината на оджака мъжката фигура сграбчила  в прегръдките си жена му. Двамата се целуваха дълго и страстно. Ранков долепи ухо до стъклото за да чуе какво си говорят и да разбере по гласа кой е посетителят. Изведнъж мадам Дора отблъсна с длани от себе си мъжа и каза:
– Уф, миришеш на прасе и целия си се полял с парфюм!
– Ми нямаше как да изляза и се измъкнах през кочината.
Гласът на мъжа макар и заглушен му беше много познат, но все още нямаше представа кой е. „Има прасе, това стеснява кръга на заподозрените“ зарадва се лейтенанта, но после се сети, че почти всички в Черноморец гледаха прасета и това не му помага много. Мадам Дора с оперетна стъпка заобиколи тапбалата на кревата, отвори капака на буковата ракла в която държаха любовните играчки и извади от нея кожена нагайка за обездка на коне и космата кукерска маска. Ранков изпсува под нос, когато видя как я слага на главата на мъжа, тъй като нямаше шанс да го познае с нея, и още веднъж, че не се сети да вземе от Пърдев фотоапарата. Прелюбодейката изкомандва нещо към фигурата и мъжът падна на четири крака, след което взе да я преследва като куче из стаята, а тя стиснала в ръка нагайката да се отбранява, нанасяйки му пришпорващи удари. Той я настигна и я блъсна с маската в корема, а тя кикотейки се се пльосна по гръб на дюшамето вирейки крака нагоре.
Ранков реши да използва момента и да бутне малко прозорчето за да надзърне вътре и точно в този момент тя изу гащи и със замах, без да гледа, ги метна към него. Те се удариха в стъклото пред лицето му и той инстинктивно отстъпи назад; една тикла се размести под тежеста му и кракът му се хлъзна заедно с нея. В следващия миг вече летеше по задник надолу, пързаляйки се по наклонения чардак и с трясък се стовари върху стъкления амбалаж, който собственоръчно бе събрал и подредил за връщане. Гърлото на една бутилка олио се оказа точно между бузите на задника му и той нададе неистов крясък от пронизващата болка. Горе се чу трополене, настана суматоха и мадам Дора извиси глас в нощта: „Крадец! Помощ, крадец!“
Ранков, преодолявайки мъчителния спазъм се надигна и на колене и лакти и извика: „Стой, милиция, ще стрелям!“, но гласа му прозвуча толкова измъчено и тънко, че все едно беше на заека от „Ну пагади“.
По чардака пробягаха трополящи стъпки, после една фигура се метна от него на клона на близкия на орех, спусна се и изчезна през живия плет в нощта, преди Ранков да успее да отклещи бутилката, която за щастие не се счупи, и да застане олюлявайки се на краката си.
Тайнствената фирура се беше стопила в неизвестността.
Жена му слезе с трополене по стълбите и задъхана, с разтворен пенюар се спусна към него.
Разсъжденията на Ранков следваха простата логика: „По добре да не мисли, че я подозирам, защото ще стане предпазлива и това ще затрудни ликвидацията“ за това реши да се прави на ударен
– Какво стана? – изпъшка през стиснати от болка зъби той.
– Не знам. Беше крадец! –  хвана се за сърцето мадам Дора. – Нали ти казах, че някой ми краде сутиените. Сигурно се е качил на балкона за да грабне още някой. Мръсник!
– Видя ли го?
– Не. Бях заспала и изведнъж някакъв шум ме събуди и после чух бягащи стъпки. Грабнах нагайката за да се защитавам – показа му бича в ръката си мадам Дора и дори престорено изхлипа – Ти, какво правиш тук?
Ранков стенейки се опита да приседне на коритото на чешмата и веднага се оттласна.
– Оуу! Аз… Правех обход и ми се стори, че видях някой съмнителен да се промъква край оградите. Реших, че е злосторник и исках да го изненадам.
– Огледа ли го? – развълнува се мадам Дора и дори пазвата и се разтресе.
Ранков поклати глава:
– Не можах.
– Ох, скъпи – въздъхна облекчено жена му, – добре че беше ти. Иначе не знам дали щях да съм жива. Това село е пълно с всякакви изроди. Да нападат нощем бедната сама жена. Аз, щях да му духна черен пипер в очите, ама беше с маска.
– Не се притеснявай, като се пооправя ще го спипам. Оох! – попипа се по задните части той.
– Подозираш ли някой? – изгледа го подозрително тя.
– Още не. Но, кълна се в честа на пагона, няма да оставя тая работа така. Ако трябва няма да мигна, но ти обещавам ще си в безопасност. Който и да е той краят му е близо. Никой, НИКОЙ, не може да се ебава с лейтенат Ранков.
– Точно така скъпи – хвана го под мишница мадам Дора и подкрепяйки го го поведе нагоре по стълбите.
Ранков вече имаше солидна версия кой може да е тайнствения посетител и беше на 99 % сигурен, но искаше да ги направи 100. Защото тогава погребенията щяха да са две в едно.

* * *

– Щом обича да яде варена риба сготви и Фугу – предложи патоанатомът. – Тя е много ефикасна за такива работи. Тетрадотоксинът не се разгражда при готвене и предизвиква фатална парализа на дихателните мускули в рамките на минути.
– Риба Фугу? Че откъде да я намеря?
– Мога да разпитам. В аквариума във Варна имаше, но чух че някакви търсачи на силни усещания я откраднали.
– Умряли ли са?
– Не знам. Сигурно.
Ваклин вдигна ръка за да привлече вниманието:
– В краен случай можем да опитаме да поръчаме от Япония.
– Колко ще отнеме? – изгледа го със съмнение Ранков.
Ваклин сви рамене.
– Около половин година предполагам – заяви доктора.
– Нямам толкова време, аз да не съм мазохист. Трябва да стане бързо, ако може още тази седмица.
Пърдев поклати съчувствено глава:
– Тогава най добре да я отровиш с гъби.
– Хм, да. И аз така мисля. Добра идея – обнадежди се лейтенанта.
– Ще мине за нещастен случай. Сума ти народ се трови с гъби.
– Ама сигурен ли си, че ще свършат работа? Щото казвам ти на тая корема и е като бетонобъркачка. Веднъж и дадох да яде свинско с трихинелоза да ми почине главата от нейното пеене, и нищо, само се продриска.
– Откъде намери заразено свинско?
– От Манчо бракониера, беше ударил един глиган и ми даде малко. Ама даже стана по зле, че като взимаше високите тонове и се напъваше почна да пърди. И стана мазало.
– Ясно, тогава ще и дадеш двойна доза. Най добре бели мухоморки, те малко приличат на печурки.
– Даже не малко а доста – обади се Ваклин. – Лелинчо ми от тях почина.
– Така е – кимна Пърдев, – най сигурно е отравянето с фалоидни гъби – мухоморките, сега тамън им е сезона. Тука по гората има доста бяла и зелена. Значи хапне ли 5 грама токсини и няма начин да не ритне камбаната.
– Е как да ги позная, никога не съм брал гъби? – замисли се Ранков.
– Ще ти дам атлас със снимки. Няма как да сбъркаш: зелената е по силна, ама изглежда малко гадно, за това бери само бяла – Amanita verna. Върши същата работа. Значи тя обича свинско?
– Много. Лакома е като бременно прасе.
– Идеално. Сготви и свинско с гъби и сметана в гюведже на фурна. Хем вкусно, хем смъртоносно. Пръстите ще си оближе и ще иска още.
– Ухаа! – зарадва се Ранков. – А дано се гътне.
– А тя няма ли да пита що не ядеш с нея?
– Ъ? – зачуди се лейтенанта и веднага намери решение – На мен ще си сготвя отделно само че с картофи.
– Внимавай да не объркаш манджите, че нямам противоотрова. И се пази от диарията, ще осере всичко, докато пририта.
– Бе тя само да се тръшне един път, дриснята е най малкия проблем.
– Ще се тръшне. 100%.
– Разкажи ми за симптомите.
–  Хубавото при това отравяне е че първоначалните признаци на интоксикация се появяват средно между 8 и 24 часа след консумация и лесно могат да бъдат сбъркани с вирусна инфекция – проявяват се с гадене, повръщане, коремни болки и диария. Само две-три хапки убиват човек с тегло 100 кг. Точно сега е пикът на отравянията – септември.
– Късмет, а.
– Иначе за зелената мухоморка: тя има по-дълъг латентен период, който се движи между 48 и 72 часа след приемането. Първите симптоми са същите – повръщане и диария – обаче се появяват по-бавно. Когато бъдат усетени, вече е късно, човек вече страда от чернодробна недостатъчност – аматоксинът е поразил клетките на черния дроб. Смъртността достига над 80% тъй като отравянето причинява тежка мастна дистрофия на черния дроб, по-слабо изразена в бъбреците и миокарда. Характерно е наличието на светъл период след първоначалните симптоми през който отровения смята че е преживял отравянето. Ама – кур, не е.
– Значи ще се мъчи много и няма да умре бързо, така ли?
– Зависи от приетото количество и организма и дали ще постъпи в болница. Обаче щом вътрешните органи вече са поразени смъртта е сигурна.Патоанатомията  е много характерна: установява се тежка мастна дистрофия на черния дроб, също така изразена в бъбреците и миокарда. Има участъци с хеморагия, кръвозиливи и увеличена секреция по лигавиците на храносмилателния тракт. За това ти разправям, че ще стане мазало.
– Нищо. Доброто убийство иска жертви. Къде викаш се въдят наоколо?
– Горе в гората над медния рид има колкото искаш – упъти го Ваклин. – Той лелинчо ми там ходеше да събира.
– Идеално. Още утре тръгвам.

* * *

Есенната утрин беше топла и мъглива, наситена с влажни изпарения. Атмосферната влага се чувстваше във въздуха след падналия нощен дъжд и затрудняваше дробовете при стръмната денивелация на изкачването по хълмовете, тук таме обрасли с хвойна и дяволска нощенка. Ерозирала пътека го отведе до малка седловидна поляна с останки от старо крепостно съоръжение на нея и след като остро подсече край него отново навлезе в гората.
Ранков излезе от горската пътека промушваща се между няколко грамади скупчени каменни блокове и закрачи обгърнат от облак дребни мушици през поляните край овцекомплекса югозапано над селото, Стиснал червеното си швейцарско ножче в длан и старата плетена кошница окачена на лакътя погледа му претърсваше като с радар земята. Високите треви се виеха около краката му, заплитаха се и мокреха гетите на панталона му.
През деня склона над откритата поляна разкриваше чудесна гледка чак до созополските острови зад гърба му, но сега в мъглата не се виждаше нищо. Иначе при благоприятни условия от тук имаше видимост като на длан чак до двата крайни носове на залива.
Като наближи средата на овчето пасище попадна на първите гъби – едри и свежи с току що разтворени калпачета. Извади атласа, прегледа внимателно снимките и като се увери, че отговарят на описанието клекна и внимателно преряза пънчетата им съвсем близо до земната повърхност.
Мъгливият сумрак ограничаваше видимостта, около него, но все пак се се оформяше зарево с диаметър 5-6 метра и той се придвижваше бавно, наведен над земята и старателно пълнеше кошницата с пресни едри мухоморки. След още стотина метра намери по голямо находище – цяло семейство. Гуглите на младите екземпляри в характерното състояние – полукълбести и звънчевидни, а на по зрелите – широко-дъговидни. Огледа пънчетата за характерните пръстенчета и задебеляването към основата. Ламелите от вътрешната страна също бяха наред. Откъсна и подуши една – мирисът и напомняше леко на ряпа.
Светлината се усили и стана по мека, а чистият горски въздух приятно галеше челото и врата му. С голямо удовлетворение той претегли кошницата върху отворената си длан и злорадо се захили: „Е, се‘а ти се еба майката, скъпа!“
Плю и потегли обратно.

* * *

Щом се прибра Ранков веднага отвори готварската книга и откъсна страницата с рецептата:

Романтика в кухнята

* * *

– Щом обича да яде варена риба сготви и Фугу – предложи патоанатомът. – Тя е много ефикасна за такива работи. Тетрадотоксинът не се разгражда при готвене и предизвиква фатална парализа на дихателните мускули в рамките на минути.
– Риба Фугу? Че откъде да я намеря?
– Мога да разпитам. В аквариума във Варна имаше, но чух че някакви търсачи на силни усещания я откраднали.
– Умряли ли са?
– Не знам. Сигурно.
Ваклин вдигна ръка за да привлече вниманието:
– В краен случай можем да опитаме да поръчаме от Япония.
– Колко ще отнеме? – изгледа го със съмнение Ранков.
Ваклин сви рамене.
– Около половин година предполагам – заяви доктора.
– Нямам толкова време, аз да не съм мазохист. Трябва да стане бързо, ако може още тази седмица.
Пърдев поклати съчувствено глава:
– Тогава най добре да я отровиш с гъби.
– Хм, да. И аз така мисля. Добра идея – обнадежди се лейтенанта.
– Ще мине за нещастен случай. Сума ти народ се трови с гъби.
– Ама сигурен ли си, че ще свършат работа? Щото казвам ти на тая корема и е като бетонобъркачка. Веднъж и дадох да яде свинско с трихинелоза да ми почине главата от нейното пеене, и нищо, само се продриска.
– Откъде намери заразено свинско?
– От Манчо бракониера, беше ударил един глиган и ми даде малко. Ама даже стана по зле, че като взимаше високите тонове и се напъваше почна да пърди. И стана мазало.
– Ясно, тогава ще и дадеш двойна доза. Най добре бели мухоморки, те малко приличат на печурки.
– Даже не малко а доста – обади се Ваклин. – Лелинчо ми от тях почина.
– Така е – кимна Пърдев, – най сигурно е отравянето с фалоидни гъби – мухоморките, сега тамън им е сезона. Тука по гората има доста бяла и зелена. Значи хапне ли 5 грама токсини и няма начин да не ритне камбаната.
– Е как да ги позная, никога не съм брал гъби? – замисли се Ранков.
– Ще ти дам атлас със снимки. Няма как да сбъркаш: зелената е по силна, ама изглежда малко гадно, за това бери само бяла – Amanita verna. Върши същата работа. Значи тя обича свинско?
– Много. Лакома е като бременно прасе.
– Идеално. Сготви и свинско с гъби и сметана в гюведже на фурна. Хем вкусно, хем смъртоносно. Пръстите ще си оближе и ще иска още.
– Ухаа! – зарадва се Ранков. – А дано се гътне.
– А тя няма ли да пита що не ядеш с нея?
– Ъ? – зачуди се лейтенанта и веднага намери решение – На мен ще си сготвя отделно само че с картофи.
– Внимавай да не объркаш манджите, че нямам противоотрова. И се пази от диарията, ще осере всичко, докато пририта.
– Бе тя само да се тръшне един път, дриснята е най малкия проблем.
– Ще се тръшне. 100%.
– Разкажи ми за симптомите.
–  Хубавото при това отравяне е че първоначалните признаци на интоксикация се появяват средно между 8 и 24 часа след консумация и лесно могат да бъдат сбъркани с вирусна инфекция – проявяват се с гадене, повръщане, коремни болки и диария. Само две-три хапки убиват човек с тегло 100 кг. Точно сега е пикът на отравянията – септември.
– Късмет, а.
– Иначе за зелената мухоморка: тя има по-дълъг латентен период, който се движи между 48 и 72 часа след приемането. Първите симптоми са същите – повръщане и диария – обаче се появяват по-бавно. Когато бъдат усетени, вече е късно, човек вече страда от чернодробна недостатъчност – аматоксинът е поразил клетките на черния дроб. Смъртността достига над 80% тъй като отравянето причинява тежка мастна дистрофия на черния дроб, по-слабо изразена в бъбреците и миокарда. Характерно е наличието на светъл период след първоначалните симптоми през който отровения смята че е преживял отравянето. Ама – кур, не е.
– Значи ще се мъчи много и няма да умре бързо, така ли?
– Зависи от приетото количество и организма и дали ще постъпи в болница. Обаче щом вътрешните органи вече са поразени смъртта е сигурна.Патоанатомията  е много характерна: установява се тежка мастна дистрофия на черния дроб, също така изразена в бъбреците и миокарда. Има участъци с хеморагия, кръвозиливи и увеличена секреция по лигавиците на храносмилателния тракт. За това ти разправям, че ще стане мазало.
– Нищо. Доброто убийство иска жертви. Къде викаш се въдят наоколо?
– Горе в гората над медния рид има колкото искаш – упъти го Ваклин. – Той лелинчо ми там ходеше да събира.
– Идеално. Още утре тръгвам.

* * *

Есенната утрин беше топла и мъглива, наситена с влажни изпарения. Атмосферната влага се чувстваше във въздуха след падналия нощен дъжд и затрудняваше дробовете при стръмната денивелация на изкачването по хълмовете, тук таме обрасли с хвойна и дяволска нощенка. Ерозирала пътека го отведе до малка седловидна поляна с останки от старо крепостно съоръжение на нея и след като остро подсече край него отново навлезе в гората.
Ранков излезе от горската пътека промушваща се между няколко грамади скупчени каменни блокове и закрачи обгърнат от облак дребни мушици през поляните край овцекомплекса югозапано над селото, Стиснал червеното си швейцарско ножче в длан и старата плетена кошница окачена на лакътя погледа му претърсваше като с радар земята. Високите треви се виеха около краката му, заплитаха се и мокреха гетите на панталона му.
През деня склона над откритата поляна разкриваше чудесна гледка чак до созополските острови зад гърба му, но сега в мъглата не се виждаше нищо. Иначе при благоприятни условия от тук имаше видимост като на длан чак до двата крайни носове на залива.
Като наближи средата на овчето пасище попадна на първите гъби – едри и свежи с току що разтворени калпачета. Извади атласа, прегледа внимателно снимките и като се увери, че отговарят на описанието клекна и внимателно преряза пънчетата им съвсем близо до земната повърхност.
Мъгливият сумрак ограничаваше видимостта, около него, но все пак се се оформяше зарево с диаметър 5-6 метра и той се придвижваше бавно, наведен над земята и старателно пълнеше кошницата с пресни едри мухоморки. След още стотина метра намери по голямо находище – цяло семейство. Гуглите на младите екземпляри в характерното състояние – полукълбести и звънчевидни, а на по зрелите – широко-дъговидни. Огледа пънчетата за характерните пръстенчета и задебеляването към основата. Ламелите от вътрешната страна също бяха наред. Откъсна и подуши една – мирисът и напомняше леко на ряпа.
Светлината се усили и стана по мека, а чистият горски въздух приятно галеше челото и врата му. С голямо удовлетворение той претегли кошницата върху отворената си длан и злорадо се захили: „Е, се‘а ти се еба майката, скъпа!“
Плю и потегли обратно.

* * *

Щом се прибра Ранков веднага отвори готварската книга и откъсна страницата с рецептата:

Романтика в кухнята

СВИНСКО СЪС СМЕТАНА И ГЪБИ В ГЮВЕДЖЕ

Необходими продукти
свинско месо – 800 г без кост
кисели краставички – 4 – 5 броя
топено сирене/стърган кашкавал – 3 – 4 триъгълничета
сметана – от 250 грама готварска
гъби – към 300/400 грама
чубрица – 1 ч.л.
олио
сол
черен пипер

Начин на приготвяне

Нарежете свинското на късчета и го овкусете със сол, черен пипер и по желание малко червен пипер. Сложете го с малко мазнина в гюведже или йенска тенджера с капак и го пъхнете във фурната да се задушава и пече до готовност.
Разбийте сметаната с миксер и я разбъркайте с нарязаните кисели краставички и отцедени гъбки. Добавете към соса подправките и полейте вече изпеченото месо.
Разпределете нарязаното топено сирене отгоре. Отново сложете капака и върнете във фурната за 15 минути. След това махнете капака и запечете до лек загар.

Свинско задушено с картофи

Свинското се нарязва на едри късове.
Всички останали продукти се разбъркват до хомогенна смес, която се обърква с късовете месо.
Месото се оставя с маринатата в хладилник за няколко часа, след това се добавят гъбите и нарязаните картофи и се пече в тенджера от йенско стъкло под капак със марината и водата.
Месото се пече 50-60 минути на 200 градуса, като се поставя в студена фурна, капакът се маха 5-6 минути, преди да извадим тенджерата, за да получим препечена коричка.
Сервираме задушеното свинско с резенче лимон.

След готвенето Ранков задряма в стола. Сънува. Присъни му се че извършва арест на опасен престъпник. След усилено преследване го сгащва в края на някакъв полутъмен коридор без изход. Вади значката си, както е виждал да правят по американските филми и казва: „Вие сте арестуван. Имате право да запазите мълчание, всичко което кажете може да бъде използвано срещу вас в съда.“ Престъпника само го гледа и се хили. Сочи към значката му. Тогава Ранков поглежда и вижда че в калъфчето на полицейската му карта е ламинираню недопечено кюфте. Престъпникът със смях се пресяга, грабва от ръката му кюфтето и го налапва заедно със служебната карта. Изведнъж Ранков изпада в паника. Разбира че от служител на закона се е превърнал в плячка. Той не е преследвач, а жертва. Опитва се да изкрещи, но някаква невидима ръка се свива около гърлото му и не може да издаде звук. Престъпникът отваря гигантска уста пълна с триъгълни зъби на акула и тръгва към него. Тогава осъзнава, че това е неговата съпруга Дора. Облечена е в китайски костюм от операта „ Прицеса Турандот“. Гигантската и паст се надвесва над него и налапва главата му. Зловонието го зашеметява. Усеща зъбите и да се забиват със скърцащ звук в черепа му.
Сепва го висок крясък: „Красимиркоо! Готова ли е вечерята? Твойто котенце е гладноо!“
Стъпките и се насочиха към него и паркета заскърца под тежестта им.
– Какво си ми сготвил, Красимирко? – подпря ръце на кръста мадам Дора и запълни касата на вратата като буквата „Ф“ – Каква е изненадата?
Ранков широко се усмихна:
– Ще ти кажа чак като си изядеш всичко, пиленце.
– Кажи де. Да не са пак от ония уши?
– Добре де – свинско със сметана и гъби по специална италианска рецепта – предаде се Красимир.
Мадам Дора го изгледа със съмнение:
– Че откъде я знаеш?
– Лично готвача на почивната станция на металурга ми написа рецептата. Печелил е с нея конкурс за най добър помощник готвач по черноморието. Ядене – един път. Пръстите ще си оближеш и ще искаш още.
– Кое черноморие, цялото ли?
– Южното. Ама то не е малко – от Обзор чак до Ахтопол.
– Аз много искам да опитам кухнята в Резово, чувала съм, че е много хубава. Ориенталска.
– Опитай сега това. Резово е гранична зона няма как.
– Добре де, ти като си лейтенант от милицията не можеш ли да уредиш открит лист? – заумилква се около него Дора и разлюля съблазнително пълната си пазва от което Ранков го побиха тръпки и усети познатото предхождащо любовната игра присвиване в стомаха.
– Амии, може и да мога, ако дам рушвет… Хайде да вечеряме, че аз съм зверски гладен. Cедни на масата, а аз ще ти сервирам.
– Какво има за десерт?
– Крем брюле и после секс – усмихна се прелъстително Ранков и изпрати въздушна целувка през стаята към нея.
– Какъв?
– От хубавия. Взех от рибарите въжета и научих няколко специални възли. Цяла нощ ще съм на твоя разположение.
– Ох, Красимире, давай да ядеме! – засия от вълнение вдовицата и чак паласките и се затресоха – Ама брюлето не го искам, направо секса.
– Е няма ли да си починеш малко след храната, не е хубаво веднага на пълен корем.
– Веднъж се живее. Ще си почиваме в гробищата.
– Тука си много права – съгласи се Ранков.
– Бе ти много благоразположен ми се виждаш, да не си пил? – изгледа го с подозрение Дора – Я ми дъхни.
Ранков покорно приближи лице към нея, отвори уста и издиша.
– Пак си пушил, вониш на цигари.
– Ми той Ваклин цял ден в канцеларията дими като комин и… съм се умирисал.
– Измий си зъбите, така няма да ти дам да ме целуваш.
Ледени тръпки препуснаха по гърба на лейтенанта и се заразхождаха нагоре надолу, а прасеца му се сви в болезнен спазъм.

– Хайде, идвай в кревата – изкомандва го тя.
– Ама не трябва ли първо да си взема един душ…
– После.
Ранков послушно тръгна към спалнята накуцвайки и опитвайки се да изобрази ентусиазъм пъхна главата си в дървената стяга пред кревата.
Стаята оборудвана с уреди за перверзен секс – магарета, халки, въжета, стяги, куки от тавана, камшици и Х-образно разпятие беше осветена само с канделабри по ъглите.
Мадам Дора застана гордо изпъчена в центъра на любовното гнездо. Тя шумно пое въздух, взе преминаващо от гръден регистър във фалцетен горно Фа и с вдигнат в ръка кожен бич го форсира, докато висулките на полилея и стъклата в стаята не задрънчаха в резонанс с гласа и.
Кучетата в селото моментално завиха, а кокошките на съседите рязко спряха да снасят.
Ноктите на лейтенанта се впиха и оставиха следи в напречната дъска при изплющяването на първия удар.
– Чакай! – изстена той. – Забравих думата за сигурност.
Мадам Дора го хвана за косата и издърпа главата му назад за да го погледне в очите: – Тъп ли си – БАНАН! – Пак замахна с бича над гърба му и го стовари в средата на седалището му. – Банан, банан, банан!
– Ааа, стигааа! – простена Ранков след шестия удар.
– Аз ще кажа кога стига.
– БАНАААН!, бее! БАНАН!

СЛЕДВА>>>>

СЛЕДВА>>>>

666 от 49

Нов случай на л-нт Ранков от залива Вромос

„ Той силата е що зло желае, но все добро твори.“

„Пълен с мъдрост и съвършен по хубост… Ти беше обсипан с всякакви скъпоценни камъни… Ти беше херувим, помазан, за да засеняваш: и Аз те поставих така, че беше на Божия свят хълм.
Ти ходеше сред огнените камъни, Ти беше съвършен в постъпките си, от деня, когато беше създаден, докато в тебе бе намерено беззаконие.“
Езекил 28

пролог

Соломон Пърдев погледна в безжизнените очи на момичето и тихо каза:
– Да, била е истинска красавица… И все още е.

два дни по рано

Дежурният телефон иззвъня точно 4 пъти преди Пърдев да стане от секционната маса да го вдигне.
Беше Ранков:
– Имаме ново тяло.
– Момиче?
– Позна, на 17.
– Удавница? – сякаш се захили патоанатома.
– Съвсем прясна.
– Къде си?
– Потеглям към Вромос.
– Тръгвам веднага.

четири седмици по рано

Протокол за оглед ма местопроизшествие.

Днес неделя /29 /март /1983 г. в град Черноморец, област Бургас, подписаният инспектор от НМ, мл. л-нт Красимир Георгиев Ранков, разследващ орган при РУ на МВР, гр. Черноморец, по повод на постъпил сигнал от съседи за непоносима миризма и съмнения за настъпила смърт, и в съответствие с чл.155. чл.156 и чл.128-130 от НПК извърших оглед на адрес: кооперация на ул. „ Лилия “ № 17 ет 3, в присъствието на поемните лица:
1. Братан Бандев Кантарджиев, ЕГН 1109037610, адрес ул. „Лилия“ № 17
2. Цикория Аспарухова Кантарджиева, ЕГН 5511293803, адрес ул. „Лилия“ № 17
и вещо лице: Соломон Пантелеев Пърдев, длъжност патоанатом, ЕГН 2206037809 месторабота: обществена морга гр, Черноморец.
В жилището проникнах с помощта на специалист, технически помощник: Бригадир Копчов Караколев – ключар
Местопроизшествието е запазено и обезопасено от сержант Ваклин Тодоров Недев – помощник участъков РПУ МВР гр. Черноморец.
Огледът започна в 18 часа и 10 мин. при следните метеорологични и битови условия: облачно, дъждовно време /слаба електрическа светлина, видимост в помещението – ограничена, неясна.
При огледа се установи: настъпила в неопределен момент смърт на гражданката Евдокия Дочева Манастирска на 76 год., пенсионерка. Същата лежеше без признаци на живот на пода в непосредствена близост до балконската врата на жилището.
Установи се разкритие в коремната и гръдната кухина и липса на вътрешни органи вследствие изяждане от домашни животни.
Работещо отопление /чугунен електрически радиатор/ и напреднал стадий на автолиза /самосмилане на тялото/.
При огледа се направиха: … / скици, схеми, фотоснимки, снемане на анамнеза и др. следствени действия/
Иззеха се следните следи и веществени доказателства, които представляват неразделна част от настоящия протокол: 1 бр. котка Мици от неустановен пол и котешка тоалетна – леген с пясък и изпражнения.
Искания, възражения и бележки на присъстващите лица: При опит други две от котките на потърпевшата да бъдат уловени, същите нанесоха на поемните лица множество рани от разкъсване и ухапване и през време на огледа избягаха през балкона, поради което се наложи потърпевшите да бъдат хоспитализирани и ваксинирани с противобесен серум.
Други забележки – трупът на починалата е по долно бельо, без видими признаци за насилствена смърт.
Огледът завърши в 19 часа и 55 минути.
Поемни лица:
1. Братан Бандев Кантарджиев, подпис
2. Цикория Аспарухова Кантарджиева, подпис
Вещо лице: Соломон Пантелеев Пърдев, подпис
Специалист/технически помощник: Бригадир Копчев Караколев, подпис
Разследващ милиционер: мл. лейтенант Красимир Георгиев Ранков
подпис: ….

Ранков попълни протокола и го подаде на Пърдев да го разпише.
– Какво мислиш, докторе?
– Няма много за мислене, всичко е ясно – котките са изяли вътрешностите.
– Това и аз го виждам.
– Но! – извиси глас патоанатома и направи драматична пауза почуквайки се с химикала по брадичката. – Преди това е била замразена и после размразена. Наистина твърде необичаен медицински случай.
– Как така замразена? Че тя да не е някакъв полуфабрикат от магазина?
Пърдев се покашля преди да започне с обяснението, сочейки към трупа с химикалката:
– Мда, ето как е станало: в момента на смъртта е паднала на прага на отворената балконска врата, където е преседяла през цялата зима, така че тялото е минало през първоначален процес на некроза, след което гниенето е било прекратено от ниските външни температури. Разбира се за сега това е само предположение, но логично. Тялото се е изсушило от течението и студа и се получила мумификация. Автолизата се е подновила чак при повишението на температурите в края на пролетта.
– Тоест, искаш да кажеш, че не е пресен труп, така ли? – прекъсна го Ранков.
– Именно. Съблечена по пеньоар, лежаща върху студена подова повърхност и хладен ветрец, процеса се е забавил така, че след  4 – 5 месеца тялото изглежда сякаш трупа е на малко повече от седмица. Но от него очевидно е ядено. Защото вероятно в един момент балконската врата се е затръшнала от вятъра и котките вътре не са могли да излизат и са изгладнели. Проникнали са през корема и са я опоскали чак до гърлото. След прекратяването на студен въздух температурата в помещението се е повишила, тогава се е размирисала и съседите са ви уведомили. Това е, другарю Ранков, бих казал че смъртта е настъпила някъде през октомври или началото на ноември. А от какво точно е умряла никога няма да разберем, вътрешните и органи липсват. На нейната възраст може да е инфаркт, може да е инсулт, пневмония, тромбоемболия, въобще каквото си поискаш.
– Солидна теория развиваш, докторе – поклати глава впечатлен лейтенанта, – но не обяснява нещо важно.
– Кое?
– Включения електрически радиатор.
– Е, твоя работа е да го обясниш. Аз отговарям само за медицинската част.
– Може ли да е работил през цялото време? – зададе въпроса гласно повече към себе си лейтенанта.
– Като нищо – отвърна доктора. Състоянието на тъканите показва, че първо тялото е било подложено на ниска температура и въздушно течение и се е мумифицирало, а после изведнъж температурата в стаята се е повишила и е започнало гниенето. Значи радиатора е спомогнал втората фаза на процеса. Не намирам друго обяснение.
– Е, все тая – завъртя се гърбом Ранков и махна с ръка. – Да се махаме, че ми се усмърдя душата. – Умряла си е бабката, дошло и времето. Нали не е убийство, значи не е за нас.  Ваклине – провикна се той в коридора, – уведоми близките, ако се намерят такива да дойдат да си я погребват.
В отговор прозвуча само звук от стомашен напън последван от обилно повръщане.
– Поне животинките са си похапнали – захили се патоанатома и го последва през вратата.

Покойницата с жълтата обувка

В ранният петъчен следобед мл. лейтенант Ранков тъкмо дописваше доклада, който му бяха разпоредили да изготви от ръководството на областното МВР в Бургас. От около година се наблюдаваше статистически необяснимо висок брой произшествия с летален изход в и околностите на Черноморец. Ставаше дума за тревожно нарастващ брой злополучни инцидентни с млади момичета и жени, основно самоубийства, свързани с удавяния и произшествия в морето, но и други, дължащи се на битов травматизъм, както и такива с неустановен произход. Сякаш Черноморец бе попаднал в плен на някакво мрачно омайване от смъртта, разпространяващо се подобно на танцувалната чума от 16 век сред жените в града. Завишение на статистическата норма се установяваше най-вече сред лица във възрастовата група от 18 до 33 год. и преобладаваха в определен период от годината – месеците от активния летен сезон. Ставаше дума за смърт по естествени причини, но в необяснимо прогресираща тенденция. Случаите на фатални злополуки с приходящи туристки през сезона също бяха зачестили и справката, която лейтенанта изготвяше показваше, че увеличението им бе трикратно. Разбира се, взеха се предохранителни мерки – помощникът му Ваклин лично дежуреше с яркочервените си плувки на спасителният пост в залива Вромос и дори проведе няколко успешни спасителни операции. Но и това не помогна кой знае колко, просто телата на удавниците започнаха да се появяват извън охраняваният периметър.
Първо, още в началото на март рибари откриха навътре в морето дрейфващ воден дюшек с тялото на новата детска учителка, разпределена от Бургас. Бързо се разнесе мълвата, че сама е сложила край на живота си поради любовна мъка, след като била изоставена от годеника си. Все пак не намериха оставено предсмъртно писмо. По тялото липсваха каквито и да било следи от насилие, така че отсъстваше корпус деликти за умишлено причинена смърт и не бяха намерени предпоставки за образуване на досъдебно производство. Вписаха в смъртния акт като причина за смъртта преохлаждане и обезводняване и я погребаха общински парцел в Черноморец, тъй като беше сираче.
Последва дълга черна серия от удавяния чак до началото на октомври, в които края на живота си групово намериха няколко ученички от началните класове на гимназията, готвачка в стола на мината, монахиня, служителка в пощата и две сестри на 22 и 24 години. Телата им бяха открити далеч от охраняемите зони на плажа. Извън сезона смъртността също се бе увеличила. Беше нараснал драстично броя на битовия травматизъм: падания от балкони, токови удари и дори имаше едно взривяване на тенджера под налягане, отнело живота на средната дъщеря на Ганчо гроздето, скоро след като същия го бе прегазил камион.
В труднодостъпна местност при нос Червенка бе намерен и труп на неизвестно младо момиче в късна бременност, паднало от скалите край морето. Жертвата беше с пшенично руса коса, но освен, че беше в напреднала бременност и беше блондинка за нея не се разбра нищо друго. Тъй като лицето и тялото и бяха нагризани до неузнаваемост от лисици и чакали самоличността и не бе установена и разследването не даде резултат. Нея също я погребаха в общински парцел отпуснат от кметството.
Във връзка с честотата на възникващите произшествия имаше толкова много работа, че местният гробар Досю по прякор Къртицата почти не успяваше да изтрезнее от редуващите се погребения и панахиди. Продълговатата му шишарковидна глава, напъхана зиме и лете в дочена ушанка с вечно разперени наушници регулярно се мяркаше из някой нов изкоп.

Младши лейтенант Ранков тъкмо довърши изречението с фразата, която на всяка цена държеше да вмъкне в доклада – „корпус деликти“ (факт за действително извършено престъпление); издърпа чекмеджето да приложи папката с протоколите към данните от рапорта, когато на улицата се вдигна патардия, придружена с лай на кучета, и със забързани стъпки към канцеларията на управлението се устреми и нахлу група гражданки, предвождани от разплакана възпълна дама, понесла яркожълта женска обувка с отпрано токче в протегнатите си напред ръце.
Ранков за малко не пъхна запаления край на цигарата в носа си когато рязко се изправи зад бюрото да посрещне офанзивата.
– АААААА – Ъааа-хъаааа – ААААААА! – ридаеше жената, хълцайки на пресекулки, тикайки обувката в гърдите му. – На Параскева ееее!
Той отстъпи назад и несъзнателно зае отбранителна позиция.
Жената се отпусна на колене в средата на канцеларията, допря обувката първо до челото, а после до сърцето си и я вдигна в обърнати нагоре длани:
– Параскаееее!
– Чакайте, хора, обяснете какво става – успя да проговори след стъписването лейтенанта.
– Обувките от погребението на дъщеря и – заобясняваха надвиквайки се една през друга останалите жени в помещението.
– Миналия месец с тях я сложиха в ковчега!
– Точно си ги купи и взе че се удави.
– Горкото момиче! Още девица беше. Наесен, щеше да навърши 18 и да се ожени.
– Добре, кажете какво става, къде я намерихте? – попита Ранков щом се посъвзе от шока.
– Кучето им я донесло в къщи – пак в един глас заобясняваха жените и взеха да се вайкат, кръстейки се.
Ранков грабна гарафата с вода и я подаде на жената:
– Моля ви, успокойте се, другарко и разкажете всичко. Това е обувката на починалата ви дъщеря Параскева, така ли?
Жената се опита да стане от пода, веднага пак рухна и притискайки обувката към тялото си си занарежда:
– Ами бяхме сложили да варим лютеницата на двора и чувам Мурджо да драска на портата и като го пуснах дойде право при мен и я сложи на земята и взе да рие с лапи и да лае. Веднага я познах – нейната обувка. Погребахме я с нея. И после – идва кучето и ми я носи.
– Сигурна ли сте, че е нейна? – попита Ранков и посегна да я разгледа. – Казвате че е била погребана с тях. Тогава как, откъде се е появила?
– Дали съм сигурна? Ми ето вижте, тя си ги надписа. С братовчедка и имаха едни и същи да си ги познават. Ние живеем в къща близнак.
Ранков погледна към вътрешността на ходилото, където сочеше пръста на жената и прочете захабен надпис с химикалка „П-а. Дж.“
– Параскева Джемпелова – изстена майката на погребаната и припадна.
Всички жени в канцеларията сякаш само това чакаха да писнат в хор:
– Аууууу, Божкеее! Защо я взе, Божкее! Млада и невинна! Дете беше ощее!
Гардеробиерка в Бургас щеше да ставаа!
Без да се колебае Ранков изля съдържанието на гарафата върху главата на припадналата майка, сграбчи телефона и трескаво набра Ваклин:
– Спешно! Идвай веднага, чакам те на гробищата…. Не. Да. Не. Смъртен случай… Никой не е убит… На място ще ти обяснявам. Тръгвам с потърпевшите.
После бързо се снаражи и припряно се изнесе навън следван от процесията жени към която се присъедини още народ по пътя.
Когато стигнаха Ваклин вече беше там с колелото и пушеше нервно.
Въздухът в гробищния парк тежеше от мириса на разцъфтелите акации и отнякъде долиташе хрущенето на лопата в камениста почва, придружено от пъшканията и псувните на гробаря. Досю Чакъров копаеше изкоп и ушанката му ту се подаваше ту се скриваше в него.
– Идвай тука – махна му Ранков и Ваклин му подаде ръка да му помогне да излезе от трапа.
Жените ги отведоха при гроба на починалата Параскева, подкрепяйки майка и под мишниците. Отвън гроба изглежда непокътнат. Всичко си беше както трябва: камъкът с името и датата, малкото правоъгълно бордюрче от мрамор и още рохкавата пръст в могилата, частично покрита с букети цветя, паничка сладки и няколко забодени църковни свещи.
– Ти ли копа тоя гроб? – попита Ранков.
Досю огледа могилата пред него, почесвайки се през ушанката и поклати хоризонтално глава :
– Ми аз.
– И кой го зари след погребението?
– Кой? Ми аз.
– На каква дълбочина?
– Ми е до тука – Гробаря вдигна ръка и показа с длан педя над главата си. Е питай родата, ако не ми вярваш.
– А случайно да си вадил нещо от ковчега или да си го копал отново? – щракна с пръсти пред лицето за да привлече блуждаещият му пиянски поглед лейтенанта.
– Кое?
– Гроба, Да си взимал нещо от вътре?
– Че кво да съм взимал?
– Нямам идея. Тебе питам.
– Ми аз не си държа нищо при умрелите. Имам си шкафче.
Ранков се обърна към групата жени, вдигна рамене и каза:
– Не знам, другарки, всичко изглежда наред. Няма следи от посегателства, сами виждате. Вероятно е станала някаква грешка. Може да е…
– Нечиста сила – прозвуча плътен мъжки глас от тълпата и последва подплашено сумтене.
– Може кучето да я е изровило другарю Ранков, от скръб – намеси се братовчеда на майката на починалата бай Илия. Или пък диви прасета да са били, ако…
– Да, и после старателно са подравнили гроба и са запалили свещи. Не дрънкай глупости ако обичаш – сряза го Ваклин.
– Точно преди 5 седмици я погребахме, скоро щяхме да и правим 40 дни – изплака почернената майка и безсилно легна по гръб на земята.
– Това е дело на нечиста сила, казвам ви! – пак се обади гласът от тълпата.
– Леле Божке, ето я и другата! – чу се вик и бай Илия с подскок клекна сред дивите хризантеми на няколко метра встрани от гробното място. Когато се изправи и се обърна в ръцете му имаше още една банановожълта обувка, същата като първата.
Сред тълпата се понесе стон на ужас и жените вкупом взеха да си плюят в пазвите.
– Досю, хващай лопатата и почвай да отриваш! – надигна се с налудничав блясък в очите майката.
– Ама, не мога така другарко – разпери длани гробаря. – Трябва заповед от кмета.
– Не ме интересува. Почвай!
– Ама как така, това не е по устав. Къде се е чуло да се изравя мъртвец.
– Да, другарко Джукелова, – намеси се и лейтенанта – разбирам съмненията ви, но не става така. Има процедура.
– Тогава отивам в Бургас да искам есхумазия!
– Аууу! – писнаха пак в глас жените. – Какво е туй ма, Цанке?
– Ще отвориме ковчега за проверка! Ами, ако е… възкръснала!? Може да е станало чудо – с разтреперан глас изхлипа майката.
– Аууу! – писнаха вкупом жените и взеха да се кръстят.
– Вампирясала е! – извиси се над общата глъч мъжкият глас и тълпата изведнъж утихна.
– И като е възкръснала къде е отишла, що не се е прибрала? – усъмни се Досю.
Ранков закрачи около гроба с поглед забит в земята и съсредоточено заоглежда близката околност:
– Моля всички да отстъпят назад, това е предполагаемо местопрестъпление – изкомандва той и тълпата послушно се отдръпна.
Нещо подозрително привлече погледа му и той клекна, постоя надвесен и бавно извърна глава към гробаря:
– Досю, ти какви цигари пушиш, бе?
– Ми Арда.
– А пиеш ли бира?
– Ми как.
– Каква?
– Квато има – „Светло“.
Когато Ранков се изправи в едната му длан лежаха две смачкани угарки от Арда, а в другата ръка държеше шише бира.
– Тия да са ти познати?
Гробаря вдигна рамене и се опули:
– Па знам ли?
Лейтенанта го изгледа продължително и взе решение:
– Ваклине карай го към канцеларията и го пъхни в трафопо… ареста, до изясняване на обстоятелствата.
Ваклин сграбчи гробаря за китката и ловко му надяна белезници.
– Тръгвай пред мен.
Уплашеният гробар се разхълца и запреплита крака по пътеката.
Жените бавно заотстъпваха и им направиха път да минат.
– Казвам ви, че е нечиста сила – пак се обади мъжът с дебелия глас.
После всички вкупом се понесоха в тръст към кметството.
Ранков изчака групата да се отдалечи, влезе в ямата, огледа внимателно  дъното на ковчега и прибра в джоба си няколко влакнести нишки, закачени към ръба му.

* * *

В деня след като пристигна разрешението за ексхумация и трябваше да бъде отворен гроба валеше дъжд. Майката на починалата, бай илия и още две найни братовчедки, Ранков и Ваклин, съоръжени с лопати и въжета, патоанатома Пърдев, зам. кметицата и представител на властта от Бургас – инспектор Семов се срещнаха в кметството и след като закусиха с айрян и баница се отправиха към гробищния парк. Мрачните дъждовни облаци се влачеха ниско над главите им на изток. После, когато подминаха последните обитаеми къщи дъждът плавно престана и птичките взеха радостно да чуруликат. Извървяха в мълчание разкаляните алеи на парка и стигнаха до гробното място.
Ваклин, който вървеше най-отпред внезапно спря и рязко се извърна към другите:
– Стойте! Някой го е разкопал. Празен е!
Всички се заковаха на място и се заоглеждаха в недоумение. Пред тях в земята зееше тъмна дупка с две могили прясна пръст отстрани.
Майката на починалата рухна на колене и после губейки съзнание се просна по очи в калта. Братовчедките се заеха да я свестяват, а представителите на властта се наредиха около празната яма взирайки се в ковчега на дъното и. Точно в средата на капака ги чакаше изненада – човешко изпражнение със забита в него угаснала свещичка.
Извадиха калния ковчег пълен до половина с дъждовна вода, без никакви следи от тяло в него. Трупа го нямаше. Дори Ранков и Ваклин претърсиха околните храсталаци, огледаха за насочващи следи, но не откриха нищо.
Когато дойде в съзнание майката широко отвори очи и изстена:
– Казах ви, че е възкръснала!
Двете братовчедки и помогнаха да се изправи и я подпряха с гръб на надгробния камък, придържайки я за да не падне в ямата.
Инспектор Семов извади от джоба на шлифера си малка луличка и я лапна без да я запали.
– Е, това доказва, че вашият заподозрян не е истинският извършител – надвеси се, оглеждайки празния гроб. – Нали така?
– Така излиза – кимна Ранков.
Семов клекна до ръба и известно време се взира надолу.
– По големината, гъстотата и специфичната миризма бих казал, че изпражнението е оставено от средно висок мъж, който е вечерял мусака – произнесе той, когато се изправи. – Вероятно има предишни регистрации за едро хулиганство и грубо нарушаване на обществения ред. С влечение към алкохола. И още нещо: този човек е обсебен от злото. Само психопат е в състояние да направи такова нещо. Това не е просто извратено чувство за хумор. Това е нещо повече!.
– Съгласен съм, така е. Но как разбрахте, че е бил със среден ръст? – поинтересува се лейтенанта.
– Разстоянието между следите от обувките му когато е излизал – инспектора от Бургас насочи мундщука на луличката си към калните вдлъбнатини с вдлъбнатини от подметки по стените на изкопа. – Горе долу колкото вас, сержант – посочи към Ваклин.
– А за мускатата? – попита Пърдев. – И аз вечерях мусака.
Инспекторът го изгледа и само поклати глава:
– Просто обосновано на житейски опит предположение.
– Аа… – измънка патоанатома.
– Е, поне изяснихме нещо – отбеляза Ранков.
– Какво? – поинтересува се объркано Ваклин.
– Станало е в промеждутъка от предното ни посещение, така че не може да е Досю. Няма как да го е изкопал докато е в ареста.
– А, да. Има желязно алиби – съгласи се сержанта.
– Освен, ако не е имал и съучастник – подхвърли патоанатома.
Ранков го изгледа и махна на Ваклин:
– Отивай бързо да го докараш да зарива, че иначе ние с тебе да трябва гребем до утре – нареди му строго той.
Ваклин козирува и с бърза крачка се отправи към управлението.
Инспектор Семов натъпка бавно, запали лулата си, пусна над бомбето си кълбо дим и привика с жест лейтенанта.
– Ето какво, другарю Ранков. Не знам какво се случва тук, но, за един служител на милицията няма по голяма отговорност и дълг от тази да разследва обстоятелствата около смъртта на невинно човешко същество. Но открадването на труп, принадлежал на жертва на смърт по неестествени причини е нещо немислимо. Това че тялото липсва показва, че смъртта не е била просто битов инцидент. И аз вярвам, че тази загадка несъвместима с морала на социалистическото общество ще бъде успешно разрешена. Действайте, лейтенант, намерете осквернителя и го обезвредете.
– Тъй вярно, другарю инспектор.
– Ако имате нужда от съдействие, търсете ме веднага.
– Да, другарю инспектор. Обещавам, ще направя всичко по силите си.
Семов се пресегна, хвана ръката на лейтенанта и постави показалеца и средния си пръст на китката му:
– Държа пръст на пулса на разследването и ще следя отблизо този случай. Гарантирам ви.

* * *

Tялото на баба Дочка лежеше застинало в състояние на вечен покой, покрито с операционен чаршаф до шията и отстрани изглеждаше сякаш починалата разглежда съсредоточено някаква картина на тавана. Изглеждаше дълбоко умиротворена. Само въздългият за лицето и нос правеше малко гротескно впечатление.
– Защо не мирише? – предпазливо подуши въздуха лейтенанта.
– Първо я замразих малко във фризера, че иначе не се трае. Щяхме да изпукаме.
Ранков одобрително кимна.
– Приключи ли с нея?
– Да.
– Какво мислиш за причината за смъртта?
– Най вероятно е инфаркт – сви рамене доктора. – Но понеже го няма сърцето мога да съдя само по косвени признаци.
– Чак до там ли са стигнали?
– Аха, всичко са изплюскали, хайванчетата.
– Това не го разбирам – обади се сержанта, – цял живот ги гледаш, храниш ги, грижиш се за тях и накрая да те изтърбушат, като…
– Все едно си консерва – довърши Ранков.
Пърдев пак сви рамене и поклати глава:
– И котката е хищник. Като изгладнее…
– С какво ги пълниш, като липсват органи? – полюбопитства Ранков.
– Зависи.
– Ъ, от какво?
– Обикновено с минерална вата, но ако се налага слагам тухли, бирени бутилки или квото има. Веднъж даже използвах старите журнали от картотеката.
– Помислих, че ще кажеш зеле – прозя се лейтенанта.
Пърдев пристегна последния бод от разреза, загаси насоченото осветление и сваляйки маската от лицето си облекчено въздъхна:
– Хората обичат сърцето, то е символ на доброто и любовта. Изпращат си картички със сърце като са влюбени и до припадък пеят за него: „Ранено сърце, горещо сърце, студено сърце, голямо сърце, тъжно сърце, невярно сърце, заключено сърце…“ и още и още.
– Е и?
Медикът прибира в джоба на престилката си ретрактора и иглодържателя с които работеше, натисна коремната кухина на трупа с изпънати пръсти и доволно кимна.
– Но не знам дали сърцето е толкова хубаво нещо? – продължи почесвайки се по чатала той. – Не мислите ли, че като анатомичен орган е силно надценено?
– Амии, сърцето е важно…
– Кажете ми какъв е шанса да умрете в авиокатастрофа, а? Да ви уцели светкавица или да ви изяде акула? Или метеорит да падне върху вашата половина от леглото?
– Бих казал под 0.3 %. – след кратък размисъл отсъди лейтенанта.
– А каква е вероятността да станете жертва на сърдечна атака и бъдете убит от собственото си сърце – значителен, някъде към 40 до 60 на 100 и с възрастта нараства. Казват: „О, едисикой има голямо сърце!“. Но уголеменото сърце е класически симптом за предстоящ инфаркт на миокарда. И това ги кефи? Oсвен това, ако умрете по време на секс пак няма да е заради половите органи, а заради сърцето. Да, хората харесват сърцето и мислят за него само в положителна посока, но за съжаление това въобще не е така. Да сте чували за сърдечно-съдови заболявания – номер 1 сред причините за преждевременна смърт? Така че, пак си помислете за сърцето.
– Така погледнато си прав.
– Знаете ли от какво разбира сърцето – дефибрилатор. Тоест токов удар. Това е единственото което помага. Казвам ви го като клиничен патолог и погребален агент по съвместителство. За това трябва да се пее.
– А какъв е шанса да удариш шестица от тотото? – замисли се Ранков.
– 10 пъти по малък от този да те удари светкавица: 1 към 14 милиона. Разбира се, ако преди това си пуснал фиш.
– Мда, късметът не пада от небето.
– Обаче гръмотевиците падат – обади се Ваклин.

* * *

Сред дърветата от двете страни на чакълестата пътека плавно се носеха последните останки от нощната мъгла. Лъчите на сутрешното слънце проникваха като копия през клоните и младите листа на брястовете, хвърляха сенки по земята и озаряваха гората така, че тя наподобяваше катедрала.
На една грубо скована от влакова траверса пейка седеше Ваклин и се правеше, че чете вестник, докато водеше наблюдение над околността. Беше съвсем тихо, като изключим шума от страниците на вестника, накъсанатото изпускане на стомашни газове и почукването на кълвача, стаен в близките дървета. После Ваклин тихо изпсува, преви се, хващайки се за корема и изведнъж скочи към храстите със средната страница от вестника, обирайки с дрехите си обилната роса от листака. Когато излезе от там минути по-късно, торбичката, която бе стискал под мишница беше празна, а страницата от вестник смачкана на топка в юмрука му. Той я подхвърли във въздуха над главата си, посрещна я с шут, запращайки я навътре в храсталака и бързо закрачи обратно към града, но не по пътеката, а пробивайки си ребром път в почти непроходимия листак.
След него в парка се възцари тишина, нарушавана единствено от ударите на кълвача и слабия аромат на влажно изпражнение.


Зли сили

Ранков и Недев тъкмо довършиха обяда си състоящ се от твърдосварени яйца, домати, кашкавал и консерва русенско варено, когато някой с чукане оповести присъствието си пред вратата на канцеларията.
– Влизай – уплътни глас лейтенанта и преглътна един цял жълтък.
Беше Пеньо пощальона, известен в някой среди и като Запека, след като веднъж жена му така му се карала, че хванал констипация и трябвало да влезе в болница за да се изходи. Жена му Гала пък беше известна гледачка на кафе в Черноморец и при нея редовно идваха клиенти дори от Бургас, а лятото и туристи от цялата страна. Знаеха я като Черноморската Пития, но Ранков смяташе, че повече прилича на Клеопатра с дългия си внушителен нос, както я помнеше от една картинка, която бе видял в списание „Жената днес“.
Пощальона пристъпи напред, намести фуражка и нерешително се прокашля:
– Идвам да дам показания по важен обществен въпрос.
При думата обществен Ранков и Недев го изгледаха недоумяващо.
– Какво толкова важно имаш да ни казваш, Пеньо? – посочи му стола и го покани да седне Ранков. – Слушаме те. Искаш ли яйце? – предложи той.
– Аз, ги видях!
– Видя ги, кои?
– Онези, дето ровят по гробовете.
– А? Кво? Кога?
– Беше точно нощта преди Архангелов ден, на Вълча Богородица. И после пак – нощеска.
– Ти? С очите си?
– Да. Тоест, не ги видях лично, но ги забелязах. Ето как беше: минавах с колелото след 12 по алеята край гробищата и мярнах някакви светлини. Чух и едно такова странно рецитиране, пеене на чужд език, нещо като църковен, ама не точно – като румънски, по различен. Сенки някакви обикаляха със свещи. С качулки бяха. Не посмях да се приближа щото ме беше страх… Не си бях взел средства за самозащита.
Пеньо измъкна и показа главата чесън която беше окачил на връзка от обувка около врата си.
– За какво ти е тоя чесън?
– Предпазна мярка. Отблъсква злите сили.
– Значи така, видял си някой да извършва съмнителна дейност – изгледа го от упор Ранков. – И защо чак сега идваш да разкажеш?
– Ми срам ме беше да не ми се смеят. Ма всички взеха да говорят, че има дяволско капище и реших да кажа.
– Аха. Нещо друго видя ли?
– Ами не… обаче имаше много гарвани, това ми направи впечатление.
– Гарвани? Е как ги забеляза в тъмното?
– Не ги видях, чух ги. И после, по едно време, като се отдалечавах, блесна нещо, като зарево, и изведнъж се вдигнаха във въздуха и закръжаха: „Граа-граа-граа!“ И замириса на запъртъци.
– Пеньо, ти пиеш ли?
– Ми да, като не съм на работа.
– По колко?
– Ми колкото ми се пие. Тя жената не ми дава да прекалявам.
– Значи чу гарвани. И какво очакваш, да ги арестувам?
– Ами, реших, че е важно и минах да дам показания. То цялото село взе да говори, че има караконджул в Черноморец.
– Кой го приказва това?
– Ми в кръчмата, в хоремага, всички. Казват щото Пърдев е пияница и е небоугоден. Не аутопсира правилно покойниците и ги погребват преживе.
– Кви са тия глупости бе, поща!
– Еми така разправя попа.
– Попа взел да слуша. Религията е буржоазна отживелица, не знаеш ли?
– Абе знам ама, така, по навик – опита да се прекръсти тайно пошальона.
– А ти какво обикаляш нощем така около гробищата, бе поща? – изгледа го подозрително лейтенанта.
– Да Пеньо, какво търсиш там по нощите? – включи се Ваклин.
– Аз ли? Ми нищо. К’во да търся?
– На умрелите писма ли носиш?
– Не.
– А?
– Абе скарах се с жената и, реших да се разходя да ми мине.
– Пеша или?
– С колелото.
– С колелото? Не беше ли малко тъмно да го караш?
– Аа, сложих новото динамо да го пробвам.
– Ахъ. Значи всъщност нямаш алиби?
– Алиби? Що да нямам.
– Ако я питаме жена ти тя ще потвърди ли?
– Ми питайте я.
– Май ни будалкаш нещо?
– Не ви будалкам.
– Недев, я го вкарай го в трафопоста, нека поразмисли. И докарай жена му. Да видим тя какво ще ни разкаже за нощните му бдения по гробищата.
– Ама, чакайте бе, недейте така – запреглъща на сухо пощальона. – Аз само да помогна да хванете осквернителите.
– Карай го в ареста. Не му е чиста работата! Недев сграбчи пощальона за яката и го задърпа.
– Добре, чакайте, ще си призная – примоли им се пощальона. – Всичко ще си кажа. Обаче обещайте да не казвате на Гала.
– Що?
– Имах тайна среща.
– С кой бе?
– Това не мога да ви кажа.
– Я пак си помисли.
– С… млекарката. Обаче обещайте да не казвате на Гала!
– Аа, такава среща! С Тинка? Тц, тц, тц, браво бе поща, добре си се ориентирал. И къде ги правите тия нощни рандевута?
– На полянката зад стария параклис. Там е, спокойно. И се виждат гробищата.
– И какво, доите ли се двамата?
– Ами… не, таковаме се.
– Ами Никифор, мъжа и?
– Той, не знае.
– Гледай къв любовник бил тоя! Да му се ненадяваш. Ама верно значи дето разправят, че жените харесвали мъже с униформи – възторгна се Ваклин.
– Ако беше верно щеха да се редят на опашка и за тебе – охлади го лейтенанта.
Ранков тежко пристъпи към уплашеният пощальон и се надвеси над главата му, бутайки назад фуражката му:
– Слушай сега внимателно, поща, забранявам ти да говориш и да всяваш паника сред населението. Ясно!… Ето какво, понеже и ти си държавен служител казвам ти го като на колега на колега: с Недев бяхме на секретен пост по служба и запалихме огън защото ни стана студено. Пийнахме по някоя ракия. Нали разбираш. Знаеш как е, увлякохме се и се поразпяхме. Но ти ще си мълчиш, за да мълчим и ние. Тайна операция. Макар че, да ти кажа, аз не вярвам в тия шуротии, ама по служба. Обаче, ако се издъниш няма само да кажем за изневерите ти на жена ти, ще се наложи да ти ампутираме крака.
– И няма да можеш да караш колелото – допълни картината Недев. – И тогава ще те уволнят от пощата.
– Така че, ти решаваш. Който не е с нас е против нас! – тресна с юмрук по масата Ранков
– С вас съм. С вас съм, само да не разбере жена ми.
– А така.
– Добре, тогава ще ви кажа всичко: тя е бременна!
– Кой? Тинчето млекарката ли!? Леле, кога успя бе поша!
– Ми на Сирни заговезни стана. Изтървахме се.
– Честно, не ща да съм на твое място – поклати глава лейтенанта. – Или Никифор или Гала ще те убият.
– Защо не и платиш аборта? – подсказа му Ваклин.
– Казва, че искала да ражда.
– А питала ли е Никифор какво смята по въпроса?
– Щяла му каже че е негово. Дар от Богородица. Лошото е че той не спи с нея и е импотентен.
– И за това търси теб.
– Ами да.
– Да ти имам проблемите, поща.
– Уфф! Не ми се мисли, мани, мани! Той Никифор е харпунджия…
– Добре, сега си тръгвай – потупа го по гърба лейтенанта, – и си затваряй устата, че…
– Няма. Обещавам. Гроб съм! Само да не казвате на Гала.
Не ми харесва тоя Пеньо – обърна се към помощника си Ранков щом пощальона се изнесе.
– И на мен. Ама никак.
– Ще трябва да вземем някакви мерки.

* * *

В следващият момент на вратата на канцеларията се потропа и без да чакат отговор вътре се вмъкнаха трима души в избелели гащеризони с емблемата на чистотата на гърдите. Единия от тях държеше с две ръце на височината на корема нещо гладко и обло с форма на кухо, нащърбено в долната част полукълбо.
– Другарю лейтенант, намерихме човешки череп – с ококорени очи обяви приносителят на артефакта, шумно дишайки едновременно през носа и беззъбата си уста.
Ранков пое предмета в ръце и внимателно го заоглежда.
– Къде?
– На змийската поляна до овъгленото дърво, дето го удари светкавицата.
Ранков надникна във вътрешността на полукълбото:
– Нещо друго, някакви кости имаше ли?
– Ми не, само това. Половинка от глава е. Подаваше се от земята; тъкмо седнахме да си запалим огън да печем наденица и гледам: „А!…“.
– Хм? Ин-те-ресно…
Ваклин се пресегна и с любопитство заопипва находката, плъзгайки длан по гладката, сива и заоблена костена повърхност без следи от съчленяване.
– Може да е убийство – предположи най младия от тримата с провиснала долна челюст и внимателно изтънени мустачки като на кинозвезда от 30-те.
– Едва ли. Басирам се, че е естествена смърт – подсмихна се поклащайки глава Ваклин.
– Тогава къде е тялото? – сети се третия от групата. – Щото… излиза, че…
– Никъде. Това е коруба на костенурка. Ако бяхте учили зоология щяхте да да я разпознаете. Полирала се е от вятъра и атмосферните въздействия. Сигурно е лежала там от десетки години.
– Стига бе! – зяпнаха хамалите. – Пък ние помислихме, че е обезглавяване.
– Е. може и да е. Ама няма да образуваме следствие заради земноводно. Не са в червената книга.
Хамалите засрамено се спогледаха един друг, сякаш за да преценят кой от тях е най тъп и да го обвинят за излагацията.
– Вземете си я за спомен – подкани ги Ранков – и със здраве. И ако намерите още някоя глава пак елате. Ама да е прясна.
– Ние ценим помощта на гражданите – иронично подметна сержанта и ги потупа по гърбовете, подбутвайки ги към вратата. – Бягайте. Чух, че в наркопа щели да пускат банани. Можете да ги държите вместо в панер в нея.
Хамалите си тръгнаха засрамени без дори да се сбогуват, опитвайки се да излязат вкупом през вратата, блъскайки се поред в касата.
– Ама че идиоти ми се мъкнат тука – изпроводи ги с въздишка Ранков. – Адни през други. Не ми стигат всичките проблеми, ами и с техните простотии ме занимават. Черепи ми носят… Дай ми данните с неизяснените смъртни случаи от тази година.
Сержанта скочи да изпълни нареждането и измъкна папката от горния рафт на кантонерката.
– Заповядайте, другарю Ранков. Някакви задачи за деня?
– Да, искам да пообиколиш и да се ослушаш какво се говори. Поразпитай тук там. А, и ми докарай Костадин. Сигурно е в кръчмата при Стамо или в работилницата.
– Пак хазарт ли?
– Пак. И довечера отиваш секретен пост на гробищата. Аз по някое време ще дойда да ти донеса чай през нощта.
Ваклин разпери ръце, сякаш исккаше да каже „еми служба, кво да правиш“ и напусна канцеларията.


На лов за Пеньо

Лейтенант Ранков постави слушалката върху вилката и се усмихна зловещо:
– Току що разговарях по телефона с кмета.
– И?
– Получили са анонимен сигнал с подробни данни за извършителя и скривалището му.
– Сериозно?
– Съвсем. Въоръжен ли си?
– Да.
– Отиваме на лов за Пеньо.
– Пецата, най сетне!
Когато стигнаха до дома на пощальона той тъкмо излизаше за работа. Двамата милиционери се прикриха зад стобора на съседската къща да го изчакат да приключи разправията с жена си за да го закопчеят на спокойствие. Когато се качи се на колелото и подкара Гала се показа на прозореца и изкрещя след него:
– Ей, магаре!
Пеньо извъртя глава да я изгледа мръсно, успя да и покаже среден пръст и се заби в магарето на съседа Ценко. Ранков и Ваклин веднага изскочиха от засадата и докато лежеше проснат му надянаха белезниците. После бързо го помъкнаха към управлението следвани от виковете и проклятията на жена му.

* * *

Ранков тъкмо заби отварачката и почна да отваря кутията пастет, когато на вратата на канцеларията неуверено се почука и след поканата „Да, влез“ през процепа и надзърна балонестата глава на обущаря Костадин.
Когато не беше в ателието си, което се помещаваше в мазето под аптеката на ул. „Крайморска“ Костадин висеше в кръчмата на Стамо пелтека и по цяла нощ играеше карти с редовните клиенти, а през сезона обираше летовниците. Въпреки, че имаше само 8 и половина пръста беше много сръчен картоиграч и почти винаги печелеше. Кутрето и половината от безименния му пръст липсваха от ръката му след инцидент със самоделна пиратка, но после сам си беше измайсторил на тяхно място кожени. Беше известен и като голям фантазьор и дори се говореше, че пише научно фантастични разкази за обущар вербуван от държавна сигурност, който спасява човечеството в бъдещето.
– А, здрасти, Коста. Браво на теб, че се отзова толкова бързо – посрещна го Ранков.
– Считам това за свой граждански дълг – тържествено заяви обущаря.
– Виж ти, много хубаво! – изгледа го с изненада лейтенанта. – Значи се досещаш за какво си тука?
– За да помогна на следствието.
– Кое следствие?
– Това за осквернителите.
– Тоест? Ти? И как би могъл?
– Мога да ви съдействам с опознаването на веществените доказателства, като разпозная собствениците на намерените обувките, ако ми дадете да ги видя.
– И как ще го направиш?
– Ами обущар съм. 7 разряд.
– Е и?
Костадин се подсмихна снизходително:
– Ето какво, другарю лейтенант, за мен характерните белези и следите от износване върху подметката са като за вас криминалистите пръстовите отпечатъци.
– Ха! – замисли се Ранков. – Не бях се сетил за това. Ми то имаме бая чифта, но са само три модела и както виждаш повечето са еднакви. В магазина само тях продават, че и номерата им съвпадат…
Ранков отвори касата и изсипа съдържанието на торбата с веществените доказателства върху двата стола до бюрото.
– Именно – кимна енергично Коста. – Проблема е, понеже населението в Черноморец носи масово произведени в крайно тесен асортимент обувки и дори роднините на покойниците биха ги объркали. Но не и аз. Специфичните характеристики на шарките на грайфера и следите от повредите прави за мен всяка една от тях уникална като снежинка.
– Аха. Продължавай – насърчи го лейтенанта.
– Даже, ако обувките са произведени в промишлени количества и едни и същи обувки се носят от произволен брой хора, конкретните особености на походката дават точни насоки за определяне на притежателят им – шарката, протриванията и другите им характеристиките ги правят уникални. Ето, вижте – Коста сграбчи един чифт жълти дамски половинки декорирани с метални капси на завод „Сърп и чук“ и тикна към лицето му подметката: – Виждате ли как е протрит табанът тук. И тук. Което означава, че собственичката им е страдала от плоскостъпие… С голяма вероятност бих казал, че идеално пасват на Минка от квартал „Червенка“, дето се заплете в таляна. На Алипи диригента дъщеря му. Трябва да направя справка в тефтера, но си спомням как им тигелирах саята, някъде в края на пролетта.
Ранков респектирано заклати глава и извади тефтера да записва.
Костадин вдигна и огледа следващата обувка в купа:
– А тази, на завод „Пещера“ с ортопедични стелки. Елементарно – Тинчето млекарката. Дойде с тях за смяна на катарамата. Виждате ли, едната е по-нова.
– Сигурен ли си за тези? Че са на Тинка? – наостри уши лейтенанта.
– Напълно.
– Защото ги намерихме при обиска на Пеньо в шкафчето му в пощата.
– Дали съм сигурен? Колкото и, че се казвам Коста и имам 8 и половина пръста.
– Тогава това потвърждава вината на тоя мръсник! – злобно се ухили лейтенанта.
– 100 %. Никога не съм го харесвал. Един такъв, с трапчинка на брадичката, уф! И все любезен и усмихнат. Ама не съм и подозирал, че е некрофил и осквернител.
– Хм, че кой да очаква такова нещо в Черноморец – съгласи се лейтенанта.
Ранков внимателно пое от ръцете му обувката на Тинка млекарката, драсна нещо на листче и го пъхна в нея. После я прибра в сейфа, където държаха служебното оръжие.
Костадин се пресегна и взе нов чифт от бюрото:
– А тази – завъртя и огледа с напрегнато и недоволно изражение следващата обувка, – без съмнение принадлежи на тъща ми. И искам мръсникът, който е осквернил тялото и да бъде наказан с цялата строгост на закона! – извиси глас обущарят.
Ранков учудено го изгледа и го потупа леко по рамото да се успокои:
– Не се ли изхвърляш малко, Коста, тъща ти едва ли е причина за сексуална възбуда сред мъжката част от населението в Черноморец. Не бих казал, че беше на прага на смъртта, но изглеждаше сякаш момента не е и кой знае колко далеч в бъдещето.
– Ами сигурно е и геронтофил! Като нищо. Виждаш ли как тука е изядено подметката и е килнат форта? № 43. Нейните крака са, не мога да ги сбъркам.
Обущаря сграбчи още няколко чифта и ги подреди на бюрото като заподозрени в редицата за разпознаване.
– А тези крака са на някоя с артроза. Сандали с ниско токче от изкуствен лак. Такава деформация се нарича халукс валгус и причинява много характерни белези на износване по грайфера и подплатата. Палецът сочи навън: десният надясно — левият наляво, а костта зад палеца се насочва навътре и между нея и палеца се образува ъгъл, отворен навън, което причинява претриване ето тук. Със сигурност е Параскева Гондева. Месец преди да умре и сменях токчетата – той развълнувано затъпка на място като ловджийско куче надушило следа. – Така, да видим какво имаме още? Ъъ, джапанки. Тях няма как, те са неразпознаваеми.
Ранков се пресегна и ги метна в кошчето за боклук.
– А тези от змийската кожа? – посочи едни тъмнозелени и почти нови боти лейтенанта.
– Тези тук? Не е змийска, това е тип крокодилска кожа – с демонстративно превъзходство отбеляза обущаря. – За официални поводи. Мда, идеален модел за самоуверени и модерни дами, за които удобството и самочувствието са приоритет. Естествена кожа с максимална здравина и мекота в лицевата част. Леко ходило с височина на тока 8 см, извивката плавно следва стъпалото, гарантирайки му мекота и оптимална опора при ходене. Стелка от естествена кожа за по-голям комфорт. Красивото деколте, което нежно приляга на крака, допълва изящността им. Мдаа-да-да, без никакво съмнение – Цола Чолова дето я извадиха на нос Червенка и я погребаха по Еньовден. Да почива в мир, добро момиче беше.
– А тези чии са? – посочи му следващият чифт лейтенанта.
– … Станка, по-малката сестра на директорката на профсъюзния почивен дом.
– Дето ходеше да моржува и се удави още в края на март?
– Не знам дали е било март, но със сигурност са нейни. Той Ваклин по едно време не излизаше ли с нея? – сети се обущаря. – Или май с дъщерята на Данчо Гроздето?
– От де да го знам с коя излиза. Не му се бъркам.
– Еми да де, но може и да знае нещо?
– Кво да знае, той акъла му стига колкото да се среши и дойде на работа. Ти си гледай обувките, не се меси в нашта работа.
Костадин извади от джоба си бижутерски монокъл, закрепи го на очната си ябълка и заоглежда шарките на грайфера на следващият чифт.
– А тук се вижда деформацията, при която е налице медиално, тоест в посока навътре, отклонение на първата предноходилна кост и латерална, в посока навън девиация на палеца. Причинява се от подагрозен артрит. Със сигурност са принадлежали на жена над средна или зряла възраст – Гинчето, Геновева, тая година дъщеря и щеше да бъде абитуриентка. Двете заедно идваха за машинно разтягане и смяна на каишката на пръстите – посочи с пръст мястото на корекцията той.
Ранков кимна и внесе данните в тефтера.
Какво имаме тук ? – продължи инспекцията на следствения материал обущаря: – Стелки за спадане на свода на ходилото. Сигурно знаете, че здравото стъпалото на човека има три опорни точки, другарю лейтенант – петната кост и метатарзофалангеалните стави на първи и пети пръст. При наличие на дюстабан се нарушава нормалната биомеханика на ходене, което на по-късен етап води до болки в ставите на долния крайник – глезенна, колянна и тазобедрена, както и в кръста, появяват се неприятни мазоли по ходилата. Възможно е поява на варици на долните крайници – Соня Камбурова. Гарантирам, че са нейни.
Една по една Костадин огледа и разпозна обувките в редицата и взе да подрежда следващите чифтове.
– Коста, ти си бил цял детектив бе – похвали го лейтенанта. – Трябваше да започнеш работа в органите.
– Ами мога да изнеса лекция на тая тема: „Краката на собствениците – методи и за идентифициране и съпоставяне“. Следите от похабяване от материала докато обувките преминават по различни повърхности. Начинът по който кракът среща почвата, определя и износването им – външната част на стъпалото, върху петата, възглавничката или на пръсти. Ето, да видим какво имаме тук – Коста втикна навътре монокъла и го приближи към следващата обувка: – Без видими следи от ползване. Това е обувка на жена която работи в офис и стъпва на мокет. Нула изхабяване и драскотини. Обаче забелязвате ли как пирончето е пробило стелката от вътре навън? Мога да се хвана на бас, че чорапа и е бил скъсан и на трупа има следи от убождане по петата. Никога не са били при мен, така че, могат да принадлежат само на Петя секретарката на директора на винзавода. Тя е специална. Тя е специална. Любовникът и ги носи направо от Корекома и никога не ги дава за поправка, подарява ги.
Ранков заклати глава с уважение пред способностите му.
– А тези чорапи тук са на Дафинка, дето се удави на Вромос миналото лято – уверено констатира обущаря.
– Ама ти и от чорапи ли разбираш?
– Вървят комплект с краката и обувките. Имам набито око за такива работи.
– Почваш да ме съмняваш, да не си и ти нещо фетишист?
– Ми, кво да ви кажа, от дете краката са ми слабост. Ходилата де. Още от малък, като четох приказката за пантофката на Пепеляшка. И после вече професионално. За това в техникума реших да стана обущар.
– Ясно. Ако е за следи от крака и подметки идваме при тебе.
– Да. Винаги съм насреща. Ето вашите, кубинки например…
– Заеби ги мойте – прекъсна го припряно лейтенанта. – Мойте са служебни. Като ги скъсам ще ми дадат нови. Я виж тия…
– О Боже! – внезапно пребледня Коста и се хвана за сърцето.
– Какво? Какво видя? – стресна се лейтенанта.
– Не мога да повярвам! Това не е моя работа, ходила е на друг обущар. Рая Каназирева. Мръсницата! Виждате ли как нескопосано е минат реприза. Сигурно ги е носила чак в Бургас, там са такива некадърници.
– Коста, успокой се – лейтенанта му подаде гарафата с вода. Обущаря отпи, задави се и едва успя да си поеме въздух.
– Ама как, не може така, другарю Ранков, А аз толкова я уважавах. Това е все едно да видите жена си да се целува с друг мъж. Така и се пада!
– Кое?
– Да осквернят трупа и.
– Е, айде стига пък ти де, не се вживявай чак толкова.
– Лесно ви е да го кажете, ама не знаете какво е. Обущарят и фризьорът са за жената по-близки от любовник.
– Някой жени имат по двама любовника – просветли го лейтенанта.
– Е, имат, ама им викат курви.
Като се посвести от шока Коста се надвеси над бюрото и старателно подуши една по една друга няколко обувки:
– Взехте ли от тях натривки за семенна течност?
– Защо?
– Струва ми се, че… не знам, аз бих проверил?
– Какво, да не смяташ, че е правил нещо с тях?
– Бих проверил за всеки случай. Тоя Пеньо ми изглежда на голям извратеняк. Чувал съм, че имало такива, дето… сещате се. Дори ми е неудобно да го споменавам.
– Не се сещам. Това да не ти е София да взимаме натривки. Имаме достатъчно факти за които да го обвиним и да го тикнем за дълго в затвора, за да се занимавам и с това дали е таковал обувки. То не знам даже и дали има такъв член в закона.
– Дали? – оживи Костадин. – Не се ли води престъпление срещу половата неприкосновенност?
– Откъде да знам дали се води, обувките не са полов орган. Защо питаш?
– А, не, така просто.
Ранков го изгледа продължително и видя как по бузите на обущаря плъзна лека червенина.
– Коста, ти имаш ли шило? – сети се той внезапно.
– В мен ли? – сепна се обущаря.
– Да.
– Ми да, нали съм обущар. Трябва ли ви? – и затърси по джобовете си.
– А така ровичкаш ли си с него в ушите? Да ги чистиш?
Коста се поколеба дали да каже истината, но се смути под изпитателния взор на лейтенанта и реши да си признае:
– Мии случвало се е, ама веднъж така се стреснах като се включи радиоточката, че за малко да си пробия тъпанчето.
– Хм, интересно. А някой да ти го е искал назаем?
– Кво? Че на кой му е изтрябвало мойто шило на заем?
– Както и да е… Значи така, ако дадеш официални показания като ги подпишеш и се стигне до дело ще трябва да се явиш като експерт и да се закълнеш в съда.
– Е, не ща да ме мъкнат по съдилища, другарю Ранков, просто оказвам съдействие в разследването. В памет на тъщата.
– Няма друг начин. Такъв е закона.
– … Ами добре, щом е така ще дам. Нека правдата възтържествува!
– За това още веднъж те питам, сигурен ли си, че ще подпишеш показания?
– Напълно! Тоя перверзник трябва да бъде наказан.
– Ще бъде, мога да ти обещая. Свободен си… А, да – внезапно си спомни лейтенанта причината поради която го беше извикал: – И спри да играеш на сварка и да обираш хората, защото ще трябва да те профилактирам. За това има член в наказателния кодекс: 327, ал. 2. Ще лежиш от 1 до 8. И няма да ти хареса.

* * *

Всъщност в град Черноморец нямаше истинска морга. Помещението в което Пърдев държеше телата на покойниците беше малка допълнителна камера в промишления хладилник на месокомбината на кравефермата, към който беше пристроена външна медицинска пристройка за провеждане аутопсиите с отделен вход.
Ранков и Недев решиха незабавно да проникнат вътре, тъй като нямаше откъде да намерят последното тяло, а беше вечерта преди петък 13-ти, пред Сирни Заговезни и те знаеха, че понастоящем там има починала девойка. Така че отидоха до кравефермата веднага след полунощ. Уазката на патоанатома беше паркирана в двора, задните и врати зееха широкоразтворени.
Щом прекосиха дългата редица окачени кравешки трупове в халето забелязаха под вратата на аутопсионната ивица светлина.
– Вътре май свети? – отбеляза Недев. – Да.
– Я, д-р Смърт и нощем аутопсира, направо работохолик!
– По скоро алкохолик. Сигурно пак се е нарязал и е заспал като талпа.
– Какво ще правим? Не можем да чакаме повече, утре е пълнолунието.
– Погледни през ключалката.
Ваклин се наведе и залепи око до дупката на паянтовата брава.
– … Леле!
– Какво видя?
– Леле, леле! Ела бързо…
Двамата излязоха ,заобиколиха пристройката отвън и се покачиха на складираните до стената бали под малкото зацапано прозорче за да надникнат вътре:
Соломон Пърдев се беше надвесил над голото тяло върху масата за аутопсии със заметната върху гърба престилка и свалени под коленете три четвърти долни гащи. Малко калориферче беше насочено в пространството между краката му. Бутилка олио беше поставена на масичка с хромирани колелца в близост. Чуваше се далечно, приглушено пъшкане и ритмично дрънчене. После Пърдев заобиколи и изтегли тялото на младата жена, напряко на масата, така че главата и краката и едновременно да увиснат през ръба на плота. Дългата и светла коса провисна към пода. Устата и зееше отворена като в момент на пълна изненада. Пърдев залепи чатала си плътно към нея и пъхна пениса си в устата и. При всеки тласък върховете на лачените му островърхи обувки приплъзваха по плочките на теракота.
– Ейй, глей къв чеп вади тоя бе! – възкликна Ваклин. – А иначе какъв е дребен. Ама надарен!
– Шш, тихо! – прошепна Ранков. – Дай бързо фотоапарата.
– Не го взех. Не знаех че ще ни потрябва.
– Язък. Щеше да стане страхотен доказателствен материал.
– Нищо чудно че ги работи само умрели, това жива няма да го понесе – снижи още глас сержанта.
– Мани ти чепа, я глей топките! Като, как му викаха на оня плод, бе, авокадо!
– Хъм, не знаех, че е мюсюлманин?
– Може и да е евреин, и тях ги обрязват. Мони е еврейско име.
– Не знам, ама добре че тая не е жива. Не искам да съм на нейно място.
– Щеше да ти се стъжни.
В този момент балата на която бяха стъпили поддаде и двамата шумно се сринаха на земята. Когато се изправиха светлината в прозорчето беше угасена и вътре цареше тишина.
– Какво ще правим? – прошепна Ваклин.
– Няма да имаме друг подходящ случай, сега ни е паднал. Влизаме и действаме.
– Ами ако ни издаде?
– Кой, тоя трупоебец! В кърпа ни е вързан.
Двамата се насочиха обратно към вратата на халето.
– Каква изненада – захили се тихичко Недев, – Пърдев бил некрофил!
– Да ти кажа, не се учудвам, отдавна подозирах. С тоя нездрав вид на лицето, като човек, който го мъчи съвестта.
– Сигурно за това пие толкова.
– Като нищо. Обаче като се замислиш има си предимства: елиминираш най трудната част от любовната игра – флирта и минаваш директно по същество.
– Ти пък!
– Бъзикам се бе. Айде да влизаме.
Двамата с тихи стъпки се върнаха през халето до вратата на хладилното помещение и Ранков почука. После я изрита.
– Пърдев отваряй, заем че си тука… Пърдев!
– Видяхме всичко, не ни карай да разбиваме вратата!
– Кой е? – в тъмнината прозвуча скимтящ, немощен глас.
– Отваряй и ще видиш кой е.
Ивицата светлина пак се появи под вратата, резето със скърцане се отмести и през тясната пролука надзърна луковидната глава на патоанатома.
Ранков веднага пъхна крак в процепа и натисна с рамо.
– Кво правиш бе, перверзник!?
– Аз… нищо – разтече се уплашената физиономия на доктора – … аутопсирам.
– Да, да, видяхме те.
На масата тялото на младата девойка лежеше в изправено положение с длани върху слабините, сякаш за да ги прикрие. Масичката с бутилката олио беше изчезнала.
– Какво, бе Пърдев, любов от пръв поглед, а? – изхили се Ранков. – Не можа да устоиш?
Патоанатома ги гледаше с широко отворени очи, лицето му бе позеленяло и още дишаше учестено.
– Аз… не е това което изглежда…
– Така ли? А тогава какво е ?
– … Проверявах дали не е жива. Стори ми се че диша.
– Защо, съмняваше се, че не е достатъчно умряла? – подхили се ехидно Ранков. – С това хлътнало теме? Тази ли е фризьорката дето беше паднала от третия етаж?
– Да.
Недев заобиколи масата и с любопитство се надвеси над трупа:
– Отзад в главата е като ударена от метеор. Какво е станало с нея?
– Не чу ли? Битов инцидент. Простирала и се надвесила през перилата.
– Да не я е бутнал някой?
– Тц, кой – сама в заключен апартамент.
Недев погледна към Пърдев и повдигна вежди:
– Амии, примерно… той? Ако я е харесвал?
Пърдев ужасено отстъпи назад и вдигна длани пред лицето си, сякаш за да се предпази.
– Спокойно бе, шегувам се – захили се сержанта. – Знаем, че не си ти. Не се шашкай.
– Това дето и го беше пъхнал да не ти е стетоскопа? – потупа го дружески Ранков.
– … Ами стори ми се че има пулс. Някой път може да са в дълбока кома и само да изглеждат като умрели. Имал съм такъв случай – едва си пое дъх доктора и приседна на въртящата се табуретка.
Недев подпря задник на аутопсионната маса:
– Не е ли малко вкочанясала, а? Или ти така ги обичаш, по стегнати?
Ваклин почука с кокалчетата на пръстите си по бедрото на починалата за да я пробва на твърдост.
Доктора извърна очи без да отговори.
– Абе не ви ли мирише малко странно? – сбърчи нос сержанта и се заозърта.
– Тук е морга, няма как да не мирише странно – подсмръкна патоанатома.
– Имам предвид от нея – Ваклин приближи нос към шията и. – Парфюмът и още се усеща. Едва едва, но се усеща. „Бон шанс“, вуйна ми има такъв.
– Знаете ли кое е наистина странно? – произнесе Пърдев. – Между зъбите и имаше заседнал косъм.
– Какъв косъм? – наостри уши Ранков.
– Черен, и къдрав
– Искаш да кажеш?
– Да.
– И?
– И предполагам няма как да е от Пеньо.
Известно време тримата мълчаливо се гледаха подредени в равнобедрен триъгълник около аутопсионната маса.
– А от кой мислиш, че може да е? – обади се накрая лейтенанта.
– От… нямам представа – измънка патоанатома.
– Докторе, случвало ли се е да попаднеш на девственица? – изведнъж смени темата Ваклин. – Искам да кажа преди да я аутопсираш?
– Не.
– Жалко, а? А леля ми като умря нея такова ли я?
Пърдев разклати наведената си глава:
– Не се обиждай, ама тя не е мой тип.
– По-младички ги харесва той – обясни на помощника си лейтенанта. – Като това девойче тука. Студентки. Разглезил се е с тая работа, за какво му е да ебе грозници като леля ти… Обаче донякъде го оправдавам, така си спестява унижението от ухажването и не му се налага да плаща сметката. Но пък няма с кой да си говориш, а Пърдев. Обаче ти си, темерут… Според теб колко дават за трупофилство? Ще ти кажа, като нищо ще откараш една десетарка по чл. 152 алинея 5 и 4.
Пърдев видимо се разтрепера и тихо пръдна от страх.
– Айде сега, да не вземеш да се насереш. Спокойно, разбрани хора сме. Влизаме ти в положението. Живееш сам, липсва ти женска ласка… Слушай Пърдев, и на нас ни трябват някой неща.Ти решаваш дали да ни ги дадеш доброволно или ние да те дадем на прокурора.
Патоанатома не се замисли и секунда:
– Какво… каквото кажете.
– Гледам доста карантия имаш тука. Ще вземем само това… – Ранков опря показалец в гръдната кост на починалата – и те оставяме да си продължиш с романтиката на спокойствие.
– За да я отворя трябва писмено съгласие от близките.
– Не и ако аутопсията е съдебномедицинска.
– Трябва ми документирано нареждане.
– Ще ти напиша. Изпълнявай.
– За какво ви е? – Лицето му малко по малко възвръщаше цвета си, но погледа му все така блуждаеше.
– Е, ти пък всичко искаш да знаеш. Трябва ни за дроб сърма. Ще пълним агне.
– Вадиш го и те оставяме да си продължиш интимния живот, ясно? – повиши глас сержанта.
– Да.
– После я затваряш и всичко е точно.
– Да.
– И забравяш, че сме идвали.
– Да.
– Иначе, знаш… ще има последствия.
– Да.
– Хайде тогава, действай! Нямаме цяла нощ.
Пърдев сложи ръкавици и приготви инструментите.
Под натиска на острието кожата на починалата изскърца като гумена при първоначалния срез.
Ранков наблюдаваше процедурата с интерес, почесвайки се зад тила.
– Уф, много е задушно тука, трябва да сложиш ароматизатор борче – сбърчи нос сержанта.
– И някакви свещи, за по интимна обстановка – допълни предложението лейтенанта.
– Не знаете какво става когато спре тока… – едва едва промълви доктора.
– Какво, бракуваш ли ги?
– Ами, налага се.
– Не е лесна твойта. Ама никак – въздъхна съчувствено Ранков.
Патоанатомът заби скалпела дълбоко в хранопровода на младата жена и после направи дълъг разрез във формата на Y с две разклонения от ключиците към долната част на стернума и оттам към гениталиите, следвайки средната линия на коремната кухина.
Една голяма муха месарка, проникнала през хладилното помещение кацна върху лицето на момичето и лейтенанта машинално посегна да я премахне с удар, но ръката му овреме се спря във въздуха на сантиметри от целта.
– Докторе, бе да те питам – обади се Ранков: – Как е усещането? Има ли разликата от секса с истинска жена?
– … Мн, не знам, никога не съм бил женен.
– Не си? Що така бе?
– Ами… Още от първи курс патоанатомията ме влечеше. А и не се сработвам добре в колектив.
– Аха. Тогава ли направи сефтето?
Докторът само кимна и продължи резекцията на ребрата с ножовка и хрущялен нож.
– Пърдев – намеси се и сержанта, – содомизираш ли ги тия мадами или караш на мисионерската? Говори спокойно, на никой няма да кажем.
Пърдев дълго мълча и накрая промърмори:
– Случвало се е. Като бях по млад.
– Браво на теб.
– Ще подържиш ли ретрактора – обърна се той за помощ към сержанта. – Ето така. – показа му как да натисне двете крила за да задържи гръдната кухина отворена.
– Мони, чувал ли си го тоя? – ухили се Ранков: – Докторе, има ли секс след смъртта? Ами какво да ви кажа, всичко зависи от вашия патоанатом. Хахахахахаха! Май за тебе е измислен.
Доктора довърши екстирпацията, изтръгна органа измежду разтворените ребра и го пусна в метална съдинка с формата на бъбрек върху дисекционната табла. Проми го с физиологичен разтвор над улея за оттичане на кръвта и им го връчи в найлоново пликче.
Ранков го пое и го изгледа с немигащ поглед:
– Слушай, Симеоне, оттук нататък ще правиш каквото ти кажем и можеш да продължаваш със забавленията. Нас не ни интересува интимния ти живот. Нали не си бисексуален да се притесняваме ако умреме?
– Не, не съм.
– Тогава не ни бъркаш.
– Благодаря ви – приведе се от кръста доктора. – Ама нали няма да кажете на никой? – пак се разтрепери той и една сълза се стече по лицето му.
– Спокойно бе, щом си точен, гроб сме.
– Обещавам, с мен няма да имате проблем – долепи молитвено длани той.
– Значи се разбрахме.
– Да, добре, каквото кажете… Имам и други работи тука. Ако ви трябва нещо…
– Тях си ги задръж за себе си. Айде, че си имаме задачи да гоним…
– Чакай – сети се сержанта. – Ще ни трябва тяло.
– Не можем да го носим. Много е тежко – не се съгласи Ранков.
Пърдев взе да се оглежда като в небрано лозе и накрая предложи:
– Имам и едно джудже. Седи тук от половин година.
– Сийка тапата ли?
– Ахъм.
– Взимаме я – зарадва се лейтенанта.
– Ей там е, в долната камера.
Ранков даде знак и Недев изнесе с ръчна количка за кравешка тор брезентовата торба с тялото на джуджето.
– Ще ти вземем за малко Уазката. На заем, може ли?
– Да.
Двамата хвърлиха по един последен поглед към медика и дамата на сърцето му и се насочиха към изхода на хладилното помещение.
– Докторе – обърна се от вратата Ранков, – сега имаме малко работа, но после ще се върнем да поговорим. И ако смяташ, че е жива я покрий с чаршаф да не настине.

– Мислеш ли че Пърдев може да е съучастник на гробокопача? – почеса се по тила Ваклин щом излязоха навън.
– Знам, че не е – уверено заяви Ранков след като пое с пълни гърди чистия нощен въздух и прочисти синусите си от сладникавата миризма в помещението.
– И защо си сигурен?
– За какво му е да изравя трупове, когато си има на разположение пресни жени в моргата. Мисля, че при осквернителя става по-скоро въпрос за психическото заболяване танатофилия. Това е неестествено влечение към смъртта. Но много се съмнявам, че изпитва сексуални желания към телата, било то живи или мъртви. При Пърдев нещата са различни, там водещ е секса. Повечето некрофили като него са мъже с ниско самочувствие, те се страхуват от отхвърляне, затова им харесва мисълта, че партньорът им не може да се съпротивлява. Дори да има възможност за интимност с истинска жена би отказал докато е още жива.
– Хм. И според теб защо е станал такъв?
– Жизнени обстоятелства. Сигурно някаква травма в детството – вдигна рамене лейтенанта. – Все тая.
– Откачена работа. Добре, ако не е Пърдев, тогава кой? Трябва да дадем някаква правдоподобна версия на обществото за да ги успокоим.
– Кой – отвърна без да се замисли лейтенанта, – естествено американците. Те мразят постижениета на социализма. Черноморец е един от най добрите морски курорти в света, разбира се, че ни завиждат и внедряват шпиони.
– И кой може да е този някой? Всички тук си знаем и кътните зъби.
– Ами някой, който има достъп до средства за комуникация без да буди подозрения. Има само един такъв човек в града…
– Досю гробаря?
– Не разбира се.
– … Пеньо пощальона! – сепна се изведнъж Ваклин. – Така всичко се връзва.
– Именно!
– Това ли ще напишем в доклада?
– Да, точно това – ухили се Ранков и тупа срежанта с юмрук по рамото. – Среща после на нашето място.
– Тъй вярно – козирува Ваклин. – Само дано да не вали.
– Няма да вали – увери го лейтенанта.
Двамата се разделиха, Ранков се качи в Уазката, а Ваклин пое пеша покрай кравефермата.

“Какво е смъртта? – мислеше си Ранков, докато караше на загасени фарове към вкъщи. – Смъртта е окончателното пътешествие. Вход в пустотата.
В живота няма нищо сигурно, освен нея. Но по някаква причина, винаги се говори за смъртта като за нелепа случайност. Всеки път, когато някой умре, хората казват, че смъртта му е била преждевременна. Но точно смъртта, само смъртта е винаги закономерна. Ти трябва да умреш. Аз трябва да умра. Ние всички ще омрем!
И теб ти изглежда, че ще умреш някъде в далечното бъдеще. Но не е така – ти вече си мъртъв. 30 – 60 – 90 % мъртъв. Когато човек се роди, той вече е осъден да умре. В мига на раждането той влиза в царството на смъртта и е на път. Смъртта не се случва в края – тя е това, което се случва сега. Умирането е процес, както живота. И те се случват едновременно сега: живот и смърт, живот и смърт, това е като двата ни крака. Като вдишване и издишване. Животът и смъртта са един и същ процес. Ние умираме всеки миг. Дъхът е раждането, и издъхването е смъртта. А как точно ще стане – това са само подробности. Всяка смърт е естествена, противоестествено е само безсмъртието.”

* * *

Вятърът протяжно свистеше в храсталака и клоните, навявайки страхопочитание в душите и черната нощ се спускаше от запад като покров над града. Два закачулени силуета, наметнати с тъмни плащове белязани със сигила на Бафомет и островърхи капишони безшумно се движеха през гробището, мъкнейки войнишки мешки на гръб и тежка брезентова торба в ръце. В движенията им се чувстваше увереност и целеустременост, въпреки физическата умора от тежестта на товара. Горяща буца асфалт хвърляше бледи отблясъци по надгробните камъни наоколо и разпръскваше тежка миризма в околността.
Щом стигнаха до малка могила увенчана с обърнат дървен кръст пред легнал надгробен камък двете фигури положиха торбата, която мъкнеха върху предварително приготвена дървена скара и пуснаха до нея мешките. Едната от тях започна да окача отрязани кокоши крака по клоните на близките дървета, а другата развърза торбите. Извадиха чувалче с ориз и посипвайки го на струя по земята начертаха около тялото голяма пентаграма с връх към юг и щом влязоха в нея я запечатиха в окръжност. От другата мешка извадиха различни ритуални предмети и ги подредиха в пространството наоколо: 5 черни свещи в края на лъчите на пентаграмата, тесте катри Таро и триъгълни нафори от мухлясал хляб и гнила ряпа в основата на кръста, жертвеник от ковано желязо, многофасетен трапезохедрон за взиране и малко глинено гърненце в което изсипаха тъмна течност от медицинска банка. Срязаха брезента на торбата и когато го отстраниха отдолу се показа голото тяло на джудже от женски пол, върху корема на което положиха погача, а между гърдите закрепиха сребърен бокал. После двамата обиколиха кръга отляво надясно и запалиха свещите, а след това накладоха тих огън в жертвеника.
Чу се шесткратен звън на камбанка, последван от плътен удар на гонг.
По едрата фигура приклекна пред желязното котле на жертвеника, поставен върху кован триножник и с вдигнати ръце със свити длани и стърчащи крайни пръсти тържествено изрече:
– Приеми, о Боже наш, САТАНАИЛЕ, своите верни слуги и ни защити от всеки враг и зло. Доверяваме нашите съдби в твоите ръце и няма да се уплашим и преклоним пред християнския Господ. Нека всичките ни помисли и думи бъдат достойни за теб. И нека делата ни те прославят.
Не ни позволявай да се отклоним от истината, вярата и милостта ти. Освети пътя ни, О Луцифер, приеми ни за свой помощници, защити ни от всички опасности и ни дари със Мъдрост, Слава и Богатство!
С теб са нашите мисли и надежди
Велики Сатана – ти си нашата сила и спасение!
Твоето име е Легион!
Шемхамфораш! Привет и Слава на Сатана!
Втората фигура веднага повтори като ехо:
– Шемхамфораш! Привет и Слава на Сатана!
– НЯМА ДРУГ БОГ ОСВЕН САТАНАТА! – извикаха двамата заедно и в нощта пак прозвуча удар на гонг.
После двете фигури вдигнаха плащовете си над кръста и се заеха с интензивна взаимна автоеротика, доставяйки си удоволствие чрез преднамерено милване с ръка на интимната област на тялото на партньора. Когато ерекцията им набъбна единият от тях легна и вкара пениса си между краката на джуджето, което или беше мъртво или в безсъзнание.
Другата фигура се качи върху надгробния камък и с насочена ръка стиснала меч с дръжка от кози крак, завършващ с копито, към символа на Бафомет в обънатия пентаграм изрече:
– In nomine Dei nostri Satanas Luciferi excelsi!
В името на Сатаната, Властелинът на Земята, Царят на Света, аз повелявам на Силите на Мрака да ме удостоят с Адската си мощ!
Разтворете широко вратите на Ада и излезте от бездната за да ме приветствате като ваш приятел и брат!
Дайте ми удовлетворението което искам!
Приел съм имената ви като части от себе си! Добър с добрите и зъл със злите!
В името на всички Богове на Бездната, аз повелявам нещата, които казвам да се сбъднат!
Елате и отвърнете на имената си като изпълните моите желания!
О, ЧУЙТЕ ИМЕНАТА и се отзовете незабавно:
Ти славни Кимерис, Ти всемогъщи Самаел, Ти непобедими Хаборир, Ти неизясними Мормо и ти неизразими Бахарес!
Ела, О велико потомство на бездната и се появи! Изгарям мислите си върху пламъците от разгаряща се страст, която съм избрал, набъбваща като пламтящ мехур от слабините ми.
Ще дойде знак от шестата кула на Сатаната, и ще се съедини с огъня отвътре за да задвижи плътта, която призовавам.
Подкрепете го с огън и вода, земя и въздух, за да получа онова, което искам и ми принадлежи!
Шемхамфораш! REGIE SATANAS!
AVE SATANAS! ПРИВЕТ САТАНА!
Втората фигура веднага повтори:
– AVE SATANAS! ПРИВЕТ САТАНА!
Отново в нощта прозвуча тържествен удар на гонг.
Двете фигури останаха със сведени глави известно време в пълно мълчание след което насочиха пенисите си и продължително и шумно уринираха в бокала закрепен между гърдите на джуджето.
Когато той се препълни водачът на церемонията докосна с изпънати пръсти челото, устата и гърдите си и насочи протегната ръка към Юг, произнасяйки гърлено:
– На-же-же-нние! САТАНА – врагът, противникът, обвинителят, Повелителят на Огъня, преизподнята и юга.
После се обърна на Изток и тържествено добави: Из-па-ре-нние! ЛУЦИФЕР – носителят на светлината, просветлението, въздуха, Зорницата и Изтока.
Към Север: Зам-ра-зе-нние! БЕЛИАЛ – без господар, фундаменталността на земята, независимостта и Севера.
И завърши обръщайки се на Запад – На-вод-не-нние! ЛЕВИАТАН – змеят от дълбините, морето и Запада.
В тази сива пустош от камък и дърво, аз надигам своя глас за да ме чуете. Правя знак на Изток и на Запад. На Север и на Юг аз правя знак и възвестявам: смърт на слабите и благополучие за силните!
Потапям показалеца си във воднистата кръв на импотентния спасител и написвам върху изподраното му от тръни чело: ИСТИНСКИЯТ Принц на Злото — Царят на Робите!
Благословени да са силните, защото те ще владеят земята — проклети да са слабите, защото те ще наследят ярема! От центъра на този пентаграм АЗ Призовавам силите на Мрака!
Веднага след края на инвокацията двамата отпиха по шест глътки от еликсирът на живота в бокала на екстаза. По едрият от тях вдигна нагоре робата си, приклекна над погачата върху корема на джуджето и дефекира обилно върху нея, а другия постави в центъра и запалена бяла свещ. После двамата застанали един зад друг целунаха по ред задните си части със скверна целувка, прониквайки дълбоко с език в отвърстието на партньора.
Когато се изправиха водачът на церемонията заби върха на меча в пергамента от нещавена кожа, който съдържаше посланието и го въздигна към олтара, а другия високо и тържествено зачете текста на желанията изписан върху него с кръв:
– 3… 13 … 27… 33… 36… 44… 8… допълнителни – 22… 34.
След което водачът поднесе пергамента върху пламъка на жертвеника и тържествено го изпепели произнасяйки:
– Ела, О велико потомство на бездната и се появи тук и чий желанието ми!
Събрал съм символите си и съм си приготвил украшенията за това, което ще става и образът на моето творение дебне като яростен дракон, очакващ пускането си на свобода.
Видението ще стане реалност и чрез храната на моето жертвоприношение, ъглите на първото измерение ще станат веществото на третото.
Излез в празнотата на нощта и проникни този ум, който откликва на всички твои мисли.
Моят жезъл се забива! Проникващата сила на моята отрова ще унищожи неприкосновеността на онзи ум, който е лишен от страст и както семето избликва, така изпаренията му ще се разпрострат в този замаян мозък, сковавайки го до безпомощност, съгласно волята ми! В името на великия бог Пан, нека тайните ми помисли се внедрят в плътта на онова, която желая! Шемхамфораш! Привет Сатана!
В този тържествен момент жрецът вдигна високо две ръце като пое от помощника си един по един 5 топчести предмета, които положи върху жарта в жертвеника и въздухът в цялото гробище се омириса на печена скара. Жрецът взе обсидиановия меч и с две ръце го заби го в тялото на джуджето като разпори гръдния му кош. После другата фигура изтръгна сърцето му и също го пусна в жертвеника. След което двамата се съвокупиха легнали орално.
Когато се изправиха стъпиха върху надгробния камък пред олтара и държейки заедно картата Таро на Дявола зарецитираха заклинание на Енохов език:
– Napeai Babajehe das berinu vox ooaona larinuji vonupehe doaiime: conisa olalogi oresaha das cahisa afefa. Micama isaro Mada od Lonu-sahi-toxa, das ivaumeda aai Jirosabe. Zodacare od Zodameranu. Odo cicale Qaa! Zodoreje, lape zodiredo Noco Mada, hoathahe Saitan!
Затова задействайте се и се появете! Разкрийте тайнствата на вашето сътворение! Бъдете приятелски настроени към мен, защото аз съм същият! – Истинският почитател на най-върховния и Неизразим Цар на Ада!

Веднага след последните думи някъде в далечината се чу дълго и пискливо козе блеене, придружено от избухване на тъмножълто зарево и мирис на сяра. Гарваните накацали по клоните на околните дървета изведнъж се вдигнаха във въздуха и закръжиха възбудено над гробището.
– ЧУ ЛИ ГО!? – рече едната фигура – Това е знакът!
– Да, Сатан, Баалам и Мамон ще бъдат с нас! – отвърна радостно другата.
– Шемхамфораш! Да живее принца на мрака!
– В името на Сатаната! Този път ще успеем!

Зората бе само бледа ивица сияние на хоризонта. С пълзене Костадин се заизмъква заднишком през храстите и щом се отдалечи на достатъчно разстояние се изправи и побягна към нея в посока на града.

* * *

На следващия ден след ритуала в нощта на Сирни заговезни Ранков и Ваклин още от ранни зори посетиха няколко тотопункта в Бургас и областта и попълниха фишовете. Тегленето на тиража щеше да е в 18 часа и те го проследиха на живо на телевизорчето в канцеларията.

* * *

– Цялата заплата отиде за фишове, и какво? – четворка! Една четворка за 32.75 лв. Не знам как ще изкарам месеца.
– Кво да ти кажа, аз вложих и спестяванията за москвича. Не знам какво по дяволите се обърка.
– Какво, какво? Сигурен ли в ритуала?
– Абсолютно. Следвахме точно описанията в гримоара. Учих текстовете дума по дума почти цяла година.
– Оригинален ли е? Откъде го взе?
– Бях го конфискувал отдавна от едни иманяри и няколко години внимателно го проучвах.
– Значи е заради джуджето. Не трябваше да го броим за цял човек – махна с ръка сержанта.
– Ъ? А за колко?
– Половинка. И какво ще правим сега?
– Какво? Ще изчакаме. За известно време ще бием отбой и всичко отначало.
– Не мисля че града ще понесе още жертви.
– Може да се преместим към Созопол и Бургас. Ще трябва да сменим и модус операнди.
– Какво е модуд операнди?
– Модус операнди – метод на действие.
– Най вероятно да. Толкова удавяния се набиват на очи. Имаш ли идеи?
– Отрова. Инсулинът трудно се доказва. Също и калиевия хлорид – причинява инфаркт и смъртта е неуловима. Ако успеем да намерим талий.
– Харесваше ми да ги давя – въздъхна с наведена глава Ваклин. – Някога наистина бях спасител. Ще ми липсва.
– Спомняш ли си първият път?
– Първото убийство е като първата любов – никога не се забравя.
– Запази го като хоби.
– Да. Знаеш ли какво си мисля?
– Не.
– Докато правим това което правим… Разбираш ли, докато чакаме най добрите си години,., че докато гледаме напред към светлото бъдеще на комунизма, сякаш живота междувременно изтича през пръстите ни както пясък. Докато накрая вместо това дочакаш рак или микроинфаркт и разбереш, че тях ги няма. Настъпил е оня неизбежен момент в който си даваш сметка, че по голямата част от живота е преминала през пръстите ти неусетно. Като че ли докато си гледал към бъдещето то вече е ставало минало. Защото обратимост няма и… какво можеш да направиш?
– Какво ти става, да не си в депресия? Млади сме все още.
– Прав си, извинявай. Яд ме е че така стана. Толкова труд на вятъра.
Ваклин застана на колене и почна да къса и хвърля над главата си един по един фишовете. Двамата милиционери вдигнаха очи и проследиха с поглед как вятъра ги грабва и понася към водите на залива Вромос.
– Не сваляй гарда, следващият път непременно ще успеем – сложи ръка през рамото му лейтенанта.
– Трябва да го направим докато сме още млади, разбираш ли.
Ранков се изправи, погледна към небето и тържествено изрече:
– Обещавам ти, догодина по това време ще бъдем милионери.
– Вярваш ли го?
– Да!
– Можем да опитаме да ме хипнотизираш и да ме изпратиш седмица напред в бъдещето и аз да запиша числата като излязат.
– Не мога да хипнотизирам.
– Сигурно има начин да научим как се прави. Едва ли е толкова сложно като да копаеш гробове.
– Веднъж прочетох в списание Космос, че ако се движиш със скоростта на светлината можеш да се върнеш назад във времето. И да поправиш миналите си грешки. На теория поне де.
– Звучи добре, ама ще ти трябва звездолет или нещо такова.
– Там имаше научна статия за това. Може и да е добра идея.
– Да, но, чувал ли си за „Парадоксът на дядото“?
– Какво е това?
– Парадоксът на дядото: Баща ти се ражда > Ти се раждаш> Създаваш машина на времето > Връщаш се в миналото > Убиваш дядо си > Баща ти не се ражда > Ти не се раждаш > Не създаваш машина на времето > Не попадаш в миналото > Дядо ти е жив > Баща ти се ражда > Ти се раждаш > … Разбираш ли, не става. Ще попаднеш в примка.
– Чакай да помисля…. Обаче: Баща ти се ражда > Ти се раждаш > Създаваш машина на времето > Връщаш се в миналото > Убиваш дядо си и чукаш баба си > Баща ти – който ти е син – се ражда > Ти се раждаш > Създаваш машина и се връщаш в миналото > Пак чукаш баба си > Баща ти се ражда > Ти се раждаш… Видя ли, значи става.
– Не знам, ще го мислим по-натам. Зиг хайл, до утре.
– Зиг Хайл. Нов ден, нов късмет.


СЛЕДВА>>>>

6 трупа в залива Вромос

Няколко натъпкани със съспенс и неочаквани обрати криминални истории от делниците на Народната Милиция в края на 80-те, които поставят повече загадки, отколкото разгадки.

Всички персонажи в тези истории са измислени с художествена цел и нямат реални прототипи в действителността.

Вромос е залив в Черно море, една от последните неурбанизирани крайбрежни части от Българското черноморие. Заливът Вромос се намира в югоизточната част на Бургаския залив, на запад от град Черноморец и на изток от село Атия. Заливът е широк 3 и половина км. Самата дума „Вромос“ идва от гръцки език и буквално означава „смрадлив“, „миришещ лошо“.

12 юни 1978
Шестият труп

В канцеларията на дежурната на районното управление на МВР в Черноморец, залепена на гърба на трафопоста на кметството, младши районен инспектор Красимир Ранков отпи от липовия чай и хвърли бегъл поглед към стенния часовник, който показваше 10 без 4; след малко почваха новините. Щракна копчето на VEF-а нагласен на станция Хоризонт и почеса родилното си петно с цвят на засъхнала горчица, разположено върху лявата му буза под ухото към шията. Хор „Бодра смяна“ тъкмо подемаше изпълнението на „Марша на септемврийчетата“, когато автоматичният комутатор на служебната линия се включи с остро пресекливо жужене и лампичката на апарата замига в ярко червено.
Ранков веднага сграбчи слушалката, гласът му се изви във фалцет от само себе си:
– Младши лейтенант Ранков слуша!
– Докладва сержант Недев, другарю началник – прозвуча в ухото му неестествено превъзбуденият глас на помощникът му.
– Какво има?
– Шести труп, другарю младши лейтенант! Загадката все повече се усложнява.
Трябваха му цели 20 секунди за да асимилира новината.
– Напротив, Недев, не се усложнява, изяснява се. Имаме работа със сериен убиец!
– Не бих прибързвал с изводите др-гарю лейтенант. Трябва първо да видите местопроизшествието. Не изглежда на убийство, а по-скоро като битов инцидент. Освен ако извършителят нарочно не го е замаскирал като такъв.
– Къде си?
– Южния склон на залива, откъм Черноморец, горе на шосето, точно над крайбрежната алея, сто метра след обраслия пън.
– Периметърът отцепен ли е?
– Не, но наблюдавам местопроизшествието.
– Организирай заградителни мероприятия!.. Чакай! – сети се внезапно Ранков. – Как така шести труп като убийствата дотук са четири?
– Телата са две, другарю началник.
– Идвам! Охранявай периметъра и не пипай нищо!
Ранков изрита под бюрото пантофите си, нахлузи панталона и обу коравите служебни боти. Пресегна се за пистолета от касата и го запаса в кобура отзад на кръста. За всеки случай добави и резервен пълнител. Въпреки че като участъков познаваше местността добре като петте си пръста направи бърза справка с картата на района, окачена на стената, като мислено свърза точките на предишните четири местопрестъпления с последното и пред очите му се оформи почти идеално симетрична петолъчка. Веднага кръсти на ум възможният извършител „Червеноармееца“. Мл. л-нт Ранков угаси радиото и за втори път провери пистолета в кобура на кръста си. Яхна моторетката, ритна стартера на Балканчето и запърпори по нанадолнището покрай трафопоста. Насрещният вятър веднага се опита да събори от главата му фуражката и той я стисна между коленете.
Красимир Ранков не знаеше кой знае колко за серийните убийци, но вече подозираше, че имат работа с такъв. Почти всичките му познания по темата се свеждаха до бегли впечатления добити от един кинопреглед, пред филма „Балада за войника“, в който ставаше дума за Джак изкормвача, лондонското страшилище от 18 век, плюс няколко статии в научно популярни списания, посветени на същата тема, както и една снимка на диво ококорения Чарз Менсън в списание „Пламък“, касаеща дълбокото морално разложение на западното общество и неговият неизбежен крах. Всъщност Менсън не беше истински сериен убиец, а техен подстрекател и духовен водач. Но какво можеше да очаква човек от шайка пропаднали хипита с мозък замъглен от рокендрол и наркотици, освен да издигнат в култ подобен психопат. По негово лично мнение човек се раждаше такъв, сериен убиец, а не толкова го произвеждаше влиянието на средата. Идеологията на развития социализъм не предполагаше производството на серийни убийци. Ето защо в случай, че наистина се касаеше за такъв, той щеше да е чужд на народопсихологията елемент. А от това, което беше чел убеждението му бе, че повечето подобни маниаци действат на сексуална основа. Единственият сериен престъпник, с който бяха имали работа в района беше неговия съученик Стефан Фердинандов „Чефо“. Но той трябваше да е за дълго в затвора, след като за едно лято, след прекаран вирусен енцефалит, бе успял да изнасили в лодката си една по една 12 германски туристки, между които четири непълнолетни и две пенсионерки. После беше имал неблагоразумието да черпи и се хвали с подвизите си пиян в кръчмата. Когато го заловиха и го попитаха защо, Чефо се беше нахилил: „П-п-по ллесно е д-да искаш из-з-звинение, от-ттколкото р-раз-решение“.
И все пак шест смъртни случая в рамките на месец и половина бяха твърде много за заспало място като Вромос. Ако продължаваха със същите темпове повереният му участък щеше съвсем да обезлюдее и от Бургас да му пратят инспекция.
Като наближи мястото на инцидента първо видя колелото на патрулния Ваклин, зарязано до мантинелата, а после и ударената каросерия на Зила на рибното, подпрян с разбити канати под 30 градусов наклон в дърво до пътя. Няколко метра преди това в тревата досами банкета лежаха двете тела на жертвите, разположени лице в лице едно над друго. През гърба на мъжът, който беше отгоре минаваше отпечатък от грайфер на тежкотоварна машина. На пръв поглед кръв не се забелязваше.
Помощникът му Ваклин Недев го чакаше изпънат като гвардеец на пост на крачка и половина от труповете. Няколко неподвижни облака на изток хвърляха сянка върху тази част от брега и засега затулваха слънцето. Ранков огледа обстановката.
– Какво имаме? – зададе въпроса повече към себе си, отколкото на сержанта той: – Две размазани от тежкотоварна машина, може би ТИР, тела.
– Тъй вярно, дрргарю лейтенат – рапортува Недев и докосна с изпъната длан глават си.
– Кой е намерил труповете?
– Лично аз, др-ю лейтенант. Правех обход с колелото и горе от високото видях Зила на рибното как се е килнал. Реших да проверя и като наближих установих, че е ударен, даже отначало телата на починалите не ги забелязах, щото те са сплескани малко в ниското, встрани от пътя, а пък аз гледах каросерията. И като се обърнах тогава ги видях. За една бройка да стъпя отгоре им.
– Някой да е пипал нещо?
– Преди мен ли? Не знам. Аз веднага изтичах тука до първата вила и ви се обадих, щото радиостанцията нямаше обхват, и после на съдебна, и веднага се върнах обратно. Това е, др-ю началник – изпъна се чинно Недев и прибра ръце плътно до бедрата. – После застанах на местопроизшествието и останах да ви чакам. Никой не е проявявал интерес.
Ранков свали фуражката и попипа загорялото от слънцето си чело.
– Значи не си забелязал нещо съмнително или необичайно?
– Не. Само пощаджията Пеньо мина с колелото и взе да любопитства, но аз го напъдих.
– Пеньо значи – отбеляза на глас лейтенанта. – Добре, докато дойде доктора да видим какво имаме: една жертва от мъжки и една от женски пол, така. Извършителят се е отклонил от пътя, минал е през телата и и ги е прегазил, после е забърсал отзад и зила. Върху кепето на потърпевшия също се забелязват следи от грайфер, но то не е на главата му, а в близост до тялото. Няма спирачен път…
Ранков клекна и разгледа от непосредствена близост потърпевшите. Извади от чантичката си тефтерче и почна да записва: „Двете тела се намират едно върху друго в непосредствена близост след границата на банкета върху тревата. Едното, от женски пол, с вдигнати над главата ръце, а другото над него, на мъж с работен гащеризон със смъкнати презрамки, гуменки и моряшка фланелка със следи от автомобилен грайфер през гърба. По време на настъпването на смъртта в лявата си ръка е държал краставица. В близост до тях: пазарска торбичка с още две краставици, шише лимонада от 0,7 ст. и забита в земята лопата с дръжка стърчаща във въздуха. Следи от малък огън, но може и някой преди тях да си е пекъл дебърцини… „
Чу се тръбата на параходна сирена и Ранков инстинктивно вдигна очи по посока на звука. Върху морската повърхност се поклащаха няколко мазни нефтени петна. Навътре в морето една самотна птица замръзна във въздуха и рязко се спусна към гладката му повърхност за да се забие, гмуркайки се в нея.
Откъм височината, напряко през баира се заклатушка Уазката на съдебна медицина. Единият и фар се държеше само на кабелите и подрънкваше, подскачайки по труднопроходимия участък на наклона. Караше я лично патоанатома. Грамадните му старовремски очила, заемащи 40 % от лицето му гледаха съсредоточено в пътя отпред.
– А, ей го Пърдев, идва – констатира очевидният факт сержанта.
– Слушай – ръгна го с лакет лейтенанта, – да не вземеш да му говориш на фамилия, много е докачлив.
– Еми той така се казва, аз кво съм виновен.
– Да де, ама, не иска да се знае.
Уазката стъпи на асфалта, обърна и паркира на затревения банкет.
– Кво става, мужици? – поздрави ги с разперена длан патоанатома щом се измъкна от кабината.
– Хващам се на бас, че такова нещо не си виждал, докторе – имаме две в едно – осведоми го лейтенанта.
– Верно ли!? М, да бе, да… Я гледай!
Докторът свали фотоапарата от врата си, прицели се към телата и с професионално безразличие изщрака няколко кадъра. От не особено чистата му престилка лъхаше силна миризма на формалин и още нещо, което можеше да се оприличи най близко до воня от умрял делфин.
– … Ахъм, ахъм… Тва Ганчо Гроздето ли е? Май да? А това е… хм-ха, кака Сийка. Мда, и тя под него тука. Така… Така… Доб-рре… – обяви високо той, доволно потривайки длани. – Защо са ти тия снимки? – поинтересува се лейтенанта.
– Събирам за албума.
– Албум ли? Какъв?
– Правя си каталог. Кръстил съм го „Извънредна смърт“ – поясни доктора. – Нещо като хоби.
– Аха, ясно – кимна Ранков. – Дай да проведем разпознаване за протокола.
Когато докторът извърна главата на мъжа с развлечен дочен комбинезон и моряшка фланелка първо се показаха част от хулигански засуканите мустачки на шофьора на рибното стопанство Генчо, по паспорт Армагедон Гендов, който никой не знаеше защо, но всички наричаха Гроздето. Разведен, втори път семеен, баща на три дъщери, към най голямата от които сержант Недев имаше тайни симпатии и търпеливо чакаше следващите 3 години за да навърши 17 и да и разкрие чувствата си. Между устните му беше залепнала цигара. Тя увисна в устата му и отдолу сребърният му зъб весело проблесна на слънцето. В смъртта лицето му бе добило цвят на мухлясало сирене.
– Мда, той е. Не са пипани още, нали? – поинтересува се доктора.
Ранков поклати отрицателно глава:
– Чаках те да дойдеш за да ги преместим.
– Добре, нека първо ги огледам.
Патоанатомът направи една обиколка около телата снимайки ги под различен ъгъл, нагласяйки в движение блендата.
– Предполагам, че са били легнали, когато е станало? – отбеляза Ранков.
– Ами провеждали са полов акт, не вярвам да са били прави.
– Несъмнено… Докторе, готов ли си със снимките?
– Ммм, да, почти…
– Може ли вече да ги местим? Искам да проверя съдържанието на джобовете.
– Не още.
Патоанатомът приклекна и попипа с пръст телата по откритите части на врата. Натисна и ощипа кожата на ръцете и я разгледа от горната и долната страна. После вмъкна термометър в ухото на Ганчо и се обърна към Ранков:
– Имаш ли цигара? Ама ми я запали, ако обичаш, да не свалям ръкавиците.
Ранков извади пакет Родопи без филтър, запали два къса и бутна единия между устните му. Докторът примижа и издуха встрани кълбо дим.
– Защо му мериш температурата като е умрял?
След третото дръпване патоанатомът отговори:
– Ориентирам се за часа на смъртта по нея. Най добре става в ректума, ама от естетически съображения не ми се занимава. Сега времето е топло и трябва да пада бавно, с около градус и нещо на час. След малко ще имам представа.
– Гадна смърт – отбеляза лейтенанта.
– Така е – съгласи се доктора – Но всяка смърт е гадна.
– Ваклине, организира ли заградителни мероприятия както ти казах? – обърна се към помощника си Ранков.
– Е с какво? – вдигна рамене Ваклин и заоглежда голата околност.
Щом наближаваха редките коли по шосето намаляваха и водачите им извръщаха глави за да разгледат доколкото могат картината на местопроизшествието. Недев им сигнализираше с ръка да отминават. От завоя се зададе рейс Чавдар с табелка на стъклото „Внимание деца!“, пълен с чавдарчета и пионери. Когато наближи ококорените им глави се струпаха по прозорците и пръстите им взеха да сочат надолу към телата на безжизнените хора. През стъклата се чуваха гласовете и виковете им, възбудени като че ли са на въртележките в лунапарка. Шофьора на рейса даде газ, опуши атмосферата с кълбо дим и отмина, а детските глави цъфнаха залепени на задното стъкло, жадно поглъщайки гледката. Какво ли ще разказват на другите съученици през първия учебен ден, помисли си Ранков, дали не трябваше да разпънем някакъв навес?
Докторът извади термометъра от ушната мида на трупа и взе да го разтръсква:
– 22 градуса и половина – с авторитетен тон обяви той. – Явно са прекарали нощта на открито, както си и мислех. На ваше разположение са.
Ваклин и Ранков подхванаха внимателно Генчо, отделиха го от другото тяло и го пренесоха встрани. Когато го положиха по гръб се видя, че дюкянът му зее отворен и ластика на шортите му е смъкнат под слабините. В дясната му ноздра се забелязваха следи от бяло прахообразно вещество. Ранков пръв го забеляза.
– Какво може да е това, докторе?
– Де да знам. Всичко може да е.
– Да не би да е енфие? – обади се сержанта.
– Ха, Ганчо и енфие!
– Знам ли, моряците го шмъркат.
Ваклин съобразително изтича до каросерията и надникна вътре:
– Гасена вар е карал. Сигурно се е оплескал с нея.
Другата жертва – чистачката в почивния дом на маталурга кака Сийка беше твърде неподходящо облечена за жена на нейната възраст, поне от кръста надолу: плисирана леопардова пола, мрежест чорапогащник и обувки с остри токчета, една от които се беше изула от крака и разкриваше петата и през скъсания чорап. В момента на смъртта носовете им и се бяха забили в земята и бяха оставили следи в пръстта.
Ранков вдигна обувката и надникна в нея.
– Я, какво имаме тук! – изненада се той когато отвътре изпаднаха няколко банкноти: – 7 лв. и сгъната на четири банкнота от 2 $.
– Какво е това, долари? – развълнува се по детски Ваклин.
– Американска валута – потвърди лейтенанта.
– Ама тая да не е била шпионка?
– Ти пък, кака Сийка чистачката шпионка! И какво е шпионирала – метеорологичните условия? С някой турист сигурно е легнала. Жена с леко поведение си беше.
– Все обикаляше да си предлага задника покрай пътя и хотелите – потвърди Ваклин.
– Е, наобикаля се – ехидно се подсмихна доктора.
В джоба на Ганчо Ранков намери 1.65.
През това време патоанатомът падна на четири крака и взе да души около телата. Първо под кръста на Ганчо, а после припълзя и със силно пръхтене завря нос в краставицата.
– Защо души като куче? – прошепна тихичко сержанта.
– Тихо – сръга го Ранков, – човека си знае работата, патоанатом е, за това е учил.
– Само да не залае, ако хване диря.
Ранков почти успя да сподави смеха си.
– Ваклине, чух те! – обади се все още на четири крака доктора.
– Аз не на сериозно, другарю патоанатом, шегуваме се.
Доктора се изправи и кимна сякаш съмненията му са излезли основателни:
– Е, поизпуснали са се, няма начин, при тая компресия – Погледна към Ранков и му кимна: – На твое разположение са, аз свърших.
Ранков нахлузи чифт ръкавици, издърпа зеленчука от ръката на умрелия шофьор и го пусна в плика с доказателствата.
Ваклин сякаш не го свърташе на едно място:
– Добре де, за какво му е била тогава краставицата? Да не би докато са правили любов да са я яли?
– Да виждаш да е нахапана? – апострофира го Ранков.
– Ами не е.
– Млад си Ваклине. Млад и зелен. Още имаш жълто около устата.
Патоанатомът се изкикоти тихо през ноздрите:
– Това че нещо е зеленчук не значи, че става само за салата – поучително натякна той.
– А за какво?
– Не се ли сещаш?
– Не.
– Използвали са я в любовната игра. Тоест, или канили са се да я използват, още не знаем – осветли го Ранков.
– Как така в любовната игра? В секса ли? – опули се Ваклин. – За какво им е била?
– Питай жена си и ще разбереш.
– Когато се оженя.
Ранков и патоанатома го наблюдаваха изпод вежди, докато правеше връзката. Изведнъж Ваклин се сепна и се оцъкли насреща им:
– Да не би?… Ясно. Тц, тц, тц, ненормална работа!
Патоанатомът разпери ръце:
– Меракът е голямо нещо.
– Е, добре де… – продължи да си напряга мозъка Ваклин, – те нали, таковата, и той, какво, да не е бил импотентен, че вместо с това с краставица? Или?… Пак не разбирам нещо.
Ранков поклати глава и въздъхна:
– Докторе, ще му обясниш ли?
Патоанатома вдигна рамене и прибра топчеста си глава навътре като костенурка:
– Стар съм вече за такива разговори.
– Ваклине, я иди огледай нататък покрай пътя, да няма нещо да сме пропуснали – смени темата на разговора Ранков.
Ваклин козирува и се запъти покрай мантинелата, като няколко пъти извръща глава да изгледа зеленчука и накрая вдигна примирено рамене. Двамата скришом го наблюдаваха как преработва информацията. По някое време се спря, сепна се и се извърна към телата:
– Пъхал и я е във… отзаде!
– Хаа! – ухили се широко Ранков, – Загря най сетне! Ама и ти си един албански реотан – тупна го бащински по гърба той.
Пърдев одобрително поклати глава:
– Пустото му Грозде, запълнил и е двете дупки!
– Докторе, можеш ли да кажеш нещо за часа на смъртта? – обърна се към него Ранков и пак бръкна в кожената чантичка за бележника си.
– По степента на трупното вкочаняване, rigor mortis, бих казал не по-рано от 23 вечерта и не по-късно от 5 часа тази сутрин.
– Е, голяма точност, няма що. Че е по-тъмно и сам мога да се сетя, ясно е, че водачът не ги е видял.
– Не ги е видял, но със сигурност ги е усетил.
– Да, и не е спрял.
– За по голяма конкретност трябва да видя съдържанието на стомасите – уклончливо допълни докторът – … Не знам защо, но ми се струва, че може да не са умрели по едно и също време?
– Как така не са? – застина Ранков.
– Хм, като че лии?… Не знам, може и да бъркам.
– Казвай какво имаш предвид?
– Нищо. Просто ми се струва, че тя е починала малко преди него. Косвена догадка.
– Преди него? Докторе, а можем ли да определим дали е имало извършен полов акт?
– На масата за аутопсии ще знаем със сигурност. Ама така като гледам няма начин да е нямало.
– А можем ли да разберем дали е бил преди или след смъртта?
Ваклин направо зяпна като чу въпроса на началника си:
– Как след смъртта?
– Имам предвид само нейната – уточни Ранков.
– Какво искаш да кажеш? Че я е убил, и после я е любил? Мъртва! В момента, когато е бил прегазен! – облещи се Ваклин.
– Не изключвам нито една версия – Ранков издиша право нагоре дима от цигарата си и загледа как той се разсейва в небето.
– Да не намекваш, че я е халосал с нещо и после я е любил без да знае, че е мъртва? Или въпреки, че е знаел, че е мъртва? – не се отказваше Ваклин. – И това съвпада с версията на доктора за различния час на смъртта?
– Не намеквам, само сменям перспективата. Некрофилията също е мотив, макар и рядко срещан.
Ваклин изпусна въздух с шумна въздишка, сякаш му предстоеше да вдига непосилна тежест и отиде да приседне върху мантинелата. Ранков се наведе да огледа тялото под Ганчо. Миг преди смъртта ноктите и се бяха впили в земята и бяха издълбали къси улеи в пръстта. Двете и ръце – вдигнати от лактите нагоре край главата, която лежеше безжизнено отпусната встрани, а очите и бяха изцъклени, сякаш точно преди да умре е видяла НЛО в небето над Вромос. Езикът и стърчеше изплезен между зъбите. От странната поза на еротично сгънатите в коленете им крака, телата им наподобяваха очертанията на настъпена жаба. На врата на Сийка имаше гердан от имитация на пендари и тъмно лилава смучка.
– Какво е това? – посочи я Ваклин – Някаква синка има, все едно я е ухапал прилеп.
Патоанатома се подхили ехидно:
– Дължи се на така нареченото еротично ухапване, мойто момче.
Сержанта сконфузено отмести поглед и бързо смени темата:
– Аз не разбирам защо не са минали оттатък мантинелата, а са легнали точно до пътя?
– Бързали са много – захили се пак доктора. – Мерака като ги е напънал.
Ваклин погледна към патоанатома с объркано изражение, сякаш не схващаше кое тук е шегата.
Ранков обходи с поглед още веднъж периметъра.
– Ами ясно защо. Оттатъка е каменисто, а тука почвата е мека и… За това.
Ваклин се съгласи с кимване:
– Така е, другарю лейтенант, не можах да се сетя бързо като вас. И все пак е било тъмно, защо не е обърнал фаровете? – не се отказваше той.
– Било е пълнолуние – съобрази веднага Ранков.
– Чувал съм, че серийните маниаци тогава стават най-активни.
– Май много книги четеш.
– Ами любознателен съм. В списание Космос пишеше за …
– Млъкни, ако обичаш – сряза го Ранков и се вторачи в двете смачкани угарки от цигари Слънце на няколко метра вляво от телата. Вдигна ги с клечки и съсредоточи поглед върху тях: – Червило. – После ги прибра в плика с доказателствата.
– Ваклине, я иди огледай кабината на Зила – разпореди се той.
Ваклин послушно се отправи натам и скоро се върна.
– Нещо интересно?
– Нищо. В жабката някакво старо фенерче и две бутилки мускатова. Едната пълна до половина.
Ранков се извърна към доктора:
– Искам да му вземеш кръвна проба.
– Е кво да му взимам, ясно, че е бил пиян.
– То е ясно, ама заради следствието. Имаме смърт с неизяснен характер.
– Неизяснен – не се съгласи доктора, – много си е изяснен даже.
– И според теб какво е станало? – стрелна го изпод вежди лейтенанта.
– Ами какво, той я е качил по пътя и са спрели тук да утолят потайните си страсти, когато по случайност са били прегазени.
– По случайност, аха. Ами мястото? Защо точно тук?
– Мястото? Нали ти казвам – пиян е бил. Може гледката да им е харесала.
– Хъ…
– А аз друго не разбирам – намеси се отново сержанта. – За лопатата. За какво им е била тая лопата? Вижте как са я забили да стърчи.
– Да, това вече е наистина загадка – съгласи се Ранков. – Остава да изясним ролята на лопатата. И как се вписва тя в твоята теория, докторе?
– Откъде аз да знам, ти си ченгето. Не мога да ти върша работата.
– Може да я е халосал с нея, другарю началник – предположи Ваклин, – ако е било изнасилване?
Патоанатома поклати плешивата си като топка за боулинг глава:
– Няма белези от насилие по темето. Поне на пръв поглед. Най вероятно е починала от вътрешен кръвоизлив. Но за сигурно заключение ще ми трябва цялостен преглед. И второ: за цялата съвременна история на Черноморец няма платежоспособен мъж на който Сийчето да е отказала.
Ранков откърши една от клонките на близкото храстче и с нея повдигна полата на жертвата – гащите и ги нямаше.
– Долните и гащи липсват – огласи откритието си той.
– Ако въобще е носила такива? – контрира патоанатома.
– Тука сме на едно мнение. Гледал ли си и гърба?
– Не, нали не съм я местил.
– Искам да видя дали няма нещо отдолу.
– Трева, кво да има.
Ранков обърна гръб на двете тела и заразглежда земята наоколо. Облак мухи оттатък мантинелата привлече погледа му и той я прекрачи с един крак. Прегъна се от кръста и се взря от непосредствена близост в кафявото петно между камънака.„Какво е това петно тук?“… Май някой е имал диария? – оповести на глас той.
– Ма, таковата, азз, повърнах – заоправдава се гузно Ваклин.
– Що, прилоша ли ти? Не си ли виждал труп.
– А, не, бях ял нещо развалено на вечеря.
– Е какво толкова си ял, бе, Недев?
– Боб със зеле.
– Ясно. Повече да не замърсяваш местопрестъпленията! – с дисциплинарна цел го смъмри Ранков.
– Тъй вярно! Обещавам.
Един голям гларус внезапно се спусна и направи кръг над телата, сякаш искаше да отмъкне нещо, но не му достигаше смелост. После зави към морето и изчезна. Докторът отиде до камионетката, измъкна от чантата си в кабината сандвич с лютеница и домашно кюфтенце и мляскайки задъвка:
– Я, то вече почти обед станало.
Ранков се надвеси над женското тяло.
– Сега да видим с какво ще ни изненада кака ви Сийка.
Внимателно бръкна в левия джоб на жилетката и и извади на показ съдържанието му: опаковка от вафла „Чудо“ и смачкана на топче дъвка Идеал, плюс два бонбона виолетки. Сложи ги в отделно пликче и ги прибра в торбата. Когато мушна ръка да провери и другия и джоб неочаквано оттам изпадна малко бурканче от полупрозрачно кафеникаво стъкло, наполовина пълно със светъл прах – бяло прахообразно вещество, перлен продукт, като някаква сол с леко мазна текстура, когато се разтърка между пръстите. Вдигна го към слънцето и го разгледа. Върху него имаше залепен ръчно изписан на изолирбанд етикет „cocainum sulfate 33 oz.“Показа го на патоанатома:
– А, докторе, какво мислиш е това?
– Тя нали е и готвачка в почивната, може да е подправка или нещо, пудра захар? – обади се Ваклин.
– Не питах теб. А, докторе, този надпис говори ли ти нещо?
Патоанатомът примижа с късогледите си очи към подаденото му шишенце и замърда с устни, докато четеше:
– Да – кокаинов сулфат. Това е много силно химично вещество – алкалоид. В медицината се използва за анестезия като обезболяващ агент.
– Хм, интересно, как ли е попаднало това химично вещество у нея?
– Това е твоя работа да разбереш, аз преглеждам трупове.
– Може някакви зъболекари туристи да са и го дали? Беше си лека жена, много много не подбираше. Обикаляше хотелите направо като проститутка – пак се намеси Ваклин.
Ранков смръщи чело.
– При социализма няма проститутки, платената любов съществува само на запад. Обаче не отричам, че е нимфоманка и лице с ниска социална отговорност.
Като чу „нимфоманка“ Ваклин запреглъща на сухо и машинално подравни напред бретона си.
– А тоя кокаинум не може ли да се използва в секса? – предположи той.
Двамата в синхрон обърнаха погледи към него все едно си имат работа с бавноразвиващ.
– Някакви други интересни идеи да имаш?
– Ами, да, според теорията убиецът винаги се връща на местопрестъплението. Дали да оставим секретен пост в храстите?
– И кой да бъде? Ти ли?
Ваклин сконфузено наведе глава:
– Е, то няма и много храсти наоколо…
– А така, трай си – Ранков му махна с пръст да замълчи. После се обърна рязко, сякаш се е сетил още нещо и допълни: – Знаеш ли Ваклине, единственото нещо по голямо от невежеството е дарбата ти да прекъсваш и си вреш носа навсякъде.
– Тъй вярно, другарю лейтенант – чинно козирува Недев и прибра пети.
– Така че млъквай!
Ранков извади тапата, наплюнчи пръст, топна го в шишето и го помириса
– Нищо не усещам. – После го близна. Веществото беше горчиво на вкус и езика му веднага изтръпна.
– Не те съветвам да го правиш – стана сериозен патоанатома. – Ще го дадем за анализ в Бургас в лабораторията по криминалистика.
– Кой знае колко ще чакаме резултата. Не е пудра захар обаче.
В този момент лейтенанта неочаквано кихна и след това рефлекторно вдъхна обратно през ноздрите разлетялото се във въздуха облаче от веществото. Изведнъж след 4-5 сек. сърцето му затупа бясно и като приливна вълна го заля интензивно и с нищо несравнимо чувство на лекота и еуфория. Съзнанието му се разшири до степен да обхване едновременно всичко наоколо. Заедно с това взе да се поти и дишането му се учести от усещания за мравки, пълзящи под кожата. Енергията, бдителността, чувството му за благополучие и компетентност рязко се усилиха, заедно с някакъв пълзящ сърбеж, който се надигна от гениталиите, през стомаха към врата му и изтече през върха на главата. Почувства се като самият Феликс Едмундович Дзерджински. Можеше да лови диверсанти и шпиони като пеперуди с мрежа. За пръв път в живота не особено мощният му интелект пришпорваше умът му да работи прецизно като съветски часовник. Никакъв престъпник или чуждо разузнаване не можеха да му се опрат. Картината на местопрестъплението изкристализира съвършено ясно върху екрана на ума му. Почувства особен душевен подем, граничещ със сексуален екстаз. Знаеше че няма случай, който да не е способен да разкрие. Можеше да разбие сам турската армия или да спечели битката при Сталинград. Беше висок като паметника на Шипка и проницателен като Шерлок Холмс.
Закрачи възбудено в кръг около местопрестъплението, щракайки с пръсти и в следващите 20 мин. започна без да спре да бълва версии, говорейки със скоростта на картечница:
– Етокаквопредполагам,чеестанало: тя вероятно го е спряла на връщане от станцията, качил я е в кабината да я закара. Както винаги Ганчо е употребявал алкохол. Пътували са и после са спрели тук потайно за да задоволят страстта си. И са се разгорещили. Тя е пила лимонада, но това не е било достатъчно за да се охлади. Било е тъмно, но е имало видимост заради пълнолунието. Тогава той е извадил лопатата на Зила и, и я е нападнал!… Или, били са проследени и ликвидирани… Но от кой? И по каква причина? Ревност?
Всички престъпления имат своя вътрешна логика и мотив – много добре знаеше Ранков, – но каква можеше да бъде логиката на един сериен маниак. Убийствата можеха да са методични и последователни от гледна точка на изпълнението им, и въпреки това да нямат смисъл. Защото той се намира в сферата не на обективната логика, а в областта на психиатрията. Извършителят, ако изобщо имаше такъв – мислеше си лейтенанта, – можеше да бъде напълно изперкал индивид, пълен с бръмбари в главата, но въпреки това достатъчно функционален и квалифициран за да не бъде заловен. Това което го караше да се съмнява в първоначалната си версия за сериен маниак беше липсата на какъвто и да е характерен почерк или подпис при извършване на престъпленията. А и нямаше сходство в профила на жертвите. Сякаш всяко едно от тях беше напълно несвързано с другите. Но тогава как можеше да се обясни географията им под формата на симетрична петолъчка, прецизно свързана в точната времева и геометрична последователност: от запад към изток – северозапад –, юг, върхът на фигурата – и сегашното местопроизшествие – североизток. Това изглеждаше като нещо повече от съвпадение. Първо в интервал през 4 дни бяха умрели – или убити? – разпопения свещеник от Бургас живеещ в Черноморец, при падане в кладенец, но позата в която бе намерен с ръце в джобовете подсказваше, че може и да е бил умишлено бутнат. След това някой застреля с арбалет в тила зам. председателя на ловната дружинка и следствието заключи, че вероятно става дума за ловен инцидент. После жената на управителя на детската кухня се удави при риболов в морето, но Ранков знаеше, че тя е отличен плувец и се съмняваше, че не би се добрала до брега. Намериха я с коса заплетена във въжето на шамандурата. Тя представляваше горният връх на петолъчката. Последва затишие от две седмици и тогава изведнъж изчезна подполковник Тороманов от базата в Атия. Откриха тялото му без долно бельо, висящо на един клон в гората. Беше се покачил на дървото с примка на шията и там се беше прострелял със служебния си пистолет. В ръката му смачкана на топка собственоръчно написана бележка само с 3 думи: „Не мога повече“, а в джоба на униформата му романа на Достоевски „Идиот“. И ето сега жертвите бяха станали 6, а местопроизшествията 5.“
– Добре, ето какво – обърна се той във фалцет към събеседниците си, – ето какво предполагам, че е станало: – Той я е качил да я закара и по пътя тя е отговорила на чувствата му.
– Или обратното? – снизходително подхвърли доктора.
– Какво обратното? – тръсна глава Ранков.
Патоанатомът завъртя очи под огромните си като кинескопи цайси:
– Той е отговорил на нейните.
Ранков смръщи вежди и замислено разтърка врат:
– Хъ? Хайде бе! Но, ако излезеш прав ще те черпя едно шкембе чорба. Макар че едва ли има как това да го установим.
– Става. Ама с бира.
Двамата си стиснаха ръцете.
– Така, докъде бях стигнал? Работа на сериен убиец, или обикновен транспортен инцидент, това е въпросът.
– Мен пък ми прилича на класическо изнасилване от похот, което по злощастно стечение на обстоятелствата се е превърнало в автотранспортна трагедия – изказа мнението си Ваклин.
– Пък аз мисля, че са се ебали – огласи гледната си точка патоанатома. – И в страстта си са пренебрегнали опасността.
– И, ако е убийство, значи любовникът и ги е приключил – продължи с разсъжденията Ранков.
– Че Сийка кога е имала един любовник? – изкоментира Ваклин.
– И откъде този любовник е намерил ТИР?
Ранков се позачерви и от умственото напрежение родилното му петно доби тъмно лилав оттенък:
– 7 лева. Скъпо му е взела. Обикновено взима 5 за… Така съм чул, де. Уфф, ама много е горещо тук! Айде да свършваме и да ги вдигаме, че в тая жега скоро ще се размиришат. Ваклине, донеси носилката.
– Веднага, шефе!
– Какъв шеф съм ти аз, шефовете се в капитализма, за теб съм другарю началник – остро смъмри подчинения си той.
– Виноват, другарю лейтенант. И все пак 30 % допускам, че може да е било инсценировка – настоя той.
– Ти си бил същинска Ванга бе! Проценти…
Ваклин изви врат и огледа небето. След малко слънцето щеше да застане точно над главите им и жегата щеше да бъде непоносима.
– И все пак, докторе как точно е починала? – попита за мнението на лекаря той, докато вадеше носилката. – От медицинска гледна точка питам.
– Травма на белия дроб, умряла е от компресията.
– Мъчила ли се е много?
– Малко е да се каже много.
– А колко?
– Страдала е като грешен дявол. Мъките и са били адски. Някога падал ли ти е върху леглото етаж на къща?
– Не, никога.
– Е горе долу това е почувствала.
– Кофти преживяване.
– Особено в момента в който стенеш от удоволствие – поклати съчувствено топчестата си глава Пърдев.
– Тц, тц, тц. Ей глей, начи, за единия пуст мерак!..
– Половият нагон е най мощният човешки инстинкт – поучително отбеляза доктора.
– Неговият или нейният? – опита се да изясни Ваклин.
– На всеки.
Ранков завърза торбичката за веществените доказателства и се намеси в разговора:
– Че е силен, силен е. Но не може да надделее идеите на социализма.
Доктора само се подсмихна:
– Щом казваш.
– Не го казвам аз, а Ленин.
– Е, съгласен съм тогава с вас, другарю командир по политическата част. Щом го е казал Ленин.
Двамата с Ваклин подхванаха и повдигнаха тялото на починалата чистачка. Тежеше доста повече от Генчо. Когато я обърнаха настрани, видяха от задника и да стърчи забита мидена черупка. Под нея се показа дупка изкопана в земята, дълбока около 20 и широка 30 см. в диаметър, точно колкото да се побере вътре гърбицата и.
– Да, ясно за какво им е била лопатата – констатира Ранков.
– Пустото му Грозде! Не може да му се отрече, че има инженерна мисъл.
– Голямо нещо е меракът – пак кимна и зацъка патоанатома.
Ваклин отиде и надникна в дупката, сякаш за да се увери, че е празна и наистина е използвана с това предназначение.
– Чувал съм, че на младини е била танцьорка – сподели доктора.
– Танцьорка с тая гърбица? – шашна се Ваклин.
– Може още да е нямала гърбица тогава? – предположи лейтенанта.
– Танцьорка в цирка – сложи точка патоанатома.
Двамата униформени милиционери го погледнаха и замълчаха, представяйки си на ум гледката на сладострастните извивки на кака Сийка под светлините на манежа. Ваклин понечи да попита още нещо, но се отказа в последния момент.
Ранков вдигна ръка в знак за внимание:
– След констатацията на новите факти да направим рекапитулация. Каква е квинтесенцията!? – отново подхвана той – Тя сигурно го е спряла на стоп, качил я е в кабината да я закара. Пътували са и после са спрели тук да извършват полов акт. И като е легнала по гръб е било трудно да го осъществят, защото тя се е катурвала встрани, нали така, заради гърбицата. Тогава за да се намести той е изкопал под нея дупка с лопатата на Зила, легнал е отгоре… и после са намерили смъртта си.
– Лош късмет.
– Направо рядкост като шестица от тотото.
Накрая Ранков взе окончателното си решение:
– Мисля, че това е работа за КАТ, не е за нас. Съгласен ли си, докторе?
– Май да. Не виждам тук да има криминално престъпление. Само това шишенце малко ме смущава.
– Тогава, хайде, тръгваме си. Недев обади ли им се по станцията? Нямаме повече работа тук.
– А какво ще правим с телата? – поинтересува се сержанта.
– Телата? Товарим ги в Уазката и към моргата, и без това всичко е ясно. Докторе, ти нали засне обстановката? Я щракни и следите от гуми?
– Направено е – тросна се патоанатома и забърника апарата.
– Тогава тръгвай. Ваклине, ти изчакай катаджиите и отивай да уведомяваш близките, а аз ще напиша рапорта в дежурната.
– Ама защо аз? – опъна се Ваклин. – Какво да им кажа? Човека има жена и три деца! Как да ги гледам в очите!
– Еми няма кой друг.
– И като ме питат как е умрял: „Другарко, мъжът ви ви изневерява“. И тя: „Леле, ще го убия! – Не се тревожете, вече е уредено. Той е мъртъв.“
– Изпълнявай, сержант!
– Служа на Народната Република!
– Докторе, ще хвърлиш ли чантата с доказателствата до управлението, че да не ги разнасям с мотора?
– Патоанатомът я пое от ръката му с гримаса без да каже нищо и я пусна на седалката в кабината.
После тримата огледаха произшествието за последен път и се приготвиха да се разотиват. Никой не забеляза как докато товареха труповете Ваклин ловко бръкна в торбичката и подмени шишенцето.
– Хайде, дасвидание – помаха с ръка доктора.
– До следващия път – кимна му лейтенанта.
Патоанатома запали Уазката и хвана нагоре през баира. Ранков се метна на Балканчето и пое по нанадолнището в източна посока, а Ваклин забута колелото към сянката на камиона.
Като се отдалечи на 200 метра по шосето Ранков спря, угаси моторетката и седна на един варовиков камък край пътя. След малко Недев обърна посоката и се присъедини към него пеша. От височината на която бяха пред тях напълно се разкриваше панорамата на залива Вромос.
– Смени ли го? – попита лейтенанта.
– Да, другарю, нищо не усети.
– Дай го бързо.
Недев извади шишенцето и му го подаде. Ранков го пое с треперещи ръце и едва успя да го отвори.
– Къде ще отидем.
– Никъде, направо тук.
Ранков извади от фуражката си миниатюрна лъжичка от прибор за лула; двамата поред гребнаха с нея от веществото и после го изшмъркаха шумно през носа.
Пред тях блестеше безкрайното синьо море. В момента в който тавана на камионетката прехвърли хълма двамата се вкопчиха страстно един в друг и почнаха да се целуват.
– Ние успяхме!
– Да!
– Вече нищо не може да ни попречи!

Следва: „Чупакабра в залива Вромос“

Фабиан и хаосът: откъс

роман от Педро Хуан Гутиерез

За мен това беше идеалното. Перфектната връзка. Без отговорност, без бъдеще, без планове, без регламенти, без очаквания. Иначе казано, без любов и без тежестта на обсебващото притежание, с което това чувство върви ръка за ръка. И без опасението, че то може да изчезне и да ни направи нещастни. Не. Беше нещо много свободно. Любовта не ме интересуваше. Не исках да изпитвам любов и да си усложнявам живота. Любовта е хомот. Имах нужда от тотална свобода. Само секс и съучастие в играта. Секс и свобода. Секс и лудост. Тръгвах си и тя никога не попита кога отново ще се видим. Мисля, че ако някой ден изчезнех окончателно, тя нямаше да разбере. Много пъти ми бе минавало през ума, че един ден Тита може внезапно да умре, защото изживяваше прекалено екзалтирано своите оргазми. Бяха продължителни и интензивни и викаше неистово. Аз бях едва на двайсет и две и спортувах. Тя беше над шейсет, с организъм увреден от отровата, която поглъщаше с кафето и никотина. Можеше да и спре сърцето. Беше обективна възможност. Какво трябваше да направя в такъв случай? Постоянно си задавах този въпрос. Съседите ме виждаха да влизам и излизам. И сигурно чуваха оргазмените викове на Тита, така че не можех да се преструвам, че това не ме засяга и да си мълча сякаш нищо. Виждах се как излизам бързо да потърся съседите и да повикам полицията или Червения кръст. Наоколо нямаше телефони. Откъде бих могъл да позвъня на Червения кръст? Всеки път, когато я виждах да стене и трепери по този прекалено пламенен начин по мене, започвах да си мисля за това: ами ако сега и спре сърцето, трябва да се облека за две секунди и да изляза на бегом, за да извикам линейка. Не мога да зарежа трупа. Когато тя накрая свършваше с оргазмите си и продължавахме нормално, аз отново се съсредоточавах в това, което правехме. Докато минута по-късно Тита повтаряше своята поредица от оргазми, конвулсивни гърчове и викове. И така. Накрая забравях за възможността да спре да диша и изцяло се съсредоточавах.
Тя взимаше успокоителни. Никога не научих какви точно. Синовете и ги носеха и ги слагаха на нощната и масичка. Знаеше как да ги взима. Предполагам, че хапчетата действаха като своеобразна анестезия. Не знам. Никога не я попитах. Не исках да знам. Предпочитах да стоя на известна дистанция и да не се забърквам докрай. Аз пристигах без предизвестие и тя си беше там. Спокойна или с изопнати нерви. Ако я заварвах в един от нейните пристъпи, трябваше само да проявя търпение. Заставах пред нея гол, за да ме вижда добре, и обикновено тя реагираше след няколко минути. Понякога пристъпът беше по-силен и минаваше повече време, преди да дойде на себе си. Синовете и бяха по на повече от четиридесет години. Бяха трима. И не се грижеха много за нея. Идваха да я видят за малко, носеха и хапчетата, храна, пури, кафе, малко пари, много малко. И си тръгваха. Ако ме виждаха, се отнасяха към мен хладно, сякаш бях болногледач. Питаха ме за Тита, дали скоро е имала пристъпи, дали е буйствала, дали си е взимала лекарствата. Прехвърляха на мен своята отговорност. И се успокояваха. Знаеха много добре, че ходя там за по три или четири часа и че понякога минаваха дни без да видя Тита. Но предпочитаха да играят този театър, за да им е мирна съвестта. И аз приемах, защото ми изнасяше. Карах по инерция и отговарях първото, което ми хрумваше:
– Много е добре. Взема си хапчетата, не се притеснявайте. Мисля, че кафето и вече свършва.
Често ме бъркаше с Алберто, мъжа и. И ми говореше за синовете, за училището на децата. Подхващаше дълги разговори с мен за ежедневни неща. Гледаше ме втренчено, с налудничави очи, и ми казваше:
– Алберто, не мога да живея без теб. Недей отново да си тръгваш, любов моя. Защо те няма толкова дълго?
И се разреваваше. Тези драми не ми харесваха, но бяха част от играта с нея. Невероятно, но тези моменти винаги ми докарваха ерекция. Беше необяснимо. Казваше:
– Алберто, по цял ден те няма вкъщи, а децата ме влудяват, много са невъзпитани… Не ме оставяй сама, Алберто.
И продължаваше нататък със своите дълги семейни монолози. Можеше да ги кара с часове. Но щом започваше, аз получавах ерекция. Защо? Нямам идея. Защо тези монолози ме възбуждаха толкова силно? И досега нямам обяснение. Не знам. Но беше идеалният начин да я накарам да млъкне. Събличах се пред нея. Бавно. Малко по малко. Тя – седнала, аз – прав. Доближавах таза си до лицето и. Имам голямо призвание на ексхибиционист. Стриптийзьор съм, преди всичко. Когато ме видеше напълно гол, тя забравяше света на страданията и тъмните спомени, които тревожеха съзнанието и. Лицето и ставаше замечтано, напълно се отпускаше и се отдаваше. Мисля, че притежавах най-добрата противоотрова на света за шизофренията.

Франц Кафка: митове и сънища

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

Завърнах се; прекосих поляната и се огледах наоколо. Ето я старата бащина ферма. И цистерната в средата. Овехтели, непотребни инструмнти, нахвърляни без ред, препречват пътя към стълбището. Котката дебне от оградата. И някакво старо парче плат, завито около един кол се развява от вятъра. Пристигнах. Кой ще ме посрещне? Кой чака зад вратата на кухнята? Коминът пуши, кафето за вечеря ври. Вижда ти се странно; чувстваш ли се у дома? Не знам, никак не съм сигурен. Вярно, това е къщата на баща ми, но всяка нейна част стои някак си студена до другата, сякаш всяка е заета със свой си работи, едни от които вече съм забравил, а други никога не съм знаел. С какво мога да им бъда полезен, какво съм аз за тях, нищо че съм син на баща си, стария земеделец. И ето, че не се осмелявам да почукам на вратата на кухнята, отдалеч се вслушвам само, прав, за да не бъда изненадан като подслушвач. И тъй като се вслушвам отдалеч, не чувам нищо, долавям само слабото биене на часовника или, може би ми се струва, че биенето идва някъде от детството. Иначе, какво става в кухнята е тайна на онези вътре, която те пазят от мен. Колкото по-дълго се колебае човек пред вратата, толкова по-чужд става. Какво би станало, ако някой сега отвори вратата и ме попита нещо. Нямаше ли и аз да съм като този, който иска да запази своята тайна?

ПРАГЪТ

Тук на третия етаж нямаше балкон, а само една врата наместо прозорец, която извеждаше право навън към улицата. Сега, в пролетната нощ, тя беше отворена. Някакъв студент, четейки, се разхождаше напред-назад из стаята; винаги когато стигнеше до вратата-прозорец погалваше прага с подметката на обувката си, така като се облизва леко с език сладкиш, пазен, за да бъде изяден по-късно.

ТИШИНА

Гребях с веслата в някакво езеро. Намираше се в една сводеста пещера, в която не проникваше слънчева светлина, но не цареше и мрак – светлосиния блед камък излъчваше чиста, еднообразна светлина. Макар че не се усещаше и най-малкия полъх на вятъра, вълните се издигаха високо, но не така, че да представляват опасност за малката ми, но здрава лодка. Гребях спокойно сред вълните, но вниманието ми никак не бе насочено в гребането – единственото, което правех, бе с пълни гърди да всмуквам тишината, която цареше тук – спокойствие, което никога в живота си не бях намирал. Беше като плод, който не съм опитвал досега, но най-хранителният от всички плодове – стоях със затворени очи и смучех сока му. Не бях, обаче, съвсем необезпокояван – тишината, разбира се, беше все още пълна, но постоянно кръжеше заплахата от някакво вълнение; имаше нещо, което все още задържаше шума, който, неудържим от радост, бе готов да избухне всеки миг. Опулих насреща му очи – нищо че го нямаше още – откачих едното гребло и се изправих в люлеещата се лодка, размахвайки греблото във въздуха. Спокойствието още цареше и аз продължих да греба.

АСКЕТИТЕ

Най-ненаситни от всички са някой аскети; обявяват гладни стачки във всички области на живота като същевременно искат да постигнат следните неща:
1. Един глас да им каже: „Достатъчно, стига си постил, вече ти е позволено да се храниш като всички останали и яденето няма да ти се зачита.“
2. Същият глас едновременно да им каже: „Достатъчно; досега си постил принудително, отсега нататък ще постиш за удоволствие, ще бъде по-сладко и от яденето (същевременно обаче ще ядеш истински)“.
3. Същият глас едновременно да им каже: „Ти победи света, избавям те от него, от яденето и от поста (същевременно, обаче, и ще ядеш, и ще постиш).“
Освен тези гласове, се чува още един, който от край време безспирно им говори: „Ти, разбира се, не постиш абсолютно, но имаш доброто желание и това е достатъчно“.

ИСТИНАТА ЗА САНЧО ПАНСА

Санчо Панса, който междудругото никога не се е хвалил с това, успял с течение на времето – давайки на своя демон, когото по-късно нарекъл Дох Кихот, да чете през вечерните и нощните часове цели купища романи за рицари и разбойници – да го заблуди по такъв начин, че без ничия подбуда по-късно той извършил най-налудничавите неща, които обаче, поради липса на предварително определен обект, който трябвало да бъде точно Санчо Панаса, не навредили на никого. Санчо Панса, един свободен човек, спокойно придружавал, навярно от някакво чувство за отговорност, Дон Кихот в неговите скиталчества и така изживял едно голямо и полезно развлечение.

СЛЕДВА>>>

ЦИТАТИ:

„Първият признак, че започваш да разбираш живота, е желанието да умреш.“

„Оковите на изтерзаното човечество са изковани от канцеларска хартия“

„Колкото по-малко обичаш една жена, толкова по-сигурно е, че я притежаваш.“

„Колкото по-необмислено говориш, толкова повече улучваш.“

“Животът през цялото време отвлича вниманието ни и ние дори не успяваме да забележим от какво именно. Истинският път минава по въже, което е опънато не кой знае колко високо, а само малко над земята. Изглежда поставено така, като че по-скоро да кара хората да се препъват, а не да вървят по него.“

„Общуването с хората подтиква към самонаблюдение. Нищо не може да ти се случи, когато си сам.”

„Всеки, който запазва способността да вижда красотата, никога не остарява.“

„Да обичаш е по-добре, отколкото да си обичан. Много по-сигурно е.“

„Любовта е лукс. Любовта е път без проблем – проблемът е само във водача, в пътниците и в пътя.“

„Истинският път минава по въже, което е опънато не кой знае колко високо, а само малко над земята. Изглежда поставено така, като че по-скоро да кара хората да се препъват, а не да вървят по него.“

„Всяка революция оставя след себе си само тинята на една нова бюрокрация.“

„Понякога е по-сигурно да си в окови, отколкото свободен.“

„Продуктивността е да можеш да правиш неща, които не си могъл преди.“

„За да напишеш любовно писмо, трябва да започнеш, без да знаеш какво искаш да кажеш и да завършиш, без да знаеш какво си написал.“

„Не бива да се привлича вниманието на вечно жадното за мъст чиновничество. Трябва да се държим спокойно, дори когато всичко се върши противно на здравия разум.“

„Да вярваш в прогреса не означава да вярваш, че е направен някакъв прогрес.“

„Любовта е егоизъм за двама.“

„Започни с това, което е правилно, а не с общоприетото.“

„Любовта е това, което се случва на мъжа и жената, които не се познават един друг.“

„Страданието е позитивният елемент в този свят, макар да е единствената връзка между света и позитивното.“

„Този, който търси, не намира, а този, който не търси, бива намерен.“

„Няма предел за безбройните глупости, които можеш да изречеш на жена, в която си влюбен.“

„Страхът е моят наркотик и вероятно най-добрата част от мен.“

„Ако вярваме силно в нещо, което не съществува, ние го създаваме. Несъществуващото е нещо, което не сме желали достатъчно.“

31-ви

МОНОКЛОН
разказ от Владимир Сорокин

 

„Свобода без край“
Д. А. Пригов

 

Шестокрилият Сарафоний, разрушителят на гнили светове, се яви в сънят на Тамара Семйонова Гобзеева през нощта на 28-ми. Блестейки в невероятни нюанси на зелено-оранжево-сини цветови оттенъци, трептейки със снежнобелите си крила, той пъхна тънките си искрящи показалци в ушите на Тамара Семеновна. В ушите и стана горещо, а в сърцето на четиридесет и две годишна самотна жена толкова сладко, че тя замръзна, готова да умре от щастие. В съня си тя лежеше гола на покрива на шестнадесететажна сграда в Ясенево покрай ул. Одоевски, където живееше през последните двадесет и осем години. Покривът беше покрит с топла сива пепел, на която беше приятно да се лежи. Без да вади горещите си пръсти от ушите на Тамара Семеновна, ангелът склони пронизително красивият си лик над нея. Лицето му грееше с неземно излъчване и излъчваше неземна воля. Сарафоний беше създаден от напълно различен материал от Тамара Семеновна. Чистотата му накара жената да замръзне от срам заради собственото си несъвършенство. Трепереща със сърцето си, Тамара Семеновна замръзна и спря да диша, страхувайки се с нечистия си дъх да не изплаши ангела, тази огромна прекрасна пеперуда с шест крила. Без да вади горещите си пръсти от ушите й, Сарафоний приближи лика си към корема и. Устните му се отвориха, сияен, ослепителен език, като остър меч, излезе от тези устни и докосна клитора на Тамара Семеновна. Усещането беше рязко и болезнено, като изгаряне. Тя изпищя и се събуди.

Навън бе все още тъмно. Тамара Семеновна стана, седна на леглото. Сърцето й биеше оглушително. Гърдите я боляха, сякаш от удар. Беше и горещо в ушите.

– Боже … – прошепна тя и внимателно въздъхна.

Тя свали крака от леглото. И почувства, че треперят. Сложи ръка под нощницата си, докосна пубиса си. Беше горещ и влажен, сякаш след акт на любов, какъвто Тамара Семеновна не беше имала от година и половина. Изправи се, но коленете й веднага се подгънаха. Облегната на нощното шкафче, осеяно с коректури, тя постоя така, докато дойде на себе си. После внимателно се придвижи към кухнята. Главата й се въртеше леко; Тамара Семеновна залитна в мрака на апартамента. След като измина късия коридор, тя влезе в кухнята.

Уличните лампи осветяваха познатите предмети. След като постоя близо до хладилника с налепени по вратата магнитни сувенири от Турция, Черна гора и България, тя отиде до масата, наля филтрирана вода в чаша и пи жадно, гледайки навън през прозореца.

Сънят я беше шокирал. Тя с трудност си спомни, че вече е разведена от шест години, че сестра й има син в Елец, че са и останали само единадесет хиляди рубли, и че утре трябва да отиде в издателството, за да предаде три проклети завършени оформления. Спомни си, че вчера майка и я беше помолила нещо.

– Презареждане… – безсъзнателно произнесе тя. Постави празната чаша на масата и отиде до тоалетната. Без да включва светлината, тя седна на раковината и уринира обилно в тъмното, поглаждайки горещите си, все още треперещи крака. Без да се забърше, ронейки редки капки в тъмното, се върна в леглото, легна и веднага изпадна в дълбок сън без сънища.

Събуди се в три следобед. Слънцето грееше през тюла на наскоро изпраните завеси. Тамара Семеновна отметна завивката, канейки се да стане, но изведнъж усети в себе си нещо, което преди не съществуваше. Вдигна нощницата си и видя, че на мястото на клитора й стърчи мъничък мъжки полов орган.
Тя с изумление се вгледа в него. Приличаше на пънчето на малка гъбка. Тамара Семеновна го докосна. Докосването беше ново и приятно. Това беше невероятно. И хубаво. В сърцето й нямаше никакъв страх. Напротив, тази малка розова пишка я изпълни с някакво странно спокойствие, което преди й липсваше в живота. Сякаш в предишното и съществуване остана един вид огромна празнина, която сега беше запълнена. И запълването и положи основите на Новото и Голямото.

Тамара Семьоновна се усмихна на члена. Тя свали ризата си, стана, отиде до балконската врата, отвори я и излезе на балкона гола. Слънчевата светлина обгърна фигурата й. Тамара Семеновна разгледа добре познатия пейзаж: гаражи, автогара, околовръстен път с два непрекъснато движещи се потока, гората, наесечена от нови сгради.

– Свобода… – изрече тя и се усмихна.

Два дни тя не излезе никъде, не отговаряше на обаждания. Гола, щастлива, тя само ядеше, пиеше и се радваше на случващото се с нея. А се случваше нещо велико: членът и растеше с всяка минута, увеличавайки се по дължина и обем. На следващата сутрин налятата му с кръв глава се клатеше тежко до коленете на Тамара Семеновна.

– Свобода… – каза тя радостно.

Това беше като раждане. И като всеки вид раждане, то беше по-силно от нейната воля и желание.

Към обяд на 31-ви огромен фалос, който почти докосваше пода висеше между краката и. Беше невероятно мощен и красив. Тамара Семьоновна лежеше на леглото, докосвайки и галейки го, любувайки се на разтягането на гънките и еластичната пълнота на вените му.

Понякога ставаше и внимателно, с малки стъпки, се преместваше в кухнята, където лакомо ядеше всичко, което и попадне под ръка. Фалосът висеше между краката й и се наливаше. Мощта на ентусиазма му откликна в сърцето на Тамара Семеновна.

Когато слънцето започна да залязва, тя вече знаеше точно какво да прави.

В пет часа, облечена в дебел пуловер и дълга пола, с каквито обикновенно ходеше на църква за Великден и Коледа, Тамара Семеновна напусна апартамента си, слезе в асансьора и се насочи с малки крачки към автобусната спирка. След като изчака автобуса, стигна с него до метростанцията «Теплый стан». Слезе и бавно, преброявайки всяко стъпало, се спусна в метрото. Фалосът, подобно на езика на древна камбана, се люлееше  под полата и в такт с нейните стъпки.

Тя мина през турникета, като държеше ръцете си кръстосани над слабините. Отново се спусна по стълбите. Качи се в мотрисата и застана опряна във вратата с гръб към хората. Броейки спирките стигна до Третяковская. Слезе от вагона, прекоси прохода, движейки се предпазливо сред тълпата и се прехвърли на друг влак. Някой я тласна изотзад и тя застина, опитвайки се да запази равновесие, усещайки силното люшване под полата на фалоса. Тя го обгърна с крака, придържайки го.

Някаква жена, погледнала към бледото и лице, се изправи от мястото си:

– Заповядайте, седнете.

С напрегната усмивка Тамара Семеновна поклати отрицателно глава. Жената седна на мястото си. На гара Маяковская Тамара Семеновна слезе от мотрисата и веднага се озова сред гъста, неспокойна тълпа. Някои викаха нещо, други решително вървяха, държейки се за ръце.

– Граждани, не се поддавайте на провокации! – провикна се с бодър фалцет някакъв старец.

Тълпата понесе Тамара Семеновна към ескалатора.

„Само да не падна!“- помоли се на ум тя.

И по чудо не падна. Веднъж оказала се на ескалатора, тя сграбчи с едната си ръка топлия гумен парапет, а с другата раницата на младежа до нея .

Младежът извика нещо за 31-ия член от Конституцията и много от хората на ескалатора подеха вика му.  Тамара Семеновна едва се държеше. Краката й трепереха, устата и беше пресъхнала. Почти на върха, когато гофрираните стъпала под краката й започнаха да се сгъват, тя изведнъж почувства как фалоса се раздвижи под полата и. И това движение струваше колкото целия предишен живот на Тамара Семеновна. Тя се вцепени от възторг и наслада.

Тълпата от ескалатора я отнесе напред, през стъклените врати, към площада, където шарена човешка каша шумно се блъсна в заплашителен кордон от облечени в черно полицаи.

Фалосът на Тамара Семеновна стремително се надигна. Издърпайки полата и нагоре, той мощно разбута тълпата. Хората дори нямаха време да се отклонят от него. Изпълвайки се със сила и обем, пурпурната му глава се придвижваше напред през площада, мачкайки и разблъсквайки хората. След като нарастна до размерите на близкия полицейски автобус, тя събори като кегли двата реда черен кордон и се издигна над площада.

Чудовищният фалос се изправи. Тъмно-розовото му тяло се изпъваше и се извиваше нагоре. Мощни лилави вени, като чудовищни праисторически змии, пълзяха по фалоса, изпълвайки го с кръв. Той наедряваше, тлъстееше и укрепваше с всяка секунда. Главата му опря в паметника на Маяковски. Раздаде се трясък. Каменната фигура политна назад и почна да се разпада.

Площадът замръзна.

Маяковски се сгромоляса шумно, разбивайки се на парчета.

Хората закрещяха.

Скрито преди това, слънцето надникна в облаците. Неговите лъчи се разляха върху пурпурната глава на фалоса, издигащ се все по-високо и по-високо над Москва …

Тамара Семеновна отвори очи. В недоумение тя осъзна, че се намира на площада близо до изхода на метростанция „Владикино“, където никога през живота си дотогава не беше стъпвала. Стоеше вдигнала нагоре дългата си пола. Срещу нея стояха различни хора и безмълвно я запаха: някои с усмивка, други с мрачна неприязън. Точно насреща и имаше двама души – руснак и таджик. Държаха в ръцете си недояден сладолед.

Тамара Семеновна сведе надолу очи и погледна онова което се намираше под вдигнатата й пола и което показваше сега на всички. Там се виждаха обикновенни женски слабини, обрасли с оскъдни косми. Надолу стърчаха обикновенните и женски крака. Нямаше и помен от никакъв фалос.

Това предизвика в нея още по-голямо недоумение.

Без да сваля полите си, тя насочи поглед към хората.

Хората запаха слабините и.

– Пыздец? – вопросително произнесе таджика и близна сладоледа.

Тамара Семеновна спусна полата си и тръгна към метрото.