роман от Педро Хуан Гутиерез
За мен това беше идеалното. Перфектната връзка. Без отговорност, без бъдеще, без планове, без регламенти, без очаквания. Иначе казано, без любов и без тежестта на обсебващото притежание, с което това чувство върви ръка за ръка. И без опасението, че то може да изчезне и да ни направи нещастни. Не. Беше нещо много свободно. Любовта не ме интересуваше. Не исках да изпитвам любов и да си усложнявам живота. Любовта е хомот. Имах нужда от тотална свобода. Само секс и съучастие в играта. Секс и свобода. Секс и лудост. Тръгвах си и тя никога не попита кога отново ще се видим. Мисля, че ако някой ден изчезнех окончателно, тя нямаше да разбере. Много пъти ми бе минавало през ума, че един ден Тита може внезапно да умре, защото изживяваше прекалено екзалтирано своите оргазми. Бяха продължителни и интензивни и викаше неистово. Аз бях едва на двайсет и две и спортувах. Тя беше над шейсет, с организъм увреден от отровата, която поглъщаше с кафето и никотина. Можеше да и спре сърцето. Беше обективна възможност. Какво трябваше да направя в такъв случай? Постоянно си задавах този въпрос. Съседите ме виждаха да влизам и излизам. И сигурно чуваха оргазмените викове на Тита, така че не можех да се преструвам, че това не ме засяга и да си мълча сякаш нищо. Виждах се как излизам бързо да потърся съседите и да повикам полицията или Червения кръст. Наоколо нямаше телефони. Откъде бих могъл да позвъня на Червения кръст? Всеки път, когато я виждах да стене и трепери по този прекалено пламенен начин по мене, започвах да си мисля за това: ами ако сега и спре сърцето, трябва да се облека за две секунди и да изляза на бегом, за да извикам линейка. Не мога да зарежа трупа. Когато тя накрая свършваше с оргазмите си и продължавахме нормално, аз отново се съсредоточавах в това, което правехме. Докато минута по-късно Тита повтаряше своята поредица от оргазми, конвулсивни гърчове и викове. И така. Накрая забравях за възможността да спре да диша и изцяло се съсредоточавах.
Тя взимаше успокоителни. Никога не научих какви точно. Синовете и ги носеха и ги слагаха на нощната и масичка. Знаеше как да ги взима. Предполагам, че хапчетата действаха като своеобразна анестезия. Не знам. Никога не я попитах. Не исках да знам. Предпочитах да стоя на известна дистанция и да не се забърквам докрай. Аз пристигах без предизвестие и тя си беше там. Спокойна или с изопнати нерви. Ако я заварвах в един от нейните пристъпи, трябваше само да проявя търпение. Заставах пред нея гол, за да ме вижда добре, и обикновено тя реагираше след няколко минути. Понякога пристъпът беше по-силен и минаваше повече време, преди да дойде на себе си. Синовете и бяха по на повече от четиридесет години. Бяха трима. И не се грижеха много за нея. Идваха да я видят за малко, носеха и хапчетата, храна, пури, кафе, малко пари, много малко. И си тръгваха. Ако ме виждаха, се отнасяха към мен хладно, сякаш бях болногледач. Питаха ме за Тита, дали скоро е имала пристъпи, дали е буйствала, дали си е взимала лекарствата. Прехвърляха на мен своята отговорност. И се успокояваха. Знаеха много добре, че ходя там за по три или четири часа и че понякога минаваха дни без да видя Тита. Но предпочитаха да играят този театър, за да им е мирна съвестта. И аз приемах, защото ми изнасяше. Карах по инерция и отговарях първото, което ми хрумваше:
– Много е добре. Взема си хапчетата, не се притеснявайте. Мисля, че кафето и вече свършва.
Често ме бъркаше с Алберто, мъжа и. И ми говореше за синовете, за училището на децата. Подхващаше дълги разговори с мен за ежедневни неща. Гледаше ме втренчено, с налудничави очи, и ми казваше:
– Алберто, не мога да живея без теб. Недей отново да си тръгваш, любов моя. Защо те няма толкова дълго?
И се разреваваше. Тези драми не ми харесваха, но бяха част от играта с нея. Невероятно, но тези моменти винаги ми докарваха ерекция. Беше необяснимо. Казваше:
– Алберто, по цял ден те няма вкъщи, а децата ме влудяват, много са невъзпитани… Не ме оставяй сама, Алберто.
И продължаваше нататък със своите дълги семейни монолози. Можеше да ги кара с часове. Но щом започваше, аз получавах ерекция. Защо? Нямам идея. Защо тези монолози ме възбуждаха толкова силно? И досега нямам обяснение. Не знам. Но беше идеалният начин да я накарам да млъкне. Събличах се пред нея. Бавно. Малко по малко. Тя – седнала, аз – прав. Доближавах таза си до лицето и. Имам голямо призвание на ексхибиционист. Стриптийзьор съм, преди всичко. Когато ме видеше напълно гол, тя забравяше света на страданията и тъмните спомени, които тревожеха съзнанието и. Лицето и ставаше замечтано, напълно се отпускаше и се отдаваше. Мисля, че притежавах най-добрата противоотрова на света за шизофренията.
LimeLightsBlog 