Следващият следобед Костадин прекара в разходки из града. Мотаеше се по улиците безцелно, обмисляйки разни неща, като например как да постъпи от тук нататък. Да отвори ли отново работилницата за обувки? Какво ще направи с Казаков и синоптичката, когато ги открие? Какво ще прави с парите? Дали да си купи нещо ценно, кола или къща? Или ново колело с 12 скорости? Отношението на властите към парите, когато са в брой в големи суми, винаги беше сякаш става дума за пране на пари от наркотици или корупция в особено големи размери. Нямаше идеи за отговор на нито един въпрос. Реши за сега да не избързва.
От магазин за риболовни принадлежности купи 100 грамова оловна тежест, метър и двайсет тънко яхтено въже и малък поплавък за рибарска мрежа, който точно лягаше в дланта му. Прекара въжето на две през ухото на оловната тежест и другия му край привърза към поплавъка, но го смени с метална халка към която закачи връзката си ключове. Получи се нещо като малък джобен боздуган, който можеше да му послужи за самозащита.
Костадин отиде до една градинка и пробва няколко удара върху храстите. Това определено чупеше черепи и ако се наложи щеше да стане за самоотбрана, а ченгетата нямаше как да се заяждат за притежание на оръжие. Просто утежнение с ключодържател.
Пи бира и пуши лула на пейките в парка и преди настъпването на сумрака пое обратно към вкъщи. Малко след като отмина Лидъл на Раковска зад гърба му прозвучаха рязко приближаващи сирени и изведнъж настана суматоха. Полицейски коли със свирене на гуми застанаха напряко за да блокират движението по булеварда и няколко ченгета се разтичаха с преградни ленти. След тях се появи специализиран полицейски микробус, придружен от линейка и пожарна. Веднага започнаха да се трупат репортерски коли от всички телевизии и журналисти с камери. Тълпата наоколо се скупчи толкова бързо, че блокира видимостта му и той не можа да разбере какво точно се случва. Някой почна да дава разпореждания с мегафон на хората да се разпръснат и тълпата бе изтикана още назад зад метални заграждения. Костадин проточи врат, но така и не можа да види нищо освен тежко екипираните антитерористи прикрити зад щитове пред входа на магазина. „Това е бус на антитерора. Има поставена бомба!“ чу да коментира някой и той се заотдалечава към площад Славейков. Реши че не му е чак толкова важно да се набърква в атентати и ще разбере какво е станало вечерта по новините. „Моля, разпръснете се веднага!“ ехтеше механично усиления глас зад гърба му и разбира се никой не бързаше да изпълнява разпореждането.
Костадин спокойно се изнесе и зави зад сградата на градската библиотека.
След няколко годишно прекъсване книжарите отново бяха разпънали масите си с книги на Славейков. Коста реши да си вземе нещо за четене и тръгна да обикаля по сергиите.
Разгледа няколко и взе напосоки някаква книга от масата пред него. Името и автора не му говориха нищо: „Серат ли умрелите“ от някой си Кузмо Караян. Повъртя е нерешително в ръцете си.
– Добра ли е? – попита продавача.
Онзи го погледна с изненада:
– Дали е добра? Най добрата!
Книжарят разгърна страниците и му посочи анотациите:
– Ето, вижте.
Костадин зачете:
“За мен това е една вълнуваща философска по своята насоченост пиеса, където на преден план е поставен въпросът дали серат умрелите. Но дали е точно така? Един по задълбочен прочит показва главното действащо лице като мислеща и терзаеща се личност, относно идеята „А защо не го направих аз?“, липсвала ми е смелост да извърша действие с такъв размах, нямам фантазия или просто съм станал мързелив. Тематиката е актуална без да бъде популистка, горещо ви препоръчвам да се потопите в този така чуден свят, в тази атмосфера пресъздадена от автора на един разбираем език. Наздраве. С напрежение очакваме развръзка и предизвикателствата пред които ще се озове нашият протагонист“. Тиодор Тед Бънди „Уйкли бук ревю“
„Авторът рисува една интимна, точна, смешна и ужасяваща фреска на българската действителност и подземен свят.“ Ричард Куклински „Ню Йоркър“
„С ентусиазъм се хвърлям във всеки нов текст на Кузмо Караян, въпреки че съм наясно: сърцето ми ще прескочи някой и друг път, а това е лошо за кръвното ми, но знам, че накрая ще получа точно онова което искам“ ( Рон Джеръми- актьор)
„Той е толкова добър, че никога не можеш да предвидиш какво ще се случи.“ Томас Лий Дилън „Уошингтън пост бук уърлд“
“Запомнящ се, убедителен разказ, изпълнен с напрежение и несекващо действие. Невероятна черна комедия! “ Ричард Рамирез „Чикаго Сън Таймс“
„Субективен стил на журналистическо повествование, който се води от първо лице, характеризиращ се с преувеличени оценки и груба лексика, считана за канон в жанра. В нея авторът е непосредствен участник в описаните събития и използва личния си опит и емоции, за да подчертае основния смисъл на тези събития. Главните стълбове на този разказ са използването на цитати, сарказъм, осмиване, преувеличение и жаргонна лексика“. Питър Сътклиф — редактор „Бостън Глоуб“
„Върховно постижение в Гонзо журналистиката. Последния човек от компанията, който остава прав след цялата нощ на пиянски изцепки“ Адолфо Костанцо – „Матаморос трибюн“
– За какво се разказва? – попита Коста.
– Политически трилър.
– Добре, ще я взема – реши се той.
– Няма да съжалявате. Да ви дам торбичка?
– Няма нужда.
Плати и 8 лева прибра книжлето в страничния си джоб.
Когато се прибра се изкъпа, обръсна се и си направи сандвич с препечено сирене. Отнесе го до канапето и качи крака върху малката масичка. По телевизията нямаше нищо интересно. Любимото му „Дискавъри“ излъчваше филм за щъркелите, който вече бе гледал, два пъти. Така че отвори книжлето напосоки и зачете:
„Седях зад служебното бюро с единия крак преметнат през страничната облегалка на стола и го люлеех във въздуха, когато суматохата започна, но аз бях прекалено задълбочен в анализ на разни аспекти на миналото си за да обръщам внимание. Видях, как на тротоара отпред спира линейка, но не се поинтересувах за какво. Забелязал съм как пиенето се отразява на по-умните човеци, въвежда ги в размисъл за живота и грешките им, докато простите хора оправдават повечето си грешки с него…
Тогава работех като нощен пазач в моргата, но бях твърдо решил да пробивам като сценарист в киното и по цяла нощ пишех. Тъпа, монотонна работа на 12 часови смени, без никакво интелектуално предизвикателство и почти никакви пари, но имах възможност да използвам времето за себе си.
Някой предимства да избереш крематориум, а не погребение: без червеи, не могат да те чукат некрофили… достатъчно е. А и по-малка е вероятността пияни в пубертетна възраст да осквернят урната, отколкото гроба ти. Казвам го като човек навътре в нещата.
Но! Искам да кажа и, че въпреки естеството на работата ми, що се отнася до сексуалните ми отношения с жените аз се придържам към буквата на закона – правя секс само с тези от тях на възраст между 18… и смърт. И каквото и да става спазвам това ограничение. Защото, ако няма пулс, колкото и запазен да е трупа, ако ще да е най-пресния в целия град, ще кажа: „А, не-не-нее, без мен, обратно в камерата!“
Дали човек може да обсъжда некрофилията без да изглежда ненормален? Не знам. Да проверим. Предполагам, че голяма част от случаите на некрофилски секс остават недокладвани от жертвите, така че не лесно да установим точните факти. Според мен некрофилията има и някой предимства: например тя изключва най-трудната фаза от флирта, това което мъжете ненавиждат – постигането на взаимно съгласие в любовната увертюра. А и в жегите е добре да си легнеш с нещо нещо по-хладно. Трудната част на секса с труп е, че отнема цяла вечност докато го накарате да свърши. А колкото до е допустимия срок за коитус след смъртта? Бих казал – 40 дни. Мисля, че това е пределно допустимия максимум.
Според мен повечето случаи на посегателство над мъртъвци се извършват от гробарите и техните приятели. Носят се слухове какво става в траурните агенции след работно време? Но ако не сте гробар и нямате под ръка труп най-лесният начин е да намерите момиче в кома. Това беше всичко от мен по темата. Дано да съм бил полезен.
И както съм се задълбочил в такива размисли – от седмица в сградата на моргата течеше ремонт, бяха започнали преустройство в залата за аутопсии – идва техническия на групата и вика:
– Знаеш ли какво, обади се на шефа си и му кажи. Слушай ме сега внимателно…
И почва да ми говори бавно и отчетливо като на малоумен:
– Тоалетната на кота минус едно се е задръстила…
Откакто го видях за пръв път, не мога да го трая това типче, някакъв архитект е, обаче има вид на апартаментски крадец и според мен е бил и още е такъв. Като говори главата му се движи по вертикала и хоризонтала едновременно, като на жокей в галоп. Въобразява си, че са му ясни всички номера и едва ли не хората са му прозрачни. Определено се мислеше за по-умен от учебника.
– … Човека дето викнахме да отпушва клозета каза, че е имало хвърляни някакви влажни кърпички, картони, не знам к’во още, и е запушена главният колектор ( неразбираема за мен терминология). Сега, в момента тук сте вие и още три фирми, няма как да разберем кой е, за това ще трябва да се плащат разходите солидарно – по една четвърт от сумата на фирма.
С досада го зачаках да се изприказва. Странно защо гладката му като повърхност на билярдна топка глава не отразяваше никаква светлина при цялото това движение? „Сигурно е болен?”
В интерес на истината главата му не беше съвсем гладка, а по-скоро мъхеста по начина по който плесента покрива непочиствания фаянс в банята. Темето му беше с цвят на болна кайсия.
– … Долу всичко е мазало. Човека опита всичко с неговите инструменти, но не можа да се справи. Утре ще идва пак с компресор и ще вкара още техника и хора. Едно от момчетата почти загуби пръст докато освобождаваше перката на помпата. Откараха го с линейка. Не казвам кой е виновен, но е един от всички тук, разходите трябва да се поделят.
– За това ли беше суматохата отпред?
– Да – кима оня.
– Океи, разбрах – викам му, – съгласен съм, но ще изслушаш ли за секунда мойта логика?
– Не. Обяснявам ти как седят нещата.
– Да, но ние сме в сградата от доста отдавна, а тези твоите хора едва от няколко дни. Най-много седмица. Не мислиш ли, че ако имахме обичая да задръстваме кенефи досега вече щяхме да сме го направили?
– Точно така. Но вие ползвахте тоалетната на партерния етаж, а ние я демонтирахме и сега ползвате тази долу.
– Е и? Не се бършем с носни кърпи и картони.
– Няма как да знам кой с какво се бърше? Но не е в това въпросът. След като тоалетната е запушена трябва да се плати ремонта и ти се обади го обясни на шефа си, че трябва да ви се удържат част от парите.
– Според мен трябва да изключим мюсюлманите, защото те се подмиват, а не се бършат с хартия. Тоест имат алиби.
– Не, но бих могъл да бъда. Мога да приема исляма като втора религия.
– Е, ако станеш ще имаш алиби…
Вади и гълта някакви витамини от шишенце.
– Мога ли да те попитам, защо според теб толкова време не е имало проблем с тоалетна, като в сградата бяхме само ние, а сега като се напълни с хора и работата се прецака сме в числото на заподозрените?
– Ти не ме слушаш, обясних ти, че не говоря за тоалетната която ползвахте, а за тази на кота минус едно, долния етаж.
– Тази е по-различна, защото… бла-бла-бла – някакво техническо обяснение което изобщо не си правих труда да слушам.
– Виж, нищо не разбирам от кенефи…
– Е, аз разбирам и ти обяснявам.
– Добре, няма да оспорвам, че ти си ти си експерта.
– Точно така.
– Но все пак ако техниката ми на ходене по нужда е една и съща на който и да е етаж, и като се появи проблем, по-вероятно е проблема да не е в мен, а в самата тоалетна или в канализацията. Винаги ползвам тоалетна по установен начин. Разбираш ли, няма логика в едната да се бърша окей, а в другата не. Освен това – бръкнах под бюрото и извадих служебното руло, – ако ми покажеш друг човек освен мен, между останалите в сградата, който разполага с руло тоалетна хартия ще се съглася с теб.
– Ти не искаш да ме разбереш. Така е справедливо. Не можем да правим разследване.
– А може би трябва? И ако ще помогне, бих се подложил на детектор на лъжата.
– … Какво? Детектор, заради запушен кенеф?
– Ами ако е някой от… Тях? – понижих глас.
Бавно извърнах глава към хладилните камери:
– Ако има зомби? – довърших го.
– УМРЕЛИТЕ СЕРАТ ЛИ, БЕ!…
Телефона му звънна и излезе да говори навън е коридора. Гледах го през стъклото как с едната ръка държи апарата, а с другата си подръпва и потупва гащите на гъза. Не бях сигурен, но имах чувството, че носеше ортопедична обувка.
Нямаше регламентира протокол за действие в такива случаи, но взех служебната тетрадка за извънредни обстоятелства и почнах да съставям докладна: „Днес дата, час. Така и така, установено запушване в тоалетните в сградата на етаж минус 1. Провежда се авариен ремонт. Не е констатирано отговорно лице за повредата.
Като важно обстоятелство искам да обърна внимание на следните факти:
1/ Когато за целият си престой дежурните ползват тоалетните в сграда без да предизвика инцидент, може да се направи обосновано заключение, че същите не носят вина по случая.
2/… – грабнах телефона, включих го на камера и бързо се спуснах по стълбите надолу. Миризмата ме удари още по стълбите. Опис на положението: навсякъде преливат лайна. Мъж с гумени ботуши и ръкавици и маркуч газеше в кафяв поток и се бореше със стихията. Направих няколко снимки и се върнах:
2/ Запушени са 2-те тоалетни на етажа заедно. Тъй като охраната се състои от 1 брой лице на смяна не виждам как би могъл да го направи. Ако инж. Халачев познава някой способен да се изхожда в 2 тоалетни едновременно нека каже.
3/ Ако тоалетната на кота – 1 е проектирана не като тази на партера, значи вероятно проблема е по-скоро в нея, отколкото в ползвателите и.
Набрах номера на фирмата, поисках да ме свържат с коменданта на мобилна инспекция и обстойно му докладвах ситуацията: „Г-н началник, тука възникна следния казус… Свързвам ви с техническия ръководител.” Предадох апарата в ръцете на Халачев.
Оня излезе в коридора отпред и говори дълго, почти 15 мин. Виждах го как задълбочено се обяснява поклащайки врат като костенурка, но не можех да го чувам. Като се появи не ми изглеждаше особено доволен. Връща ми телефона и го питам:
– Не могат ли да се вземат отпечатъци?
– От грайферите на подметките. Погледнах долу, целия под е в лайна и има следи от стъпки. Виж, не са моите.
– Абе ти имаш много странни идеи.
– Ами ето какво, като делим между 4 фирми. само изглежда,че делим разходите солидарно. Защото една фирма от 4 души не може да ползва тоалетна колкото трите други по 15. Не мисля, че ние 4-мата серем равностойно на 50 строители.
– Да, но вие сте тук постоянно, а те си ходят на тоалетна в къщи идват на работа и си тръгват и пак ходят. Те не серат колкото вас.
– Виждам, че сериозно си търсил аргументи, но и аз съм обучаван в семантична логика. Помисли: именно, при цялото това сране как досега не сме запушили все нещо?
– Сега?… Виж няколко дни бях болен и съм ял само диня.
– Да се провери? Добре, добре, така да бъде… но искам да ми се издадеш служебна бележка, някаква разписка.
– Ами документ в който да пише за какво са ми удържани парите. Как съм запушил 2 кенефа едновременно, какви са нанесените щети и тн.
– Искаш да ти издам бележка, че…
– Да, счетоводен документ, това е разход.
– И това как си го представяш да изглежда?
– Ами как… Виж, дори не съм я ползвал, откакто почнахте ремонта аз ходя да сера отсреща в пицарията.
– ПО ДЯВОЛИТЕ! ВСЪЩНОСТ ЩЯХ ДА СЪМ ГОРД, АКО БЯХ АЗ!
* * *
Прибрах се в къщи и си пуснах Луй Си Кей: „ … И ако съм адски богат ще направя ресторанти където продават лайна. И не само, че ще има само лайна, но и ще са ужасно скъпи. И разбира се никой няма да влиза, но аз ще ги държа отворени просто за да се кефя как хората викат: „Ама какво става, по дяволите, защо тези не фалират! Защо не ги затварят? Това не ресторант, а кенеф! Да не би някой тайно да ги посещава?“ И така година след година може би за десетилетие ще ги наложа на пазара. Ресторантите за лайна гурме ще излязат на мода. И ето къде е втората уловка: освен, че ще им продавам лайната на ужасни цени, ако влезеш вътре ще те чукат.”
„Ама че тъпотия!“ Костадин затвори страниците и метна ядосан книжлето на дивана: „Преебах се с тая книга! Непременно ще отида да направя рекламация!“
И в този момент погледа му попадна върху циферблата на часовника. Беше 22.02 мин. Включи веднага телевизора и усили звука:
“… Както ви съобщихме по-рано днес, става дума за намерената отрязана мъжка глава в багажно шкафче, когато след подаден сигнал за поставено взривно устройство, охраната на супермаркета използва служебен ключ за да провери изоставената от дълго време чанта.
„За сега не може да бъде потвърдена самоличността на жертвата“, това каза за Нова телевизия наблюдаващият случая прокурор Искрен Пецов. Става дума за мъж с тъмна коса на около 50 год. видима възраст. В катедра „Съдебна медицина” започна аутопсията на откритите телесни останки за идентификация на жертвата; стартира и повторен прецизен оглед на местопрестъплението.
На този етап нямаме информация, която да бъде сметната за достоверна. „С хипотези или твърдения не можем да работим, трябват надеждни доказателства”, заяви още прокурор Пецов. “ Той призова също всички които разполагат с някаква информация по случая да се обаждат на телефона на дежурната част в СДВР или на тел. 112. Анонимността им е гарантирана.“
“Боже какви откачени работи се случват в България! Дали са я оставили нарочно, или някой клиент я е забравил? “ помисли си Костадин преди да угаси екрана. Реши, че първото нещо, което ще направи на другия ден е да посети работилницата и си легна.
LimeLightsBlog 