Седморъстият книга III
пролог
„Когато тръгнеш да отмъщаваш изкопай два гроба. Но ако са два, защо не десет?“ – Narcos Mexico
наши дни
Пренесе колелото на рамо през канавката и се насочи ребром през храстите. Подпря го на едно близко дърво и се върна обратно до пътя за лопатата. Стисна я под мишница и се отдалечи навътре около 30 метра от шосето. Мястото беше добро, достатъчно скрито и едновременно лесно за запомняне.
Седна на един повален дървесен ствол и запали цигара. Огледа се: слънцето току що се бе издигнало над близките хълмове; откъм шосето се чу шум от преминаваща кола и бързо заглъхна. Въздухът носеше свежестта на утрото и ухаеше на бор и диви цветя, в клоните пееха птички; някъде от много, много далеч зад хълмовете долетя изръмжаване на трактор.
Пусна цигарата, стъпка я старателно в треволяка и промушвайки се странично през листвениците избра мястото – малка буренясала площ, два на два метра, край изгнил пън, обрасла отвсякъде с храсти. Заби лопатата в центъра и и си плю на дланите. Нещо живо прошумоля в краката му и се шмугна сред храстите. „Пфу, змии ли има тук!“ стресна се и усети как устата му пресъхва.
Постоя неподвижен няколко минути, докато пулсът му се нормализира, оглеждайки се наоколо, но не забеляза нищо повече. Заби острието на лопатата в единия край на парчето земя и я настъпи прониквайки в почвата. Пръстта беше мека и влажна от валялите през седмицата дъждове и той се зае да я изгребва. Скоро пред него се оформи плитък изкоп с форма на достатъчно голяма вана.
Изправи гръб леко задъхан, постоя малко, разкършвайки се в кръста и издърпа фланелата си през глава. Върза я около талията и продължи да копае. Дупката пред него бавно се удълбочаваше.
След около час и половина изкопът надхвърли нивото на коленете му и той влезе в него, подравнявайки го по краищата. Наложи се пак да излезе и прехвърли по-далеч земята отстрани за да не се рони в ботушите му и продължи да напредва надолу.
Като се умори пак, постла вестник и седна на ръба на изкопа да си почине, пушейки цигара. „Ех, да имаше сега една бира! Що не се сетих… – помисли си той и духна нагоре дима с къса въздишка. – Нищо, за следващия ще взема“.
Пръстта в дълбочина оставаше все така мека и рохка, единствено няколко корена пречеха, но той лесно ги съсече с острието на лопатата. Тази която изхвърляше навън промени цвета си, стана по суха, глинеста и жълта. С пляскане на крила през листака прехвърча едра птица и изчезна към полето. Премери дълбочината в двата края на изкопа с дръжката на лопатата: беше с денивелация около 20 см. в единия от тях, но реши да го остави така.
Когато прецени, че дълбочината е достатъчна слънцето вече се беше вдигнало високо в небето и грееше почти над главата му. „Стига му толкова“ заключи доволно, изхвърли малко посипала се обратно пръст и изскочи от ямата, изкатервайки се с крака опрени в срещуположната стена. „Ако трябва ще дойда пак да изравня стените“ каза си. Върна се до пътя и свали от чантата на колелото малка туба с нафта. Провери капачката и я постави в единия ъгъл на изкопа. После уви лопатата в два полиетиленови плика и я положи на дъното. Снима мястото, засече координатите с gps-а и се зае да покрива дупката с клони.
Мъжът трябва да прави това, което трябва да прави един мъж
Катрин изчисти видеото от екрана, затвори подвързията на таблета и погледна над главата му.
– Това си ти, нали?
– … Без коментар.
– Окей, без.
Мълчание.
– Бърбън? – предложи тя,
– Вече пих – отказа предложението Коста.
– Значи е мой ред.
Тя посегна за служебната бутилка и си наля два пръста.
– Ще ми разкажеш ли?
– … Еми казвам се Костадин Христомиров, на 35 години съм, от София и по професия съм обущар.
– Не това, вече знам кой си. Историята.
Костадин на свой ред се пресегна за бутилката.
– Добре, преди 2 години бях посетен от човек от общината, който в последствие се легитимира като майор от ДАНС. Помолиха ме да попълня стандартен IQ тест за някакво изследване. След няколко дни ми направиха предложение на което нямах възможност да откажа…
– Кои?
– Той с помощта на една синоптичка, виждала си я по телевизията.
– Коя синоптичка?
– Чете прогнозата по НОВА, Анжела Никулова. Тя спа с мен, тоест правих и футмасаж и, както и да е. Казаха ми, че искат от мен да спася човечеството и трябва да бъда замразен във фризер и изпратен с нея в бъдещето.
– И ти им повярва?
Костадин вдигна рамене:
– Тогава всичко ми изглеждаше разумно. Бяха… убедителни.
– Даваха ли ти някакви наркотици?
– Кой?
– Синоптичката и този, как беше?
– Казаков-Щерев. Не, доколкото знам.
– Допускаш ли?
– Не знам, веднъж изпих няколко спазмалгона. Но те не бяха таблетки, а проследяващ радиочип. Поне така ми каза, този, майора.
– Опиши ми го.
– Казаков ли? Ами един такъв длъгнест с пипонеста глава. Прилича и по форма и по цвят на пъпеш, ако го видиш не можеш да го сбъркаш. С издължено чело, остра брадичка и хлътнали безизразни очи. А да, и има тик – понякога рамото му подскача нагоре. Носи обувки № 42 ½ и като ходи стъпва на страничната част на стъпалото и провлачва крака, подметките на ходилото му са по-изтъркани отвънка.
Тя си записа информацията.
– Дадоха ти чип. И после?
– После някакви мъже се опитаха да ме убият за да ни попречат.
– Как го направиха?
– Следяха ме, стреляха по нас. Казаков каза, че са от групата на Нощните преследвачи. Масони или нещо такова. Имаше гонитба с коли и престрелка, няколко души умряха. Ние им се изплъзнахме и стигнахме до един комбинат извън София, секретна база на специалните служби. Там имаше фризер и трябваше да вляза в него.
– Доброволно?
– Да. После този Казаков или Щерев затвори капака и аз почнах да замръзвам. Това е което помня… Осъзнах се година и половина по-късно в стая на Лъвов мост със сак пълен с пари и три липсващи пръста… Нататък си в течение.
– Да.
– Това е историята. Прецакаха ме. Но не знам защо.
Катрин потърси погледа му и го фиксира настойчиво.
– И какво ще правиш сега?
– Какво ще правя? Мъжът трябва да прави това, което трябва да прави един мъж, когато трябва да го направи.
– Тоест?
– Намери ми Казаков.
Тя поклати глава.
– Не се занимавай с глупости. Вземи парите и си живей живота, пътувай някъде, замини на море.
Костадин извади от чантичката си на кръста 6 сантиметрова пачка столевки и я сложи на бюрото.
– НАМЕРИ МИ Казаков! От общината или ДАНС, какъвто и да е!? – натърти той.
гл. 1 Огледалата на Козирев
Когато пак посети добре позната му ‘Causa perduta’ завари Катрин в компанията на закръглен и приветлив пълнобузест мъж с добродушно лице, който дъвчеше дюнер, без да обръща и капка внимание на стичащият се върху сандалите му майонезен сос. На пода пред краката му лежеше отворена кутия на телескоп, а до прозореца беше изправен тотемният стълб на триножника му с насочен към отсрещните сгради рефрактор.
– … Ако искате да прочетете вестник това ще ви осигури идеална видимост на 8 км. Увеличението е 14 инча диаметър на главен оптичен елемент, т.е. 356 мм. и 1600 мм. фокусно разстояние – довърши презентацията си мъжа, дъвчейки с пълна уста и с трудност преглътна.
Вместо поздрав тя го тупна с леко кроше по гърба и кимна по посока на госта си:
– Извиках те за да те срещна с един човек, който може да внесе някаква яснота по твоя случай. Запознай се, това е г-н Караджов, той е учен – представи му тя преживящият едър мъж.
– Здравейте, Костадин – представи се седмопръстият.
– Можете да ми казвате Тошко – подаде му мазната си ръка с нещо като усмивка на препълнената си уста дебелака.
Костадин я пое и собствената му ръка му се оказа в капан. Ръкостискането на мъжа беше учудващо силно за вида му.
– Тошко – Тодор, предполагам? – едва не простена той.
– Не, не, Тошко съм по лична карта.
– Добре, г-н Тошко – измъкна омазнената си длан седмопръстият и я заразтърква с другата.
– Той ще ти изложи някой хипотези за това което може да е произтекло с теб, макар че за мен обяснението е по-просто – осведоми го Катрин.
– И какво е то според теб? – погледна я Коста.
– Тези таблетки които си приел, как беше, Спазмалгон, нали?
– Да. И понеже обърках инструкцията се наложи да изпия цели 4.
– Едва ли. По-вероятно е било Скополамин – вещество което причинява амнезия. Той предизвиква халюцинации и после изтрива паметта напълно.
– Мислиш, че са ме надрусали и съм си въобразил? Всичко? За период от почти 2 години?
Катрин утвърдително кимна:
– Психологическите последствия от прилагането му са напълно сходни с твоите симптоми: безпокойство, дезориентация, изяви на делириум и живи халюцинации, които могат да изглеждат толкова реални, че човек за дълго губи всякакъв контакт с обективната реалност.
– Хм, да но, мисля, че в тези случаи паметта изчезва завинаги, а не се връща по-късно. И то само епизодично, а не изтрива абсолютно целият хард диск…
– Момент, едното не изключва другото – намеси се в разговора госта. – Запознат съм донякъде с вашият случай. Госпожа Бонев ми го изложи – избърса с длан уста и се обърна към него. – Ако сте приели наркотично вещество от сорта на скополамин или натриев пентотал – серума на истината, това може и да е помогнало, като е блокирало или задействало определени функции на мозъка при хипотермията и е предотвратило последствията от кристализацията на клетките. Разбирате ли, замръзването и изпарението са процеси които може да повлияят на биологичните структури като отдават и приемат време.
Костадин го изгледа и поклати неразбиращо глава.
– Как така? Какво е отдаване на време?
– Чувал ли сте за физика Николай Козирев и неговото пространство?
– Не и по двете точки от въпроса – поклати пак глава Костадин.
– Ето какво, мисля, че преживяното от вас може да се обясни с неговата теория за енергията на времето. И имайте предвид, че теория, не значи хипотеза. Тя е измерим, реално съществуващ феномен.
– Давайте, слушам ви – насърчи го да говори Коста.
– Козирев е руски астрофизик според който времето е обект – субстанция. Например не термоядрената реакция в слънцето създава неговата енергия, а концентрираното време, което то използва и преработва в друг вид енергия и излъчва в пространството. Термоядреният синтез създава не повече от 10 % от отдаваната слънчева енергия. Слънцето е реактор който преобразува хода на времето в топлина и светлина.
– Искате да кажете, времето е горивото на слънцето, така ли? А не атомите или…
– Точно така. Според Козирев всички природни процеси протичат или с отдаване или с поглъщането му. Подобно на водния поток, потока на времето има течение и направление и е способен да въздейства на материалният свят, оказвайки му силово въздействие. Също така то може да насища или се отразява от предметите в него. Активното влияние на времето върху материалните обекти може да бъде различно, ускорявайки или забавяйки процесите в тях, като плътността зависи от разстоянието до източника.
Кантарджиев спря и го изгледа преценяващо, опитвайки се да разбере каква част от думите му схваща.
– За какво е телескопа? – използва момента да полюбопитства Коста.
– Астрофизик съм. Доцент, дфн. по космическа антропология.
– И изследвате Вселената с това?
– Не, показвам луната на туристите в градинката. Човек трябва да се прехранва с нещо и да си купува бира – Вдигна от кутията в краката си ламинирана табелка с надраскани на ръка цени:
● 3 лв. на обект от Слънчевата система, отдалечен на макс. дистанция от 11 AU
● 2 лв. – планетите извън тази дистанция и 2 лева – на обект от Дълбокия космос
● Избухване на свръхнова – по споразумение.
● Търсене на черни дупки – 12 лв за 10 мин.
● Нудистки плаж изглед – 15 лв.
– Това последното важи само през лятото – поясни астрофизика.
– Да, разбира се. Продължете, моля.
Някъде по етажите над над тях се включи пневматична бормашина и затрещя като тежка картечница. Направи 20 сек. пауза и почна да вие и блъска отново.
Катрин се надигна от стола си:
– Вие си говорете, сега се връщам.
– Става дума за това, че процесите в които има нарастваща организацията на веществата засилват плътността на времето – продължи доцентът, надвиквайки шума – Те сякаш го извличат от пространството около себе си. Например прекристализацията на веществата, както вече казах, – това е пряко свързано с вашият случай – и обратното, ако системата старее и в нея нараства ентропията плътността на времето в нея отслабва. С други думи умиращата организми излъчват повече време в околното пространство отколкото поглъщат.
– Тоест времето е?… – повиши глас заради думкането Константин.
Кънтенето над главите им внезапно престана. Чу се глух шум и блъскане. След кратка пауза последва трясък от нещо тежко хвърлено по стълбите, придружено с кънтящо изплющяване. Мъжки глас извика „Помощ!“ и последва затръшване на врата. Двамата се ослушаха, но не се случи нищо повече и продължиха разговора си.
– Времето е енергия, разбирам. А какво е бъдещето? – уточни въпроса си Константин.
– Dark matter – непроявената субстанция.
– И може ли да се пътува в него?
– Не мисля, че е възможно физически. Поне на този етап. Но при определени условия се доказва експериментално в научно протоколен, измерим вариант, наличието на трансперсонална психическа връзка – така наречената телепатия. И най интересното е че операторът в огледалото може да прочете чуждата мисъл дни преди да се е появила. Огледалото на Козирев дава достъп до пространство, което ние физиците определяме като Паралелни Вселени. Вход в Бъдещето, Миналото и Настоящето синхронично в различни точки.
– И това въздействие е сработило при мен?
– При вас ефектът се е проявил случайно, поради стечение на обстоятелствата. Това може да стане не само в лабораторни условия, ако наличните обстоятелства са подходящи. Уплътнявайки времето във вътрешността на прибора, във вашият случай фризера и шлема на главата ви, се открива достъп до неизчерпаем източник на енергетични феномени. Пространството на Козирев е странно място, където невъзможното е напълно възможно. Чували ли сте за торсионните полета?
– Бегло от списание Космос.
– Торсионните полета се характеризират със скорост на сигнала превишаващ многократно скоростта на светлината. Това е изпреварване на настоящето при пренос на сигнал с максималната скорост в причинно-следствените връзки. Най важното което трябва да схванете тук е, че времето е енергетическа реалност.
– Да, вече го казахте.
– Човешкият мозък обикновено спи или се намира в режим на използване на 10%-ов капацитет, но може да се разбуди и разкрие целия си потенциал при определени условия. Именно това се постига в пространството на Козирев. Ниската температура и екранирането стените на фризера и на шлема ви е позволило феномена да задейства. Ние човешките същества сме част от вселенският разум, притежаващи способността да манипулират пространството-времевият континуум.
– Разбирам смисълът на това което казвате. Но какво на практика значи всичко това?
– Водолазният шлем на главата ви в комбинация с материалът на обшивката на фризера ви е пренесъл в паралелна реалност и така сте съхранил целостта на клетъчната структура на организма си. После когато с изменението на външните фактори – спадането на температурата – условията са се нормализирали и вие сте се върнал обратно в присъщата ни ежедневна реалност. Според хипотезата на Козирев действието на повишената плътност на времето може да се екранира от твърдо вещество – определен метал – с дебелина няколко сантиметра. То отслабва обратнопропорционално на квадрата от разстоянието и се отразява от огледало според законите на оптиката.
– Тоест шлемът върху главата ми е предизвикал ефекта и е предпазил клетките на мозъка ми?
– Еврика! За „козирогледалата“ най-често се споменава, че представляват спираловидно завит по посока на часовниковата стрелка лист от полиран алуминий. Много подобни на устройството във вашият случай. Експериментално е доказано, че в такова „огледало“ човек изпитва различни аномални психофизически усещания. Изводът от всичко дотук е, че изменение на състоянието и свойствата на веществото може да протича не само с времето, но и под действието на времето върху материята.
– Звучи… Не знам какво да мисля.
– Квантовата физика е сложна материя. На непосветените им звучи донякъде като магия.
Костадин кимна за да покаже, че е съгласен с него. Доцента се наклони рисковано напред и се пресегна към някакво тайно отделение на кутията на телескопа, откъдето извади и разви фолиото на нов дюнер. Захапа го и задъвка с настървение.
– Всъщност, да не ви отегчавам, писал съм статия по този въпрос, искате ли да ви я оставя?
– Да, защо не – Костадин взе подадената му тънка папка озаглавена „Причинна несиметрична механика“ – Ще я прегледам в къщи на спокойствие.
Вратата на офиса се отвори и Катрин им показа ожуленото кокалче на юмрука си с усмивка:
– Някой да иска кафе. Отивам да направя.
– Да, за мен с 3 лъжички захар – отвърна Константин.
Тошко кимна без да уточнява и продължи изложението си:
– Разбира се, това е просто хипотеза – подчерта примирено той, – която обаче може да бъде емпирично потвърдена с подходящи изчисления и експериментални установки. Но ще отнеме предполагам месеци и вероятно пак ще лудна. Така че просто приемете информацията като сведение, или я игнорирайте.
– Преди това случвало ли ви се е? – предпазливо се поинтересува седмопръстият.
– Какво?
– Да луднете?
– Пробвах веднъж да докажа математически теорията, само в продължение на 3 месеца и щях да се побъркам. Това не е като да докажеш принципите на Нютон. Говорим за търсене на чистата научна истина, а не само да строим ракети, да летим до Марс и да наблюдаваме мъгляви петна със звезди в тях за да търсим екзопланети. 2012-та изписах десет рула тоалетна хартия за период от около 3 месеца и се наложи да ме хоспитализират. Но не доброволно.
– Къде да ви? В болница?
– На 4-ти километър.
– Рисковете на авангардната наука, предполагам.
– Така е… Е, добре, аз трябва да тръгвам – надигна се от стола си доцента. – Огладнях, а и наближава време да изкарвам телескопа. Всяка вечер съм в НДК или градинката пред театъра, ако ви трябвам нещо. След малко ще се свечери и клиентите почват да се излизат, а е ден преди пълнолунието.
Костадин кимна и предпазливо подаде ръка на мъжа:
– Благодаря ви докторе. Може би не разбрах всичко, което казахте, но имам чувството че сте прав. Пожелавам ви успех в доказването на теорията.
– Радвам се, че бях полезен. Ако имате път край театъра елате да ви покажа петната на Юпитер.
– Ще се отбия. Непременно.
Когато Катрин се върна с кафето космическият антрополог вече бе прибрал телескопа и си беше тръгнал.
– Какво мислиш за всичко това? – попита го тя настанявайки се зад бюрото.
– Не знам какво да мисля. Но този е голям образ.
– Определено.
– Откъде го познаваш? Да не ти е клиент?
– Бивш.
– Какво, и този ли е прелюбодеец?
– Не той, жена му.
– Аха. Интересен тип.
– Доста. Беше ли ти от полза?
– Не знам. Всичко това звучи някак… Но е факт, че съм жив и, колкото и да е странно, трябва да има обяснение… Наистина ли вярваш във версията със скополамина?
– Да. Прочети в интернет, има доста съответствия.
– Как мислиш да продължим нататък? – погледна я въпросително Костадин.
– Имаме две възможности: този Казаков и синоптичката. Но ще мислим за тях по късно. Сега искам да поговорим за нещо друго – парите. Мисля, че трябва да обмениш банкнотите за да не те засекат. Те могат да имат номерата, по тях ще те открият много бързо. Нали не си забравил, че собственикът им ги търси. Имам човек за това, ще го направи срещу 10 %.
– Номерата на банкнотите. Не бях се сетил! – щракна с пръсти Костадин.
– 9 и половина килограма в банкноти по 100, това е милион, долара. Значи разполагаш с почти 2 милиона.
– Откъде знаеш?
– Просто знам, и преди съм виждала чанта с пари.
– Значи съм милионер, а.
– Добре, помисли си пак какво ще предприемеш. В момента проверявам една информация и ще говорим пак, когато я получа. Това е всичко за днес.
гл 2. ‘Секспартия бридж’
След няколко дни Катрин му звънна „ Долу съм, слизай“. Чакаше го на улицата пред тях в тухлено червен Фолксваген Поло и зад нея се беше образувало задръстване на което не обръщаше внимание. Качи се и поеха към покрайнините на София. На въпроса „Къде отиваме?“ отговор и бе „Ще видиш“. След около 25 минути стигнаха до задният вход на неработеща фабрика за преработка на цимент край околовръстното при северната дъга. Тя натисна клаксона и пенсионера от будката на охраната дотича и я пропусна без въпроси през порталната врата. Пресякоха през амортизирания асфалт на двора, завиха зад основния корпус на предприятието и продължиха покрай товарна рампова конструкция. След края на тясната алея се оказаха в малък двор с паркинг на гърба на ръждясал ламаринен цех, където беше разположен преоборудван в офис товарен карго контейнер.
В паркирана наблизо кола я чакаха двама закачулени мъже. Тя поговори с тях, плати им и ги освободи.
Катрин отключи катинара на вратата и двамата влязоха в контейнера. Вътре завариха разтреперан от страх мъж, вързан със свински опашки към стол, пристегнат с електрически кучешки нашийник около врата, осветен от мощен работен прожектор, който нагряваше въздуха. Видеокамера на статив беше насочена към него от единия ъгъл на помещението. Катрин му го представи:
– Запознай се с Деян Русев – Бърд, виден порнограф. Представям ти човека заснел първата и засега единствена българска секс лента. Гледал ли си шедьовъра му „Секспартия бридж“? Ако не си, значи си пропуснал удоволствието да се насладиш на великолепното актьорска игра на Малкия Мук и няколко провинциални нимфоманки. Кратко описание на творчеството му: лицето Бърд се впуска в авантюрата, наречена „първи беге порно филм”, още когато е третокурсник в тогавашния ВИТИЗ. И с това режисьорската му кариера приключва, оттогава е немилост в гилдията. Мераклийките за гола слава подбира чрез обява във вестник „Куриер 5”. За декор на продукцията служи т.нар. римска вила на скулптора Пламен Канев в Панчарево. Именно в тази продукция изгрява звездата, а и други неща, на няколко души в последствие добили популярност в медиите. Господин Бърд е осведомен за някой неща във връзка твоя случай и сега, надявам се, ще бъде така добър да ги сподели с нас, ако желае.
Тя връчи дистанционното за нашийника на Коста и разпита започна.
– Познаваш ли този човек? – попита мъжа Катрин и отклони встрани от лицето му лъча на прожектора за да може да го види.
Вързаният порнограф прежълтя и заклати глава, но стана ясно, че и преди го е виждал.
– Помисли си, не бързаме за никъде. Може пък паметта ти да е слаба.
– Не.
– Не? Искаш ли гинко-билоба?
Катрин даде знак и Коста включи тока по нашийника. Бърд се разтресе в конвулсии и дълго и мъчително се опитва да поеме въздух:
– Какво ще правите с мен? – успя да произнесе накрая.
– Нищо. Просто искаме да ни разкажеш каквото знаеш свързано с него.
Включиха камерата на видеозапис. Коста го заплаши с дистанционното на нашийника.
– Почвай да рецитираш – насърчи го Катрин. как му викате на това в бранша сценарий или синопсис?
– Добре, ако ви кажа каквото знам, ще ме пуснете ли?
– Ти самия не ни трябваш, трябва ни информация ти – увери го тя. – Пускаме те 5 минути след като ни разкажеш всичко.
– Добре, ето как беше – реши се Бърд. – Обадиха ми се да ме наемат за някакво риалити.
– Кой?
– Нямам идея. Свързаха се с мен по телефона и ми казаха какво искат. Тоест наредиха ми какво да правя.
– Да правиш какво?
– Да режисирам някакво риалити. Така ми обясниха. Дадоха ми пари и намекнаха, че ако не се получи ще ме… сещате се. Те са Мафията! Нямаше как да откажа. А и бях останал без доходи.
– Тоест, нямаш идея кой е поръчителят?
– Никаква представа. Аз имах отношение само с изпълнителите. Срещал съм се лично само с един от тях.
– Опиши го.
– Висок и слабоват с пъпешовидна глава… Представи ми се като Щерев, но по сценарий трябваше да е Казаков.
– Същия, майора от ДАНС – обърна се към Катрин Коста .
– Как контактуваше с него?
– Когато се налагаше се чувахме по телефона.
– Апарата?
– В джоба ми.
Катрин с погнуса го пребърка, взе апарата и прегледа азбучника му за номера.
– Виж за синоптичката – подсети я Костадин.
– Да, и нейния го има. Познаваш ли Анджела Никулова?
– Естествено. А ти? Всеки я познава.
– Имам предвид лично. Работил ли си преди това с нея?
– Не. Но всъщност – поколеба се порнографа, – сцената с футфетиша беше моя идея. Иначе си беше техен човек, дали са и задачата директно.
– Каква е тая сцена с футфетиша? – поинтересува се Катрин.
– После ще ти я разкажа – отклони темата Коста.
– Какво друго знаеш за нея?
– Че е бивша любовница на екс министър председателя и че… друго не се сещам.
Катрин прехвърли номерата от телефона му в своя и нагласи образа на видеокамерата на близък план.
– Продължавай да разказваш.
– Какво ви интересува?
– Например какви са бъдещите ти творчески планове. Каквото се сетиш. За Казаков да кажем.
– Всъщност този Казаков-Щерев беше мой избор. Изпратиха ми няколко човека и аз направих кастинг. Прецених че той се справя най добре. Аз го избрах.
– Талант, а?
– Не бих казал, но другите бяха много зле. Всичко трябваше да стане в кратки срокове: да го обуча, режисирам и тн. Репетирахме по 5 – 6 часа на ден. Действаха много професионално, имаха предварително изготвен психологически профил за всеки от протагонистите. Дадоха ми ги като написани характеристики. Освен това се занимавах и с масовката.
– Каква масовка?
– Ами разни мутри. Определено бяха истински и нямаха нужда от наставления как да се държат за да изглеждат страшни.
– Участва ли в преследването?
– Бях в съпровождаща кола и ги напътствах по радиостанцията.
– Ти ли измисли историята?
– Не. Получих цялата концепция готова. Аз само разработих мизансцена и детайлите. Предварително го бяха профилирали с психолог. В общи линии сюжета беше как да убедим някой много тъп, че е умен и да го манипулираме. Само поставих нещата от режисьорска гледна точка за да бъде историята изиграна убедително.
– Ти имаш ли въпроси? – обърна се Катрин към Коста.
– Да. Имам.
Коста се надвеси над лицето на режисьора с дистанционното в ръка:
– Слушай ме много внимателно, Бърд! Ти-ли-засне-видеото-със-сандала?
– Нямам представа за какво говориш – извърна очи порнографа.
– Изпюй се?
– … Какво? Защо ме карате да плюя?
– За да разбера дали лъжеш. Ако лъжеш, от страх устата ти ще е пресъхнала и няма да имаш слюнка.
– Не ми се плюе сега.
– Изплюй се!
Вързаният порнограф запреглъща а и направи опит да се изплюе, но езикът му беше залепнал. Седмопръстият включи нашийника и го държа така докато Катрин не му го издърпа от ръцете.
– Внимавай, ако има слабо сърце, ще го убиеш.
Бърд се изпърдя звучно; миризмата на газовете му изпълни със зловоние помещението и ги удари в носа и очите. Двамата веднага излязоха от фургона да изчакат, докато се отмирише.
Отпред запалиха цигари.
– Как разбра за него? – попита Коста.
– Разприказвал се надрусан пред някакви курви, че ще ги урежда с роли и така информацията стигна до мен. Хвалил се пиян като мотика, че е написал сценарий и мафията щяла да го финансира. Имал проект и влизал отново в играта. И познай за какво е сценария: човек който го замразяват и изпращат в бъдещето. а те щели да бъдат жените му.
– Очевидно е замесен, но дали има представа от подробностите?
– Не мисля. Всъщност спести някой неща. Отвлекли са го и са го изнасилвали два дни в някакво мазе. Наврял се е да досажда на момичета, които са елитни проститутки и са го наказали. От там тръгва участието му. Човека има психически проблем. Някаква мания.
– Знае ли се за кой работят тези проститутки?
– Мога да опитам да разбера.
– Защото този който го е направил трябва да ме е поръчал.
– Много вероятно. Но за сега не можем да стигнем направо до него.
– Какво правим тогава?
– Нямаме много опции, трябва да установим този Казаков и да разберем за кой работи.
– Синоптичката – Никулова?
– Около нея са все опасни хора. Щом е участвала в акцията няма как да не е свързана и с някой от подземния свят.
– Можеш ли да разбереш с кой е близка?
– Ще се заема. Не мога да си представя в какво трябва да си забъркан за да проведат такава мащабна операция в твоя чест. С режисьор и профайлър психолог, че и масовка. Какъв е залогът във всичко това? Такава постановка изисква организация и средства.
– Надявам се да стигнем до Казаков и да разберем.
Когато влязоха обратно в помещението порнографа се беше посвестил от шока и дишаше по-леко. На чатала на дънките му беше избило голямо мокро петно.
– Размисли ли? – Костадин насочи към него дистанционното. – Кой засне онова видео?
– Виж, виж, чакай, ето ти истината – запелтечи порнографа. – Знам за какво говориш. Те ми го показаха. Но, кълна се, аз не съм го снимал… Гледах го. Тогава ми хрумна сцената с футфетиша. Моите поздравление впрочем. Ако някой ден искаш да участваш, потърси ме, ще имаш успех.
Катрин бързо грабна дистанционното от ръцете на Костадин.
– Добре, за сега това е всичко – обобщи тя. – Ако имаме уточняващи въпроси пак ще те потърсим.
– Ей, чакайте, може ли да го повторя? – оживи се порнографа.
– Кое?
– Диалога. Моите реплики.
– За какво?
– Мм, не ги казах много добре. Дайте ми още един дубъл.
– Това не е кастинг, не кандидатстваш за роля.
– Да, но, понеже, по навик… Ще изрежете ли частта с напикаването?
– Обещаваме да си помислим – потупа го по рамото Катрин. – Окей, това беше. Видеозаписа остава при нас за застраховка. Ако разкажеш за срещата ни ще го дадем на хората, които са те наели. И ти знаеш какво те чака. Така че, ако си мълчиш ти ще си мълчим и ние. Макар че си пълен глупак нямаме интерес да те пържим.
Порнографа опита да изобрази нещо като усмивка и енергично закима в съгласие.
– По нататък може ние да ти дадем режисьорска задача.
Погледа на Бърд блесна:
– Супер – оживи се той, – това е яко. Може ли да ползвам сценаристи. Познавам едни две момчета, много са добри…
– Може да ползваш единствено главата си, ако е останало в нея нещо. Свободен си. Не, стой, последен въпрос!
– Да?
– Последен въпрос и те пускаме – увери го Катрин. – Кой е малкия Мук?
Порнографа енергично се задърпа в стола:
– Мъчете ме, колкото искате, но това не мога да ви го разкрия – разтресе глава той, – дал съм обещание.
– Минали са, колко, почти 30 години, давността не е ли изтекла?
– Въпреки това. Подписвал съм договор за конфиденциалност. Кой ще ми се довери да снима порно, ако разкривам лична информация и не си държа на думата.
– Какво, още не си загубил надежда да пробиеш.
– Да. До последно.
– Добре, нека го направим по друг начин. Аз ще направя предположение, а ти няма да отречеш ако е вярно. И така оставаш чист… Софкин?
Бърд вдигна глава, задържа погледа си около минута на лицето и и не каза нищо.
– Така си и знаех. Case closed.
гл. 3 ‘Серат ли умрелите“
Следващият следобед Костадин прекара в разходки из града. Мотаеше се по улиците безцелно, обмисляйки разни неща, като например как да постъпи от тук нататък. Да отвори ли отново работилницата за обувки? Какво ще направи с Казаков и синоптичката, когато ги открие? Какво ще прави с парите? Дали да си купи нещо ценно, кола или къща? Или ново колело с 12 скорости? Отношението на властите към парите, когато са в брой в големи суми, винаги беше сякаш става дума за пране на пари от наркотици или корупция в особено големи размери. Нямаше идеи за отговор на нито един въпрос. Реши за сега да не избързва.
От магазин за риболовни принадлежности купи 100 грамова оловна тежест, метър и двайсет тънко яхтено въже и малък поплавък за рибарска мрежа, който точно лягаше в дланта му. Прекара въжето на две през ухото на оловната тежест и другия му край привърза към поплавъка, но го смени с метална халка към която закачи връзката си ключове. Получи се нещо като малък джобен боздуган, който можеше да му послужи за самозащита.
Костадин отиде до една градинка и пробва няколко удара върху храстите. Това определено чупеше черепи и ако се наложи щеше да стане за самоотбрана, а ченгетата нямаше как да се заяждат за притежание на оръжие. Просто утежнение с ключодържател.
Пи бира и пуши лула на пейките в парка и преди настъпването на сумрака пое обратно към вкъщи. Малко след като отмина Лидъл на Раковска зад гърба му прозвучаха рязко приближаващи сирени и изведнъж настана суматоха. Полицейски коли със свирене на гуми застанаха напряко за да блокират движението по булеварда и няколко ченгета се разтичаха с преградни ленти. След тях се появи специализиран полицейски микробус, придружен от линейка и пожарна. Веднага започнаха да се трупат репортерски коли от всички телевизии и журналисти с камери. Тълпата наоколо се скупчи толкова бързо, че блокира видимостта му и той не можа да разбере какво точно се случва. Някой почна да дава разпореждания с мегафон на хората да се разпръснат и тълпата бе изтикана още назад зад метални заграждения. Костадин проточи врат, но така и не можа да види нищо освен тежко екипираните антитерористи прикрити зад щитове пред входа на магазина. „Това е бус на антитерора. Има поставена бомба!“ чу да коментира някой и той се заотдалечава към площад Славейков. Реши че не му е чак толкова важно да се набърква в атентати и ще разбере какво е станало вечерта по новините. „Моля, разпръснете се веднага!“ ехтеше механично усиления глас зад гърба му и разбира се никой не бързаше да изпълнява разпореждането.
Костадин спокойно се изнесе и зави зад сградата на градската библиотека.
След няколко годишно прекъсване книжарите отново бяха разпънали масите си с книги на Славейков. Коста реши да си вземе нещо за четене и тръгна да обикаля по сергиите.
Разгледа няколко и взе напосоки някаква книга от масата пред него. Името и автора не му говориха нищо: „Серат ли умрелите“ от някой си Кузмо Караян. Повъртя е нерешително в ръцете си.
– Добра ли е? – попита продавача.
Онзи го погледна с изненада:
– Дали е добра? Най добрата!
Книжарят разгърна страниците и му посочи анотациите:
– Ето, вижте.
Костадин зачете:
“За мен това е една вълнуваща философска по своята насоченост пиеса, където на преден план е поставен въпросът дали серат умрелите. Но дали е точно така? Един по задълбочен прочит показва главното действащо лице като мислеща и терзаеща се личност, относно идеята „А защо не го направих аз?“, липсвала ми е смелост да извърша действие с такъв размах, нямам фантазия или просто съм станал мързелив. Тематиката е актуална без да бъде популистка, горещо ви препоръчвам да се потопите в този така чуден свят, в тази атмосфера пресъздадена от автора на един разбираем език. Наздраве. С напрежение очакваме развръзка и предизвикателствата пред които ще се озове нашият протагонист“. Тиодор Тед Бънди „Уйкли бук ревю“
„Авторът рисува една интимна, точна, смешна и ужасяваща фреска на българската действителност и подземен свят.“ Ричард Куклински „Ню Йоркър“
„С ентусиазъм се хвърлям във всеки нов текст на Кузмо Караян, въпреки че съм наясно: сърцето ми ще прескочи някой и друг път, а това е лошо за кръвното ми, но знам, че накрая ще получа точно онова което искам“ ( Рон Джеръми- актьор)
„Той е толкова добър, че никога не можеш да предвидиш какво ще се случи.“ Томас Лий Дилън „Уошингтън пост бук уърлд“
“Запомнящ се, убедителен разказ, изпълнен с напрежение и несекващо действие. Невероятна черна комедия! “ Ричард Рамирез „Чикаго Сън Таймс“„Субективен стил на журналистическо повествование, който се води от първо лице, характеризиращ се с преувеличени оценки и груба лексика, считана за канон в жанра. В нея авторът е непосредствен участник в описаните събития и използва личния си опит и емоции, за да подчертае основния смисъл на тези събития. Главните стълбове на този разказ са използването на цитати, сарказъм, осмиване, преувеличение и жаргонна лексика“. Питър Сътклиф — редактор „Бостън Глоуб“
„Върховно постижение в Гонзо журналистиката. Последния човек от компанията, който остава прав след цялата нощ на пиянски изцепки“ Адолфо Костанцо – „Матаморос трибюн“
– За какво се разказва? – попита Коста.
– Политически трилър.
– Добре, ще я взема – реши се той.
– Няма да съжалявате. Да ви дам торбичка?
– Няма нужда.
Плати 8 лева и прибра книжлето в страничния си джоб.
Когато се прибра се изкъпа, обръсна се и си направи сандвич с препечено сирене. Отнесе го до канапето и качи крака върху малката масичка. По телевизията нямаше нищо интересно. Любимото му „Дискавъри“ излъчваше филм за щъркелите, който вече бе гледал, два пъти. Така че отвори книжлето напосоки и зачете:
„Седях зад служебното бюро с единия крак преметнат през страничната облегалка на стола и го люлеех във въздуха, когато суматохата започна, но аз бях прекалено задълбочен в анализ на разни аспекти на миналото си за да обръщам внимание. Видях, как на тротоара отпред спира линейка, но не се поинтересувах за какво. Забелязал съм как пиенето се отразява на по-умните човеци, въвежда ги в размисъл за живота и грешките им, докато простите хора оправдават повечето си грешки с него…
Тогава работех като нощен пазач в моргата, но бях твърдо решил да пробивам като сценарист в киното и по цяла нощ пишех. Тъпа, монотонна работа на 12 часови смени, без никакво интелектуално предизвикателство и почти никакви пари, но имах възможност да използвам времето за себе си.
Някой предимства да избереш крематориум, а не погребение: без червеи, не могат да те чукат некрофили… достатъчно е. А и по-малка е вероятността пияни в пубертетна възраст да осквернят урната, отколкото гроба ти. Казвам го като човек навътре в нещата.
Но! Искам да кажа и, че въпреки естеството на работата ми, що се отнася до сексуалните ми отношения с жените аз се придържам към буквата на закона – правя секс само с тези от тях на възраст между 18… и смърт. И каквото и да става спазвам това ограничение. Защото, ако няма пулс, колкото и запазен да е трупа, ако ще да е най-пресния в целия град, ще кажа: „А, не-не-нее, без мен, обратно в камерата!“
Дали човек може да обсъжда некрофилията без да изглежда ненормален? Не знам. Да проверим. Предполагам, че голяма част от случаите на некрофилски секс остават недокладвани от жертвите, така че не лесно да установим точните факти. Според мен некрофилията има и някой предимства: например тя изключва най-трудната фаза от флирта, това което мъжете ненавиждат – постигането на взаимно съгласие в любовната увертюра. А и в жегите е добре да си легнеш с нещо нещо по-хладно. Трудната част на секса с труп е, че отнема цяла вечност докато го накарате да свърши. А колкото до е допустимия срок за коитус след смъртта? Бих казал – 40 дни. Мисля, че това е пределно допустимия максимум.
Според мен повечето случаи на посегателство над мъртъвци се извършват от гробарите и техните приятели. Носят се слухове какво става в траурните агенции след работно време. Но ако не сте гробар и нямате под ръка труп най-лесният начин е да намерите момиче в кома. Това беше всичко от мен по темата. Дано да съм бил полезен.
И както съм се задълбочил в такива размисли – от седмица в сградата на моргата течеше ремонт, бяха започнали преустройство в залата за аутопсии – идва техническия на групата и вика:
– Знаеш ли какво, обади се на шефа си и му кажи. Слушай ме сега внимателно…
И почва да ми говори бавно и отчетливо като на малоумен:
– Тоалетната на кота минус едно се е задръстила…
Откакто го видях за пръв път, не мога да го трая това типче, някакъв архитект е, обаче има вид на апартаментски крадец и според мен е бил и още е такъв. Като говори главата му се движи по вертикала и хоризонтала едновременно, като на жокей в галоп. Въобразява си, че са му ясни всички номера и едва ли не хората са му прозрачни. Определено се мислеше за по-умен от учебника.
– … Човека дето викнахме да отпушва клозета каза, че е имало хвърляни някакви влажни кърпички, картони, не знам к’во още, и е запушена главният колектор ( неразбираема за мен терминология). Сега, в момента тук сте вие и още три фирми, няма как да разберем кой е, за това ще трябва да се плащат разходите солидарно – по една четвърт от сумата на фирма.
С досада го зачаках да се изприказва. Странно защо гладката му като повърхност на билярдна топка глава не отразяваше никаква светлина при цялото това движение? „Сигурно е болен?”
В интерес на истината главата му не беше съвсем гладка, а по-скоро мъхеста по начина по който плесента покрива непочиствания фаянс в банята. Темето му беше с цвят на болна кайсия.
– … Долу всичко е мазало. Човека опита всичко с неговите инструменти, но не можа да се справи. Утре ще идва пак с компресор и ще вкара още техника и хора. Едно от момчетата почти загуби пръст докато освобождаваше перката на помпата. Откараха го с линейка. Не казвам кой е виновен, но е един от всички тук, разходите трябва да се поделят.
– За това ли беше суматохата отпред?
– Да – кима оня.
– Океи, разбрах – викам му, – съгласен съм, но ще изслушаш ли за секунда мойта логика?
– Не. Обяснявам ти как седят нещата.
– Да, но ние сме в сградата от доста отдавна, а тези твоите хора едва от няколко дни. Най-много седмица. Не мислиш ли, че ако имахме обичая да задръстваме кенефи досега вече щяхме да сме го направили?
– Точно така. Но вие ползвахте тоалетната на партерния етаж, а ние я демонтирахме и сега ползвате тази долу.
– Е и? Не се бършем с носни кърпи и картони.
– Няма как да знам кой с какво се бърше? Но не е в това въпросът. След като тоалетната е запушена трябва да се плати ремонта и ти се обади го обясни на шефа си, че трябва да ви се удържат част от парите.
– От всички?
– От всички.
Хрумна ми нещо:
– Според мен трябва да изключим мюсюлманите, защото те се подмиват, а не се бършат с хартия. Тоест имат алиби.
– … Ти да не си мюсюлманин?
– Не, но бих могъл да бъда. Мога да приема исляма като втора религия.
– Е, ако станеш ще имаш алиби…
Вади и гълта някакви витамини от шишенце.
– Мога ли да те попитам, защо според теб толкова време не е имало проблем с тоалетна, като в сградата бяхме само ние, а сега като се напълни с хора и работата се прецака сме в числото на заподозрените?
– Ти не ме слушаш, обясних ти, че не говоря за тоалетната която ползвахте, а за тази на кота минус едно, долния етаж.
– И каква е разликата?
– Тази е по-различна, защото… бла-бла-бла – някакво техническо обяснение което изобщо не си правих труда да слушам.
– Виж, нищо не разбирам от кенефи…
– Е, аз разбирам и ти обяснявам.
– Добре, няма да оспорвам, че ти си ти си експерта.
– Точно така.
– Но все пак ако техниката ми на ходене по нужда е една и съща на който и да е етаж, и като се появи проблем, по-вероятно е проблема да не е в мен, а в самата тоалетна или в канализацията. Винаги ползвам тоалетна по установен начин. Разбираш ли, няма логика в едната да се бърша окей, а в другата не. Освен това – бръкнах под бюрото и извадих служебното руло, – ако ми покажеш друг човек освен мен, между останалите в сградата, който разполага с руло тоалетна хартия ще се съглася с теб.
– Ти не искаш да ме разбереш. Така е справедливо. Не можем да правим разследване.
– А може би трябва? И ако ще помогне, бих се подложил на детектор на лъжата.
– … Какво? Детектор, заради запушен кенеф?
– Да.
– Ами ако шефа ти го уреди…
– Ами ако е някой от… Тях? – понижих глас.
– От кой?
Бавно извърнах глава към хладилните камери:
– … Умрелите.
– Какво? – подскочи той.
– Ако има зомби? – довърших го.
– УМРЕЛИТЕ СЕРАТ ЛИ, БЕ!… …
Телефона му звънна и излезе да говори навън е коридора. Гледах го през стъклото как с едната ръка държи апарата, а с другата си подръпва и потупва гащите на гъза. Не бях сигурен, но имах чувството, че носеше ортопедична обувка.
Нямаше регламентира протокол за действие в такива случаи, но взех служебната тетрадка за извънредни обстоятелства и почнах да съставям докладна: „Днес дата, час. Така и така, установено запушване в тоалетните в сградата на етаж минус 1. Провежда се авариен ремонт. Не е констатирано отговорно лице за повредата.
Като важно обстоятелство искам да обърна внимание на следните факти:
1/ Когато за целият си престой дежурните ползват тоалетните в сграда без да предизвика инцидент, може да се направи обосновано заключение, че същите не носят вина по случая.
2/… – грабнах телефона, включих го на камера и бързо се спуснах по стълбите надолу. Миризмата ме удари още по стълбите. Опис на положението: навсякъде преливат лайна. Мъж с гумени ботуши и ръкавици и маркуч газеше в кафяв поток и се бореше със стихията. Направих няколко снимки и се върнах:
2/ Запушени са 2-те тоалетни на етажа заедно. Тъй като охраната се състои от 1 брой лице на смяна не виждам как би могъл да го направи. Ако инж. Халачев познава някой способен да се изхожда в 2 тоалетни едновременно нека каже.
3/ Ако тоалетната на кота – 1 е проектирана не като тази на партера, значи вероятно проблема е по-скоро в нея, отколкото в ползвателите и.
Набрах номера на фирмата, поисках да ме свържат с коменданта на мобилна инспекция и обстойно му докладвах ситуацията: „Г-н началник, тука възникна следния казус… Свързвам ви с техническия ръководител.” Предадох апарата в ръцете на Халачев.
Оня излезе в коридора отпред и говори дълго, почти 15 мин. Виждах го как задълбочено се обяснява поклащайки врат като костенурка, но не можех да го чувам. Като се появи не ми изглеждаше особено доволен. Връща ми телефона и го питам:
– За каква сума става дума?
– Зависи. Още не се знае.
– Не могат ли да се вземат отпечатъци?
– Какви отпечатъци?
– От грайферите на подметките. Погледнах долу, целия под е в лайна и има следи от стъпки. Виж, не са моите.
– Абе ти имаш много странни идеи.
– Ами ето какво, като делим между 4 фирми. само изглежда,че делим разходите солидарно. Защото една фирма от 4 души не може да ползва тоалетна колкото трите други по 15. Не мисля, че ние 4-мата серем равностойно на 50 строители.
– Да, но вие сте тук постоянно, а те си ходят на тоалетна в къщи идват на работа и си тръгват и пак ходят. Те не серат колкото вас.
– Виждам, че сериозно си търсил аргументи, но и аз съм обучаван в семантична логика. Помисли: именно, при цялото това сране как досега не сме запушили все нещо?
– Може и да сте?
– Кога?
– Сега.
– Сега?… Виж няколко дни бях болен и съм ял само диня.
– И как може да се провери?
– Да се провери? Добре, добре, така да бъде… но искам да ми се издадеш служебна бележка, някаква разписка.
– За какво?
– Ами документ в който да пише за какво са ми удържани парите. Как съм запушил 2 кенефа едновременно, какви са нанесените щети и тн.
– Искаш да ти издам бележка, че…
– Да, счетоводен документ, това е разход.
– И това как си го представяш да изглежда?
– Ами как… Виж, дори не съм я ползвал, откакто почнахте ремонта аз ходя да сера отсреща в пицарията.
– Не казвам, че си ти.
Замислих се за малко:
– ПО ДЯВОЛИТЕ! ВСЪЩНОСТ ЩЯХ ДА СЪМ ГОРД, АКО БЯХ АЗ!
* * *
Прибрах се в къщи и си пуснах Луй Си Кей: „ … И ако съм адски богат ще направя ресторанти където продават лайна. И не само, че ще има само лайна, но и ще са ужасно скъпи. И разбира се никой няма да влиза, но аз ще ги държа отворени просто за да се кефя как хората викат: „Ама какво става, по дяволите, защо тези не фалират! Защо не ги затварят? Това не ресторант, а кенеф! Да не би някой тайно да ги посещава?“ И така година след година може би за десетилетие ще ги наложа на пазара. Ресторантите за лайна гурме ще излязат на мода. И ето къде е втората уловка: освен, че ще им продавам лайната на ужасни цени, ако влезеш вътре ще те чукат.
„Ама че тъпотия!“ Костадин затвори страниците и метна ядосан книжлето на дивана: „Преебах се с тая книга! Ще ходя да направя рекламация!“
И в този момент погледа му попадна върху циферблата на часовника. Беше 22.02 мин. Включи веднага телевизора и усили звука:
“… Както ви съобщихме по-рано днес, става дума за намерената отрязана мъжка глава в багажно шкафче, когато след подаден сигнал за поставено взривно устройство, охраната на супермаркета използва служебен ключ за да провери изоставената от дълго време чанта.
„За сега не може да бъде потвърдена самоличността на жертвата“, това каза за Нова телевизия наблюдаващият случая прокурор Искрен Пецов. Става дума за мъж с тъмна коса на около 50 год. видима възраст. В катедра „Съдебна медицина” започна аутопсията на откритите телесни останки за идентификация на жертвата; стартира и повторен прецизен оглед на местопрестъплението.
На този етап нямаме информация, която да бъде сметната за достоверна. „С хипотези или твърдения не можем да работим, трябват надеждни доказателства”, заяви още прокурор Пецов. “ Той призова също всички които разполагат с някаква информация по случая да се обаждат на телефона на дежурната част в СДВР или на тел. 112. Анонимността им е гарантирана.“
“Боже какви откачени работи се случват в България! Дали са я оставили нарочно, или някой клиент я е забравил? “ помисли си Костадин преди да угаси екрана. Реши, че първото нещо, което ще направи на другия ден е да посети работилницата и си легна.
СЛЕДВА>>>
LimeLightsBlog 