Айсберг гл. 1 Огледалата на Козирев

Когато пак посети добре позната му ‘Causa perduta’ завари Катрин в компанията на закръглен и приветлив пълнобузест мъж с добродушно лице, който дъвчеше дюнер, без да обръща и капка внимание на стичащият се върху сандалите му майонезен сос. На пода пред краката му лежеше отворена кутия на телескоп, а до прозореца беше изправен тотемният стълб на триножника му с насочен към отсрещните сгради рефрактор.
– … Ако искате да прочетете вестник това ще ви осигури идеална видимост на 8 км. Увеличението е 14 инча диаметър на главен оптичен елемент, т.е. 356 мм. и 1600 мм. фокусно разстояние – довърши презентацията си мъжа, дъвчейки с пълна уста и с трудност преглътна.
Вместо поздрав тя го тупна с леко кроше по гърба и кимна по посока на госта си:
– Извиках те за да те срещна с един човек, който може да внесе някаква яснота по твоя случай. Запознай се, това е г-н Караджов, той е учен – представи му тя преживящият едър мъж.
– Здравейте, Костадин – представи се седмопръстият.
– Можете да ми казвате Тошко – подаде му мазната си ръка с нещо като усмивка на препълнената си уста дебелака.
Костадин я пое и собствената му ръка му се оказа в капан. Ръкостискането на мъжа беше учудващо силно за вида му.
– Тошко – Тодор, предполагам? – едва не простена той.
– Не, не, Тошко съм по лична карта.
– Добре, г-н Тошко – измъкна омазнената си длан седмопръстият и я заразтърква с другата.
– Той ще ти изложи някой хипотези за това което може да е произтекло с теб, макар че за мен обяснението е по-просто – осведоми го Катрин.
– И какво е то според теб? – погледна я Коста.
– Тези таблетки които си приел, как беше, Спазмалгон, нали?
– Да. И понеже обърках инструкцията се наложи да изпия цели 4.
– Едва ли. По-вероятно е било Скополамин – вещество което причинява амнезия. Той предизвиква халюцинации и после изтрива паметта напълно.
– Мислиш, че са ме надрусали и съм си въобразил? Всичко? За период от почти 2 години?
Катрин утвърдително кимна:
– Психологическите последствия от прилагането му са напълно сходни с твоите симптоми: безпокойство, дезориентация, изяви на делириум и живи халюцинации, които могат да изглеждат толкова реални, че човек за дълго губи всякакъв контакт с обективната реалност.
– Хм, да но, мисля, че в тези случаи паметта изчезва завинаги, а не се връща по-късно. И то само епизодично, а не изтрива абсолютно целият хард диск…
– Момент, едното не изключва другото – намеси се в разговора госта. – Запознат съм донякъде с вашият случай. Госпожа Бонев ми го изложи – избърса с длан уста и се обърна към него. – Ако сте приели наркотично вещество от сорта на скополамин или натриев пентотал – серума на истината, това може и да е помогнало, като е блокирало или задействало определени функции на мозъка при хипотермията и е предотвратило последствията от кристализацията на клетките. Разбирате ли, замръзването и изпарението са процеси които може да повлияят на биологичните структури като отдават и приемат време.
Костадин го изгледа и поклати неразбиращо глава.
– Как така? Какво е отдаване на време?
– Чувал ли сте за физика Николай Козирев и неговото пространство?
– Не и по двете точки от въпроса – поклати пак глава Костадин.
– Ето какво, мисля, че преживяното от вас може да се обясни с неговата теория за енергията на времето. И имайте предвид, че теория, не значи хипотеза. Тя е измерим, реално съществуващ феномен.
– Давайте, слушам ви – насърчи го да говори Коста.
– Козирев е руски астрофизик според който времето е обект – субстанция. Например не термоядрената реакция в слънцето създава неговата енергия, а концентрираното време, което то използва и преработва в друг вид енергия и излъчва в пространството. Термоядреният синтез създава не повече от 10 % от отдаваната слънчева енергия. Слънцето е реактор който преобразува хода на времето в топлина и светлина.
– Искате да кажете, времето е горивото на слънцето, така ли? А не атомите или…
– Точно така. Според Козирев всички природни процеси протичат или с отдаване или с поглъщането му. Подобно на водния поток, потока на времето има течение и направление и е способен да въздейства на материалният свят, оказвайки му силово въздействие. Също така то може да насища или се отразява от предметите в него. Активното влияние на времето върху материалните обекти може да бъде различно, ускорявайки или забавяйки процесите в тях, като плътността зависи от разстоянието до източника.
Кантарджиев спря и го изгледа преценяващо, опитвайки се да разбере каква част от думите му схваща.
– За какво е телескопа? – използва момента да полюбопитства Коста.
– Астрофизик съм. Доцент, дфн. по космическа антропология.
– И изследвате Вселената с това?
– Не, показвам луната на туристите в градинката. Човек трябва да се прехранва с нещо и да си купува бира – Вдигна от кутията в краката си ламинирана табелка с надраскани на ръка цени:

● 3 лв. на обект от Слънчевата система, отдалечен на макс. дистанция от 11 AU
● 2 лв. – планетите извън тази дистанция и 2 лева – на обект от Дълбокия космос
● Избухване на свръхнова – по споразумение.
● Търсене на черни дупки – 12 лв за 10 мин.
● Нудистки плаж изглед – 15 лв.

– Това последното важи само през лятото – поясни астрофизика.
– Да, разбира се. Продължете, моля.
Някъде по етажите над над тях се включи пневматична бормашина и затрещя като тежка картечница. Направи 20 сек. пауза и почна да вие и блъска отново.
 Катрин се надигна от стола си:
– Вие си говорете, сега се връщам.
– Става дума за това, че процесите в които има нарастваща организацията на веществата засилват плътността на времето – продължи доцентът, надвиквайки шума – Те сякаш го извличат от пространството около себе си. Например прекристализацията на веществата, както вече казах, – това е пряко свързано с вашият случай – и обратното, ако системата старее и в нея нараства ентропията плътността на времето в нея отслабва. С други думи умиращата организми излъчват повече време в околното пространство отколкото поглъщат.
– Тоест времето е?… – повиши глас заради думкането Константин.
Кънтенето над главите им внезапно престана. Чу се глух шум и блъскане. След кратка пауза последва трясък от нещо тежко хвърлено по стълбите, придружено с кънтящо изплющяване. Мъжки глас извика „Помощ!“ и последва затръшване на врата. Двамата се ослушаха, но не се случи нищо повече и продължиха разговора си.
– Времето е енергия, разбирам. А какво е бъдещето? – уточни въпроса си Константин.
– Dark matter – непроявената субстанция.
– И може ли да се пътува в него?
– Не мисля, че е възможно физически. Поне на този етап. Но при определени условия се доказва експериментално в научно протоколен, измерим вариант, наличието на трансперсонална психическа връзка – така наречената телепатия. И най интересното е че операторът в огледалото може да прочете чуждата мисъл дни преди да се е появила. Огледалото на Козирев дава достъп до пространство, което ние физиците определяме като Паралелни Вселени. Вход в Бъдещето, Миналото и Настоящето синхронично в различни точки.
– И това въздействие е сработило при мен?
– При вас ефектът се е проявил случайно, поради стечение на обстоятелствата. Това може да стане не само в лабораторни условия, ако наличните обстоятелства са подходящи. Уплътнявайки времето във вътрешността на прибора, във вашият случай фризера и шлема на главата ви, се открива достъп до неизчерпаем източник на енергетични феномени. Пространството на Козирев е странно място, където невъзможното е напълно възможно. Чували ли сте за торсионните полета?
– Бегло от списание Космос.
– Торсионните полета се характеризират със скорост на сигнала превишаващ многократно скоростта на светлината. Това е изпреварване на настоящето при пренос на сигнал с максималната скорост в причинно-следствените връзки. Най важното което трябва да схванете тук е, че времето е енергетическа реалност.
– Да, вече го казахте.
– Човешкият мозък обикновено спи или се намира в режим на използване на 10%-ов капацитет, но може да се разбуди и разкрие целия си потенциал при определени условия. Именно това се постига в пространството на Козирев. Ниската температура и екранирането стените на фризера и на шлема ви е позволило феномена да задейства. Ние човешките същества сме част от вселенският разум, притежаващи способността да манипулират пространството-времевият континуум.
– Разбирам смисълът на това което казвате. Но какво на практика значи всичко това?
– Водолазният шлем на главата ви в комбинация с материалът на обшивката на фризера ви е пренесъл в паралелна реалност и така сте съхранил целостта на клетъчната структура на организма си. После когато с изменението на външните фактори – спадането на температурата – условията са се нормализирали и вие сте се върнал обратно в присъщата ни ежедневна реалност. Според хипотезата на Козирев действието на повишената плътност на времето може да се екранира от твърдо вещество – определен метал – с дебелина няколко сантиметра. То отслабва обратнопропорционално на квадрата от разстоянието и се отразява от огледало според законите на оптиката.
– Тоест шлемът върху главата ми е предизвикал ефекта и е предпазил клетките на мозъка ми?
– Еврика! За „козирогледалата“ най-често се споменава, че представляват спираловидно завит по посока на часовниковата стрелка лист от полиран алуминий. Много подобни на устройството във вашият случай. Експериментално е доказано, че в такова „огледало“ човек изпитва различни аномални психофизически усещания. Изводът от всичко дотук е, че изменение на състоянието и свойствата на веществото може да протича не само с времето, но и под действието на времето върху материята.
– Звучи… Не знам какво да мисля.
– Квантовата физика е сложна материя. На непосветените им звучи донякъде като магия.
Костадин кимна за да покаже, че е съгласен с него. Доцента се наклони рисковано напред и се пресегна към някакво тайно отделение на кутията на телескопа, откъдето извади и разви фолиото на нов дюнер. Захапа го и задъвка с настървение.
– Всъщност, да не ви отегчавам, писал съм статия по този въпрос, искате ли да ви я оставя?
– Да, защо не – Костадин взе подадената му тънка папка озаглавена „Причинна несиметрична механика“ – Ще я прегледам в къщи на спокойствие.
Вратата на офиса се отвори и Катрин им показа ожуленото кокалче на юмрука си с усмивка:
– Някой да иска кафе. Отивам да направя.
– Да, за мен с 3 лъжички захар – отвърна Константин.
Тошко кимна без да уточнява и продължи изложението си:
– Разбира се, това е просто хипотеза – подчерта примирено той, – която обаче може да бъде емпирично потвърдена с подходящи изчисления и експериментални установки. Но ще отнеме предполагам месеци и вероятно пак ще лудна. Така че просто приемете информацията като сведение, или я игнорирайте.
– Преди това случвало ли ви се е? – предпазливо се поинтересува седмопръстият.
– Какво?
– Да луднете?
– Пробвах веднъж да докажа математически теорията, само в продължение на 3 месеца и щях да се побъркам. Това не е като да докажеш принципите на Нютон. Говорим за търсене на чистата научна истина, а не само да строим ракети, да летим до Марс и да наблюдаваме мъгляви петна със звезди в тях за да търсим екзопланети. 2012-та изписах десет рула тоалетна хартия за период от около 3 месеца и се наложи да ме хоспитализират. Но не доброволно.
– Къде да ви? В болница?
– На 4-ти километър.
– Рисковете на авангардната наука, предполагам.
– Така е… Е, добре, аз трябва да тръгвам – надигна се от стола си доцента. – Огладнях, а и наближава време да изкарвам телескопа. Всяка вечер съм в НДК или градинката пред театъра, ако ви трябвам нещо. След малко ще се свечери и клиентите почват да се излизат, а е ден преди пълнолунието.
Костадин кимна и предпазливо подаде ръка на мъжа:
– Благодаря ви докторе. Може би не разбрах всичко, което казахте, но имам чувството че сте прав. Пожелавам ви успех в доказването на теорията.
– Радвам се, че бях полезен. Ако имате път край театъра елате да ви покажа петната на Юпитер.
– Ще се отбия. Непременно.

Когато Катрин се върна с кафето космическият антрополог вече бе прибрал телескопа и си беше тръгнал.
– Какво мислиш за всичко това? – попита го тя настанявайки се зад бюрото.
– Не знам какво да мисля. Но този е голям образ.
– Определено.
– Откъде го познаваш? Да не ти е клиент?
– Бивш.
– Какво, и този ли е прелюбодеец?
– Не той, жена му.
– Аха. Интересен тип.
– Доста. Беше ли ти от полза?
– Не знам. Всичко това звучи някак… Но е факт, че съм жив и, колкото и да е странно, трябва да има обяснение… Наистина ли вярваш във версията със скополамина?
– Да. Прочети в интернет, има доста съответствия.
– Как мислиш да продължим нататък? – погледна я въпросително Костадин.
– Имаме две възможности: този Казаков и синоптичката. Но ще мислим за тях по късно. Сега искам да поговорим за нещо друго – парите. Мисля, че трябва да обмениш банкнотите за да не те засекат. Те могат да имат номерата, по тях ще те открият много бързо. Нали не си забравил, че собственикът им ги търси. Имам човек за това, ще го направи срещу 5 %.
– Номерата на банкнотите. Не бях се сетил! – щракна с пръсти Костадин.
– 9 и половина килограма в банкноти по 100, това е милион, долара. Значи разполагаш с почти 2 милиона.
– Откъде знаеш?
– Просто знам, и преди съм виждала чанта с пари.
– Значи съм милионер, а?
– Добре, помисли си пак какво ще предприемеш. В момента проверявам една информация и ще говорим пак, когато я получа. Това е всичко за днес.

Айсберг гл 2. ‘Секспартия бридж’

След няколко дни Катрин му звънна „ Долу съм, слизай“. Чакаше го на улицата пред тях в тухлено червен Фолксваген Поло и зад нея се беше образувало задръстване от две коли на което не обръщаше внимание. Качи се и поеха към покрайнините на София. На въпроса „Къде отиваме?“ отговор и бе „Ще видиш“. След около 25 минути стигнаха до задният вход на неработеща фабрика за преработка на цимент край околовръстното при северната дъга. Тя натисна клаксона и пенсионера от будката на охраната дотича и я пропусна без въпроси през порталната врата. Пресякоха през амортизирания асфалт на двора, завиха зад основния корпус на предприятието и продължиха покрай товарна рампова конструкция. След края на тясната алея се оказаха в малък двор с паркинг на гърба на ръждясал ламаринен цех, където беше разположен преоборудван в офис карго контейнер.
В паркирана наблизо кола я чакаха двама закачулени мъже с анораци. Тя поговори с тях, плати им и ги отпрати.
Катрин отключи катинара на вратата и двамата влязоха в контейнера. Вътре завариха пребледнял, разтреперан от страх мъж, вързан със свински опашки към стол, пристегнат с електрически кучешки нашийник около врата, осветен от мощен работен прожектор, който силно нагряваше въздуха. Видеокамера на статив беше насочена към него от единия ъгъл на помещението. Катрин му го представи:
– Запознай се с Деян Русев – Бърд, виден порнограф. Представям ти човека заснел първата и засега единствена българска секс лента. Гледал ли си шедьовъра му „Секспартия бридж“? Ако не си, значи си пропуснал удоволствието да се насладиш на великолепното актьорска игра на Малкия Мук и няколко провинциални нимфоманки. Кратко описание на творчеството му: лицето Бърд се впуска в авантюрата, наречена „първи беге порно филм”, още когато е третокурсник в тогавашния ВИТИЗ. И с това режисьорската му кариера приключва, оттогава е немилост в гилдията. Мераклииките за гола слава подбира чрез обява във вестник „Куриер 5”. За декор на продукцията служи т.нар. римска вила на скулптора Пламен Канев в Панчарево. Именно в тази продукция изгрява звездата, а и други неща, на няколко души в последствие добили популярност в медиите. Господин Бърд е осведомен за някой неща във връзка твоя случай и сега, надявам се, ще бъде така добър да ги сподели с нас, ако желае.
Тя връчи дистанционното за нашийника на Коста и разпита започна.
– Познаваш ли този човек? – попита мъжа Катрин и отклони встрани от лицето му лъча на прожектора за да може да го види.
Вързаният порнограф прежълтя и заклати глава, но стана ясно, че и преди го е виждал.
– Помисли си, не бързаме за никъде. Може пък паметта ти да е слаба.
– Не.
– Не? Искаш ли гинко-билоба? 
Катрин даде знак и Коста включи тока по нашийника. Бърд се разтресе в конвулсии и дълго и мъчително се опитва да поеме въздух.
– Какво ще правите с мен? – успя да произнесе накрая.
– Нищо. Просто искаме да ни разкажеш каквото знаеш свързано с него. 
Включиха камерата на видеозапис. Коста го заплаши с дистанционното на нашийника.
– Почвай да рецитираш – насърчи го Катрин. – Как му викате на това в бранша сценарий или синопсис?
– Синопсис е кратката версия – изпъшка порнографа.
– Тогава дай подробната.
– Добре, ако ви кажа каквото знам, ще ме пуснете ли?
– Ти самия не ни трябваш, трябва ни информация ти – увери го тя. – Пускаме те 5 минути след като ни разкажеш всичко.
– Добре, ето как беше – реши се Бърд. – Обадиха ми се да ме наемат за някакво риалити.
– Кой?
– Нямам идея. Свързаха се с мен по телефона, срещнахме се и ми казаха какво искат. Тоест наредиха ми какво да правя.
– Да правиш какво?
– Да режисирам някакво риалити. Така ми обясниха. Дадоха ми пари и намекнаха, че ако не се получи ще ме… сещате се. Те са Мафията! Нямаше как да откажа. Бях останал без доходи.
– Тоест, нямаш идея кой е поръчителят?
– Никаква представа. Аз имах отношение само с изпълнителите. Срещал съм се лично само с един от тях.
– Опиши го.
– Висок и слабоват с пъпешовидна глава… Представи ми се като Щерев, но по сценарий трябваше да е Казаков.
– Същия, майора от ДАНС – обърна се и кимна към Катрин Коста .
– Как контактуваше с него?
– Когато се налагаше се чувахме по телефона.
– Апарата?
– В джоба ми.
Катрин с погнуса го пребърка, взе апарата и прегледа азбучника му за номера.
– Виж за синоптичката – подсети я Костадин.
– Да, и нейния го има. Познаваш ли Анджела Никулова?
– Естествено. А ти? Всеки я познава.
– Имам предвид лично. Работил ли си преди това с нея?
– Не. Но всъщност – поколеба се порнографа, – сцената с футфетиша беше моя идея. Иначе си беше техен човек, дали са и задачата директно.
– Каква е тая сцена с футфетиша? – поинтересува се Катрин.
– После ще ти я разкажа – отклони темата Коста и за всеки случай включи за малко нашийника..
– Какво друго знаеш за нея? – изчака го да се съвземе Катрин и продължи разпита.
– Че е бивша любовница на екс министър председателя и че… друго не се сещам.
Катрин прехвърли номерата от телефона му в своя и нагласи образа на видеокамерата на близък план.
– Продължавай да разказваш.
– Какво ви интересува?
– Например какви са бъдещите ти творчески планове. Каквото се сетиш. За Казаков да кажем.
– Всъщност този Казаков-Щерев беше мой избор. Изпратиха ми няколко човека и аз направих кастинг. Прецених че той се справя най добре. Аз го избрах.
– Талант, а?
– Не бих казал, но другите бяха много зле. Всичко трябваше да стане в кратки срокове: да го обуча, режисирам и тн. Репетирахме по 5 – 6 часа на ден. Действаха много професионално, имаха предварително изготвен психологически профил за всеки от протагонистите. Дадоха ми ги като написани характеристики. Освен това се занимавах и с масовката.
– Каква масовка?
– Ами разни мутри. Определено бяха истински и нямаха нужда от наставления как да се държат за да изглеждат страшни.
– Участва ли в преследването?
– Бях в съпровождаща кола и ги напътствах по радиостанцията.
– Ти ли измисли историята?
– Не. Получих цялата концепция готова. Аз само разработих мизансцена и детайлите. Вкарах малко реплики и поизпипах диалога..
– Аха. И?
– Предварително го бяха профилирали с психолог. В общи линии сюжета беше как да убедим някой много тъп, че е умен и да го манипулираме. Само поставих нещата от режисьорска гледна точка за да бъде историята изиграна убедително.
– Ти имаш ли въпроси? – обърна се Катрин към Коста.
– Да. Имам.
Коста се надвеси над лицето на режисьора с дистанционното в ръка:
– Слушай ме много внимателно, Бърд! Ти-ли-засне-видеото-със-сандала?
– Нямам представа за какво говориш – извърна очи порнографа.
– Изпюй се?
Бърд се ококори и запреглъща на сухо.
– … Какво? Защо ме карате да плюя?
– За да разбера дали лъжеш. Ако е така, от страх устата ти ще е пресъхнала и няма да имаш слюнка.
– Не ми се плюе сега.
– Изплюй се!
Вързаният порнограф отново запреглъща а и направи опит да се изплюе, но езикът му беше залепнал. Седмопръстият включи нашийника и го държа така докато Катрин не му го издърпа от ръцете.
– Внимавай, ако има слабо сърце, ще го убиеш.
Бърд се изпърдя звучно; миризмата на газовете му изпълни със зловоние помещението и ги удари в носа и очите. Двамата веднага излязоха от фургона да изчакат, докато се отмирише.
Отпред запалиха цигари.
– Как разбра за него? – попита я Коста.
– Разприказвал се надрусан пред някакви курви, че ще ги урежда с роли и така информацията стигна до мен. Хвалил се пиян като мотика, че е написал сценарий и мафията щяла да го продуцира. Имал проект и влизал отново в играта. И познай за какво е сценария: човек който го замразяват и изпращат в бъдещето. а те щели да бъдат жените му.
– Очевидно е замесен, но дали има представа от подробностите?
– Не мисля, той е подизпълнител. Всъщност спести някой неща. Отвлекли са го и са го изнасилвали друсан в някакво мазе. Наврял се е да досажда на момичета, които са елитни проститутки и са го наказали. От там тръгва участието му. Човека има психически проблем. Някаква мания.
– Знае ли се за кой работят тези проститутки?
– Ще разбера.
– Защото този който го е направил трябва да ме е поръчал.
– Много вероятно. Но за сега не можем да стигнем направо до него.
– Какво правим тогава?
– Нямаме много опции, трябва да установим този Казаков и да разберем за кой работи.
– Синоптичката – Никулова?
– Около нея са все опасни хора. Щом е участвала в акцията няма как да не е свързана и с подземния свят.
– Можеш ли да разбереш с кой точно е близка?
– Ще се заема. Не мога да си представя в какво трябва да си забъркан за да проведат такава мащабна операция в твоя чест. С режисьор и профайлър психолог, че и масовка. Какъв е залогът във всичко това? Такава постановка изисква организация и средства.
– Надявам се като стигнем до Казаков да разберем.
Когато влязоха обратно в помещението порнографа се беше посвестил от шока и дишаше по-леко. На чатала на дънките му беше избило голямо мокро петно.
– Размисли ли? – Костадин насочи към него дистанционното. – Кой засне онова видео?
– Виж, виж, чакай, ето ти истината – запелтечи порнографа. – Знам за какво говориш. Те ми го показаха. Но, кълна се, аз не съм го снимал… Гледах го. Тогава ми хрумна сцената с футфетиша. Моите поздравление впрочем. Ако някой ден искаш да участваш, потърси ме, ще имаш успех.
Катрин бързо грабна дистанционното от ръцете на Костадин.
– Добре, за сега това е всичко – обобщи тя. – Ако имаме уточняващи въпроси пак ще те потърсим.
– Ей, чакайте, може ли да го повторя? – оживи се порнографа.
– Кое?
– Диалога. Моите реплики.
– За какво?
– Мм, не ги казах много добре. Дайте ми още един дубъл.
– Това не е кастинг, не кандидатстваш за роля.
– Да, но, понеже, по навик… Ще изрежете ли частта с напикаването?
– Обещаваме да си помислим – потупа го по рамото Катрин. – Окей, това беше. Видеозаписа остава при нас за застраховка. Ако разкажеш за срещата ни ще го дадем на хората, които са те наели. И ти знаеш какво те чака. Така че, ако си мълчиш ти ще си мълчим и ние. Макар че си пълен глупак нямаме интерес да те пържим.
Порнографа опита да изобрази нещо като усмивка и енергично закима в съгласие.
– По нататък може ние да ти дадем режисьорска задача.
Погледа на Бърд блесна:
– Супер – оживи се той, – това е яко. Може ли да ползвам сценаристи. Познавам две момчета, много са добри…
– Може да ползваш единствено главата си, ако е останало в нея нещо. Свободен си. Не, стой, последен въпрос!
– Да?
– Последен въпрос и те пускаме – увери го Катрин. – Кой е малкия Мук?
Порнографа енергично се задърпа в стола:
– Мъчете ме, колкото искате, но това не мога да ви го разкрия – разтресе глава той, – дал съм обещание.
– Минали са, колко, почти 30 години, давността не е ли изтекла?
– Въпреки това. Подписвал съм договор за конфиденциалност. Кой ще ми се довери да снима порно, ако разкривам лична информация и не си държа на думата.
– Какво, още не си загубил надежда да пробиеш.
– Да. До последно. Нашите момчета в парламента скоро ще свалят ограниченията.
– Кои са твоите момчета?
– Градската десница. Либералите.
– Тях ги интересуват само феминистките и джендърите. Порно с педали ли ще снимаш?
– Все е някакво начало. Мога да започна с филми с лесбийки.
Катрин го побутна с два пръста под брадичката да вдигне чело.
– Добре, Бърд, нека го направим по друг начин. Аз ще направя предположение, а ти няма да отречеш ако е вярно. И така оставаш чист… Окей? Софкин?
Бърд вдигна очи, задържа погледа си около минута на лицето и и не каза нищо.
– Така си и знаех. Case closed.

гл.12 Narcos Bulgaria

10 месеца по-късно.

Раздънкано микробусче с теглич, мъкнещо покрита с графити каравана, влезе, развърна се и спря до разпадащия се фургон в двора на комбината. Отвътре скочиха трима двайсетина годишни тинейджъри, прозяха се и веднага се заеха да разтоварват сандъци с оборудване и прекусори.
Слабо, червенокосо момиче с пиърсинг на носа и множество татуировки се измъкна от вратата на караваната и се присъедини към тях.
Без да бързат домъкнаха няколко запазени палета и наредиха върху тях покрай стената на цеха 20 литровите туби с разтвор на натриев хидроксит и живачен нитрат, 13 еднолитрови бутилки „тулол”, няколко рула готварско алуминиево фолио, котлон, нагреватели, 6 двулитрови плоскодънни колби, миксери за реакционна смес, сита и хартиени филтри, реверсивен охладител, тенджера под налягане, обезвъздушител, ръкавици и гумени гащеризони, ръчна центрофуга, леген за отвеждане на луги, два съда сярна киселина, Бунзенова колба, установка за вакумна филтрация, Бюхнерова фуния, помпа, респиратори, Пропен, охладител с водна баня.
На няколко курса разтовариха и касетите със сухо гориво „Уротопин”, солна киселина, ацетон, банки, димоотводи, миксер и хаванче, бензинов подгревател, кафемелачка за разпрашаване и извличане на псевдоефедринови таблетки, литий от акумулатори, метлил, една чанта хапчета “Sudaphet” огнеупорен гащеризон, дихателни маски с филтър, противогаз, бутилка с кислород, вана, банка с амоняк, плюс една походна тоалетна.
Момичето изнесе от караваната три празни баки, две бурканчета с натриева основа, метална цилиндрична кутия с йод на кристали, сак с колби, епруветки и други съдинки, заедно с пакет гумени ръкавици и електронна везни, 4 сгъваеми стола, преносима маса за пикник и сглобяема тента, като междувременно успя да изтърве няколко стъкленици и всички я изгледаха накриво.
– Жана! По внимателно де!
– Ей, Бергендорф, ако не си се оправила от снощи, влез си доспи. Взели сме те да тестваш материала, не да трошиш.
– Поне да можеше да пееш.
Тя само се изхили и вдигна пола да им покаже задника си.
– Ее, кво толкова, една бюрета и две мензури! Удръжте ми половин грам от заплатата.
Седнаха да починат на сянка зад фургона и си отвориха бири от хладилна чанта. Момичето с едното момче се отделиха да огледат и влязоха навътре в халето.
– Страхотно място, добре че го намери? – чукна се с приятеля си единият от двамата отвън.
– Знам го от чичо ми, дето го убиха циганите, работил е тук навремето, много отдавна. Имало е общежитие за затворници на свободен режим. Огледах го на сателита – идеално е.
– Гугъл мап е голяма работа. Сигурен ли си, че никой не идва?
– Че кой ще се завира тук. Само бетон и бурени, всичко е извлечено отдавна.
– Аха. Има идеална видимост, не могат да ни изненадат. Допиваме бирите и почваме да готвим.
– Наздраве! Милионите са близо!
– Само така! Наздраве!
Отвътре се чу се изсвирване и една глава се показа през вратата на халето.
– Ей, пичове, ама тука има захранване. Можем да дръпнем ток отвътре.
– Наистина ли? Къде? – скочиха на крака двамата.
– Да. Елате да видите. Ей там има някаква зала, лампата работи.
– Това не е добре.
Промъкнаха се предпазливо през отвора в металната врата и влязоха в помещението с фризера.
– Ха, фризер. Стига бе! Остана и да бачка!
– Включен е – Жана издърпа щепсела от контакта и бръмченето на моторчето престана.
– Е какво прави тук? Това място е изоставено от години. Да не е забравен?
– Да де, ама от кой?
– Има катинар. Дали няма сладолед вътре?
Един от тях изтича до микробуса и се върна с гаечен ключ и клещи. С няколко удара разбиха катинарчето и вдигнаха капака. Отвътре се показа озъбена човешка глава в компанията на водолазен шлем.
– Труп, това е труп! Изчезваме!

42 часа по-късно.

Последната едра буца лед цопна в локвата вода на дъното на фризера. Изведнъж вкочаненото тяло вътре едва доловимо се размърда и се чу сподавено кихане. Фигурата изпъшка, разклати се и бавно взе да се надига. Челото и се показа над ръба на раклата. После водолазния шлем изкънтя на пода и се затъркаля. Главата на Костадин започна да се показва от фризера и той разтреперан се вкопчи със седемте си вкочанени пръста в борда му и се заизправя. Измъкна се до кръста и разтреперан, с тракащи от студ зъби извика:
– Е, сега ввви ебах майката! Ти Щ-Ще-Щерев, к-копеле! Отмъщениеее! Отмъщение! Отмъщение! Всичките ще ви избия! Копелетааа мръсниии!
После накланяйки се прав като талпа бавно се прекатури напред, падна отвън, халосвайки се с глва в пода и отново загуби съзнание.

13. Afrterplay

Пътят вървеше по протежение на жп. линията и после завиваше перпендикулярно. Бариерата на кантона беше вдигната, а вътре в него беше тъмно. Чуваше се само радиото и хъркането на пияния кантонер. Фигурата вдървено пресече прелеза и продължи нататък, крачейки в средата на платното. Луната зад гърба му осветяваше асфалта и му помагаше да се ориентира. Движеше се като просто местеше единия си крак без да го сгъва в коляното, а после правеше същото с другия. Малко по малко разстоянието между него и будката на кантона се увеличи и скоро тя остана далеч назад. Отпред се ширеше гориста местност обрасла по края с храсталаци. Изведнъж зад гърба му се чу силен шум от приближаващ двигател, последван от рязък трясък и едновременно стържене на спирачки и след миг над главата му прелетя някакъв огромен тъмен предмет. Удари се в земята на метри отпред и се запремята по асфалта, хвърляйки хаотични отбясъци наоколо. При второто приземяване предмета се заби в ствола на дебело крайпътно дърво и от него изпаднаха двама души – младеж с откъснати плитки и момиче без една ръка. Видя че предмета е кола. Тавана и беше смачкан навътре и вратите и прозорците разбити.
След около минута, през време на която фигурата на пътя стоеше неподвижно разкрачена и само наблюдаваше, в мрака прозвуча измъчен глас:
– Гроздии… жив ли си?
– Даааа, аа, а ти?
– Ооххх, дааа! Главата ми… Къде ми е… челото?
– Какво беше това?
– Де да знам?
В следващият момент фигурата забеляза светлините на летящите с висока скорост от обратната посока фарове и последва втори, още по-жесток удар, който превъртя катастрофиралата кола през таван за пореден път. От откъснатия и багажник избухна взрив от буркани консервиран боб и репи.
Един от тях се изтъркаля, оцелял като по чудо, и се спря в обувката на разкрачения силует на пътя. Фигурата вдървено го подмина и пристъпи с поклащане сред дима и смачканите ламарини на двете катастрофирали коли. Червеният Форд стоеше обърнат на една страна и водачът беше проснат, затиснат наполовина под него с врат усукан перпендикулярно на тялото. Плитките му с парче от скалпа лежаха отделно от главата. Ръката на спътницата му беше излетяла през предният прозорец, изтръгната от лакътя и висеше заплетена в трънака.
Фигурата ги заобиколи и направи няколко поклащащи се стъпки в посока на канавката, където с две въртящи се във въздуха колела димеше полегналият джип. Когато скърцането на гумите престана и вдигнатият прах се уталожи тя се надвеси и надзърна вътре през разбитите стъкла.
Главата и напъхана във водолазен шлем опря в рамката на прозореца. Първо забеляза сгърченият на задната седалка костюмиран мъж, който го гледаше ужасено, а после и давещият се с разкъсана трахея водач.
„Ще ви помогна“, опита се да каже и протегна ръка, но през дебелото стъкло на шлема излезе само някакво задгробно басово мучене. В следващият миг мъжът отзад зaпищя от ужас и откри стрелба. Последва хаотична борба за пистолета и фигурата със скафандъра почувства разтърсване и силен камбанен звън в главата си, когато нов изстрел огъна стоманената рамка на визьора му и рикошира напред. Шофьорът, който бавно идваше в съзнание внезапно почувства тъп удар в плешката, след което аербегът пред лицето му започна да спада със съскане. Изведнъж го завладя невъобразим, пронизващ студ и почувства тебеширен вкус в устата си. Опита се да избута с крак вратата, но само се килна през нея увиснал на колана. Не схвана какво точно става, но явно разбра, че по него се стреля и с последни сили откри огън направо от кобура под мишницата си, без да се обръща назад. Още първият куршум прониза спътника му на задната седалка в стомаха и той се затресе в конвулсии като ударен от ток. Следващите надупчиха тялото му на още няколко места.
Силите на мъжа отзад го напуснаха и фигурата с шлема успя да овладее оръжието в ръката му и произведе с него изстрел от упор, който проби главата на водача и отнасяйки част от черепа му заедно с ухото отвори кървава дупка в предното стъкло.
Ударникът рязко изщрака на метал и в нощта остана да звучи само радиото. Мъжът на задната седалка все още дишаше; затвора на оръжието в ръката му беше в положение заден откат. От устата му бълбукаха червени мехури. Фигурата с шлема се пресегна; онзи се отдръпна ужасено.
– Ти! Ти си дяволът!… Не ме взимай… – изхриптя и изведнъж побеля като чаршаф и тялото му се отпусна.
Една ръка с два липсващи пръста се приближи към лицето му и напипа югуларната му вена. Затисна с длан устата му за да провери дали диша. После постави оръжието обратно в скута му.
Фигурата с шлема провря глава през предния прозорец на джипа и заоглежда купето. По радиото вървеше синоптичната прогноза: „Пътните настилки в страната са предимно заснежени и на места мокри, по усойните участъци заледени, почистени и обработени…“.
Когато тръгна да заобикаля настъпи нещо изпаднало до задната врата и се препъна – сак с отворен цип, в който се виждаха пакетирани в стегнато полиетиленово фолио пачки банкноти в копюри по 100. Наведе се да го разгледа при което шлемът се изхлузи от главата му и тупна на шосето. Фигурата качи сака на рамо и продължи по пътя си напред с вдървено поклащане. След няколко крачи спря. Загледа се в небето, сякаш за да се ориентира по звездите. После силуетът пак закрачи в средата на шосето и изчезна в нощта.
Ниската луна остана да се спуска зад гърба му. Някъде в далечината прозвуча заглъхваща влакова сирена: Ту-дуп-ту-дуп, ту-дуп-ту-дуп, Ту-туу! … Тууууу!

Край на книга II

Следва книга III “Айсберг: Възмездието“

съдържание:

гл. 1 Облогът
гл. 2 Казаков от общината
гл. 3 Footfetish
гл. 4 Умен като Айнщайн
гл. 5 Странната седмица
гл. 6 Щерев от ДАНС
гл. 7 Нощните преследвачи
гл. 8 Конспиративни теории, термобиоза и Нов Световен Ред
гл. 9 Преследването
гл. 10 ‘Нектар Витамина’
гл. 11 Наградата Дарвин
гл. 12 Narcos Bulgaria. Afterplay

Замразеният гл.8 Конспиративни теории, термобиоза & Нов световен ред

сряда 22.20

Kостадин разбута инструментите върху тезгяха за да разчисти място, качи единия си крак отгоре и разкъса със зъби опаковката на последния стек бира. Вече трето денонощие не бе излизал от мазето. За ядене му остана само един фъстъчен сникърс, забравен кой знае кога в една обувка. Все повече буркани и бутилки в телевизора се пълнеха с урина.
„Май трябва да проветря или да взема ароматизатор“ помисли си и изпръска малко антибактериален спрей във въздуха за да убие миризмата на спарено и тоалетна.
„Я да видим к’во се пада?” Костадин смъкна листа с църковния календар от стената:
„27 август, нов стил / 11 октомври, стар стил. Памет на Света Хрисагина великомъченица (около †304 год.)… Събор на Седемдесетте апостоли. Св. апостол Ерм († ок.166). Св. преподобномъченик Зосима и мъченик Атанасий (III-IV). Св. преподобни Теоктист Сицилийски, игумен (800). Св. преподобномъченик Онуфрий Габровски († 1818)“
От страницата го гледаше изображението на жена с прав като отверка нос, загърната с бяла кърпа през главата, в леко приклекнала поза и разперени встрани ръце, в една от които държеше нещо като тетрадка с едро изписани букви. Стана му интересно, обърна листа и зачете отзад:

Страдание на света мъченица Хрисагина

„В град Тир един мъж от знатен род, на име Урбан, който бил управител, имал дъщеря, млада девица, познала още в ранните си години Бога, своя Създател; и като претърпяла множество жестоки мъки, тя положила за Него и душата си.
Веднъж управителят Урбан, желаейки да посети дъщеря си и да се поклони на своите богове, влязъл във високата кула и като не видял идолите, попитал Хрисагина:
– Къде си сложила боговете?
Но тя не искала да му отговори. След това, като не отворила честните си уста веднага, изповядала Единия истинен Бог, живеещ на небесата, Създателя на всичко. Така наречените богове, златни и сребърни, тя нарекла бесове – идоли, и разказала как ги счупила на парчета със собствените си ръце. Тогава, изпълнен с дива ярост, Урбан посякъл с меч всичките слугини, а дъщеря си подложил на различни мъки: отначало я били безпощадно с тояги и бичове, след което я вързали и я хвърлили в тъмница. Като узнала за това, майка й с плач и ридания се завтекла към нея и я увещавала да се отрече от Христа и да се върне към боговете на баща си. Но Христовата мъченица не само не искала да слуша думите на майка си, но се отрекла от нея.
Пламнал от люта ярост, баща и заповядал да закачат девицата гола на дървото за мъчения, да стържат и раздробяват с остро желязо чистото й девическо тяло. И тялото й било остъргано до такава степен, че се виждали голи кости. Когато била отвързана и видяла лежащите на земята части от тялото си, ги хвърлила в лицето на баща си с думите:
– Яж плътта на дъщеря си.
Той, разярен още повече, разпънал света Хрисагина на желязно колело за мъчения, заповядал да запалят огън под нея и да обливат тялото й с горещо масло. Тялото на света Хрисагина, въртяно от колелото на огъня, се печало като риба или като месо за ядене. За човек е невъзможно да остане жив при такива мъчения, но Бог пазел живота на Своята рабиня и я укрепявал за прослава на Своето свято име и за унижение на езичниците. Измъчвана по този начин, света Хрисагина славела Бога и Му се молела. Около нея невидимо стоели свети ангели и облекчавали мъченията й. В това време по Божия заповед неочаквано от огъня се отделил огромен пламък, устремил се към стоящите наоколо нечестиви, и изгорил до хиляда души. Управителят, не знаейки какво повече да прави с мъченицата, заповядал да я хвърлят в тъмница; тук Господен ангел й се явил по време на молитва, изцелил я от раните и я направил напълно здрава; той й дал и храна; мъченицата се подкрепила и славела Бога. След това бащата заповядал да я хвърлят в морето; слугите качили Христовата рабиня на лодка, откарали я далече от брега и като вързали голям камък за шията й, я хвърлили в дълбочината. Ангел Божий й отвързал камъка от шията й; камъкът потънал, а светицата, поддържана от ръцете на безплътния, ходела по водата като по суша; и така морето станало за нея купел на светото кръщение, за което така силно жадувала. Светъл облак я осенил и се чул глас свише, произнасящ над нея името на Света Троица, както изисква чинът на светото кръщение, и света Хрисагина видяла Господа, Който й се явил и изрекъл изпълващи с радост слова. Като излязла на сушата, тя се явила пред своя родител и го ужасила. Наистина, нечестивецът се удивлявал и ужасявал, виждайки светата девица, излязла от морето жива. Но и в това чудо той не видял Божията сила, а го сметнал за действие на вълшебството. Той заповядал отново да хвърлят мъченицата в тъмница, с намерение да я посече с меч на сутринта. Но същата нощ сам, неочаквано покосен от смъртта, погинал завинаги, а светицата останала жива, прославяйки Бога и благодарейки Му“.

„Ама че семейни взаимоотношения! – възмути се от прочетеното Костадин – Какви са тия разногласия между баща и дъщеря? Хем едно време колко строго са ги възпитавали децата. И пак, никакъв ефект – същата работа като сега. Ти му викаш не прави така, то напук ти прави обратното… Е за това няма да се женя!“ реши наум Коста и налапа последното парче от сникерса.
Нямаше за къде повече да отлага, време беше да вземе решение.
Пусна си сидито с албума Black nignt на Дийп Пърпъл, бръкна в чекмеджето за плика с инструкцията от Щерев и зачете по диагонал през страниците, припявайки си текста тихо на глас заедно с мелодията:
:Кри-о-ни-ка (нискотемпературно запазване на хора и продукти от растителен произход) кратко въведение:
Консервиране на продукти чрез анабиоза: … Забавяне на микробиологичните процеси… течен азот… при – 192 градуса целзий… течен хелий… анабиотично състояние… забавяне на ензимните реакции… По степен на температурно въздействие различаваме:
а) охлаждане, в) замразяване…. Консервирането е всяка предварителна обработка, която има за цел да повиши трайността при съхранението. Чрез тези обработки се унищожават някои микроорганизми.
Съхраняването е съвкупност от специално създадени и поддържани условия с цел да се осигури количеството и качеството на стоките за определен срок.

Условията за съхраняване са:

● Осигуряване на подходяща опаковка;
● Подбиране на подходящо складово помещение;
● Подходящо подреждане на стоките в складовото помещение;
● Поддържане на подходящ режим – температура, относителна влажност и подходящ състав на въздуха.

Методи за съхраняване и консервиране на принципа Биоза:
Консервиране с С02 (наркоанабиоза): той задържа дишането а следователно и развитието на микроорганизми. Съхраняване на продуктите по този начин става кaто те се поставят в херметически камери и се вкарва определено количество С02, съчетава се често с охлаждане, за плодове зеленчуци, месо и др. Ценоанабиоза също привеждат микрооргазнизми в състояние на анабиоза, но това се постига акто се използва антагонизма между самите микроорганизми. Консервиране се постига чрез създаване на благоприятни условия за развитие на едни микроогразними (ползени); алфа по един или друг начин правят невъзможно развитието на други видове оргазними(вредни). Абиоза* липса на живот – с помощта на различни въздействия се унищожават микрооргазнимите (пастьоризация).
Шоковото замразяване с течен азот или въглероден диоксид на гъби, деликатни плодове или местни продукти гарантира пълноценен вкус и свеж външен вид след размразяване. Методът е ефективен, когато се налага транспорт или съхранение…”
„Ама тези какво, като зеленчук ли ще ме консервират? – озадачи се той. – Може би е някаква грешка? Да не би пък да е код? Сигурно е някакъв код.“
Прелисти следващите страници и зачете по-натам:
„Анабиозата е биологично явление на живите организми към неблагоприятни условия за съществуване. Частична анабиоза се наблюдава при висшите организми. Микроорганизмите могат да останат живи десетки хиляди години. В зависимост от методите, с които се постига, анабиозата бива 5 вида:
Термоанабиоза – при нея аналитичното състояние на микроорганизма се постига чрез понижаване на температурата, условията стават неблагоприятни. Основните два метода са чрез охлаждане и чрез замразяване.
Под охлаждане се разбира понижаване на температурата до около нула градуса целзий. Стоките трябва да се съхраняват при такава температура, но при някои този метод е недостатъчен, а при други зависи от трайността (млякото). Този метод не е много надежден, но е често употребяван.
Чрез осоляването (осмобиоза) се постига повишаване на осмотичното налягане на продукта… алфа е причина за обезводняване на микробните клетки, при това те спират да се развиват и не предизвикват разлагане. Комбинира се често с охлаждане… висока концентрация на сол, за това ниско концентрирана сол + охлаждане. Може да бъде сухо, мокро и смесено. Конесервиране с киселини вредните микроорганизми не понасят силно кисела среда преминават в състояние на анабиоза а някои загиват използва се най често оцетна сериста, силицилова и др. киселини … С помощта на различни въздействия се унищожават микрооргазними (пастьоризация), (термостерилизация)…“
„Хм, е добре де, как ще се съхрани съзнанието с осоляване, това възможно ли е? Гледай докъде напредна науката докато аз си стоя в мазето и зяпам мухите! “

* * *

Призори Костадин смачка с ръка последния кен бира, метна го зад гърба си и отвори кутията със спазмалгона. „Най-долното ли беше, най горното ляво? Хм, то разбери кое кое е, като го завъртиш. Да им имам системата на тия спецслужби. Сега трябва да гълтам цяла шепа. Ще си докарам някоя шибана язва“.
Според конспиративните теории които четеше в списание „Новото познание“ и „НЛО“ светът така или иначе скоро щеше да свърши. Дали чрез ултралъчение или при някакъв друг катаклизъм, но събитието беше предстоящо. Просто се чувстваше, че Апокалипсиса е близо. Пишеше го в свещените писания и материалите от QAnon, а техните пророчества не можеха да бъркат. Всичко съвпадаше с текстовете: числото на Звяра – 666, изчезналият над малайзия Boeing 777–MH370, 11 септември, кулите в Манхатън, Сорос, Рокфелер и Ротшилд – Световното правителство, WikiLeaks и острова на педофилите на Джефри Епстейн с изтъкнатите демократи като Бил и Хилари Клинтън и педофилската мрежа, ‘пица кънекшън’ действаща от пицария във Вашингтон Comet Ping Pong, измамата с кацането на луната и признанията на Кубрик…
„Ами 30-те вида джендъри на Сорос! – сети се Костадин. – Ето, щом жената на бившият американски президент, който е негър, беше мъж, светът със сигурност отиваше по дяволите! Ватикана – организация създадена с цел секс с малки момчета под прикритието на организирана религия, Ами оня геронтофил Макрон! Сигурно в Белия дом вече чукат и умрели! За това богатите държат в клетки деца да ги плашат и пият адренохром за вечна младост.“
“Може би искаха и него да го принесат в жертвоприношение в някаква инагурация!?“
Костадин знаеше почти всичко за опасностите от биооръжията, азиатския вирус от пазара за прилепи в Ухан, Спина, Еболата. Беше чел Протоколите на Сионските мъдреци, даже ги имаше някъде сред купчините вестници и списания в мазето. Истината беше, че такива като него нямаха място в Третия Райх – истинското име на Новия Световен Ред. Във всяка диктатура интелигентните ги премахват първи. Ако по някаква случайност войната се разминеше Можеше да е Небиру или космически астероид.
„Тя така е изчезнала и Атлантида! БАМ! И на сутринта, хоп – няма я! Все едно са гащи на простора.“
Дори наскоро беше чел, че Финландия не съществува. Че Япония е измислила в заговор със Съветския съюз „сушата“, наречена Финландия, където всъщност е вода, за да ловят риба без ограничения. След това рибата е била транспортирана през СССР под прикритието на продукти на Nokia и, че ООН също е участвала в измамата на международната общност. Твърдеше го мъж с псевдонима Raregans, който го беше узнал от родителите си финландци.
Ами глобалното затопляне и радикалния ислям – да, краят беше близо! Изобщо, прозореца на Овертон беше широко отворен и зад него зееше бездната.
Единственото в което Коста не вярваше бяха теориите на плоскоземците. Намираше забраната на клиповете им за уместна, и това не беше само контрадействие на търговците на глобуси, а имаше и здрав смисъл. Някой хора не само вярваха в идеите си, че земята е плоска, но и неистово доказваха и се опитват да убедят останалите в това: „Вас цял живот са ви лъгали! Формата на Земята не е такава каквато ви казват. Тя е тепсия!“ И пускат дронове и почват да правят измервания на кривината на хоризонта с нивелир, а след това нападат космонавтиката: „Всички астронавти са инструктирани да лъжат! Те даже не са летели в космоса. Питайте Стенли Кубрик.“
„Е добре по дяволите! – мислеше си Костадин – За какво му е на някой да ни лъже за това? Относно нещо като формата на Земята? За кой е изгодно?“ Изглежда, когато преди много години тази конспирация е планирана те са се събрали и са разсъждавали така: „Добре, аз знам, че Земята е напълно плоска, и вие го знаете. Но ако успеем да внушим на хората, че тя е кръгла, представяте ли си колко ще спечелим от това! Можем да направим адски много пари!“
Добре, да кажем че това е така, тогава ако погледнем от долната и страна какво ще видим? И ако тя наистина е плоска няма ли да изтече цялата вода през ръба и рибите да паднат от там, а и разни други животни. Обаче плоскоземците имаха готов отговор на това: нищо няма да падне и изтече, защото около ръба на земята има висока стена от лед или нещо такова. Значи какво, живеем на поднос с леден вал по края? Според тях – да.
Неговата претенция към цялата тази конспиративна теория беше следната: Колко хора трябва да са въвлечени в такава измама за да мине? Изглеждаше сякаш теорията на Плоската Земя е най-тъпия заговор срещу човечеството провеждан за цялата му история. „Разбирате ли – мислеше си Костадин, – има милиони хора, не само правителствата, тайните общества институции и служби, които трябва да са замесени в това на всички нива. Налага се да се вербуват и хора за които никога не бихте предположили, например всички капитани и моряци, до един, който кръстосват моретата по света. Всеки един моряк, който е живял някога на земята е трябвало да бъде извикан някъде и да му бъде обяснено: „Виж сега, когато тръгнете на плаване и в един момент възможно е да видите голяма стена от лед… просто завивайте обратно и не казвайте нито дума на никого. Разбрахме ли се? Иначе ще трябва да те убием, помисли за семейството си!“
Освен всички тях Костадин имаше и собствена теория на конспирацията, но не смееше да я споделя с никой. Откакто на пияна глава бе прочел нещо за солипсизма, той вярваше, че света е субективно преживяване. Но не лично негово, а на нещо друго, което обаче не е Бог, а “нещо“ много по-могъщо и страшно и той го наричаше Архитекта. За това не искаше да издава мислите си дори насаме и разсъждаваше за това само когато си сложи специалната опакована в кухненско алуминиеви фолио шапка блокираща сигнала. Според Костадин реално съществуваше само индивидуалното съзнание на този Архитект, а в епистемологичен план целият останал свят, включително и всички хора, фактически не съществуваха, а бяха създадени като продукт на съзнанието и въображението на този Управител. Според теорията му, освен неговият ум и осъзнаване, че Е – в този свят няма нищо повече. Всичко наоколо е виртуален продукт, включително и той, заедно с удоволствията, които търси и страданията, които се опитва да избегне. Това изглежда беше “Матрица”, където програмата е записана както за цялото общество, така и за всеки отделен човек и неговото съзнание, което не беше неговото съзнание.
От друга страна, веднъж захапали службите нямаше да го оставят на мира, това го знаеше със сигурност. Нощните преследвачи не му се виждаха чак толкова страшни, но какво щеше да прави, ако публикуваха секс видеото или пак му откраднеха колелото? Щяха да му съсипят бизнеса. Силно развитата му интуиция, придобита и усъвършенствана в множество разправии с изнервени клиенти му казваше, че този път ситуацията е направо безизходна. Нямаше да му се размине както обикновено с няколко шамара.
„Абе я майната му на всичко!“ реши се той. Погледна още веднъж снимките на бъдещите си полови партньорки и извади от джоба си монета от 50 стотинки. Опря я в тезгяха подпирайки ръба и с показалец и я перна със средния пръст на другата ръка. „Ези“ помисли си. Монетата дълго се въртя и накрая падна – ези. После повтори операцията още 2 пъти – пак ези.
„Значи, тръгвам! Е, Костадине кажи сбогом на второто хилядолетие след Христа!“ и напред към бъдещето!“

Замразеният гл.6 Щерев от ДАНС

На следващата сутрин първото, което видя щом бутна капака за да проветри бяха крачолите на Казаков в рамката на прозорчето:

– Слизам да поговорим – нареди му общинарят с много сериозен тон и изражение на лицето.

„Уф, ама ми е изтрябвал тоя! Какво само се мъкне с тия негови истории…”

След снощната авантюра на Костадин хич не му беше до глупостите му. Искаше му се на спокойствие да се отдаде на насладите от спомена за вечерта със синоптичката. Поне няколко пъти.

Дръжката на вратата се разтресе. Отвън я подпряха с рамо. После изтропа пак, по-силно. Костадин размести акумулаторите. Казаков се промуши ребром.

– Уф, на какво мирише тука, бе? Защо си се барикадирал?
– Аа, чакай да изнеса… – Коста протегна ръка и премести импровизираната тоалетна в която се бе облекчавал по нужда зад вратата. – Абе следят ме едни. Дебнат пред нас, обикалят по улицата…
– Едни какви? Какви са тия?
– Ами не ги знам, съмнителни? Облечени в костюми. Карат джипове, пушат пури.
– Джипове? Значи си забелязъл. За тях съм дошъл да поговорим. Седни и слушай.

Костадин усети твърдите нотки в гласа му и изпълни нареждането.

Първо – натърти Казаков, – аз не съм от общината.
– Що ли не се изненадвам – подсмихна се накриво Коста. – Извинявай, ама не ми изглеждаш достатъчно умен за такава работа.
– Аз съм офицер от службите, направление държавна сигурност. И не се казвам Казаков.
– Ъ? Така ли? Как се казваш?
– Костадин.
– Стига бе, и ти ли си Костадин?
– Щерев, майор… – Казаков отметна леко сакото и отдолу се показа кобур за скрито носене с черна дръжка подаваща се от него.

Костадин запреглъща и се взря подплашено към мишницата му.

– Ето какво адаш, забъркал си се в неприятна каша – погледна го в очите госта с каменно изражение.
„Кой знае на кой съм съсипал патъците!? А, ами е ако е някой наркобос!” Костадин усети как сърцето му подскочи и заблъска в гърлото.
– Хората, които си забелязал да те следят искат да те премахнат.
– Какво!? Заради някакви обувки? – сепна се обущарят. – Кой убива хора заради обувки? Не могат ли да се оплачат в комисията на потребителите…
– Изобщо не става въпрос за обувки. Щеше да е много лесно.
– А за какво?
– За бъдещето. Хайде с теб да отидем някъде да поговорим. Не е много сигурно тук. Може и да те подслушват.
– Мен? Не-не-не, никъде не мърдам! Не излизам навън от вратата.
– Добре, и без това всичко е ясно. Да играем с открити карти – кимна с глава и приседна на кутията на стария телевизор Костадин 2. – Какво ще кажеш направо да ти дам заглавието?
– Заглавието?
– Ахъ. Израз, който се използва, когато искаш да подчертаеш нещо важно: „Година 3020-та. Костадин Христомиров спасява света”.
– Ъ? Кво?- опули се още повече обущарят.
– Мъжете в черно, които те следват, те са „Нощните преследвачи”, така са известни – ударен отряд на Илюминатите.
– На кого? Илюму… Никога не съм ги чувал. Отряд? И защо съм му аз на тоя отряд? – засуети се из мазето Костадин.
– Ами всъщност не им трябваш… жив!
– Как така? А какъв?
– За това съм тук, да ти обясня ситуацията. Ако искаш да си поръчаме пица, че ни чака дълъг разговор. Обед наближава, а дори не съм закусил.
– Пица? Леле, ти ме шашна, бе човек! Те ще ме трепят, а ти – пица! Може ли да ти видя картата, или нещо такова?

Казаков бръкна в джоба на сакото и му показа легитимация от ДАНС прикачена с връв към джоба му.

– Хм, верно пише Костадин. Щерев…. Майор – огледа хубаво снимката му той и я сравни с лицето му.
– Казах ти. Идваш ли?
– Не съм гладен. Имам малко бобена салата, ако искаш. Тук някъде, ето – показа му начената кутия той – И защо ме баламосва, че си от общината?

Казаков-Щерев вдигна от стелажа картонена табелка на който с обущарска креда беше надраскано „Затворено” и му направи знак да седне и да се успокои.

– Ще се кача да огледам горе.

Промуши се безшумно през вратата. Сянката му се мярна за малко отпред. Залепи с тиксо картона на прозорчето. Върна се и седна върху кутията на телевизора, стар „Електрон” пълен с бирени шишета.

– Виж сега, първо никой не трябва да знае, че сме провели този разговор. Никой!
– То все едно съседите ще ми повярват – нервно задъвка устни домакинът.
– Както разбра, оказа се, че на теста си получил изключителни резултати, които те нареждат сред на елита на нацията.
„Мамка му, сам се прецаках!” изпъшка на ум Костадин.
– Даже не сред, а начело. За това, ти беше избран да спасиш човечеството. Пресяни бяха най-достойните кандидати и всички единодушно се спряха на теб. Честото! – раздруса ръката му Казаков-Щерев.

Костадин механично отвърна на поздрава му.

– Кой ги е пресял?
– Кой? Парламентарната комисия и лично главния военнокомандващ – президента.
– Ама? За какво бъдеще става дума, каква нация, аз…
– Слушай ме внимателно: правителството възложи задачата да бъдат издирени хора като теб, Коста. Хора с блестящ ум, интелект и способности. Скоро земята ще бъде унищожена от космическо радиационно лъчение. Не питай как и защо. Сложно е. Ще има нещо като избухване на свръхнова, Ти ни трябваш за да се спаси и продължи човешкият род.
– Аз? Да спася човешкия род? Как именно?
– Ще бъдеш замразен във фризер и изпратен в бъдещето. Докато се нормализира радиационния фон.
– Да бъда замразен във фризер!? Кой бе? Ти какво, да не си откачен?
– Да. В името на човечеството.
– Ама… това е… идиотско! Това е най голямата глупост, която съм чувал!

Щерев извади цигара и направи пауза.

– Успокой се, технологията е проверена – продължи той. – Системата е проектирана да се задейства от слънчеви акумулатори след 1000 години, когато да бъдеш автоматично размразен, за да започнеш новия живот. Нашите учени гарантират, че тогава няма да има никаква опасност за здравето.
– Как така проверена? Вие всяка седмица ли замразявате?
– Случва се и да замразяваме. Ето виж – Казаков-Щерев извади от чантата таблет, побърника по дисплея и чукна върху едно видео от Youtube:
Дебел мъж с къси гащи и риболовни ботуши мяташе въдица на брега на обрасло с папрат езеро. Обърна се към камерата стиснал жив шаран в ръка и вдигна шише бира за наздравица. На следващото видео, същият мъж, значително по-слаб и сякаш десетина години по-млад, танцуваше аржентинско танго на многолюдна сватба.

– Обекта беше експериментално замразен за 3 седмици. Едното е преди, другото след размразяването. Сам виждаш, няма проблем. Понася му добре.
– Ама аз, имам да изплащам ипотечен кредит! – почти отчаяно изхленчи Коста.
– Няма проблем. Правителството ще има грижата. Изобщо не се притеснявай. Финансите ти ще бъдат в сигурни ръце.
– Мамка му! – изпъшка Костадин, пусна и стъпка угарката в пода.

Щирев помаха с ръка да разкара дима пред лицето си: – Освен това, сложили сме 15000 $ на твое име в банка, така че си материално подсигурен. Ако стане грешка и земята случайно не бъде унищожена, в бъдещето ще разполагаш с голяма сума пари на влог. Абе ще си тото милионер – ухили му се агента. – Знаеш ли колко е лихвата на 15 000 за 1000 години?
– … Ами ако в бъдещето няма банки, или пари? – хрумна му на Костадин.
– Е как няма да има пари? Ами с какво ще пазаруват?
– Еми със… със… – вдигна рамене Коста.
– Ето, виждаш ли. Може да няма чист въздух и дървета, но пари ще има. Не го мисли това. Парите са фундамента на цивилизацията.
– Добре де – почеса се зад ухото Коста, – питам само хипотетично: Това как ще стане? На практика.
– Ще бъдеш хиберниран.
– Какво е това? Дето се унищожават насекоми?
– Не, хибернацията е процес… Ще бъдеш дълбоко замразен. В течен азот.
– Колко дълбоко?
– До минус 192 по целзий.
– Какво? Минус 192! Ти да не мислиш, че ме е ебал лудия? Да ти изглеждам малоумен? – Костадин се изправи за да го огледат по-добре.
– Не, изобщо не си малоумен, избран си заради коефициента на интелигентност. Най-високият в историята.
– И за това трябва да бъда замразен до минус 192? Загуби ме. Не съм достатъчно тъп да направя такова нещо.
– Само докато премине ефекта от лъчението. После пак си продължаваш живота.
– Ама… ама аз съм зиморничав!

Щерев бавно надигна глава, изправи се и приглади назад от челото избледнелите си коси. В обикновено безизразните му очи този път се четеше възторженост: – Виж какво, Костадин, аз няма да ти чета морал, ти си твърде интелигентен човек. Но трябва да знаеш едно, съдбата ни дава един шанс в живота, само един, да направим нещо за себе си и другите. Нещо велико. И повечето хора пропиляват този шанс. Или за повечето от тях той изобщо не идва. Наричаме този момент „Подвиг”. И за теб, гражданино Христомиров, този повратен миг настъпи сега. Да заслужиш званието Човек с главно „Ч”. Да изпълниш мисията и дълга си. Към Човечеството и Родината. Ако не разчитаме един на друг, ако не си помагаме и не сме готови на саможертва всичко губи смисъл. Всичко! „Един за всички, всички за един” – това не са празни думи.

Двамата стояха прави и се гледаха през масата.

– Саможертва? И какво ще стане ако откажа? – отстъпи крачка назад Костадин.
– Имаш две опции.
– Да?
– Или Преследвачите те елиминират, или идваш с нас във фризера. Третата е – загиваш заедно с всички от лъчението.
– Няма що, големи опции – изсмя се Коста. – Абе знаех си аз, че много акъл не е на хубаво.
– Наречи го ако искаш карма. Какво толкова, нали си чувал за безсмъртието на душата, не си ли православен? Човек и да иска не може да умре. Така че, какво губиш. Душата е безсмъртна. Но подвигът, подвигът остава вечен.

Костадин дълго мълча. Накрая се обади: – И чий хуй ще го търся в бъдещето, другарю майор от ДАНС?
– Нищо особено. В общи линии, ще трябва да правиш секс.
– Кво? С кой? Нали няма да има хора. С ръката си?

Щерев бръкна в джоба и му подаде няколко снимки на жени в предизвикателни пози, от които при други обстоятелства Костадин веднага би получил ерекция:
– Ще трябва да се съвокупляваш за разплод. Там ще разполагаш с 12 различни партньорки. Ето ги. Подбрали сме ги според физическите данни и психологическия ти профил. Като 12-те израелеви племена. Вие ще заселите планетата. Ще бъдеш нещо като Ной от Библията.
„Тоя харем ли ми предлага?” паникьоса се Костадин. Като се вгледа в снимките веднага разпозна някой от жените, които напоследък бяха идвали при него с обувки за поправка и разбра, че Казков-Щерев не се шегува. „Работата явно е сериозна. Не е ей така да ме баламосва”.
– Ама защо аз? Нямате ли космонавти, или нещо, знам ли, някакви учени, военни…
– Имаме колкото искаш. Но никой няма твоето IQ.
– Ама аз само поправям обувки! – почти проплака Костадин.
– Именно – вдигна показалец Щерев и се почука по хлътналото слепоочие. – Помисли, в бъдещето няма да има обувки и това ще затрудни предвижването и миграцията. Кой, ако не един обущар ще може да направи обувки с подръчен материал. И второ – защото си идеален, отговаряш на условията. ДНК-то ти пасва на 98.5 %.
– ДНК-то ми? Кога сте ми взели ДНК? – стресна се Костадин.

Щерев го остави да помисли.

Нещо просветна в ума му като белязан с радиоизотопи микроб под микроскоп и бавно взе да се очертава.
– Чакай малко … Вчера!?
– Майор Младенова също идва с теб в бъдещето – усмихна се доволно Щерев. – Ти издържа теста. Това беше последната проверка.
– От телевизията! Синоптичката?
– Да, тя също е наш агент. Взехме ДНК-то от крака и.
– Ама как, не е ли синоптичка?
– Еми те всички синоптички са от службите, не знаеш ли? Да не мислиш, че ей така ги назначават.
– Стига бе!
– Голям балама си, адаш, много още има да учиш. Че те по телевизиите всичките са наши хора. Водещи, синоптички, журналистки…
– А Гала?
– И тя. Гала е старши лейтенант.

* * *

Майора му подаде папка с гриф “Секретно”: – Това са инструкциите. Научи ги и веднага ги изгори. – После сложи на тезгяха и бутна към него кутия „Спазмалгон” с два блистера – Ако искаш да се свържеш с мен или пък преследвачите те отвлекат, глътни най-долното ляво хапче. В него има радиочип със сателитна връзка. Капсулата ще се разтвори и стомашните киселини ще задействат електрическия заряд на предавателя.
– Долното ляво откъм лицето или откъм фолиото?
– От, откъм… абе глътни ги и двете. Само не трябва да влизаш скоро в клозета.
– Ами ако пак имам разстройство?
– Ще стискаш.

Щерев се надигна от телевизора, отупа си панталона и се приготви да върви. Сложи ръка на рамото му.

– Не се мотай, нямаш много време. Илюминатите са по петите ти.
– Чакай. А тези преследвачи, какви са те?
– Наши противници. Опитват се да ни попречат. Издирват способните хора и ги елиминират.
– Защо?
– Защото искат те да управляват света. Абе, масони, кво да ти разправям. Премахват умните. Но ти не се плаши – потупа го по гърба Щерев. – Пазим ти гърба.

Показа му вдигнат нагоре палец и заднишком напусна.

Замразеният гл.4 Умен като Айнщайн!

Понеделнишкият махмурлък го халоса с такава сила, че направо го размаза като под паднала бетонна плоча. Някакъв компресорен чук къртеше черепната му кутия отвътре, та чак кътниците му се тресяха от вибрациите. Отдавна не бе имал такъв тежък ден. Толкова тегав, че все едно режеше минутите с трион.

Едва се се измъкна и се завлече до работилницата с колелото. Вътре веднага му стана лошо от миризмата на лепилото, потни крака и химикали и преди да се усети повърна в чекмеджето. Добре, че свари да го издърпа на време. Направи си айрян, пи, пак повърна, този път в мивката, и в следващия момент тичаше към клозета в надпревара на живот и смърт с диарията. Успя да спечели, но само на косъм.

„Понякога на човек просто му се иска да има изкопан гроб до него и само да се търкулне вътре, а някой приятел да го зарие и опее“ мислеше си Костадин и отпуснат безжизнен на стола.

Пусна радиото, но не можа да понесе екзалтирания глас на водещите. Не му се занимаваше с кръстословици, така че по някое време реши да играе табла срещу себе си и изрови изпод обрезките от заготовките кутията. Тракането на зарчетата го успокояваше. Точно занарежда пуловете и по прозорчето над главата му се почука.

„О-о, нее! Разкарайте си някъде смрадливите копита!” Но се сети, че не е махнал капака на прозорчето и си затрая.

Думкането прекъсна за секунда и половина и се поднови по-интензивно:
– Инкасатора е!

Той се надигна и бутна ламарината навън.
В рамката цъфна заострено продълговатат физиономия на Казаков от общината.

„ Уфф, пак тоя. От рано ми тръгна на идиоти. Сигурно е намислил нещо да ме рекетира?”

Казаков завря глава в дупката и го огледа с непроницаемите си очи.

– Тежка вечер, а? – намигна съучастнически той и се ухили.
– Ъъх… малко – неопределено изломоти Костадин.
– Сетих се, че има едни обувки за поправка и реших да ги донеса – разбъбри се госта. – Нали и без това щях да минавам – и провеси през прозорчето зелена найлонова торбичка с чифт туристически боти. – Ей тука се е отпорило малко по шева.
– Добре, ще ги погледна – протегна ръка да ги поеме Костадин. – Ама те са различни. Тази е по-малка.
– Уфф, объркал съм ги. С братчеда купихме еднакви, ама неговия крак е по-голям. Нищо, в къщи имам един куп.
– Какво?
– Обувки.
– Аа…
– Добре, сега по служба. Направихте ли теста? – делово се поинтересува служителят на общината.
– А, теста. Да. Май е тук някъде. Ъъ, а ето го – откри навитите на руло листа в предния джоб на престилката си Костадин и ги измъкна.
– Слизам да го взема.

Този път дрънченето по стълбите беше заменено от пронизително котешко мяучене. „Псс! Псс! Къш от тука!” Казаков се провря гърбом през вратата и преди да я затвори изрита нещо във въздуха.

– Здрасти – подаде ръка той. – Ама че развъдник си имате! За малко да ме издерат…
– Ръцете ми са мръсни – отклони поздрава му Костадин. – Бабичките от входа ги хранят. Дори мислех да подам оплакване.
– Подайте непременно.
– Ама не знам къде.
– До „Господари на ефира”.
– Мислех в общината.
– Може. Това ли е теста? – пресегна се общинарят към снопчето листи на тезгяха – Ще му хвърля един поглед.

Казаков посегна и върху показалеца му остана кафява следа. Той го поднесе към носа си и подуши отдалеч. Челото му се набръчка.

– Може и да съм го изцапал… с нещо. Тука е голяма бъркотия – пресегна се Костадин с парцала през масата и забърса няколко капки повръщано.
– Случва се.
– За кога ги искате, обувките?
– А, обувките… – Казаков замислено се взираше в страниците. – Обувкитее заа…
– Тази мога да я поразтегна малко на калъпа. Отпраното ще го зашием. Другата не мога да я намаля, така де – заобяснява Костадин.

Видимо заинтересован от съдържанието на листата в ръцете си общинарят не го чу. Потършува из джобовете на сакото. – Уф, ама и мирише тук! – изтръска цигара и я лапна.
– От котките е. Пикаят където си искат.
– Може ли огънче?
– Тук не се пуши – отбеляза домакина.
– Защо?
– Наредба на общината.
– Аз съм от общината.
– … Ами тогава и аз ще запаля. Ако може?
– Моля.

Костадин му поднесе запалка, после и той запали и взе да изчуква с шпатула калта от грайферите на едни ботуши с изядени токове. Казаков мълчеше забил поглед в теста.
Някой отвън на тротоара изтърва бутилка и изпсува. Последва още един трясък и втора порция псувни.

– Невероятно! – вдигна глава от страниците общинарят.
– Какво има? – стресна се Костадин.
– Не може да бъде! Имаш ли химикалка? Пиши! – и му издиктува поредица числа.
– Нищо не…
– Чакай малко… 193! – пресметна той. – Имаш 193!
– От какво!? – уплаши се още повече Коста – Объркал ли съм нещо?

Казаков беше толкова погълнат от съдържанието на изследването, че въобще не реагира на въпроса.

Тръпки препуснаха като колона мравки по гърба на Костадин. Той инстинктивно чувстваше, че нещо важно се случва в живота му, а нямаше понятие какво. Както винаги в такива моменти на екрана на ума му, като репортаж, заснет със субективна камера, премина сцената на съвокуплението със сандала. Но кой знае защо този път беше различно. Заедно с чувството, че идва края на важен етап в живота му, завладя го и някакво примирение и той се успокои, като пясък на морското дъно: „Да става каквото ще. Няма да им се дам. Затварям и напускам!“

– Стой така, веднага се връщам! – скочи от табуретката Казаков. – Не мърдай от мазето, чу ли! Това е важно! Много, много важно!
– Ама, добре. Аз само до клозета, щото от снощи…
– Не мърдай от там. Влез и стой вътре! Не, чакай – сети се на вратата той. – Имаш ли обедна почивка?
– От един до два, два и петнайсе.
– Добре, в един и пет съм тук.

Отвън последва ново котешко изквичаване и забързаните стъпки на Казаков отшумяха нагоре по стълбите.

„Странен човек. Как ли са го взели на работа? Сигурно с връзки?”, помисли си Костадин и се взря в една цепнатина в стената.

„Я да си сваря едно яйце.”

* * *

Когато в 13.05 служителят от общината се появи отново в ателието, завари Костадин все така зареян в някакъв свой свят, да зяпа в транс изронената мазилка над вратата, подпрял глава с лакет на тезгяха. Прехвърли през гръб препълнената си с документи чанта. Беше се запотил от бързането. Обикновено, хлътналите му безизразни очи щяха да изхвръкнат от възбуда.

– Навън вали ли? – вдигна глава Костадин.
– Навън? Не.
– Щото… Стори ми се, че заваля.

Казаков се пресегна към капака на прозорчето и го притвори да не ги смущават.

– Чуй ме сега, Коста, чуй ме внимателно…
Костадин изпъшка:
– Какво, проблем ли има?
– Не.
– Тогава?
– Обратното. Не се сърди за въпроса. Нали не употребяваш наркотици?
– Кой, аз? Не!… Веднъж се надрусах с една макова кифла… но може и да е било самовнушение.
– Трябва да е от кръстословиците – измърмори под носа си общинаря. – Чуй сега, да ти обясня за този тест. Средното IQ е 100. Това е усреднен цифров резултат при измерване индивидуалната когнитивна способност. Тоест интелектуалния капацитет на дадена личност. Заложен е така, че при повечето хора това отговаря на 100 пункта. Стандартното отклонение е + – 10 пункта – от 90 до 110. Важи за 50 % от хората. Те са кръгла стотица. 130 и над, това е групата с висока интелигентност. Те са максимум до 25 % от популацията. Според резултата на теста – Казаков тупна папката върху тезгяха – твоят е… 193! С три пункта по-висок от този на Гари Каспаров – шахматиста.
– Това добре ли е? – напрегна се Костадин – Щото, чичо ми викаше, то с акъла е като с парите, ако имаш много почват проблеми. Я мутри ще ти пратят, я, знам ли…
– Това е екстремно висок резултат. По-висок коефициент от 98 % от членовете на МЕНСА, най-умните хора в света. А техния коефициент е по висок от този на 98 % от човечеството. Такъв резултат се среща само при 0,001% от жителите на планетата. Айнщайн е имал 160.
– Я виж ти! А като си много тъп колко имаш?
– В другата страна на скалата имаме 3 категории: имбецил, дебил, идиот. Около 50 IQ, от 50 до 25, и под 25: човек със силно изразена умствена недостатъчност.
– Значи аз съм нещо като обратното на идиот? – вдигна във въздуха един тирбушон Коста, почуди се какво да го прави и го мушна в купчината табани на тезгяха.
– Технически и статистически си гений. Мога да ти обясня какъв е принципа на измерването: духовната възраст върху хронологичната, тоест действителната ти възраст, умножени по коефициента 100. При резултат 193 излиза, че твоят интелектуален капацитет се равнява на знанията на 250 годишен човек, постигнати само за 34.
– О, ама то аз малко прекалих тия дни с мастика. Иначе даже мисля, че мога и по-добре. Не че се хваля. Ама на трезво като нищо щях да закръгля на 200.
– Никой не е имал 200!
– Е, не сте проверили всички хора.
– Това правим. Сега, има някой обстоятелства, които могат да повлияят резултата. Например, ако си ползвал помощни средства. Или преди това си се запознал с въпросите. За това сега ще го повторим.
– Кое?

Казаков се разрови из чантата и извади от там нов запечатан плик и кръгъл металически будилник.

– Това е сертифициран тест – разгърна страниците той. – Това е часовник. Връчвам ти го и засичаме времето. Разполагаш с 25 мин. Точно. Сега е… Не, чакай първо имаме уводен въпрос. Да определим скоростта на реакция. Седни удобно. Готов ли си?
– Да. Абе, от снощи малко съм замаян, ама карай.

Казаков отгърна първия лист и зачете:

– Жан Клод ван Дам и Стивън Сегал се бият. Кой ще победи?
– Ми откъде да знам?
– Предположения?
– Кой е Жан Клод ван Дам?
– Един каратист белгиец.
– Значи другия – съобрази веднага обущаря.
– Защо?
– Белгийците винаги са неутралитет. Другия ще го нарита
– Хм, много добре. Много добре. Сега, концентрирай се и действай. Следва същинската част. Имаме 30 въпроса с нарастваща трудност. Трябва да избереш коя картинка отговаря на правилния отговор. Засичам време. Имаш точно 25 минути, нула-нула секунди. Готов?
– Давай. A, чакай, че се сетих нещо, абе можеш ли да уредиш един служебен абонамент отпреде за паркиране?
– Караш ли кола?
– Не, ама за клиентите. Че тука ми спират всякакви и ме запушват.
– Мога. Сега решавай, после ще говорим.

Общинарят нагласи и чукна с длан будилника.

– „Въпрос номер едно: – засрича на глас Костадин. – Коя от 8-те номерирани фигури е необходимата?”… Ама това са картинки, не въпроси. Не е като предния път.
– Картинките са въпроса. Тоест фигурите. Избери най-подходящата.
– Аа, ясно… Мога ли да налучквам?
– Сам решаваш. Нали е тест колко си интелигентен.
– Коя, коя, коя? Уфф, няма да мога така, трябва ми бира. Мога ли да пийна малко. Щото съм още вчерашен, не искам да си прегрявам главата.
– Не е забранено. Ето ти – подаде му отворена бутилка Казаков. – Загуби почти една минута.
– Мерси. Ще си туря каскета, че главата направо ме ме цепи…

Известно време в мазето се чуваше само тракането на секундната стрелка на будилника и тихото пъшкане на обущаря.

* * *

23 мин. и 50 сек. по-късно Костадин плесна купчината страници върху тезгяха и предаде теста.

– Казаков, кво ще кажеш да хвърлим една табла? Имаме още, колко, 2-3 минути. Или предпочиташ карти? Имаш ли още картинки за решаване?
– Никога не съм чувал за такъв резултат. 23 минути и половина!
– Май бих рекорда, а? Печеля ли кутия пилешки крилца?

Общинарят се наклони напред към тезгяха и опря на него лакти като допингиран атлет на стартовата линия.

– Бира? – предложи му Костадин и самодоволно сплете длани зад тила.

Общинарят се разрови из чантата и извади калкулатор и няколко листа с таблици за да свери резултата.

– Казаков, виждаш ми се нещо напрегнат – подкачи го Костадин.
– Сега, сега… – сверяваше отговорите той, мърморейки под нос. – Уникално! У-ни-кал-но!
– Някакви забележки ли имаш?
– Нямаше да повярвам, ако не беше пред очите ми – най-сетне пусна таблиците той и се облегна назад, вдигайки глава: – Двеста!
– Колко? – направи се, че не дочува Костадин?
– Двеста! – обяви общинарят.
– Та-дамм! Та кво разправяше за Айнщайн?

Казаков изпръхтя и плесна длан върху продълговатото си като пъпеш чело.

– Е, предполагам, това ми дава право да си отворя още една бира – ухили се до ушите домакина – Ти искаш ли? Както казваше в такива случаи чичо ми Грушо: „Като си такъв мозък, къде са ти парите?” Ами вземете ми отворете спестовна книжка, бе Казаков. Иначе ква ми е файдата? То да бях футболист или фолк певец, а то, гений…
– Имам предложение за теб – след кратка пауза му съобщи общинарят. – Ще проуча как седят нещата по документация. Според мен имаш право да кандидатстваш за евросредства по програмите за насърчение на малкия и среден бизнес. Това IQ може да ти донесе големи облаги. Имаш всички основания да кандидатстваш по съкратена процедура по предоставяне на безвъзмездна финансова дотация.
– Някакви данъчни облекчения ли или кво? – наостри уши Костадин.
– Кредитиране с по-ниски лихви, без обезпечения и такси. Висок размер на овърдрафта. Не знам точно, но ще се заема. Имаше нещо там за управление на средствата и финансиране на текуща дейност. Ще проуча въпроса и ще мина да ти кажа. Има опции в тая работа. Трябва да се възползваш от мозъка си.
– Е, една машина с ротативен грайфер за подшиване на табани няма да ми е излишна. Малко нови калъпи, това онова… Може и машинка за опъковане на чесън в мрежички. Отдавна ми се върти из главата тоя бизнес. Сега хората много ядат чесън. Откак полудяха и взеха да стават вегани.
– Машина за чесън. Ще я имаш. Обещавам. Ще те включим в оперативните програми. Ще разбера и скоро ще ти се обадя. Съвсем скоро.

– Кой го беше казал това, бе Казаков: „Целия свят се прекланя пред мен, Айнщайн, а пък аз се прекланям само пред, ъъ…“ как беше, бе Казаков? – не спираше да самодоволства Костадин.

Общинарят дълго и трескаво подрежда документите в чантата и след като се увери, че не е изпуснал някой лист си тръгна.

– Будилника забравихте! – провикна се през прозорчето след него Костадин. Но Казаков беше изчезнал.

„Ебати тъпия часовник! Да го хвърля или да го подаря на някой? Бе ше го оставя, че знам ли дали няма да ме карат да го плащам”.

Замразеният гл. 3 Footfetish

В почивните дни Костадин се напи, решава кръстословици, вечерта послуша малко музика по радиото и накрая от скука попълни теста. Беше лесно: „Отбележете правилния отговор в квадратчето, А, B, C …“. Трябваха му не повече от 25 мин. за да мине всички въпроси.

Но имаше още доста време за убиване. Пусна телевизора и попадна на криминалната хроника в новините: “… Полицията започна да издирва по разпореждане на съда, 37-годишният травестит Севдалин Налъмов, който си направил скъпа прическа и избягал, без да плати и вече е обявен за общодържавно издирване. Това стана ясно по време на съдебното заседание по делото срещу него, на което той не се яви. Налъмов е посочил, че живее в Каолиново, но не е открит на адреса, въпреки че е търсен многократно. Според съседите той не живеел на този адрес от над 10 години. По делото има и друг негов адрес – в София, за следващото заседание той ще бъде търсен и там, отделно Районният съд в Пловдив ще изиска от МВР справка за резултатите от общодържавното издриване.
Севдалин Налъмов се изживявал като жена и често си правел скъпи дамски прически. На 4 май т. г. влязъл в салон на „Дима стил“ и си поръчал удължаване на косата и други разкрасителни процедури. Сметката била 1683 лв., Налъмов казал, че отвън го чака приятелят му, който ще плати, излязъл и не се върнал.,,“

„ Да го пуснат с червена бюлетина, ама ще го хванат друг път! – ядоса се Костадин. – Сигурно е вече в ЮАР при братя Галеви, и интерпол не може да го пипне.“ заключи той и угаси екрана.

В неделя следобед пак се напи, този път с мастика, погледа малко порно, прави секс с една обувка и като свърши в нея, старателно я избърса с чорапа си. Винаги внимаваше да не пропусне тази част, откакто върна обувката на една клиентка пълна с тридневното съдържание на тестисите си и мъжа и беше идвал в ателието да го бие. Два пъти.

Като повечето мухлясващи из мазетата алкохолизирани занаятчии, Костадин беше ако не секс маниак, то поне имаше подчертан фетиш към дамски обувки. Обичаше да вижда по улиците краката на жени в обувките на които бе свършвал. Като арабите на пазара с майонезата за дюнерите. Един път дори беше правил секс с обувката на една клиентка, която ядеше дюнер, докато чакаше да и смени катарамата на каишката, седнала на табуретка на тротоара пред прозорчето на ателието му. „Тая е изчукахме отвсякъде!“ хилеше се той като перверзник, докато се правеше на зает и даже не и се разсърди, че не му остави бакшиш.

Костадин си имаше възгледи за света, и те включваха само две-три неща. Не че имаше нещо против театъра, операта, науката или изобразителното изкуство. Но, ако в едно нещо не присъстваха пиене, женски крака или оргазъм, той рязко преставаше да бъда заинтересован от него. В 99% от случаите тези три неща означаваха добре прекарано време. Е какъв оргазъм има в ходенето на театър или до библиотеката? Те там и пиене не дават да си вкарваш. „Така че, без мен. Нека си ходят интелигентите.“.

По някой път хората откриват странни неща за себе си съвсем случайно. Веднъж, след едно непланирано посещение на гей бар Коста се прибра много пиян и си опита щастието с шепа кокосов балсам и чифт мъжки сандали. Но остана разочарован. Просто чувството не беше същото. „Какъв е проблема?” замисли се той. И го откри – токчетата. Мъжките обувки нямаха токчета. А и не бяха отворени отпред. Нито бяха прозрачни. Той харесваше обувките с елегантни издължени токчета и ако може прозрачни. Често след това, в момент на стрес или преди да заспи, тази срамна сцена отчетливо изплуваше на забавен каданс в главата му.

Заспа трудно и на пресекулки сънува, че няколко стелки и един разлепен галош му предлагат да участва в гангбанг.

Замразеният гл.1 Облогът

„СЕДМОПРЪСТИЯТ“ роман

книга II ‘ЗАМРАЗЕНИЯТ’

„Като се замисля, най-странното нещо, когато някой умре, е, че всички гледат обувките му. Това е най-тъжното. Сякаш цялата му същност се е събрала в тях. Не в дрехите. В обувките. Или в шапката. Да вземем някой току що умрял. Ще му сложите шапката, ръкавиците и обувките, както лежи в кревата, ще почнете да ги зяпате и ще се побъркате. Не го правете. Както и да е, сега той в мъртъв и знае нещо, което вие не знаете.“ Чарлс Буковски.

2 год. по-рано

1 глава. Облогът

След като се ръкуваха, първо с левите, а после с десните ръце в знак че са се договорили, двамата мъже се надигнаха от дълбоките кожени кресла и напуснаха пушалнята на хотела. Силуетите им изплуваха от полумрака на помещението, обгърнати в аромат на 18 годишен коняк и скъпи хавански пури. Отвън ги чакаше човек, който веднага се пресегна да затвори вратата зад гърба им и застана на крачка и половина отзад. Костюма му все още бе напоен с дъх на изпражнение, защото преди няколко минути му се бе наложило внезапно посещение до тоалетната. Но се усещаше само от непосредствена близост и то едва-едва. Още двама мъже се изправиха от местата си в лоби бара и ги последваха с бавна, леко разкрачена походка и сключени длани пред корема на малко по-голяма дистанция. Четвърти ги посрещна с уважително свеждане на глава при въртящата врата на изхода на фоайето.

Пръв през нея премина спортно облечения мъж. Около или малко над 50 години, с добре поддържана чрез стероиди физика, опакована в скъпо двуцветно худи на “Hugo Boss”. Очила за спорт „Clic Gold” с позлатени рамки, инкрустирани с брилянти по рамките, и поне 5 златни ланеца изкарани отвън. Можеше да мине за мениджър на голям футболен клуб, но не и при тази показност. Всеки пръст на ръцете му беше обкичен със златни пръстени с камъни от всякакъв вид, размер и цвят, за хиляди евро парчето, и от малко пресиленото му, макар и премерено жестикулиране, личеше, че този факт не трябва да остане скрит. Мафиот от висок ранг. Всичко в осанката и езика на поведението му говореше, че няма намерение да се съобразява с останалия свят.

Другият мъж гонеше същата възраст, малко над петдесетте. Облечен в класически тъмен костюм на фино вертикално райе. Кърпичка сгъната с два подаващи се ъгъла от джобчето на сакото. Дълга, малко над средното, прошарена коса, оформена като на италиански аристократ, падаща от двете страни с помощта на дискретно количество гел. Пристъпи напред и влезе във въртележката на вратата с плавно, премерено движение; дланта на едната ръка мушната на височината на гърдите в разстоянието между илиците на копчетата, другата в джоба на панталона. Като скъпоплатен професионален модел позиращ за рекламна снимка. Можеше и да е такъв, ако не беше частично парализираното му от удар с нож лице.

Отвън ги посрещна лек дъжд и човек с разтворен чадър, толкова голям, че под него спокойно имаше място за няколко души без да се чувстват притеснени. Двамата слязоха по стълбите, казаха си нещо и завиха надясно по тротоара. Един от придружителите се опита да привлече вниманието им към мобилен телефон, но костюмирания с жест отказа разговора. Изминаха разстоянието до трезора пеша. Гардовете им ги следваха плътно на няколко метра зад гърба. Успоредно с тях, без да се интересува, че блокира трафика, се движеше черно „AUDI Q5”, следвано от един „Chrysler Imperial” с още мъже в него. Няколко минувачи се спряха и извърнаха глави да изгледат процесията и един от тях вдигна телефона си да снима, но веднага бе респектиран от охраната.

Изкачиха се рамо до рамо по стълбите на банката, където на входа ги посрещна лично един от подуправителите. По негово разпореждане заместник директора по сигурността ги пое и прекара без формалности през процедурата за достъп до трезора. Развъртя голямото като корабен щурвал колело на заключващият блиндираната врата механизъм и тримата преминаха в помещение със сводест таван и дълги редици депозитни сейфови кутии покрай стените. Застанаха в средата до една от тях. Служителят извади своя ключ и го пъхна в една от ключалките на индивидуалната касета, после се отдръпна в ъгъла на помещението и се обърна с гръб. Двамата мъже направиха същото с своите. Служителят се приближи, завъртя ги последователно отдясно наляво, изтегли стоманената кутия и я занесе до работната масичка в центъра на залата.

– Чувствайте се като у дома си, господа. Времето е ваше.
– Ъ? Какво трябва да значи това? – сопна се мъжът с анцуга.
– Че няма нужда да бързате – поясни банкера. – Израз на учтивост.
– А, да, добре. Свободен си.

След като служителят напусна, двамата мъже разпънаха чадъра и покриха с него касетата заедно с масичката.
– Шибани камери!
– Вечно шпионират!

Огледаха се за невидимия наблюдател и започнаха да свалят и слагат в нея личните си вещи: часовници, ланци, очила, златни ръкавели, няколко пачки различна валута, банкови карти, портфейли, оръжие…

Скоро джобовете им бяха празни. Спортно облечения тип сграбчи като с клещи пръстените на едната си ръка и с въртене взе да ги измъква. С първите четири се справи сравнително лесно, макар лицето му да почервеня от усилието, но петия, върху показалеца заседна в ставата и той запъшка.

– Е не си нося сапуна!
– Няма проблем, остави го – съгласи се партньора му.

После спортиста повтори операцията си върху другата ръка, И там на ръката му остана един, този път на кутрето.

– Добре… – изведнъж анцуга се сети: – Оп, щях да забравя! – Бръкна и извади от касетата мобилния си телефон.
– Казахме всичко.
– Трябва да движа нещата.
– Окей, задръж го – съгласи се костюмирания. Той също се пресегна и извади своя.

После двамата мъже се разписаха под някакъв документ и също го прибраха в сейфа.
– 20 дни, както се разбрахме – отбеляза главореза с анцуга.
– Нека са 3 седмици – махна с ръка аристократа с белега.
– Е то не е ли същото?
– Почти.
– Сега сме… значи до 19 септември 2018, 24.00 часа.
– Именно.

Приближиха се до вратата и изритаха спуснатата решетка за да им отворят.

– И как смяташ да го направиш? – попита костюмирания.
– С психология.

Седмопръстият гл. 19 Бате Къци

Като си взе довиждане с детективката Северин реши да се помотае безцелно с колелото за да си проясни главата. Имаше нужда да обмисли ситуацията. Месеци усилено издирване изобщо не дадоха резултат: психотерапията, хипнозата и детекторът не бяха помогнали, нито пък дрогата и мъдростта на библията. Все така нямаше представа кой е. Последната му надежда беше Катрин и ако с нея не се получеше оставаше му само един вариант – електрошоковата терапия.

Не знаеше нищо и за произхода на парите от сака, но беше доволен че ги има. Парите бяха интересен феномен, особено лесните. Парите бяха важни най-вече за хората които ги нямат. Слава богу в неговия случай беше обратното. Например медитацията за която всички духовни учения бяха съгласни че е много полезна. „Обаче, медитация – ташак. Пробвай медитация, когато ти свършат парите…“ перифразира той самоубилият се психиатър.

Стъпи на педалите и пресече площада на Ал. Невски. Така се беше засилил, че за малко не се блъсна в двойка младоженци, които излизаха натоварени с букети от една лимузина. Тълпа разгневени сватбари се разкрякаха след него. Той им показа през рамо среден пръст и бързо изчезна по нанадолнището към Дондуков. Като излезе на булеварда хвана надясно към парка.
„Несъмнено, най жалкото нещо, без конкуренция, на което човек може да стане свидетел: мъж, който прави публично предложение за женитба падайки на коляно – помисли си. – Отвратително. Вероятно в този момент в главата на жената се случва нещо такова: „Щом е способен до такава степен да се самоунижи, значи наистина има чувства към мен, или е сериозно побъркан? От друга страна трябва ли ми такъв идиот без капка собствено достойнство? – Не. Явно няма никакви пари, ако имаше щеше да се държи на положение… Толкова е жалък, сигурно го е страх, че никоя няма да му пусне секс и вече е отчаян.“

Нямаше движение и на светофара и Северин пресече на червено без да намалява.

„И въобще, любовта е силно надценена. Симпатията е къде къде по добра от любовта. Разликите са в последствията. Ако някой ви е симпатичен вие просто изпитвате в неговата компания приятни емоции, докато накрая симпатията не изчезне. И после просто му изтриваш телефона. Но ако обичате някой, вие имате задължения към него, даже и ако чувството вече го няма. В това е проблема при любовта и обвързването – няма път за изход. За това по новините постоянно показват как хората убиват любимите си, а не тези, които са им били симпатични. Никога няма нещо такова: „Жертвата е ликвидирана с множество удари с нож, защото убиецът е изпитвал към нея патологична симпатия“. И въобще любовта е доста опасна. Според криминалистите тя е един от трите водещи мотива при убийство. Но така или иначе щом става дума за любовта 80 % от хората в света се явяват оптимисти. Или така наречените идиоти.“

Както си караше увлечен в разсъждения Северин внезапно усети, че задното му колело хлътва в улея на трамвайната релса и кормилото в ръцете му се изви самоволно рязко встрани, а предното колело на велосипеда пропадна надолу и се удари в ръба на изровена от дъжда дупка. Чу се скърцане и трясък, след който инерцията го хвърли напред през кормилото и той се приземи с кълбо, падайки на ръце и лакти и завърши полета си с чело в асфалта.

Когато почна да се идва на себе си първо чу някакви клаксони и глъхнещи звуци и пред лицето му изплува главата на тийнейджър с изражение на опитен гамен, облечен със синя фланелка, очила със залепена със скоч дръжка, стиснал франзела в ръка.

– Бате Къци, Бате Къци! Удари ли се? Много ли те заболя? – чу го да изрича.
– Какво, ох, кой си ти? На мен ли говориш? Познаваш ли ме?
– Абе, бат Къци, бе, Райчо съм.
– … Трайчо? А аз кой съм?
– Еми, бат Къци обущаря. Много ли се удари, бате Къци?
– Бате Къци? – все още не можеше да съобрази какво му казват Северин.
– Да, бе. Бат Къци, ама кво, ти нищо ли не помниш?
– Нищо.
– Ама ти, ти къде изчезна изведнъж? – поинтересува се гаменът с франзелата.
– Не знам.
– Ма ти сега като падна ли си изгуби паметта или така си беше?
– Да. Не. Не помня.
– А що си като циганин?
– Кво?
– Много си чорлав станал. За малко нямаше да те позная.
– Ъъ, щото си пуснах бакенбарди.
– Те бабите казаха че сигурно си умрел от пиянство или си в затвора и разбиха вратата да не се умирише кооперацията, ама те немаше.
– Коя врата?
– На мазето, бе. Обущарницата дето таковаш обувките. И после идва и полицията, ама нищо не намериха, и идваха и едни мъже с костюми да те търсят.
– И мъже? Какви са тия? Чакай да се преместим, че ще ни прегазят.

Двамата вдигнаха колелото и го изтеглиха на тротоара.

– Не знам, едни с черна джипка. С бради, много яки. Тя баба Дочка каза, че пак си съсипал на некой патъците и се криеш да не те набият.
– И кога това?
– Ами некъде поминалата година.
– Миналата…
– Бате Къци, честно, ама ти нищо ли не помниш?
– Тц, нищо.
– А ония де, д-двайсет лева дето ти ги дадох назаем?
– Ще ти ги върна. А ти кой каза че си?
– Райчо бе, дето паднах от дървото в двора върху лютеницата. Ама не, теб те нямаше тогава. Дето ме наби, че срах в асансьора.
– Аз ли?
– Да.
– Значи се казвам Къци?
– Не, Костадин си, ама ти викаме Къци – поясни етимологията на името му гамена.
– Ще ми покажеш ли къде живея?
– Да бе. Е тука близо е, покрай пазарчето. Ела с мене. Напряко през градинката.

Младежът размаха франзелата и взе да сочи посоката с нея.
Северин вдигна колелото от земята. Предната капла се беше изкривила от удара и кормилото се беше откачило. Без ремонт нямаше да може да се кара.

– Значи съм Къци, така ли? Сигурен ли си?
– Костадин си, ама ти викат и Маруф стоножката. Или плъха.
– Маруф стоножката? Защо така?
– Ами нали си обущар.
– Е това каква връзка има?
– Еми не знам, аз съм малък.
– Кой това?
– Те дъртачките така ти викат. От кооперацията.
– А плъха защо?
– Ми щот живееш у мазето.
– А теб как ти викат?
– Кой, бабите ли? Или в училище?
– Бабите.
– Ей, келеш! Келеша. Ама в училище няма да ти кажа щот ще ми се смееш.
– Едва ли ще е по тъпо от Стоножката – подметна Северин.
– Ем, Марадона.
– А. Футбол ли играеш?
– Не.
– Ами какво?
– Едни други работи…
– Какви работи? Кажи де.
– Ем, едно нишесте продадох на големите и после ме набиха.
– Нишесте? Аха… Сега кой клас си?
– Ако не бях паднал от черницата щях да съм в седми.
– Райчо, Райчо… Ох! – Северин-Къци попипа цицината на челото си и се наведе да разтърка коляно. Панталона му беше скъсан и през дупката се виждаше ожулено.
– Пък те бабите ти викат и Маруф сандала. Те викат, че мразиш котките и правиш, такова, секс. С обувките на хората.
– Кой бе!?
– Ем ти.
– Не, кой го разправя?
– Бабите от входа, всичките.
– Измислят си. Слушай, не правя секс с никакви обувки, измислят си!
– А със сандалите?
– Глупости!

Северин се опита да забута колелото, но видя, че каплата е крива и опира.

– Ще ми помогнеш ли? Каплата се е смачкала. Само го придържай.
– Да бе, бат Къци.

Двамата хванаха по един край от кормилото и го затътриха през парка. Райчо го огледа отгоре до долу с детско любопитство.

– Бате Къци, ами пръстите къде са ти?
– Пръстите? Отхапа ми ги мечка – спонтанно отвърна Северин.
– Леле! Къде, в зоопарка ли?
– В зоопарка.
– Абе бате Къци, те некакви беха разлепили едни твой снимки. Ама нема да се сърдиш кат ти кажа…
– Какви снимки?
– Обещаваш ли да не ме ритнеш?
– Обещавам.
– Ами как правиш такова, секс с една сандала. И видео имало разправят. Ама не съм го гледал още.

Мълчание.

„Първо котките, а сега и секс обувки! Ако наистина съм тоя Къци някакви откачени бабички злословят по мой адрес, ще се разправям с тях!… Не, не ми се вярва, детски приказки, припознал се е. Макар че наистина говори убедително…“ мислеше си Северин и крачеше рамо до рамо с Райчо.

– … Далеч ли е?
– Не, не, ето тука, след ъгъла завиваме и вече се вижда табелата.
– Давай тогава.
– Леле, сега бабите като те видят направо ще си изкарат акъла – светна от радост малкия гамен. – Тя Дочка вика: Добре че се отървахме от тоя коткомразец!
– Слушай ти си трай, чу ли – изгледа го сериозно Северин.
– За кое, бат Къци?
– Че съм тука. Ще ти дам още 20 лева.
– 30!
– Имаш ги.
– Добре, бат Къци. Значи общо 50. Ама те пак ще познаят, много са хитри.

Завиха покрай малка ъглова баничарница и след петдесетина метра пред очите им изникна надписа на работилница:

„ОБУЩАРНИЦА МАРУФ“
(поправка на обувки от цял свят)

Северин се огледа, но не видя наоколо нищо познато. Уличката беше пуста. През някакъв отворен прозорец над главите им долиташе мелодията на мексиканската „Ла кукарача“. На тясна пейка пред градинката на кооперацията три бабички седяха подпрени на бастуни и водеха наблюдение над околността разговаряйки с кудкудякане. Щом ги наближиха една от тях се взря насреща им, повдигна към тях с трепереща ръка бастуна си, хлъцна и в следващия миг се хвана за шията и гърлено изпъшка, сякаш се мъчеше да преглътне костилка от праскова. Килна се първо назад и после се катурна по очи безжизнена на плочника. Другите две я гледаха в недоумение половин минута и се разпищяха:

– Дочке, не умирай ма!
– Дочка получи инфаркт!
– Убиец! Викнете полиция!

* * *

Когато суматохата около товаренето на тялото в линейката премина Костадин се измъкна от храстите край кооперацията. Райчо сигнализира с вдигане на франзелата и му подвикна от входа „Чисто е!“
Двамата се намъкнаха през малкия безистен и се спуснаха по стълбите към мазето.

Вратата на работилницата, увиснала на пантите, беше само леко притворена, ключалката и бравата разбити. Северин-Къци я избута с лакът и провря глава в помещението. Голяма жълта котка измяучи и се шмугна през краката му, последвана от още няколко. Вътре цареше непрогледен мрак. Райчо щракна запалка и бързо намери ключа за осветлението. Гола прашна крушка примигна и освети безпорядъка в помещението.

Северин-Къци пристъпи напред и огледа напълно непознатата обстановка. Още 5 – 6 котки се бяха настанили където намерят, но не му обръщаха внимание. Всичко тънеше в прах и паяжини. По стените погледа му срещна изписани върху парчета картон цитати и мисли, една от които му направи особено силно впечатление с оригиналността си: “Обувките са опиум за народа“. От зацапан с влага черно бял плакат го гледаше лика на Никита Хрушчов, тропащ с обувката си по масата в ООН. Отляво дървено табло със закачени по него ръчни инструменти. Навсякъде машинарии и уреди за ръчен труд с неизвестно предназначение. Няколко календара с голи жени, буркан с дребни монети на дъното, различни калъпи, заготовки на ходила и кутия сидита на Дийп Пърпъл и ретро рок на плота. Никой от наличните предмети не му говореше нищо. Мишки бяха изгризали купчините списания по столовете, а после котките се бяха настанили в помещението вместо тях.

– Райчо, чакай, а защо на табелата пише Маруф щом съм Костадин? – сети се Северин-Къци.
– А, тя е още от предния собственик. По наследство – почеса се по ушите малкият гамен – Сигурно търговска хитрост.

Северин разчисти от вехтории въртящото се столче и седна зад тезгяха; кихна от прахоляка, – във въздуха се рееха кълба котешки косми. Вдъхна миризмата на спечена стара кожа и отвори първата попаднала му под ръка кутия. В нея откри чифт кафяви мъжки боти Гучи с долно оксфордско зашиване и втъкната в една от тях квитанция: Мисирчев, за 06-07-2017 – рязане с подгъв и реприз, смяна на табан, фортове, обличане преден сай. Тел. 0888 758 498, предплата.

„2017-та, бая време е минало, хм!“ – помили си. Стана и избута навън прозорчето на работилницата за да влезе въздух. Бръкна под тезгяха и напипа няколко бутилки пълни с течност. Извади една, оттапи я с помощта на секача до лакътя си и подуши. Ацетон. Обзе го внезапно вълнение и ръцете му сами заопипваха повърхността на материала: сцепената подметка, сплесканият форт, протрития хастар и странични възглавници, наранената кожа на сая и безобразно разръфаното бомбе…

– Бат Къци, аз ще бягам, че ме чакат за франзелата – изкара го от унеса му Райчо.
– Бягай. И си трай, чу ли! Не си ме виждал.
– Да бе, гроб съм. А ти, такова, кога ще ми дадеш парите?
– После. Като разбера дали съм тоя Къци.
– Еми ти си. Е виж тука – твоя снимка – и му посочи към разбитата фотография в рамка, закована с пирон към тезгяха точно през челото.

Северин-Къци я взе и я разгледа. На нея видя група ухилени гимназисти и младеж в абитуриентски костюм, който страшно приличаше на него.

– Ха, да бе, аз съм наистина. Изглеждам… по-млад.
– Казах ти, няма да те лъжа бе, бат Къци – с гордост отбеляза Райчо. Направи му знак с палец горе за довиждане и го остави сам в помещението.

Съвсем механично, без да осмисля какво върши, Костадин нагласи ботата на стойката пред себе си и я поля с ацетона от шишето. Пресегна се към купчина парцали и взе да я търка. Миризмата на бързо изпаряващият се химикал го удари като юмрук в носа и леко го замая. Остави парцала и пак оттапи шишето. Подуши го. Вълната от летлив газ го облъхна и сякаш отключи химическа реакция в мозъка му, от която се почувства така сякаш кръвното му пада и усети лека сънливост, вкарвайки го в състояние на странна отнесеност. Някаква светлинка проблесна в дъното на мозъка му, но скоро угасна.

Почисти подметката и обувката с шкурка от старото залепване, след което ги намаза обилно с полиуретаново лепило, изчака хубаво да проникне в подметката и кожата и почна да ги нагрява със сешоара, за да се активира лепилото. Накрая ги притисна в пресата и довърши залепването ръчно като прилепи частите една към друга с удари с чукче.

Работата му спореше, гладко и леко, ръцете му се движеха сами сякаш без участието на мозъка.

Разви конеца от макарата и го втъкна в отвора на шилото. Вкара острието в улея и бавно и с наслада го прекара през подметката. Изтегли от другата страна конеца и направи възел. После пак и пак докато не обходи цялата периферия. Разгледа я – беше идеално обшита. Чувстваше почти еротично задоволство от факта че можеше да го прави, въпреки дефекта в пръстите.

Тъкмо завърши ремонта и постави обувката обратно в кутията да изстине и пред прозорчето на ателието се появиха острите като бръснач ръбове на крачолите на тъмнокафяв мъжки панталон в компанията на ококорен френски булдог и един крак обут в мокасина почука по цокъла на фасадата. После притежателят му се наведе и в рамката се появи зачервено от усилието червендалесто лице на мъж минаващ 40-те.

– Извинете, аз съвсем случайно минавах от тук и видях, че е отворено. Преди време бях ви оставил една обувка за ремонт и реших да питам дали не е готова.
– Обувка? Ами… ммм, ъ,ъ, момент така… пазите ли си квитанцията?
– Съжалявам, доста отдавна беше, а вас ви нямаше известно време.
– Да.
– Болен ли бяхте? – излюбопитства мъжа. – Щото и преди минавах.
– Да. А Вие кой сте?
– Мисирчев.
– А! – чак се стресна от съвпадението Костадин – Да, господин Мисирчев, тук е. Отдавна е готова.
– Чудесно, тъкмо ще ми трябва за довечера. Колко ви дължа?
– Абсолютно нищо. За сметка на фирмата, заради закъснението.
– Много ви благодаря.
– В доста лошо състояние беше. Какво и се е случило?
– Джени я наръфа.
– … Жена ви!?
– Не-не, Джени- кучето.
– Аа, ясно. Заповядайте.

Костадин му подаде кутията с ботите, изчака Джени да си свърши работата и да изръмжи още веднъж котките и дръпна капака на прозорчето.

„ Да не вземе да се домъкне още някой да досажда“.

Върна се при тезгяха и пак отвари шишето с ацетона. „Май верно обувките са опиум за народа – помисли си – Ей го тоя, след три години и цъфна на секундата, като че ли досега бос е ходил!“ Подуши течността и сякаш някаква малка крушка светна в дъното на мозъка му и от ъгъла му се показа късче спомен: Джени се казваше и синоптичката! Ето тук, на табуретката го беше помолила да и прави футмасаж. Тя го беше въвлякла в играта … Още няколко вдишвания от шишето проясниха гледката. Изглежда, че наистина той беше този Костадин!
С всяка поредна инхалация светлината в главата му се усилваше.

И в следващият миг спомена се надигна и нахлу като вода през пробойна в тюрма на кораб, запълвайки главата му. Пълната картина заля съзнанието му, стремително и едновременно. Изправи се и се огледа разтреперен: „Сетих се! Всичко се сетих!“

Миналото му стана толкова отчетливо и ясно: шумът и стъпките на върволиците крака пред прозорчето на работилницата и заядливата интонацията на вечно недоволните клиенти. Любимите радиопредавания и телевизията пред чашката ракия вечер. Подлите бабички, вкусът на мазните банички с извара и праз, които обичаше да дъвче сутрин, прокарвайки ги с глътка айрян. Как се поля с шкембе чорба от притеснение, когато Елица го покани да излязат, а после го глобиха и контрольорите в трамвая. Откраднатия велосипед. Като го хвана разстройството в метрото от разваленото картофено пюре. Наглия Казаков от общината, дебелата таксиджийка и Нощните преследвачи… Спомни си: той се казваше Костадин Пешев Миладинов, на 34г., от София, неженен, пълен сирак, висок 176 см., обувки № 41.5, обущар по професия, любител на научната фантастика и кръстословиците… И едни хора го бяха замразили.

Бързо се насочи към ъгъла и отмести шкафчето на кантонерката за клиентски файлове. Клекна и издърпа две от най долните тухли от стената. Там беше – скривалището му. Ръката му потъна в отвора и когато я извади така трепереше, че едва не ги изпусна от вълнение – събираната му с години колекция списания с женски крака „Leg lust”и „Footsie babes”.

В този момент прозвуча телефонен звън. Само един човек в града имаше номера му. Списанията се разпиляха по земята. Той натисна копчето да приеме обаждането и в ухото му прозвуча възбуденият глас на Катрин:

– Попаднах на нещо свързано с теб, ела веднага, трябва да ти го покажа!
– И аз. Идвам.
 

Край на книга I “Седмопръстият“

Следва книга II “Замразеният”

съдържание:

1. Бобена салата Ропотамо БЕЗ краставички
2. СДВР издирва
3. Гаварит Мас-ква
4. Хипнотична регресия
5. Юнгианска психоанализа
6. Causa perduta
7. Ексистенциална депресия
8. Мъжът от Тауред
9. Литър кръв
10. В търсене на Истината
11. Non-stop преследване и разобличаване
12. Аяхуаска и Сананга
13. Жълтият сняг
14. Полиграфът
15. ‘Вѣ’ като Вангелия
16. № ‘419’
17. Лианата на виденията
18. Мексикански хук
19. Бате Къци

© Kuzmo Karayan Всички права запазени

Седмопръстият гл. 16 ‘№ 419’

На сутринта му се обади Катрин:

– Здрасти. Какво правиш?
– Нищо, гладя си пижамата.
– Как са нещата при теб?
– Току що прочетох в новините, че психиатърът ми се е самоубил. Нищо чудно, беше доста депресиран.
– Може и ти да си го подтикнал.
– Напълно възможно. Написах му там едни работи, може и да се е шашнал.
– Нещо друго интересно?
– … Мм, знаеш ли, излезе ми късмета – опита се да прикрие гордостта в гласа си Северин.
– Какво е станало?
– … Запознах се с една мадама.
– Поздравления. Къде?
– Интернет.
– Браво, напредваш с технологиите.
– Имам доста свободно време.
– Да не е актриса в някой сайт за запознанства?
– Тя е… не е от тук. Дори не е бяла.
– Не е? И какъв цвят е?
– Шоколадов.
– От Африка?
– По точно Лагос. Много интелигентно момиче.
– Аха: № 419.
– Моля…?
– Не убивай вестоносеца, но – ужилване е. Една от няколкото най разпространени международни врътки за измама, известна като „Нигерийската принцеса“, или „419“ – по член от техния наказателен кодекс за финансови мошеничества.
– Как така ужилване?
– Така, лесно. Казала ти е че е нигерийска принцеса в немилост и баща и е бивш диктатор. Има трезор с диаманти, но не може да стигне до тях и се нуждае от помощта ти, защото ти има доверие…
– По дяволите, откъде разбра?
– Не преживявай, няма такава, това са скамъри базирани в Нигерия.
– Но тя ми изпрати нейни снимки!
– Е, и? Поиска ли ти пари?
– Само за да наеме адвокат и да уреди документацията и самолетен билет до България.
– Прати ли и?
– Ами…
– Пратил си ги. Не се притеснявай, ще ти поиска още. Сега ще ти обясни, че има известни спънки и трябва да се даде подкуп…
– Не бяха много. Тя ми поиска банковата сметка за да ми ги преведе обратно.
– Аха. Чакай от умрял писмо.

Една котешка глава с гълъб в устата се показа през прозорчето на нивото на тротоара, изгледа го за няколко секунди втренчено и се скри обратно.

– …
– Там ли си?
– Да.
– Може би няма да ти е лесно, но ще трябва да я забравиш. Връзката ви ще остане само виртуална. Няма да си първия, нито последния. Търсене и предлагане! Някой има нужда от любов и нигерийците му я предоставят. Не е красиво, има разочаровани, но такъв е животът. Някой стигат дотам че за да пращат пари дори теглят кредити и се разоряват.
– А другите кои са?
– Другите? За кое питаш?
– Схеми.
– А, има всякакви номера за лов на шарани: наследство от роднини загинали в автомобилна катастрофа, завещание от починал чичо, акционерно дружество с изгодни дивиденти. Общо взето първоначално става дума за покриване на банкови такси и ако човек клъвне стръвта го успиват да продължава да праща, докато не се усети или го източат. Вечната мечта за любов и лесно забогатяване.
– Не знаех, че в интернет лъжат като на пазара.
– Ти в пещера ли живееш? Там друго не правят. Има програми, които генерират информацията, която сами сме качили в мрежата, а има и черни пазари за данни.
– Хм, значи се прецаках. Не ми е за парите, но…
– Е, нищо не е станало, И мен са ми писали. Едни такива ги разигравах 2-3 месеца по имейла, докато не ги подлудих окончателно… Я чакай, момент, прави ли секс с нея.
– ….
– През лаптопа?
– ….
– Ясно. Приготви се да те рекетират, че ако не им платиш ще те направят интернет звезда как мастурбираш.
– Не ми пука, и без това никой не ме познава. Дори аз не знам кой съм. Както и да е, вече ще внимавам. Чу ли се с полиграфиста? – смени темата Северин.
– Да. Прати ми имейл? За това ти звъня.
– И кво?
– Нищо особено.
– Causa perduta?
– Общо взето. Мозъкът ти е бяло поле. Показал си по-високо изразена позитивна и негативна полувълна на реакция към две определени имена и няколко думи.
– Кои?
– Коце и… ъъ, Стамат. А също „община“, „инспектор“, „бъдеще“ и „радиация“. Като изключим „секс“ „крака“ и „цици“ това е всичко.
– Не ми говорят абсолютно нищо.
– Но все пак експерта изрази съмнение, че е възможно да си множествена дисоциативна личност и това да оказва отражение върху резултата. Така че пак нямаме информация дори с насочващ характер.
– Какво е дисоциативна личност? Май го чух от психиатъра, но нямам представа какво значи?
– Нещо за способността за съхранение на спомените. Имаш интернет, потърси в Гугъл. Всъщност ти се обаждам за друго. Чувал ли си за наркоанализата?
– Мне. Да не е някоя психошашма?
– Не е, използва се от разузнаването. Това е тест с натриев пентотал или така нареченият разпит със серум на истината. В този тест субектът се инжектира и се довежда до състояние на полусъзнание, като по този начин въображението му се неутрализира. Така за него става трудно да лъже и отговорите му се ограничават единствено до факти, които са му известни.
– И каква е идеята?
– Ще го приемеш и аз ще те разпитам. Можем да пробваме за всеки случай.
– Да ти кажа честно не ми се занимава. След всичко което опитах съм разочарован от тия методи.
– Окей, ти решаваш. Какво ще правиш после?
– Нищо. Взимам си почивен ден.
– От какво?
– От всичко.
– Не прекалявай с алкохола.

След като приключи разговора Северин веднага направи запитване в търсачката. Определението, което извлече софтуера не го обнадежди изобщо:

Дисоциативни [конверсионни] разстройства МКБ F44:
„Дисоциативна амнезия представлява частична или пълна загуба на спомен за събития от миналото. Това състояние често води до стресогенни ситуации. При този вид амнезия има отсъствие на органична компонента – мозъчно заболяване, умора. Обикновено състоянието се явява при млади хора. Най-трудно е да се разграничи със съзнателното симулиране.
Множествена личност се наблюдава сравнително рядко. Характеризира се със съществуване на две или повече ясно очертани личности. Всяка от тези личности си има свои спомени и поведение. Едната обикновено е доминираща. Двете личности не са на ясно за взаимното си съществуване.“
Пациентите с това заболяване могат да проявят разнообразна клинична картина, която включва:
хемипареза, парапареза, промяна на съзнанието, загуба на зрението, припадъци, псевдокома, нарушение на походката, афония и дисфония, липса на координация, двигателни разстройства“.

„Ама че глупост – помисли си Северин, – Излиза, че може да съм няколко души едновременно. Тези Коце и Стамат например: „ Бъдещето на Коце зависеше от Стамат, инспектора по радиоактивността към общината“. „Бъдещето на Коце и Стамат инспектора…“ Откачена работа!“

После потърси „скополамин и натриев пентотал – серум на истината“:

„Скополамин: Физическите ефекти от скополамина са много драматични и често силно некомфортни. Включват изсъхнала уста и изгаряща жажда, горяща, суха кожа и чувство за треска, силно разширени зеници (което прави светлината болезнена), неспособност за фокусиране на очите на близко разстояние, ускорен пулс, запек, трудности с уринирането и при мъжете – затруднения с еякулацията. Ефектите могат да траят от 12 до 48 часа след една-единствена доза.
Психологическите ефекти са еднакво драматични: безпокойство, дезориентация и други симптоми на делириума, включително живи халюцинации, които могат да изглеждат толкова реални, че хората губят всякакъв контакт с обикновената реалност. Тъй като скополаминът обикновено оставя човека с известна амнезия, често е трудно тези халюцинации да се възпроизведат ясно, когато въздействието на дрогата отшуми“.

„Трябва да съм откачен за да се подложа на това!“ каза си Северин.
Сипа си малко бърбън, отвори нов раздел в браузъра и влезе в електронната си поща.

След час и половина съобщението му беше готово и преведено с транслатора:

„О моят красива Ошун! Не мога да спра да мисля за теб. Толкова съм разсеян, че забравям за всичко, но не и да мечтая за теб отново и отново. Изглежда, че животът ми спира там, където си ти, и не мога да погледна отвъд това. Ти ме погълна, африканската ми моя богиня!

Знам, че съм в депресия, откакто те познавам. Моето нещастие не е да съм близо до теб, а да не съм. Постоянно живея в спомените си за нашите ласки по Скайп, за красивите ви очи. Очарованието на вашата екзотична красота запалва пламъка на сърцето ми.
Мислите ми летят към теб, моя Безсмъртна възлюбени. Бъдете спокойни – обичайте ме – днес – какъв болезнен копнеж за вас – вие – вие, моят живот – моето Всичко – о!, Продължете да ме обичате – никога не подценявайте най-верното сърце на любимия човек. Завинаги!
Моля, отключете оковите на сърцето си и си позволете да цъфнете като сладкото цвете, което наистина сте.

Сега по същество.
Направих, както ме помолихте: Отворих платежна банкова сметка в $ и валиден IBAN и BIC код за международни транзакции / проблемът е, че праговата сума е само до 50 000 и може да не достигне / + платежна карта / пиша на PIN отделно, че го забравих / и сега съм сигурен, че средствата ще стигнат до правилното място с вас. Всичко, което трябва да направите, е да ми помогнете да прехвърля банковата си сметка в банка във вашата държава или директно сумата на ваше име и да затворя моята. Няма проблем, нали!
Освен това, пазете се от падане, реших още нещо! Чуйте добрите новини! Продадох колата и апартамента и превърнах приходите в злато. Вчера правя двойното дъно на куфарите и лично идвам при вас с решетките. По този начин ще бъдем сигурни, че нищо няма да попречи на нашата любов, след като освободим баща ти от затвора. След това идваме с кораб с цялото ви семейство в Европа. Очаквайте ме в залива на Бенин на 29-ти този месец.

Ударен от стрелата на любовта в сърцето завинаги : Северин Н. Наламов от България

PS. Сълзите ми на любов отчаяно чакат да те видят. Вие, разбира се, не осъзнавате колко очарователно красива сте и колко специална и опасна е вашата красота!“

Средният му пръст чукна върху клавиша enter и изпрати съобщението.

Северин се премести на дивана взе дистанционното и включи телевизора. На екрана се появи образа на млад интелигентен мъж седнал зад бюро в модерно студио и в каре образ от местопроизшествие оградено с полицейска лента зад която се движеха хора в предпазни химически костюми:

„52 годишен мъж е открит мъртъв в хотел в Пампорово. Това съобщиха от пресцентъра на ОДМВР-Смолян. Става въпрос за ромският барон Мехтин Касъмов „Пандури“. Както нашият кореспондент информира той е починал по време или веднага след пищно тържество по случай избирането му за член на ромският върховен съд Мешарето този вторник. Фамилията на Касъмов е празнувала с приятели в затворен тузарски комплекс в Пампорово. В разгара на купона на Мехти му прилошава и докато близките му звънят на 112 се свлича на земята. По-късно медицинският екип е установил, че масивен инфаркт е сложил преждевременен край на дните му. Същата вече около 21.30 часа в РУ-Чепеларе е получено съобщение за починал 52 год. мъж от град Левски с множество криминални регистрации. Първоначални данни за насилствена смърт не са установени, но при по нататъшния оглед експертите от МВР откриват данни за наличие на фторфосфонатно бойно отровно вещество от типа ‘Новичок“ по възглавницата и в обувките в хотелската стая на починалия. Трупът е транспортиран в МБАЛ „Братан Шукеров“ АД г. Смолян и оттам в София за аутопсия. Местопроизшествието е запазено и посетено от дежурна оперативна група към СДВР и експерти на спецслужбите. Извършен е оглед и образувано досъдебно производство“. Смъртта на ‘Пандури’ поставя нови въпроси във връзка с течащата на територията на страната повсеместна гангстерска война и се свързва от анализатори на Центъра за изследване на демокрацията с още няколко подобни инцидента в последния месец, при които бяха отстранени високопоставени представители на подземния свят свързани с наркотрафика…“

„Пандури… хм!… Аз май щях да гласувам за тоя…“


Следва
глава 17 Лианата на виденията