101 чифта цици над камината

„За мъртвите или добро, или нищо, освен истината“
Хилон от Спарта 


Някой от мъжете част от суматохата на този град отдавна са се превърнали в жива легенда. Те са големите играчи. Почти през вечер човек може да ги мерне в Sin City, Planet, Chervilo или Night flight, местата, които поклонниците на нощния живот наричат култови. Дилъри, плейбой, криминални босове, бизнесмени и златотърсачки, всички стъпват и живеят на един и същ терен, но само някой от тях наистина се открояват. Останалите просто нямат достатъчно пари или харизма за да направят впечатление.

За хора като Христо Сираков се пише във всички светски медии през седмица, но на практика почти никой няма реална представа от живота на един такъв човек. Например откъде идва прякорът му? Ще ви кажа, но малко по-късно. Да, нещата стават пред очите ни, но това е само върхът на айсберга, отдолу има много. Подводното течение на нощния живот.

Макар наближаващ бързо 60-те, Ицо минава за един от най-желаните мъже в града. Винаги е бил избраник на жените. И как би могло да бъде иначе – щедър джентълмен с изискани обноски, който им оставя на раздяла кола, издръжка или поне нови цици, а не като други, в това число и аз, само срамна болест или фалшив телефонен номер. Той често осигурява на партньорките си почетни ленти в престижни класации. Нещо което аз лично никога не съм разбирал, защо по дяволите претендентките в конкурсите за красота излизат на подиума опаковани в някакви ленти като на тоалетните чинии в хотелите? Странно. Но на повечето от тях явно им харесва.

И тъй, малко бекграунд. Син на бивш номенклатурен кадър Христо отрано навлиза в живота и бързо набира скорост. Добре образован, възпитаник на старата френска школа – прекарвал е летата си на гости при леля си в Париж. Има навика да ходи по делови срещи с джобен часовник. Няма как да остане незабелязан. Христо е подчертано интелигентен, леко отпуснат като всички бивши здравеняци, натежал около кръста мъж, с обло лице със здравия тен на прясно сварена скарида и мъдрия поглед на хищна сова, прикрит зад скъпи очила. Винаги се е отличавал с обноски, стил и перфектно облекло. По-близките до него знаят, че навремето е работил за някой от големите модни агенции в Европа и е снимал каталози на престижни брандове. Оттогава датират и някой от успехите му с добре познати женски имена от модния хайлайф и шоу бизнеса. Имам предвид международно познати.

Не е голяма тайна, че като служител на Интерпред е бил свързан със службите на държавна сигурност и се е занимавал активно с икономически контрашпионаж. Оттам и навика му да присвива очи, сякаш когато говори взима на прицел събеседника през мушка. Жени се млад и е семеен цели 17 г. Докато това не му омръзва. Развежда се със съпругата си без да имат деца.
Живота на плейбой отрано му приляга и той му остана верен дори след сватбата си. Забелязал съм нещо у хората, които успеят да запечатат успешен сексуален модел – не могат да се откажат от това, не могат и да го променят. Дори и като станат на години. После се жени още веднъж за известна манекенка от която има дете, но тук става дума по-скоро за бизнес инвестиция, а не истински чувства.

Връщаме се отново назад. След промените набързо разпродава всичко и заминава за Италия, където с талант, връзки и късмет движи паралелно няколко успешни инвестиции. По време на едно от пътуванията си в Америка се сприятелява с Емил Кошлуков. Сближава ги влечението им към жените и някой неща от миналото им, например затвора. Двамата стават доста гъсти. Неспирно обикалят стриптийз клубовете, водят дълги разговори; Кошлуков ми каза, че почти няма свободна вечер, която Сираков да не е прекарал в „Hooters” “Go-Gо girls” или някое подобно място. Tам също имал някакъв успех с жените, но не чак такъв като у нас. Обяснимо.
Точно от Кошлуков знам от къде идва историята на прякора му „100-те манекенки“. Не е тайна, че Ицо е убил човек. Навремето причинява смъртта на негов близък в пиянска катастрофа. Някаква безразсъдна младежка история. Христо поема вината и излежава няколко години в затвор с лек режим. Справя се, макар и трудно. И тогава Сираков се зарича, че като излезе ще направи всичко по силите си, но ще бъде милионер, ще спи с 100 красиви и известни жени, и ще се ожени за 101-вата. Явно има късмет; малко след изтичането на присъдата му настъпват промените и той се спуска в частен бизнес с благословията на партията. Става представител на няколко международни компании, мениджър на Японска фирма.

Разбира се, възниква въпроса откъде знам всичко това. Ще обясня. Като негов психотерапевт аз съм един от малкото хора, извън приятелския му кръг, които са наясно с подводните течения в живота му. Запозна ни общ познат преди малко повече от 2 години, когато Христо преживява нервен срив. След оная история с тийнейджърката, която упорито свалял и бил отрязан с думите „О, харесвам ви, разбира се. Но аз вече си имам дядо!“ той осъзнава, че преживява криза на възрастта и му се налага да потърси помощ. Както сподели с мен на сеансите, това доста го разтърсило и дори спрял да обикаля заведенията за повече от месец. Пикът на живота му беше преминал и той макар болезнено го беше осъзнал. Сираков може да е всичко, но не и глупак.
Ужасът да лежи нощем вслушан в неравния ритъм на сърцето си, облян в студена пот, представяйки си как нещо зло се е спотаило в гърдите му и дебне да го сграбчи с ледените си пръсти – старостта, го караше постоянно да търси компания. Страхуваше се, че в един момент сърцето му няма да издържи и не можеше да остане сам в леглото.
Тялото му малко по малко беше почнало да изнемощява, но в него живееше някаква непокътната младост и го предизвикваше да търси неуморно сексуални приключения. Според мен всичките му проблеми с аритмията идваха най-вече от синьото хапче с което злоупотребяваше системно и желанието му да се доказва. Но Христо твърдеше, че легендарната му потентност се дължи не на Виаграта, а на изключително лютата японска подправка Уасаби, от която изяждал пълна купа преди полов акт. Навик придобит сред гейшите на остров Окинава.

Веднъж на сеанс ми сподели, че има фантазия как ниска жена с азиатски произход му прави френска любов, държейки две костенурки в ръце и той гледа как мърдат краката им. Не, че нямаше сексуална фрустрация, просто не беше лесно да я открия. Може би всичко е почнало много отдавна, когато не е бил приучен как правилно се ходи на гърне. Или се е заигравал дълго с биберона? Трябваше да разбера за да помогна.

И тъй, Христо осъзнава, че е в криза на възрастта и това го кара постоянно да преследва плячка. Но е и романтик, мечтае да се влюби. И тогава се появява тя – Зара. Влюбва се в нея от телевизионния екран и както винаги и прави подарък, нови гърди. И само няколко души в града знаят, че това не бяха силиконови имплантанти, а истински млечни жлези от донор. Единствената жена у нас, а и може би на балканите с такива е, тоест беше, Зара. Христо е ларж, успешно използва портфейла и връзките си с подземния свят за да уреди нещата. Някак си подгласничката на мис Украйна загива в нелепа мотоциклетна катастрофа и ден по-късно циците и пристигат с чартър в България в хладилна чанта. Трансплантацията протича успешно и резултата както всички знаят е зашеметяващ.

Проблемът обаче е, че Зара е 97-мата поред красавица в живота му, а той като всички психически лабилни хора е силно суеверен. Трябва да спи с още точно 3 жени или късметът ще го изостави. Ето защо Христо предприема стратегически ход и изпраща любимата си в Америка, като предплаща обучението и в прочутото „Actors studio” на Страсбърг в Ню Йорк. Остават му да допълни само още няколко бройки в колекцията си и за това не може да изисква от нея вярност докато е там. Но после смята веднага да и предложи да стане жената на живота му и дори е купил пръстен.

Според думите му много жени имат хубави бюстове, но не и като Зара. Нейните гърди били съвършени. Той дори си давал сметка, че обичал не толкова самата нея, колкото тези цици, които му били излезли безумно скъпо като инвестиция. Обожавал ги, искал да прекарва всяка свободна минута в денонощието с тях. Да ги мачка, гали и целува. Гърдите и били толкова, ъъ, божествени, че Христо ги застраховал срещу фантастична сума. Дори им говорел като на живи. Вманиачил се пагубно; не можел да си представи докато е жив, че дори и след това, друг мъж да му отнеме щастието, да ги притежава. „Никога преди това не съм предполагал, че хората могат така да се влюбват“ – думи на Христо. Кошлуков казваше, че това е страст, нещо, което трудно може да се обясни, но го разбирал. Е, той Кошлуков винаги е бил опасно умен.
Другата голяма страст на Христо Сираков, наред с жените са яхтите. Единствената дама на която винаги остава верен беше яхтата му. Купи я с първия си милион и никога не я смени. Когато се влюби я прекръсти с официална церемония на „Zara”.

От своя страна Зара е от жените готови на всичко в името на кариерата. От Кошлуков съм чувал, че в Ню Йорк тя също бързо станала известна. Особено сред цветнокожите. Мисля, че не му допадаше особено като гадже на приятеля му, но не му беше работа и да се меси. Тя записва и продуцентски курс, който разбира се, Христо поема. Изпраща му по скайп нейни снимки с художествена фотография. Сираков смята, че имат достойнства и има идеята да и уреди изложба. Не иска да ходи при нея за да не я притиска, но от Кошлуков знам, че голямата му мечта е да влезе един ден с яхта в пристанището на Голямата ябълка и да и предложи брак. Кошлуков ми разказа и колко трогателно Ицо споделял с него и най-дребните детайли от отношенията им, четял имейлите и и коментирал бъдещето им.

* * *
Мисля, че беше октомври (края на есента или началото на зимата), малко след полунощ. Бяхме с Кошлуков на някакво продуцентско парти на телевизията му в „Sin City”. Стана така. Телефона ми звънна, аз получих обаждането, но всъщност беше адресирано до него. Зара била приета в тежко състояние в болница. Катастрофа. Била на гости при родителите си, прибирала се от Варна, когато претърпяла инцидент. Не се знае с точност, но е пострадала сериозно, гръдният и кош е смачкан. Била в кома в интензивното, но с добри добри шансове да оживее. Само че циците и не били спасени. Наложила се незабавна ампутация.
Някой трябваше да съобщи на Христо. Кошлуков каза, че не може да го направи по телефона и тъй като беше пил, помоли ме да го закарам аз. Предполагам, и че е разчитал като медицинско лице да разполагам с успокоителни хапчета или да имам подход ако изпадне в нервна криза.

Беше оживена събота нощ и аз помня всеки детайл от това мълчаливо пътуване в дъждовната вечер. Плисъкът на калните реки под гумите, дъждът брулещ последните листа на дърветата, които си отиваха без танц, дълбоките, преливащи от канавките вади, призрачните светлини на уличните лампи, талазите мъглив вятър. Водата лееща се от стрехите на кооперациите по пътя на излизане от града. Размазаните цветове на светофарите през пелената на дъжда. Малките бляскави езера преливащи около кръстовищата, покрити с танцуващи светлини от рекламите. Отраженията на примигващите светофари по мокрия асфалт. От уредбата се носеше нежния глас на момиче, което разказваше колко обича да гледа филми на ужасите, когато любимият и я държи в ръце, Кейти Мелуа.

Когато наближихме крайградската му къща на брега на „Щъркела“ отдалеч видяхме самотния прозорец на кабинета му да свети като звезда над ниските хълмове в есенната нощ. „ Самотна каюта в морето“ помислих си и нещо ме стегна в корема. Спряхме край оградата на тази част, която беше известна като „старата вила“. Някъде наблизо лаеше самотно куче и звукът приличаше на плач на изтерзано бебе. Кошлуков дръпна за последно от цигарата и тръгна към вратата. В провинциалния покой почукването прозвуча като зареждане пред екзекуция в нощта. Не смеех да помръдна. После вратата се отвори и го видях да се показва: облечен в дълга бяла нощница, наметнат със сако и смешна нощна шапчица върху главата. Кошлуков пристъпи напред към светлината, каза нещо. И след миг вратата се затвори.

Кошлуков поседя нерешително край портата и след няколко дълги минути се върна в колата. Седна и хвана волана, видях, че ръцете му трепереха. „Какво“, казах аз. „… Нищо“, отвърна ми той. Каза ми: „Знам“ и затвори. Беше в шок, дори не съм сигурен че ме позна“. Седяхме и не знаехме какво да правим, и двамата не можехме да кажем нищо. Просто гледахме напред към прозореца на стаята и се ослушвахме. Не можехме нито да отидем при него, нито да си тръгнем. И изведнъж след доста време усетих докосване по коляното: „Виж, виж“! Една странна бяла фигура с мрежичка върху косата се измъкваше от страничния вход на къщата към двора с басейна – Христо Сираков. Дългата му нелепа пижама се открояваше като призрак в нощта. Мъкнеше нещо под мишница, което оттук изглеждаше като труп. „Какво по дяволите…!“ Отворихме тихо вратите и се запромъквахме покрай оградата натам. Изглежда, че през деня беше работил нещо по моторницата, защото по земята в задния двор се търкаляха инструменти и няколко машини. В пристройка до басейна Сираков беше приспособил нещо като сух док за „Zara“ и я държеше там, когато не е на вода. Клекнахме под един храст за по-добра видимост и тогава осъзнахме, че предмета който Христо носи е надуваема кукла на жена. Довлече я с тътрузене до яхтата и после умело я прикрепи с тиксо към кърмата. Сякаш не му беше за първи път защото го направи машинално.
И после станахме свидетели на нещо немислимо. Как Христо пада на коляно пред куклата, вади кутийката с пръстена и и го поднася. Гледката беше потресаваща.

Стоя така поне 5 дълги минути, а после когато извади маркер и надписа нещо върху тялото на фигурата направо ми настръхна косата. Не съм сигурен, но ми се стори, че е името и. Зара.
После Христо запретна нагоре пижамата си и с характерния за него, добре познат на всички жест, хвърли няколко хапчета Виагра в устата си. Наведе се и дълго я целува по гърдите. В момента в който я облада Кошлуков простена. И тогава осъзнах нещо, което до тогава не бях срещал в практиката си: колко далеч може да стигне връзката между човек и неговия фетиш. Сякаш заплождаше не този неодушевен предмет, а самият живот с цялата си мъка… Мислих си „Как ли би коментирал Фройд, ако му се отдадеше възможност да наблюдава това?“

Докато проникваше с припряни резки тласъци в прикрепената към кърмата кукла Сираков неспирно повтаряше нещо, но не се разбираше какво. Странен звук, една и съща дума. Понякога спираше за малко и обикаляше яхтата приклекнал, като през цялото време милваше и целуваше корпуса. После лапваше още едно хапче и пак минаваше отзад. Направи така три обиколки. Извадих мобилния за да заснема сцената, но Кошлуков ми бутна ръката, не искаше да знае, че го правя с медицинска цел. Когато започна да свършва вече набирах бърза помощ. Накрая стенанията на оргазма му преляха в нещо средно между смъртен вой на мъка и крясъци на кукумявка и той се свлече безжизнен на тревата. Обясних набърже на разтреперания му приятел, че това е просто припадък от емоционално изтощение, а не инфаркт. Все пак гледката беше толкова плашеща и странна, че когато видяхме светлините на линейката изчезнахме от там. Санитарите щяха да се погрижат.

* * *
После Кошлуков ми разказа, той бил добре. В санаториума бил настанен в самостоятелна стая, но в последствие го преместили при още двама души. Оставили му надуваемата кукла с терапевтична цел; имал и нейните снимки от Ню Йорк, закачени на стената в стаята, както и едно пластмасово корабче. Давали му пастели. Рисувал все едно и също, някаква хълмиста местност.
„Може би ще се оправи“ това бяха думите му.